Едва ли има съмнение, че науката и вярата са напълно различни материи. Първата изисква обективизъм, който се постига само с безпристрастен и лишен от емоции подход. Критичният анализ, едно от основните й оръжия, помага грешките и фалшификациите, които са неизбежен спътник на всяка човешка дейност, да бъдат рано или късно отстранени. На другия полюс е вярата, която предполага и налага безпрекословно доверие в определен авторитет, неизменност на задължителните постановки, потушаване на критичното мислене и ограничаване разума в тясното поле на предписаната догматика.

    Основен пункт в противопоставянето между наука и вяра е упрекът към последната, че представлява неосъзната доверчивост, което автоматично я превръща в неефективен способ за постигане на каквото и да е познание и в недостоверен източник на такова.

    Все пак трябва да уточним, че понятието „вяра” има две основни значения: вярата като такава и конкретната вяра в Бог. И макар на пръв поглед да не изглежда така, но между двете има много съществени различия, които е задължително да установим, за да избегнем нежелателни недоразумения.

    Вярата неизбежно присъства в живота на всеки един човек, независимо дали той осъзнава това и без значение дали го желае или не. Огромна част от пълния обем знания, които притежава който и да е индивид, се основава на вяра. Това е неминуемо, понеже никой не е в състояние да подложи на проверка цялото количество информация, с която разполага и борави. Човешките способности и качества дават възможност само ограничен размер данни да бъдат подложени лично на частен анализ или да бъдат потвърдени или отхвърлени от жизнения опит. Физически не е възможно всеки нов факт да бъде надеждно проверен. Ето защо на хората се налага да приемат солидна порция информация (всъщност една много значителна част от нея) на доверие. Но това упование в наготово поднесените сведения чувствително се различава от настоящата вяра в Бога-Творец.

    Трябва да се отбележи, че огромна част от цялата известна информация за света хората получават не чрез непосредствен досег с нея, а посредством вторични източници. В реалния свят сме принудени да се доверяваме на определена част от постоянно течащия информационен поток. Ние съзнателно избираме кои елементи от него са достатъчно надеждни, основавайки оценката си на предишния си опит, който ни сочи, че между фактите съществуват естествени закономерности. Когато нашето съзнание открие такава убедителна взаимовръзка между старите и новопостъпващите факти, ние ги приемаме като достатъчно достоверни. Логически правдоподобната, от гледна точка на нашите познания, опит и умствени способности, зависимост и последователност на отделните информационни сегменти е критерият, по който се ръководим в нашата преценка. Разбира се, този подход не изключва грешки, неточности и заблуждения, поради обичайните слабости в знанията и мисловния потенциал на всяка личност. Но ако установим такъв дефект, ние сме в правото си да го поправим. В случай, че ние не забележим пропуска си или не сме в състояние да го коригираме, някой друг ще го стори вместо нас рано или късно. Понякога това може да отнеме години, друг път столетия, но ревизия на проблема непредотвратимо ще настъпи в някакъв момент. Именно тази свобода на критичното мислене позволява на човечеството да върви напред, да се развива, да открива нови хоризонти и да покорява непознати светове. Защо тогава антагонистите на вярата проявяват такъв радикален скептицизъм към нея, след като в една или друга степен са поставени в нейна неизменна зависимост?

    Причините за подобна резервираност са основно две. Първо, информацията може да бъде както правдива, така и невярна. Единственият начин да удостоверим качеството й е като я подложим на критичен анализ. Но дори и това може да не бъде достатъчно, тъй като резултатът зависи от нашата компетентност, която все пак е ограничена. Но пък  шансът ни да определим годността на информацията, доверявайки й се безусловно, без да проучим нейния характер, е несъмнено нулев. В такъв случай бихме могли по случайност да имаме сполука, но това е като игра на руска рулетка – всичко е въпрос на късмет. Така ние бихме били подвластни и зависими от информацията, а не тя от нас.

    Второ, отричането на вярата не е проява на мнителност към самото доверие като един от инструментите за постигане на познание, а подозрителност към конкретния предмет на вярата – Господ Бог. Изхождайки от наложената представа за Бог като създател и господар на целия свят, на абсолютно всичко, ние имаме пълното основание да изискваме от поддръжниците й някакъв по-убедителен от обикновеното доверие аргумент, удостоверяващ неговото съществувание. Защото, според тълкуванията на религиозно вярващите, Господ Бог не може да бъде сравняван с която и да е друга личност или вещ, затова и доказателствата за наличието му трябва да са специални и подобаващи на образа му. Поради особената специфичност на случая, обичайната вяра, основана на безрезервна доверчивост, е неуместна и неприложима. Именно тази причина налага изискването екзистенциалното, върховното доказателство за Бог да бъде извънредно, изпълнено с убедителност и категоричност. В противен случай вярата си остава смътно чувство, несъзнателна доверчивост, емоционално предпочитание, пасивна реактивност, напълно противоположни на активната съзнателна дейност на пълноценната човешка личност, в която взимат участие всички нейни компоненти – ум, воля, чувства. Вярата, изискваща самопожервувание на разума, поставяйки го в субординация на подсъзнателната интуитивност и първична сензитивност, е антипод на чистия разум, чиято осъзната ориентация се базира на естествените закономерности, свързани в логическа последователност. Вярващият може да бъде единствено пасивен консуматор, потребяващ непроверена и недоказана (даже недоказуема) информация, поставил разума си в подчинение на някакъв неопределен и съмнителен авторитет. Това, разбира се, не прави религиозните хора непременно интелектуално недостатъчни. Във всички други сфери от живота те могат да бъдат съвсем пълностойни и полезни личности – добри родители, приятели, колеги, творци. В тези области те могат да разсъждават и постъпват рационално като всеки друг. Но целият прагматизъм и логичност изчезват мигом пред респекта от техния Бог.

