Идеята е взета от руски сайт.Децата работят с интерес.В началото им беше много трудно, но с моя помощ се справиха.Всичко това изработваме в часовете по СИП - Домашен бит и техника.

Без цветя светът е тъжен - няма пролет
и навън птиците не литват в полет,
няма детски глъч и звън.

Без душа човекът страда. И е скитник
в този свят. Нищо, че в палати китни
е охолен и богат.

Без любов животът що е? Обичта е дар и
кръст. В нея няма господари,
няма свян и няма мъст.

Обичта е цвете нежно. Има и душа,
и плът. Злобата го разрушава...
Сгрееш ли го - имаш път!

3.08.2009

   Труден ден е утре за мъжествените напъни на по-силната половина от човечеството да се представи галантно пред по-слабата!
    Какво подарявате вие, практичен или романтичен подарък?
    Прочетете тук за мисловните терзания на един наш съвременник!
http://www.az-jenata.com/index.php?page=article&aid=6094
    С поздрав и цвете от мен!

- Добро утро! Събуди се! Ставай, ставай! Хайде, ставай, че ми е скучно! Знаеш ли от колко време чакам да се събудиш?
Малкото цвете разтвори своята чашка и погледна източникът на гласа. Всъщност, опита се да го погледне, но в този момент светлината, която виждаше за първи път в живота си го заслепи и затвори отново чашката си.
- Отвори я! Отвори я бързо, не я дръж затворена! Трябва да попиеш всеки слънчев лъч, тук са малко. Пък и точно сега се оросяваме. - продължаваше да говори гласчето. - Тук слънцето не се задържа постоянно, трябва да се събират слънчевите лъчи. Хайде, разтвори се, няма нищо страшно, светлината е твой приятел!
Малкото цвете предпазливо започна да разтваря чашката си. В началото потрепваше, но след това усещаше как се стопля и как живителни сили се вливат в него заедно със светлината. То се престраши и разтвори своята цветна чашка докрай. Още не виждаше нищо, беше замъглено, но усещаше, че нещо жълто стои пред него и вече се бе отплеснало да говори на някаква друга тема.
- ... И тогава минаха от тук и за малко да ме настъпят. Хвърлиха някой ето там. Виж как ни гледа - Ууууу! - опита се да звучи застрашително жълтото нещо. - Виждаш ли? Не му пука че го плаша. Пробвах да го стресна няколко пъти досега, но нищо не иска да каже. От време на време свирука, много е забавно! Ще го чуеш скоро!
- Кккой си ти? - с треперлив гласец попита цветето.
- Аз съм цвете като теб. - Отвърна жълтото нещо, което почваше да добива вече очертания в погледа на малкото цвете, което току-що се бе събудило за живот.
- Имаш много хубав и приятен цвят. - Отбеляза малкото цвете, чудейки се дали това е било най-удачното нещо, което би могло да каже.
- Жълт цвят. Жълтичко съм и затова ми казват Жълтурче, приятно ми е! - наведе се приветливото жълто цвете над мъничкото свито и пълно с въпроси новородено.
- Жълтурче е твоето име? - попита малкото цвете. - Аз си нямам име, сега се родих.
- Имаш име - усмихна се Жълтурче. Казваш се Еделвайс.
- Откъде знаеш? - учуди се малкото цвете.
- Хората които оставиха този господин тук казаха, че си Еделвайс и си много специално цвете. Мен дори не ме погледнаха - нацупи се Жълтурчо.
- Приятно ми е, аз съм Еделвайс - пророни малкото цвете, което вече си имаше и име.
- И на мен ми е приятно! Знаеш ли откога чаках да се събудиш? Толкова ми е скучно тук. Бях си самичко тук и щях да умра от скука в компанията на този господин, който много рядко говори, а като говори не му се разбира. Но пък е весело като почне да пее.
Малкото цвете се огледа и видя едно издължено и прозрачно нещо, което блещукаше на слънчевата светлина. То беше прозрачно и в горната му част се бяха кондензирали капчици вода.
- Той защо не говори? - попита малкото цвете. - Има ли си име?
- Има си име, казва се Швепс. Така казаха хората като го оставиха. А защо не говори много съм се чудило, но като се разсвири е много приятно, тогава усещам, че е жив и че не ни говори не защото не ни харесва или ни се сърди, а защото май само така изразява емоции.
Малкото цвете, разпери своите венчелистчета и започна да попива топлината. Затвори очи за момент и започна да се наслаждава. В един момент нещо започна да го люлее, а господин Швепс изведнъж започна да свири.
- Какво става? - стреснато попита Еделвайс.
- Това е вятъра глупаче. То те кара да се люлееш. - доволно от своята мъдрост отбеляза жълтото цвете. - А господин Швепс всеки път така се разпява, когато подуха вятъра. Слушай, слушай, сега свири за теб!
Двете цветета се заслушаха в мелодията, която господин Швепс изпълняваше, докато те се полюшваха от вятъра като в танц.
- Много е приятно - отбеляза малкото цвете. - Той свири много добре!
От тогава малкото цвете и Жълтурчо бяха неразделни. Жълтурчо разказа на Еделвайс за хората, които бяха минавали, за пчеличките, които са го навестявали, за нещата, които са му разказвали. Една пчеличка бе казала на Жълтурчо, че долу в низините има и други цветя като него, че имало рекички, поточета, дървета.
- Долу бъка от живот. - разказваше Жълтурчо като живописно размахваше стеблото си.
Жълтурчо разказа на Еделвайс и други неща. За хората, които минавали, за странните същества, които ходели на четири крака и все ги душели с интерес, но никога не им правили лошо. Разказа на малкото цвете и за дъжда.
- Дъжда е много хубаво нещо. Винаги след дъжд се чувствам много добре. А когато дълго време няма дъжд се депресирам и започвам да добивам вехт вид. - въздъхна Жълтурчо.
В дните, през които бяха заедно, Жълтурчо разказа на малкият Еделвайс за неговата мечта. Той искаше да обиколи света. Искаше да слезе долу в низините, да обиколи градовете, за които му бяха споменали пчеличките. Искаше да пътешества. Докато разказваше, малкото цвете си мислеше, че не би искало никога Жълтурчо да го напуска. Беше им хубаво заедно.
Една сутрин малкото цвете се събуди от нещо мокро, което капна върху него. После още едно, още едно, и още едно. То разбра, че това бе дъжда. Цветето посви малко чашката си и започна да усеща живина в себе си. Малко по-късно, когато дъжда спря и слънцето изгря, малкото цвете видя нещо красиво и реши да го сподели със Жълтурчо:
- Виж, колко много цветове! Там горе!
Жълтурчо за първи път не знаеше какво да каже. Не знаеше как да нарече разноцветната дъга. Не искаше и да си го обяснява. Вместо това само запленено отрони:
- Много е красиво!
Двете цветета долепиха чашките си една до друга и така заспаха. Бяха щастливи, че са заедно.

