Прочетох проекта на споразумение по зададения линк от galina.  Съгласието наистина изисква компромиси, но не и капитулации. Иска ми се да попитам: Колеги, това официален документ ли е или стих на Смирненски?
 Непрекъснато се повтаря "да бъде" и никакви конкретни срокове, ангажименти и точни стъпки към изграждане на нормативна база от страна на съответните държавни органи по уж постигнатите договорености.Даже не отварям дума за глупавите декларации по отношение на частните уроци. Те, макар и подавани, са невъзможни за контрол.
Ала отново се прави непозволен компромис с някои нагли искания на МОН. Според договореностите ще започне "гъвкаво" съкращение на непедагогически персонал. На места броя на децата в паралелки ще се увеличи с повече от 10%. А вместо да подкрепят своите ученици, даскалите"клекнаха" за недомислените матури, продиректорското диференцирано заплащане и недоносеното "външно оценяване". Вижте ако искате http://bglog.net/blog/swetew/site/posts/?bid=14509 или http://bglog.net/blog/swetew/site/posts/?bid=15155
Протестите наистина отминаха пиковите си стойности. Но отново се намериха "търговци в храма", които изтъргуваха отгладуваните дни стачка, невероятния ентусиазъм и учителската гордост за жълти стотинки. "Да бъде ден!" е рекъл Смирненски. С поредното синдикално предателство в Образованието си е все черна нощ.

Понякога попадаме в ситуации и проблеми, за които не можем да намерим решение. Човекът до нас има нужда от нашата подкрепа и помощ, а ние можем само да му дадем съвет, който той не е способен да изпълни. Случва се така, че нашето “обикновено” за другия е съвсем непостижимо и невъзможно за момента. Настава патовата ситуация, в която не знаем как да реагираме и се чувстваме абсолютно безсилни...

Дали това е така? Дали в дадена връзка има доминираща, по-силна личност, която обикновено разрешава проблемните ситуации. Дали по-силната страна не е всъщност по-слабата, която с подкрепата си към другия набива камъчетата в стабилния дирек отсреща, на който в даден момент може да се подпре, когато се чувства отмаляла. Дали не правим всичко от един гаден егоизъм, с който да избием комплексите си на слабост като си кажем – ето, аз помагам, защото умея и проблемите смачквам, както живея (свободна интерпретация по бат’ Колю).

Не знам. Случва се понякога да се опитвам да свърша нещо в полза на другарчето и същевременно да се чувствам абсолютно смешен в очите на съдбата. Мисля си, че проблемите на човека до мен са съвсем миниатюрни на база моето ниво и едновременно с това да не мога по никакъв начин да му помогна да ги разреши.

А понякога... Понякога и аз съм безсилен. И “слабият” човек отсреща ми помага с един жест или една дума да се почувствам отново щастлив и да забравя терзанията си. Една усмивка на този “по-слаб” човек разрешава в миг всичките ми проблеми и запокитва в небитието мрачните мисли...

Ще ми се понякога и аз да можех така. Понякога ми се иска да мога просто ей така – да премахна всички страхове и болежки на моята половинка. Да мога без притеснение да усетя доверието, което ми се гласува – ти си по-силният. Да бъда наистина силен и способен, и да успея да вдигна падналия на земята другар в живота.

Понякога. Дали ще дойде някога.