    Затова познанието може да бъде постигнато само от рационално мислещи индивиди, извършващи критична рефлексивна обработка на непосредствени или вторично придобити емпирични данни. С инструментариума, с който вярата борави, тя не може да постигне адекватна оценка на обкръжаващата среда дори и в най-елементарните й форми и проявления. А по такъв сложен проблем като възникването, устройството и функционирането на света, част от който проблем е и въпросът за съществуването на Бог, тя е напълно неспособна да даде разумен и интелигентен отговор.

    В заключение можем да кажем, че вярата (религиозната) е несъвместима с истината, поради заложените в нея ирационална доверчивост и безусловно упование в някаква необоснована фикция. Липсата на каквато и да е вътрешна самокритичност, враждебното игнориране на всеки външен упрек или препоръка, пословичната ригидност (ригиден – нетърпящ развитие; неподвижен; скован), догматичната инертност не позволяват по никакъв начин вярата да бъде източник на познания и на правдива информация. Тя не е в състояние да даде рационално и проницателно обяснение на явленията в света, а още по малко да разреши централния въпрос – този за съществуването на Бог.

 Един от фундаменталните въпроси, който стои пред философи, учени и, навярно, пред всички хора, е този за съществуването на Бог. Неизброими са опитите да бъде доказана или отхвърлена неговата екзистенциалност. Някои от тях са доста груби и недодялани и имат по-скоро обратен ефект. Но други предлагат много по-фини и интелигентни тези.

    Едно от най-хитроумните и находчиви предложения, поставящо си за цел да потвърди божествения произход на света, принадлежи на английския теолог и философ, архидякона на Карлайл Уилям Пейли (1743-1805). Този християнски апологет публикува през 1802 г. своя труд „Естествена теология” (Natural Theology; or, Evidences of the Existence and Attributes of the Deity). В него той ни кара да се запитаме как би разсъждавал човек, който, разхождайки се из гората, намери джобен часовник. Вероятно би се запитал как е попаднало там такова сложно устройство. Един от възможните отговори е, че появата му може да е резултат от случайно комбининиране на различни молекули, които, съединявайки се произволно една с друга, са образували този фин и прецизен механизъм. Но дори и на пръв поглед това изглежда твърде невероятно, за да се приеме сериозно, и справедиво е отхвърлено от автора.  

   Единственият логичен отговор е, че приборът е бил създаден целенасочено от някакъв майстор – часовникар, а не е случаен сбор от невероятен брой произволни съвпадения. Тоест, имаме творение, създадено по предварителен замисъл от изкусен занаятчия, който притежава специални умения и възможности, неприсъщи на всеки.

    До този момент няма причина да не се съгласим с г-н Пейли. Но това е само неговото встъпление. От тази позиция той заключава, че хората, като извънредно комплицирани механизми, способни на далеч по-сложни действия от един часовник, би следвало да са сътворени с определена цел от интелигентен създател.

    Тази теза на преподобния Уилям Пейли може да се определи като апология на библейската доктрина за сътворението, в чиято защита е и замислена. Мнозина, между които и самият Чарлз Дарвин, са посветили не малко време и усилия на каузата да бъде оборен непреодолимия аргумент на карлайлския архидякон. Оставяйки настрана чисто научните методики, които недвусмислено отхвърлят догмата за едновременното създаване на живите същества и тяхната неизменяемост, ние ще се опитаме да решим проблема с космическия часовникар по дедуктивен път.  

    Нека започнем с часовника. Този инструмент наистина е бил създаден с определена прагматична цел от квалифициран специалист и не е плод на хаотично и спонтанно подреждане на физични константи. Но за да се научат хората да произвеждат такива акуратни уреди, е било необходимо натрупване на огромен обем от знания, умения и опит. Това е процес, продължил хиляди години – от създаването на колелото, през зъбните колела, пружините, откриването на различните метали и тяхната обработка, до необходимостта от прецизно измерване на времето, която се появява в точно определен момент. Логично, първите часовници са били по-примитивни и недостатъчно точни. Постепенно дизайнът и функционалността им били подобрени. Значи, в изработването на всеки часовников механизъм е  въплътена мъдростта на хиляди поколения, защото е очевидно, че той не може да бъде произведен от маймуните в джунглата, нито дори от кой да е непосветен в конкретната дейност дилетант.