На следващата сутрин малкото цвете се събуди ентусиазирано, беше сънувало как пътешества и искаше да каже на Жълтурчо веднага за новите места, които бе видяло в съня си. Той щеше да се зарадва!
- Жълтурчо, знаеш ли какво сънувах, пътувахме.... Жълтурчо? Жълтурчо, какво има, какво става? Жълтурчо? - извика малкото цвете с отчаяние. - Жълтурчо? Събуди се, моля те, моля те, не ме изоставяй!
Жълтурчо потрепна и вдигна глава. Цялата беше побеляла и през нея можеше да се вижда. Беше като пух. Погледна широко отворената чашка на Еделвайса и се усмихна.
- Тук съм приятелче. Тук съм.
- Как си Жълтурчо? Какво се е случило с теб? - попита със страх и болка малкото цвете.
Жълтурчо не беше уплашен. Беше ентусиазиран.
- Чувствам, че ще пътешествам! Скоро! Съвсем скоро! Ще летя и ще обиколя планетата!
- Ще си отидеш? - промълви малкото цвете невярващо.
- Трябва, мило мое другарче... Не зависи от мен. Това ми го каза една пчеличка. Тя ми каза, че сам ще видя красотите на света. Не искам да те напусна, но няма да мога да остана. Но знай, че ще си мисля за теб докато обикалям света и някой ден ще се срещнем. Сигурен съм!
Малкото цвете се разплака. Затвори очи и започна да ридае. В този момент господин Швепс започна да свири, много по-силно от преди. Свиреше толкова силно, че малкото цвете се тресеше силно в своя танц. Чувстваше, че ще отлети и то.
- До скоро мило цвете! Ще се видим пааааааак.....
Еделвайс отвори очи веднага. Неговият приятел бе започнал да се разпада. Пухчетата от главата му се разлитаха на всички посоки, а песента на господин Швепс беше толкова тържествена и същевременно толкова тъжна, че малкото цвете се разплака отново. Едно от пухчетата в своя летеж докосна мокрото от сълзи цвете и се залепи за него. Малкото цвете сви венчелистчета и го хвана. Нямаше да го пусне!
- Сбогоооооом! - чуваше се отдалече, а господин Швепс вече изпълняваше своя най-велик шедьовър.
Малкото цвете припадна от болка и нещастие.

