Една мечта в нощта умира,
една душа с мрака се слива.
Стичат се сълза подир сълза
ах, зьащо е толкоз черна нощта.

Викове и крясъци,
пронизват адската тъма,
черна болка със
свойта пелерина прегръща града.

Но нима не ще настъпи утро ,
нима не ще ни угрее успивката на деня
и в забързания ад
да се роди нова мечта!

Искам да живея в нормална страна,
в която да има работа за нашите деца,
а не да бягат в чужди страни,
а тук да оставят майки с плачещи очи.

Не искам да влизам в лъскав хипермаркет
и да купувам само хлебче за лев.
Искам спокойно да пазаря,
за да се хранят здравословно моите деца.

Не искам да карам лъскави коли,
нито да имам палат на Иракли,
не искам градинар, нито иконом,
не искам готвач, нито детегледач.

Искам да живея в нормална страна,
в която спокойно аз да творя.
Не искам често да сменям квартири,
а в свой дом да се установя.

Там в градина с прекрасни цветя,
ще си играят моите деца.

Искам да живея в нормална страна
и дано скоро да стане това!


Съгласни ли сте?    Колко  ли  малко му трябва на Човек!
 Какво ви трябва на вас лично? 

            нали съм си звезда,

    светя със своя светлина,

но защо ли от далечната земя

     ме забелязват едва,едва.

Дали хората от грижи все заети,

нямат време да вдигнат те глави,

   и гледайки звездното небе

  да помечтаят за миг поне.

                                  на една приятелка

Понякога съм броеница

с тъжно-шарени зърна

премятана от невидима

                                 ръка.

 Друг  път  като вятър

    влизам  в  нечия душа

   за да и открия,че тъй

дълбоко на ежедневието

                     под прахта

                е все  още жива

най съкровената й мечта.

       Друг път съм птица

      с златно огнени крила,

      полетяла към далечна

                       синя звезда.

Но защо ли нещо назад все

 ме тегли към планетата

          ни обрасла с чувства,

          сякаш с нишката на

                              Ариадна

       е вързана моята душа.