    По същия начин човекът също е творение на определен създател. Този дизайнер е Природата. Човекът не се е появил отведнъж, а е следствие на милиарди години еволюция, които са запечатани в неговите гени. През този необозрим период Природата е усъвършенствала своите механизми, създавайки първоначално по-посредствени „часовници” – всички организми преди нас. Натрупала опит, тя постепенно, но неотклонно подобрява качеството на своята продукция. И в крайна сметка се появява и най-съвършенното ѝ произведение – Човекът. Целта, с която е създаден, е същата като на всеки нов модел часовници – да бъде по-съвършен от предишните. Огромното количество биомаса, невероятното разнообразие от живи организми (сред които сме и ние, хората) и необятният им ареал на разпространение имат една функция – да поддържат живота, това крехко творение на Природата. На човека, в качеството му вече на съзнателен творец, принадлежи ролята, отредена му от Нея, да опази този безценен дар като го разпространи из Космоса. В такъв случай вероятността животът да бъде погубен вследствие на глобален катаклизъм, поразил Земята, отпада.

    Природата е онзи дизайнер, на чиято интелигентност дължим както своето съществувание, така и способността си да разсъждаваме върху предизвикателствата, пред които ни изправя.   

   Литература:

Paley, William Natural Theology: or, Evidences of the Existence and Attributes of the Deity

http://darwin-online.org.uk/content/frameset?itemID=A142&viewtype=text&pageseq=1

  Следващата логична стъпка в нашето библейско разследване е учението за т. нар. „първороден грях”, вината и последствията от който се прехвърлят автоматически на всички живели и живеещи на земята хора по силата на наследяването на осъдената от Бога и повредена от греха човешка природа. 

 Според първата книга от Библията „Битие” гл. 2-3 Господ заповядва на първите хора Адам и Ева, създадени от Него, да не откъсват плод от Дървото на Познанието: „И Господ Бог заповяда на човека, казвайки: От всяко дърво в градината свободно да ядеш; но от дървото за познаване доброто и злото, да не ядеш от него; защото в деня, когато ядеш от него, непременно ще умреш”. Но змията, която била коварна твар (по неведоми пътища тя е асоциирана в християнството от Йоан Богослов със Сатаната, въпреки че самата Библия не дава основание за това), изкушила нашите първородители и те престъпили Божията повеля, вкусвайки от забранения плод, получавайки при това способността да разпознават съвсем нови и непознати за тях до този момент категории-Добро и Зло. „ И Господ Бог каза: Ето, човекът стана като един от Нас, да познава доброто и злото; и сега, за да не простре ръката си да вземе и от дървото на живота, да яде и да живее вечно, затова Господ Бог го изпъди от Едемската градина да обработва земята, от която бе взет”.  Ето как се развива тази история според Библията: 

„Тогава се отвориха очите и на двамата и те познаха, че бяха голи; и съшиха смокинови листа та си направиха препаски.

3:8 И при вечерния ветрец чуха гласа на Господа Бога, като ходеше из градината; и човекът и жена му се скриха от лицето на Господа Бога между градинските дървета.

3:9 Но Господ Бог повика човека и му рече: Где си?

3:10 А той рече: Чух гласа Ти в градината и уплаших се, защото съм гол; и се скрих.

3:11 А Бог му рече: Кой ти каза, че си гол? Да не би да си ял от дървото, от което ти заповядах да не ядеш?

3:12 И човекът рече: Жената, която си ми дал за другарка, тя ми даде от дървото, та ядох.

3:13 И Господ Бог рече на жената: Що е това, което си сторила? А жената рече: Змията ме подмами, та ядох.

3:14 Тогава рече Господ Бог на змията: Понеже си сторила това, проклета да си измежду всеки вид добитък и измежду всички полски зверове; по корема си ще се влачиш, и пръст ще ядеш през всичките дни на живота си.

3:15 Ще поставя и вражда между тебе и жената и между твоето потомство и нейното потомство; то ще ти нарани главата, а ти ще му нараниш петата.

3:16 На жената рече: Ще ти преумножа скръбта в бременността; със скръб ще раждаш чада; и на мъжа ти ще бъде подчинено всяко твое желание и той ще те владее.

3:17 А на човека рече: Понеже си послушал гласа на жена си и си ял от дървото, за което ти заповядах, като казах: Да не ядеш от него, то проклета да бъде земята поради тебе; със скръб ще се прехранваш от нея през всичките дни на живота си.

3:18 Тръни и бодли ще ти ражда; и ти ще ядеш полската трева.

3:19 С пот на лицето си ще ядеш хляб, докато се върнеш в земята, защото от нея си взет; понеже си пръст и в пръстта ще се върнеш.

3:20 И човекът наименува жена си Ева {Т.е. Живот.}, защото тя беше майка на всички живи.

3:21 И Господ Бог направи кожени дрехи на Адама и на жена му и ги облече.

3:22 И Господ Бог каза: Ето, човекът стана като един от Нас, да познава доброто и злото; и сега, за да не простре ръката си да вземе и от дървото на живота, да яде и да живее вечно, -

3:23 затова Господ Бог го изпъди от Едемската градина да обработва земята, от която бе взет.

3:24 Така Той изпъди Адама; и постави на изток от Едемската градина херувимите и пламенния меч, който се въртеше, за да пазят пътя към дървото на живота”.          