*********

Дните течаха, а малкото цвете скърбеше постоянно за загубения си приятел. Господин Швепс от време на време се опитваше да го развесели с нови и нови измислени от него мелодии, но цветето се чувстваше нещастно. Вече нямаше с кого да споделя. Господин Швепс не ставаше за компания. Само си мълчеше и гледаше бездушно.
"Особняк" - помисли си малкото цвете. Въпреки това малкото цвете изпитваше нежност към господин Швепс. Може да мълчеше, но явно го усещаше. Мелодиите които свиреше бяха приятни.
Малкото цвете се чувстваше самотно. Нямаше с кой да си говори. Наоколо нямаше никого. А вятъра бе започнал да става студен. То мръзнеше и трепереше от студ, докато господин Швепс изпълняваше въодушевено своите шедьоври. Копнееше за топлина, а слънцето вече не се появяваше толкова често. Много пъти когато се появеше и топлината му бе оскъдна.

Един ден малкото цвете чу човешки гласове до себе си. Бяха хора! Те вървяха към него и гласовете им се усилваха.
- Виж! Еделвайс! - извика едно момиче радостно и се втурна към цветето.
- Много е хубав - чу се по-дебел глас. Мъжът се наведе и понечи да откъсне цветето, явно бе решил да го подари на момичето.
- Недей! - извика момичето. Не бива, това е Еделвайс. Той трябва да е тук. Защитено цвете е, не трябва да се бере. Пък и тук му е хубаво! Благодаря ти, въпреки че не го откъсна, аз го приемам като дар.
Момчето и момичето се целунаха.
- Я, някой си е хвърлил боклука тук! Нямат срам тези хора - извика гневно момичето и вдигна Швепс и го сложи в раницата си.
Малкото цвете извика:
- Моля ви, вземете ме! Да, аз съм Еделвайс! Не ме оставяйте тук! Самичко съм, ще умра от студ! Господин Швепс е луд композитор, не ме разбира, моля ви, моля ви....
Влюбените момче и момиче се отдалечиха. Дори не чуха воплите на малкото цвете, което не спря да вика дълго след като се скриха от погледа.

****,

Дните се точеха бавно. Малкото цвете се беше умислило. Беше свило чашката си и трепереше от студ. Около него бе започнало да побелява. Беше студено.
В този момент чу стъпки. Бяха странни. Звукът при стъпването беше по-различен. Чуваше се Хрус-Хрус-Хрус. Малкото цвете се опита да надникне, но успя само малка част от себе си да подаде над белия студен сняг.
Хрус. Хрус. Хрус. Хрус... - стъпките спряха.
Изведнъж някой разрови снега около цветето и то прогледна отново. Пред него беше млад мъж с тежки ботуши и много топли очи. В очите му се отразяваше слънцето и галеха малкото цвете.
Мъжът се надвеси над цветето и каза учудено:
- Я, какво хубаво цвете! Милото, липсваше му светлина.
- Вземи ме, вземи ме! Моля те, вземи ме! - извика малкото цвете.
Мъжът се стресна и се изправи бързо.
- Вземи ме, моля те, моля те вземи ме! Самичко съм тук, умирам от страх, нямам си компания, нищичко си нямам. Студено ми е!
Мъжът с топлите очи се приближи към цветето и прошепна:
- Ти говориш?
- Да. Но май само ти успя да ме чуеш. - отвърна малкото цвете и се усмихна лъчезарно. - Моля те, вземи ме, студено ми е.
- Но ако те откъсна, ти ще умреш - възрази мъжът.
- Няма да умра! Моля те, вземи ме със себе си. Искам да пътешествам!

