Ами доколкото познавам "Хамлет" и съответния монолог, там се пита "Да бъдеш или да не бъдеш". Изборът не е между това "да се бориш за правда и свобода" или "да понасяш ударите на съдбата".
Изборът, пред който стои Хамлет, е дали да живее или не.

Аз очевидно съм избрала "да бъда" :), иначе нямаше да го има този коментар :)...
Това включва от всичко по малко - и борба за правда и свобода, и примирение пред обстоятелствата; и смях, и сълзи; и триумфи, и загуби...

Да бъдеш или не? Туй е въпросът…
Кой търпял би инак
безчетните камшици на века ни:
неправдите на наглия подтисник,
всокомерието на рода,
сълзите на oтритната обич,
бавежа на закона, произвола
на тлъстия чиновник, злия присмех,
със който недостойния заплаща
на тихата заслуга – всичко туй,
когато едно бодване тук вляво
очиства сметките ни? Кой би пъшкал
под бремето на отмилял живот,
ако не беше този страх пред нещо
зад гроба, в неоткритата страна
отдето никой пътник се не връща?
Той смазва волята ни и ни кара
да се мирим с познатите беди,
наместо да летим към непознати...

/Превод-Валери Петров /

Дани, Дани...няма защо да ми се извиняваш.

Като оставим настрана факта, че съм учител по литература, докажи ми, че греша. Не ми го казвай, докажи ми го, моля.
Всичко е в текста. Ако можеш да ми извадиш от текста доказателство, аз ще го приема. Независимо от това какво са ме учили или какво съм чела в Нета :).
Съвет - дочети монолога докрай, опитай се да си го "преведеш" от езика на поезията на разговорен език и тогава ще ти стане ясно, че глаголът "бъда" означава "съществувам". Още един съвет - може би ще помогне, ако прочетеш цялото произведение. 

По принцип предпочитам превода на Валери Петров, но ето още един превод, за тези, които четат поста ти - всеки може да отсъди сам за себе си.

Да бъдеш или не — туй е въпросът.
Дали е по-достойно за душата
да понесеш камшиците, стрелите
на бясната съдба или да се
опълчиш сам срещу море от мъки
и да им туриш край? Умри, заспи –
не повече. И знай, че тоя сън
е краят на сърдечна скръб и хиляди
жестоки удари - дял на плътта!
О, ето край желан! Умри, заспи...
Заспи, или пък може би — сънувай?...
Да, и това е пречката; защото
какви ли сънища ще ни споходят
сред тоя смъртен сън, когато ний
отхвърлим всеки земен смут и мъка?
И туй ни спира. Този страх превръща
живота в дълголетна нищета.
Кой би понасял гаврите и бича
на времето, неправдата на силния,
на гордия презрението, мъките
горчиви на отвъргната любов,
потъпкването на законите,
безочието на властта, онуй
презрение, което получава
смиреното достойнство във награда
от недостойнството — кой би търпял
това, щом може да намери мир
с едно замахване! Кой би желал
да носи това бреме и да страда,
да стене в тоз мъчителен живот?
Но ужасът пред нещо, след смъртта
- страната неоткрита, от която
не се е връщал никой пътник още —
смущава волята и ето че
по-скоро сме готови да търпим
сегашните злини, отколкото
към други неизвестни да се хвърлим.
Така съзнанието ни създава
от всички нас страхливци; и така
естественият цвят на смелостта
изтлява в бледността на наште мисли.
Дела на сила и величие
пред този страх изменят своя път
и губят име на дела... Но тихо...

В оригинал:

HAMLET: To be, or not to be--that is the question:

Whether 'tis nobler in the mind to suffer

The slings and arrows of outrageous fortune

Or to take arms against a sea of troubles

And by opposing end them. To die, to sleep--

No more--and by a sleep to say we end

The heartache, and the thousand natural shocks

That flesh is heir to. 'Tis a consummation

Devoutly to be wished. To die, to sleep--

To sleep--perchance to dream: ay, there's the rub,

For in that sleep of death what dreams may come

When we have shuffled off this mortal coil,

Must give us pause. There's the respect

That makes calamity of so long life.

For who would bear the whips and scorns of time,

Th' oppressor's wrong, the proud man's contumely

The pangs of despised love, the law's delay,

The insolence of office, and the spurns

That patient merit of th' unworthy takes,

When he himself might his quietus make

With a bare bodkin? Who would fardels bear,

To grunt and sweat under a weary life,

But that the dread of something after death,

The undiscovered country, from whose bourn

No traveller returns, puzzles the will,

And makes us rather bear those ills we have

Than fly to others that we know not of?

Thus conscience does make cowards of us all,

And thus the native hue of resolution

Is sicklied o'er with the pale cast of thought,

And enterprise of great pitch and moment

With this regard their currents turn awry

And lose the name of action. -- Soft you now,

The fair Ophelia! -- Nymph, in thy orisons

Be all my sins remembered.

"Хах факта, че си учителка определено не ме трогва, защото знам какви са повечето учители днес..."

Нали разбираш, че ако исках да се заяждам, щях да те питам кой ги е проверявал и им е писал оценки на твоите есета и интерпретативни съчинения - същите ли тези учители, за които имаш толкова лошо мнение?
Не мислиш ли, че като говориш презрително за учителите си, така омаловажаваш своите собствени постижения?

Но тъй като заяждането не води до конструктивен диалог, мога само да те поздравя за успехите ти!
Пожелавам ти един ден да станеш учител и да бъдеш по-добра от своите собствени учители!

А иначе, ако ми позволиш, един съвет: не преценявай другите по дрехите им, професията, религията или произхода; бъди достатъчно търпелива да им дадеш време да те изненадат :).
Общо взето това, което даваш, се връща при теб :).
Успех ти желая!