 Тук изниква въпросът: Ако Господ е Съвършен, тоест безгрешен (а Той задължително трябва да е такъв, за да бъде Бог) Той би трябвало да сътвори Адам и Ева така, както самият желае, без да прави грешки (защото грешките са присъщи само на стоящите по- ниско в небесната иерархия, както и на простосмъртните), които след това да Му се налага да поправя. Има се предвид, че творенията на Господ трябва да постъпват според зададените им от Него параметри, без да имат ни най-малка възможност да излязат от поставените им рамки. Те могат да действат само по Неговата воля, която е непоклатима и непристъпна. Ако следваме логиката, ще стигнем до извода, че престъпването на Божията воля е изключено, абсолютно невъзможно. Но Библията ни учи, че Адам и Ева са постъпили в разрез с нея, което пък противоречи на разбирането за Бог като всемогъщо същество. 

Друго противоречие в тази част на книгата „Битие” съзираме в наивния момент на задаване на въпроси от Господ и техните отговори от страна на Адам и Ева. Ясно е, че за Бог не е нужно да търси своите чеда из градината, нито пък има нужда от техните отговори, защото Той трябва да знае всичко. 

Но най-крещящата несъвместимост с утвърденото схващане за всезнаещия, справедлив и милосърден Бог е проклятието,  което той отправя към собствените си чеда, и което според библейското сказание, противно на всяка логика, се пренася автоматично върху всички бъдещи човеци. В тази ситуация Божият гняв и коравосърдечност нямат граници и не признават никакви правила и здрав разум. Парадоксът се състои в това, че щом Адам и Ева са създадени от Бог, значи всички техни черти – характер, мислене, същност, душа, физика, поведение и т.н. се предопределят от Неговия замисъл и би трябвало нищо да не е в състояние да ги отклони от предначертания им от Него път. Следователно отговорност за техните постъпки носи Той и няма никакъв смисъл в приписването им на вина, която следва да се търси у техния Творец. 

Редно е да запитаме също така и защо, ако Бог знае всичко, той не знаел как ще постъпят собствените Му чеда? Или след като вижда всичко, защо не е видял какво замисля коварната змия и как ще се поддадат на нейната съблазън нашите праотци?

Силно неприятно впечатление обаче прави отмъстителността на Бог и садистичната безпощадност, с която той наказва Адам и Ева, ярко контрастиращи на благостта, снизходителността и милосърдието, които Му се приписват. Първо, няма никакво основание да бъдат санкционирани, при това толкова жестоко първите хора, които в крайна сметка са подвластни единствено на Неговата, а не на собствената си воля. Второ, в абсолютно противоречие на всяка логика и на представата ни за Него, той пренася проклятието си върху всички следващи поколения, които са предварително осъдени на мъки и страдания без дори да са се родили все още и, следователно, без да са извършили какъвто и да е грях. 

Това ли е Господ, за който е казано във втората книга на Мойсей „Изход” гл. 34.:

«6.Господ, Господ, Бог човеколюбивий и милосърдний, дълготърпеливий, многомилостивий и истинний...

7. Който пази (правдата и показва) милост в хиляди поколения, Който прощава вина, престъпление и грях»;

 - в книгата на Неемия гл.9.:   «Но ти си Бог, Който обича да прощава, благ и милосърден, дълготърпелив и многомилостив»;

 - в книгата на пророк Иоиля: «Раздирайте сърцата си, а не дрехите си, и се обърнете към Господа, вашия Бог; защото Той е благ и милосърден, дълготърпелив и многомилостив, и съжалява за злочестината».

Примерите за венцеславене на Божието милосърдие, дълготърпеливост и простителност (способност за прощаване), които услужливо и в изобилие ни дава Библията, са неизброими. Но когато внимателният читател се взре в делата Божии, той вижда рязко разминаване с хвалебствените дитирамби. В делата си Бог наказва жестоко, убива, проклина, осакатява, и както казва библейския текст: «Който за вината на бащите наказва децата и децата на децата до трета и четвърта рода» (Изход гл. 34.) . 

Това е несъвместимо с идеята за състрадателност, справедливост, снизходителност, опрощение, благородство, великодушие, доброта, търпимост, човеколюбие и благосклонност, каквито с право се изискват от всяко човешко същество, и като пример за които ни се предлага Божието дело, което при взискателен прочит се оказва в противоречие с тия морални категории. 

Все пак трябва да имаме предвид, че т. нар. Свети писания са писани от хора, които са въплатили в тях своята представа за Божествения Разум, формирана от условията на обкръжаващата ги среда и от предшестващи ги вярвания. Ето затова Бог не е виновен за деянията, които Му биват приписвани от люде, познаващи слабо дори своя ограничен свят и неспособни да проумеят истинската Му същност. Каквито впрочем сме и ние, живеещите в ХХI век.

Искам да уточня, че тук не се подлага под съмнение самото съществувание на Бог, а единствено библейската представа за Него, разширена и допълнена от християнските теолози и превърната в непоклатима и неприкосновена догма от църковната институция. Фундаменталният въпрос "има или няма Бог" не е в компетенциите на автора, поради което и не се повдига и разглежда в настоящото критично изследване.                                                                    

Основните положения, залегнали в представата за Бога, изградена в библейските писания, са че Той е всезнаещ, всевиждащ и всеможещ. Това е неделимата "света троица" от условия, на които трябва да отговаря "нещо" или "някой", за да претендира за божествения трон. Липсата дори и на едно от тях нарушава задължителния актив от качества, които детерминират Бог и го отличават от всички останали същества, независимо дали обитават земния, подземния или небесния свят. Казано по друг начин, Бог трябва да Вижда абсолютно всичко от миналото, настоящето и бъдещето; трябва да Може абсолютно всичко, при това да го прави безгрешно и безупречно и трябва да Знае също абсолютно всичко от началото на света до самия му край. Само този, който отговаря на всички тия специфични белези, може да бъде Бог, защото Той е  Съвършен. Именно абсолютното съвършенство е основната специфична особеност, разграничаваща Бог от всички останали създания, които освен изначалното си несъвършенство, са и негови творения.         