Мъжът погледна отблизо цветето и много внимателно разрови коренчетата му и го освободи от плен. Уви коренчетата внимателно в чиста носна кърпа и хвана цветето между шепите си. То усети топлината на ръцете му и започна да ухае приветливо. После се фръцна:
- Хайде, води ме да видя света! Аз ще ти разкажа как живях докато дойдеш.
Младият пътешественик започна да ходи. Той не спря. Около тях се сменяха гледките, кои от кои по-красиви. Малкото цвете не спираше да говори, а мъжът с топлите очи го слушаше и задаваше въпроси. Еделвайсът му разказа за Жълтурчо, за господин Швепс, за това как тримата си живяха заедно, как са си говорили, как господин Швепс им е свирил дълго и красиво. Разказваше му за дългите дни, в които със Жълтурчо са мечтали, разказа му как са се чудили за света, как са мечтали да пътешестват. С болка му разказа за заминаването на Жълтурчо, за хората, които му отнеха дори чаровният особеняк господин Швепс, който беше голям виртуоз.
Разказа на мъжът за дългите самотни дни и нощи, за студа, за тъмнината, за дъжда, за пчеличките. Разказа му за своите мисли, за своите чувства. Не спираше да говори. Вървяха заендо, а то бъбреше ли бъбреше. Мъжът се усмихваше чаровно и също разказваше за своите преживявания. Смееха се заедно. Плачеха, когато мъжът разказваше за своите несгоди. Вълнуваха се, когато видеха нещо красиво по пътя. Тогава се случваше да почват да говорят едновременно и след това да избухват в смях.
В един такъв момент мъжът както се смееше изведнъж избухна в плач. От очите му започнаха да падат капки. Малкото цвете си помисли, че това е дъжд. Но този дъжд бе някак особен, не беше като другите. Беше топъл, дори горещ. Сгряваше го, вливаше нещо в цветето, което го караше да се чувства много странно.
Младият мъж плачеше и говореше:
- Господи! Защо се чувствам толкова щастлив с теб! С никой не съм си бъбрил така безгрижно, никой не ме е разбирал така, както ти - едно цвете. Един Еделвайс. От скоро си с мен, а съм така привързан към теб, мило цвете. Не искам да увяхваш, искам да си винаги с мен. Не искам да си отиваш никога! - продължаваше да плаче младия мъж, който явно не бе плакал дълги години и сега нямаше сили да спре. Сълците му не преставаха да напояват малкото цвете. Със затворени очи той го целуна нежно и го постави на тревата пред себе си. Легна до него и продължи да плаче, докато не заспа.
Сънува как пътешества, как е с цветето и как обикалят безгрижно света. Цветето беше добило човешка форма, беше станало момиче и имаше най-красивата усмивка на света, а топлите му дълбоки очи блестяха. Смееха се заедно. Бяха сред поляна от цъфнали цветя и той я бе хванал през кръста и я въртеше във въздуха, а тя се смееше му викаше да я пусне. После уморени паднаха на земята и тя легна върху него. Целуна го и каза:
- Добро утро! Събуди се! Ставай, ставай! Хайде, ставай, че ми е скучно! Знаеш ли от колко време чакам да се събудиш?
Младият мъж отвори с мъка очите му, които бяха се слепнали от сълзите преди да заспи. Светлината на слънцето го накара да примижа. Погледът му беше замъглен. Той разтърка очи и ги отвори отново.
Над него се беше надвесило момичето с топли и искрящи очи от съня му. Позна и усмивката и. Момичето се засмя щастливо и пътешественикът с вълнение позна и звънливия и смях.
- Ти си малкото цвете? Ти си Еделвайс? - невярващо пророни младия мъж, борейки се отчаяно с желанието на тялото му да припадне.
- Аз съм, мили мой пътешественико. Жълтурчо се трансформира в летящ пътешественик и полетя в небето, когато вятъра се усили. Твоите сълзи и целувката, нежността ти, добротата ти и силното ти желание да бъда до теб вляха живот в мен и сега съм до теб. Хайде, ставай, искам да пътешестваме!
Не можейки още да се опомни той усети топла ръка, която хвана неговата и го издърпа да стане. Той се изправи до нея. Прокара пръсти по косата и и усети кадифената и мекота. Беше истинска! Докосна бузата и, нежните и устни... Тя се повдигна на пръсти и го целуна. След това и двамата заплакаха от щастие. Сълзите им падаха сред тревата и попиваха в пръстта.

Няколко дена по-късно на същото място се чу гласче:

- Добро утро! Събуди се! Ставай, ставай! Хайде, ставай, че ми е скучно! Знаеш ли от колко време чакам да се събудиш? Този господин Консерва не става за компания! Е, свирука от време на време, но...

                  Поздрави от новопостъпилата lavica.Горда съм , че съм учител ,но по-горда от факта,че за пръв път съм част от гордо , непримиримо и отстояващо позициите си съсловие!Е-е-е, крайно време беше!Както се казва"Никой не обича добрите момчета!" А за Ненормалия това правило важи с пълна сила!Не се отказвайте!Ще стачкуваме до ДУПКА!Помнете,че всеки един от нас е призван и затова е избрал да се нарече УЧИТЕЛ/за мен по-любимото обръщение ДАСКАЛ/.Продължаваме до край.Успех на всички!