 Освен това концепцията за Бог, въведена в употреба от Библията и установена от християнската богословска традиция, Го представя като създател на всички неща – на Вселената с всички небесни тела, на живата и неживата материя, на духа и на законите, според които функционира целият Всемир от най-малките градивни частици до най-големите космически обекти. Бог наблюдава и контролира всички явления и процеси в създадения от Него свят. Следователно Той е началото и края, Той е създателят и заличителят, Той е всичко и навсякъде, Той вижда, знае и може всичко, и нищо и никой не се ражда или умира, не се движи или стои неподвижно, тоест нищо не се случва извън Него и без Неговото знание и санкция. Принципът е, че който отговаря на тези ръководещи и първостепенни характеристики, Той е Богът, а всички останали сме Негови създания и се раждаме, живеем, мислим, постъпваме и умираме по Неговата воля и по Неговите закони.                                                                                                    

Това са основните компоненти, които моделират библейския образ на Бог, извън които всичко друго е ерес и противоречи на каноничните максими.  

Това вече не е стария възглед за езическите елински божества, притежаващи досущ човешки характери, недъзи и несъвършенства, които се различават от хората само по това, че са безсмъртни и обладават определени, непосилни за човека възможности (макар и това да не е малко). Тук става дума за класическия библейски Бог, за съвсем различна концепция, за напълно отделен модел.                                                                                                

Изхождайки от тези основополагащи за проумяването на библейския Бог постановки, които едва ли някой би оспорил, ние сме в правото си да заключим, че щом Бог е създател на всички неща и те съществуват по Неговите правила, значи Той е и първопричина за всичко случващо се в необятния Космос. А от това следва, че Той е ответствен за всичко, включително и за всички събития и явления на Земята. Тъй като Доброто и Злото са част от това Всичко,  съставен елемент от Божието дело, значи Той е отговорен и за тях. На какво основание тогава Доброто се приписва Нему, а Злото на други сили, мисля е резонен въпрос, който следва да се зададе на защитниците на тая теза.                                                                                        

Но ако все пак някой държи да освободи Господ от бащинство върху Злото, той трябва да признае, че щом То не е божие дело, значи е създадено от някой друг. Това означава, че този някойдруг има поне същата сила и власт като Бог и може наравно с Него да създава неща по свое усмотрение, без да се съобразява с волята Му. Щом Бог не е могъл да се противопостави на този Някой, създал Злото в противоречие с Неговото желание, значи Господ не е всесилен, не е всемогъщ, значи Неговата сила е крайна и ограничена.                  

Ако някой създава нещо пряко божието желание, то този Някой не е ли по-силен от Бог (а дали не е и създател на самия Господ)?                                    

Ако някой прави нещо, с което ние не сме съгласни, но не можем да му се противопоставим и той продължава да го върши, не означава ли това, че той е по-силен от нас?                                                                                                        

А щом Този, когото наричаме Бог, не е творец на всичко и не е всемогъщ, то с какво право нему се приписват божествени черти и характеристики и с какво право се назовава Бог, след като не отговаря на едни от най-важните условия, поставени от самата Библия и от християнската теологическа традиция?

 Друг полемичен въпрос, който ще разследваме в следващата публикация, е учението за т. нар. „първороден грях”, вината и последствията от който се прехвърлят автоматически на всички живели и живеещи на земята хора по силата на наследяването на осъдената от Бога и повредена от греха човешка природа.

В своето хилядолетно съществуване човечеството търси спасение от злото. Казва се най-общо от злото, защото такава е човешката нагласа – да приема света разделен на две: на Добро и Зло. И тази нагласа придава  смисъл и съдържание на целия човешки живот. Съществуването на Доброто и Злото се приема като принцип, който влияе на човешкия род от както свят светува След като е така, значи има някаква твърде голяма сила, която го предопределя. И тук стигаме до истината, че нищо не би съществувало, ако Бог не е решил.”Всичко чрез Него стана”. Тогава обективната истина изисква от нас да си отговорим на  въпроса, защо е определено така да съществува светът и доколко човешкият ум има дял за този начин на живот. И още нещо: защо човечеството още от преди 2 000 години е очаквало Спасител и след като Той е дошъл не Го е познало?

Защо е определено така да  съществува светът?

Има определение, но няма предопределеност. Мъдростта на Висшето Съзнание е предвидила две различни форми на развитие, които взаимно се допълват. И точно тук е най-съществения момент от цялостния модел на съществуването на света -  човечеството да осъзнае потребността от наличието на двете форми. Те са създадени като необходимия фактор за развитие на обществото и затова е предвидено взаимно да се допълват. В какъв смисъл можем да говорим за тяхното взаимно допълване? Смисълът се предопределя от необходимостта от еволюционно развитие. Творецът, като Висше Съзнание е заложил основите на двата фактора Добро и Зло, за да може човешкият ум да работи с тях и като ги използва да постигне развитие. Тези две морално-етически категории служат като инструмент за изграждане и усъвършенстване на човешкия ум.  Точно затова казваме, че те взаимно се допълват и сега ще поясним в какъв смисъл трябва да се разбира това твърдение.

Доброто и Злото са основни импулси на живота. Те създават условията за укрепване на човешката воля и разум. Чрез тях животът се превръща в училище.

Злото  в смисъла, в който е създадено трябва да служи като провокация за осъзнаването и развитието на човешките умствени способности. То е импулс дотолкова, доколкото е определено да предизвиква към себедоказване и самоутвърждаване. Злото е било предвидено като различни форми на усложняване на човешкия живот, като препъни камъка по пътя, за да може умът да се научи да разсъждава, да обобщава и анализира, т.е. да се научи човекът да мисли. В сегашния си уродлив вид, то е създадено от човека в резултат на неговия стремеж да си спести трудностите или от невежество. И забележете: човекът краде, защото не иска да работи; убива защото иска бързо да забогатее или поради алчност, или злоба, което е все неразбиране ценностите на живота. Така, подведен от собствения си ум, човекът е постигнал крайно видоизменение на първоначалния замисъл за Добро и Зло. Дори доброто се възприема неправилно. То се приема като даденост, която ни принадлежи по рождение, т.е. Бог ни е създал, за да сме щастливи и трябва да ни осигурява всички необходими възможности за щастието, което ни принадлежи. Всъщност Доброто ни е дадено като отправната точка, от която нататък можем да употребим свободната воля. А тя е внедрена в живота като задължително условие за съществуването на човешкия род. Доброто е основата, а Злото е предизвикателството, което трябва да помага на ума да направи съществуващото Добро, още по-добро. Затова те взаимно се допълват. Ние трябва да възприемаме всеки срещнат проблем като упражнение за ума, а не като нещастие за душата. Гледната точка определя смисъла.

Христос ни учи да не се противим на Злото и в тази препоръка е вложена изключителна мъдрост. Да не се противиш на злото не означава да се примириш с неудачите в живота си. Да не се противиш на Злото изисква разумно възприемане на обективната действителност и правилно подреждане на приоритетите и възможностите. за преодоляване на възникващите проблеми. Всяко от желанията ни трябва да има своето място във времето и то да е съобразено както с нашите собствени способности и умения, така и с обективната действителност. Не може да си поставиш като главна цел, например да си купиш луксозен автомобил, когато имаш в джоба си ограничени средства. Ако си поставиш такава цел ти веднага създаваш Зло. В какъв смисъл се изразява злото? Незадоволеното, необмислено желание създава неудовлетвореност и поражда напрежение както в съзнанието на човека, така и между него и заобикалящата го среда.  Ако целта не е автомобил, а е определена длъжност в службата, ако е притежание на определени вещи или нещо каквото и да било, но надвишаващо умствените или финансовите възможности на човека, то несъмнено поражда неудовлетвореност и в голяма степен кара човека да се чувства нещастен. За него в такъв случай непостигнатото желание се превръща  в злото, което му пречи да живее щастливо. Така е и по отношение на умствените способности и умения. Ако те са посредствени, няма как да се стигне до по-високия пост. Така че нека всеки да е наясно, че една от причините за съществуващото зло е необмисленото човешко желание. Това може да се каже по отношение на правилното подреждане на приоритетите и възможностите. 

Друг е въпросът когато възникват, например социални проблеми. Всички хора осъждат социалната несправедливост и в същото време никой не се чувства достатъчно силен да я отстрани от живота. И действително, как може един обикновен работник или чиновник да се противопостави на своя работодател, когато трудът му явно е експлоатиран? Сам той нищо не може да направи, защото колкото и да се противи на сполетялото го зло, т.е. както и да изразява своето несъгласие, работодателят му няма да го послуша. Няма да го послуша защото той вече е създал по-голямото зло в ума си: целта към богатството. Той не иска да печели така, че да има и за него и за другите, той иска да забогатее. Когато целта на всеки работодател е забогатяването, естествено че ще има и експлоатация. Значи какво трябва да направи работникът попаднал при такъв работодател? Той трябва да си отговори защо е попаднал в тези условия, какво иска да му каже Животът? И когато си направи лична преценка на обективните и субективни фактори, да си даде сметка как и по какъв начин би могъл да си помогне. Осъзнаването на главната причина – целта на работодателя към забогатяване от мнозинството работници, може да създаде различни условия за тяхната работна среда. Осъзнатото мнозинство може да бъде фактор в случая, защото е в състояние да използва принципните правила на законодателната власт. Така че когато Христос е казал да не се противим на злото, той е имал предвид да не отговаряме на злото със зло, а да използваме разумните  възможности, чрез които можем да се освободим от злото. През годините Животът е доказал, че насилието поражда насилие. Остава съвременния човек да възприеме толерантното, спокойно, но последователно отношение към проблемите на обществото, за да може да се постигне промяна. Някой би казал, че тук отново призоваваме към търпение и обезличаване. Не е така! Защото личността се изгражда точно когато се използва конструктивния подход към разрешаването на проблема. Ако всеки участва в разрешаването но проблемите с ума си, т.е. има свое последователно, упорито отношение към задачите на обществото, той ще изгради своя лична позиция, ще се докаже като личност. Всеки човек когато разсъждава израства духовно. Така той ще има положително участие в еволюцията на човечеството. И когато говорим че има определение, но няма предопределеност за съществуването на Доброто и Злото, трябва да разбираме точно тази възможност за изява на човешките мисли и чувства – да се завиши тяхната роля в изграждането на лична позиция. Така човек ще постигне осъзнато отношение към всеки от проблемите в живота. Ето, по този начин можем да си отговорим на въпроса за дела на човешкия ум по отношение на принципното съществуване на Доброто и Злото като морално-етически категории. Благоразумието и благородството трябва да определят стойността на този дял.

Защо човечеството не позна Христос преди 2000 години? А ако сега дойде ще го познае ли? Или ще продължи да мисли, че  Христос като е дошъл тогава е изкупил греховете човешки и сега всеки може да си живее живота както си знае?

В голяма степен битува убеждението, че Христос е дошъл да изкупи греховете на хората и така от само себе си се налага мнението, че едва ли не хората са освободени от кармичното си наследство. А какво е то? Хората не се научиха да работят със законите  в природата. Хората и до ден днешен все така неграмотно общуват с природата и помежду си. Главната заръка на Твореца за живот чрез любов и до ден днешен не е изпълнена. Любовта е все още теоретично съществуващо мнение, защото не се прилага в живота. Нейната роля все още е недооценена, тя за съжаление продължава да бъде неопознато чувство. Поради това неразбиране все още не може да се осъществява  замисъла за взаимно допълване на Доброто и Злото, а това пък от своя страна забавя еволюцията на човешкото съзнание. То все още стои в сферата на ограниченото разбиране за съществуващия враг, с който трябва да се бори. Така се оформя кармичната обремененост, т.е. трупат се грешка след грешка, защото хората продължават да търсят причината за съществуващите проблеми вън от себе си. И да чакат Спасителя си.

Здравайте приятели,
сравнително нов съм във вашето обществено-социална мрежа. Днес се регистрирах, но я следях от месец-два. Желая с първия си пост да поставя един въпрос, който ме вълнува - отношението към различните и по-специално към хомосексуалността.

През вековете нашата цивилизация е преминавала през различни етапи, на отношение към хомосексуализма: От пълното "Осанна" до пълното "Разпни го". Нека припомня, че в древна Елада, хомосексуалната (и по-специално мъжката) любов се е приемала за единствената същносттна любов. И това е съвсем обяснимо: Добрите приятели са общували и са си споделяли мислите и изживяванията (Диалозите на Платон са изключително показателен документ за тези отношения). Завършеният, свободен човек на античността, обаче именно затова е бил завършен, тъй като общувал свободно във всички свои аспекти. Общуването, освен вербално е и сексуално, и за древния елин е било съвсем естествено след приятелския разговор, да се впусне и в любовна игра със събеседника си. Чрез секса се разкриват неща, които не могат да се разкрият чрез речта.
Тук, естествено, някой може да попита: "Добре, но защо пак изключваме жената?" Не, не я изключваме, но съществуват неща, теми, разговори, които могат да се проведат и разберат само от мъже - истинската, напълно завършена любов е едно от тях. Необоснимо е с думи.

Следващата епоха, през която хомосекуалната любов е била  общо приета е италианския Ренесанс. Отново мъжете могат да разчитат на относително спокойно и пълноценно общуване. Резултатите не закъсняват. Ренесансът е период на разцвет на човешката мисъл и творчество.

Всъщност, ако забележете, всеки един исторически период, в който има бум на творческа енергия, по съществя е свързан с едно либерално отношение към хомосексуалността. Някой считат, че генетично в хомосексуалистите е заложен един по-голям афинитет към творчество, аз обаче не съм съгласен с това. Не гените правят твореча, а общуването му с други творци! Всеки мъж е творец. Смятам, че творчеството е резултат от разрешеното пълноценно мъжко общуване. При налагането на някакво социално табу върху мъжкото общуване винаги следва спад на творческите възможности на обществото и обратното, при премахването на социалните пречки - следва творчество.

За да не бъда разбран погрешно. Не отричам пълноценното общуване на ниво мъж-жена - то е необходимо за репродукцията на човека. Но за пълноценно творческо съзидание е необходимо пълноценно мъжко общуване.

Тази констатация може да бъде открита и в най-древната човешка история. Какво иначе представляват мъжките общества, специфично мъжките ритуали, отделянето на мъжетеот жените, инициацията. Нака съвсем накратко да разгледаме кукерството в България. Какво се открива: мъжете се отделят при направата на маските в помещение, в което жените нямат достъп; самите маски притежават силно изразена сексуалност-репрезентираща оплождането на земята. Какво е обяснението на ритуала – борбата със злото. Съвсем очевидно е, че мъжете се отдават на пълноценно общуване. Общуването е „оплождането” един-другиму идеи (създаването на маска е само външния израз на тези идеи) и по този начин правят света по-добър (борят се със злото). Общество богато на идеи е по-добро от общество бедно на идеи.

В този смисъл, може да ме приемете за ретрограден, но съм противник на феминизацията. Има неща, които не могат да бадат обяснени на жените. Ако сте гледали Барака, помислете си за онзи ритуал в Кабоджа, в който мъжете виката „Да-да-да-да”, клатеха се като дрогирани, и всичко това грижриво дирижирано от онзи великолепен, плешив старец с криви зъби. Представете си една жена там. Какво ще прави – ще пита: „Ама това защо го правите?” и тъй като то е необяснимо, ще стигне до извода „Занимавате се  глупости вместо да си гледате семейството!” и ще започне да трови мъжът си всеки пък когато той и каже, че отива да се види с приятели. Мъжът, тъй като няма да може да обясни, защо е там (тъй като, да не забравяме, че пълноценното творческо общуване е чисто мъжко), ще започне да избягва приятелите си и този велик ритуал би западнал. Творчеството би изчезнало, а злото би се възцарило. Ето затова съм против феминизацията. Жената ражда деца, мъжат – творчество!

Това приятели е първият ми пост и се надявам тук да намеря много приятели, за да общуваме пълноценно.

Симеон Аспарухов

Някога, някъде там, всред жълта суха земя, напукана от безплодие и отрова се изправяше черната снага на град. Хората вървяха из свъсените му сиви улици със свъсени сиви лица и почернели от тъга и злоба души. Над тях тегнеше вековното проклятие да нямат това, което искат и да искат това, което не могат да имат. Зад всяко от сивите лица и всяка от черните души се криеше малка розова мечта за райски живот, без страдание и без несгоди – кротък измислен оазис на нежността и любовта, които хората се бяха отучили да изпитват един към друг. И във всеки от малките измислени оазиси хората си мечтаеха да дойде Герой с бляскави доспехи и ясни очи, който да ги спаси от робството на тъгата и неуспеха. Всички тайно си говореха за това как един истински Герой би могъл да ги поведе към слънчевия простор на свободата. Но никой и никога не се наемаше неговите хилави плещи, пожълтели от сенките на града, да понесат бляскавите доспехи и той да бъде Героят.

-Истински Герой... как ни трябва един истински Герой – каза Някой си.

-М-да – отговориха му другите и продължиха да бродят из сивите улици, надянали своите сиви лица. Бяха си разменяли тези думи стотици пъти.

“Колко отдавна чакаме този истински Герой... и колко ли дълго още сме прокълнати да го чакаме...” - помисли си Някой.

“А как искам някак да го доведа този Герой, само да знаех кой е или къде да го намеря! Ами ако не се е родил? Ами ако той не се роди преди аз да умра?...”

“Казват, че Героят е последната ни надежда и няма кой друг да ни спаси от тъгата и робството... но как искам още утре да бъда щастлив и свободен!”.

Някой си седеше и си мислеше, а около него бушуваше морето от хора със сиви свъсени лица. И никого не тревожеше и никого не вълнуваше, че Някой си седи сред морето и тъгува. Всеки бе прекалено зает да тъгува сам за себе си.

“Ние сме тъй безразлични и безчувствени! Как ще ни спаси този Герой, ако ние сами не потърсим спасението си?”

“А дали Героят няма да ни се обиди, че сме тъй бездушни и груби?”

“Няма да стоя тук и да чакам! Ще направя нещо, за да бъдем готови, когато Героят дойде да ни спаси!”

“Но какво може да направи един Някой си?Аз нямам бляскави доспехи, нито огнен меч, с които да се изправя срещу злото, тъгата и робството. Аз не съм силен и красив, аз съм просто един човечец със сиво лице и хилави плещи, който крачи из черния град. Какво мога да дам аз, за да ни избавя от мъките?”

И Някой си се сети, че имаше нещо, което би могъл да даде - нещо, което би могъл да жертва. Което никой друг не искаше да даде и да жертва - своя малък измислен оазис. Някой можеше да даде мечтите си, любовта си, копнежа си. Сърцето си.

И Някой си лекичко почувства как го обгръща нежен топъл вихър и многоцветни искри и лъчи бликат от гърдите му и любовта, щастието и мечтите от неговия малък оазис обсипват морето от сиви свъсени хора.

Някой си усети как бурният порив на криле го отдели от земята. Само миг след това, в небесните висини, мразовит повей развяваше косите му и галеше челото му със студени капчици мъгла.

“Жалко, че не съм Герой и не мога да ни спася от тъгата и робството” – помисли Някой си в последния си миг. – “И нямам бляскави доспехи, нито огнен меч, а само моята малка човешка любов и моите малки човешки мечти. Колко ми е мъчно, че те няма да ни спасят...”.

А долу, на земята, морето от хора със свъсени сиви лица беше застинало в потрес, със съсечено безразличие в ръце, вторачено в безжизненото тяло на Някой си. Някой си лежеше с огромна кървяща рана в гърдите и изтръгнато сърце. И нито един човек със сиво свъсено лице не го подмина с безразличие и хлад. Защото кръвта, любовта, мечтите и устрема на жертвалия се Герой нарисуваха в черната снага на града първото петънце свобода и щастие.

В далечните полета жълта суха земя, напукана от безплодие и отрова, се появи малък стрък. Зелен, крехък и свеж.