Неочаквана щастлива  случайност ме срещна с тях. На път за Пакистан, по време на престоя в Истанбул, в транзитната зала на огромното летище „Ататюрк” забелязах атрактивна групичка от българи, натоварени със сакове и огромни денкове. Бяха няколко мъже на различна възраст и само една очарователна млада жена. Компанията беше шумна и забавна. Обикновено не се впускам лесно в контакти, но този път изпитах странното желание да се присъединя към тях, да ги заговоря. Това стана  възможно,  когато ни строиха заедно пред офиса, обслужващ пътниците, чийто полети са на другия ден (като нас) и осигуряващ хотел за нощувката.  Престраших се да запитам седналият до мен мъж, дали случайно не пътуват за Пакистан. Въпросът ми бе зададен така уверено, защото през юли и с такава екипировка  почти всяка година дотук пътуват алпинисти или любители на живописните планински тракове, които щедро предлага Хималайската планинска верига.

       Тези хора се оказаха много забележителни, събрали се заедно само за пътешествието, иначе с различни професии и местоживеене, дори и от различни краища на света. Пропътували бяха много километри, видяли доста свят, носители на едно необятно и безгранично богатство, каквото е познанието за света, в който живеем. Не бяха просто авантюристи, а смели и жадни изследователи, откриватели и покорители, изпълнени с непоклатим устрем към целта. Изпълнени и водени от  обич,  обичта към живота и света, който ни заобикаля! 
        По друг начин не бих определила желанието и стремежа им да се докоснат до всяко кътче на планетата, до най-древната и млада история на човечеството, да прекосят пустини през миража, за да се слеят поне за миг с вечността.

      Останах трогната и очарована от жеста, който получихме в последствие от тях : Подариха ни " Историята на тяхното пътешествие", написна и преразказана лично от Кристиан Димитров, един от участниците в експедицията, както и много уникални снимки, заснети в подножието на едни  от най-величесвените върхове на земята.

Прилагам  тази история така, както ми бе изпратена от Кристиан и с негово съгласие я публикувам тук, за  да се насладите на пътешествието , наречено :

В сърцето на Каракорум

(Асколе - Балторо – Конкордия - Гондогоро Ла – Хуше)

“Посвещаваме на служителите на българското посолство в Исламабад, които бяха изключително любезни и внимателни към нас. Благодарим  ви за гостоприемността и отзивчивостта, които проявихте, въпреки че на моменти сигурно поставяхме на изпитание вашето търпение. Направихте го не по задължение, а от сърце.“

Това ни прави горди с родината си.  

Сърдечно благодаря!

Една стара мечта се сбъдна. Мечтата да отидем на мястото, където ледниците от К2, Броуд пик и Гашербрум се събират и продължават надолу покрай вр. Паю, подобно на магистрала. Място, където погледът обхваща едновременно невероятната пирамида на втория по височина връх в света К2 (8611m), масивния Броуд пик (8047m), няколко седемхилядници - ледения Музтаг Тауър, чудно красивия Гашербрум IV и надничащия зад него Гашербрум III, Машербрум и Чоголиса. Точно над главите ни се извисява скалната игла на Митре пик, а поглеждайки надолу, към долината откъдето дойдохме, надничат шеметните остриета на кулите Катедрал, Транго и Ули Биахо, извисяващи се на 3 km над ледника Балторо. Съвсем наблизо, скрити зад Гашербрум IV, се намират и останалите два осемхилядника на Каракорум – Хидън пик и Гашербрум II. Никъде в света няма четири осемхилядници на такова малко отстояние един от друг. Това място е Конкордия, в сърцето на Каракорум, Пакистан, и до него се стига след 5-6 дни ходене по долините на бурни реки и насечени ледници, докато отстрани се издигат монументални скални кули и колосални върхове, завършвайки с К2. Това е зоната на суперлативите – най-красивата, най-високата, пълна с предизвикателства, която не трябва да се пропуска.

За съжаление красивото е и трудно достъпно. Районът се намира съвсем близо до границата с Китай, а и линията на контрол между Пакистан и Индия не е далеч. Затова трекът спада в групата на ограничените за достъп, при които е задължително получаването на разрешение от Министерството на туризма и наемането на лицензиран планински водач. Всичко това може да се направи на място в Исламабад или да се ползват услугите на местен туроператор. При нас първият вариант бързо отпадна, визи можехме да получим само при издаден пермит.

 Преговорите с пакистанската агенция за уточняване на детайлите и получаване на разрешението отнеха няколко месеца, но в края на април получихме така необходимия ни документ, даващ възможност за получаване на визи. В пермита беше указан искания от нас маршрут: село Асколе – Конкордия – базов лагер на К2 – базов лагер на Гашербрум – превала Гондогоро – село Хуше или обратно от Конкордия до Асколе.

 В Посолството на Ислямска република Пакистан в Букурещ ни посрещнаха изключително вежливо и докато изготвяха визите, посланикът ни покани на чай и сподели собственото си желание да посети този район.

 Самолетни билети, екипировка, подреждане на багажа – всичко това винаги продължава до последния момент. Така се случи и сега, но на 7 юни в уречения час всички ние – Деси Попова, Иван Панайотов, Емил Ташков, Илиян Дуков, Мирослав Нейков, Огнян Георгиев и Кристиан Димитров се събрахме на летището и излетяхме за Исламабад през Истамбул. До началото на трека ни чакаха 6000 km полет до Исламабад, 27 часа път с автобус до Скарду и един ден (185 km) с джип по черен път през сипеи и реки до Асколе, последното село по пътя към Конкордия.

 Класическият маршрут започва от Асколе и следва долините на реките Бралду и Биахо до ледника Балторо, след което се върви по него до Конкордия. От Конкордия обикновено се продължава на югозапад по ледника Вин, с цел да се премине превала Гондогоро и да се слезе в Хуше. Дължината на този трек е не по-малко от 120 km, a с лъчовете до базовите лагери на К2 и Гашербрум, които добавихме, достигна 160 km,  като надморската височина беше между 3000 и 5625 m. Планирахме за 6 дни да стигнем до Конкордия, а целия маршрут да го преминем за 20 дни, като отделихме 2 дни за изкачването на Пасторе, висок 6208 m връх, издигащ се близо до Конкордия точно срещу Броуд пик.

 Преди пакистанската армия да завърши строителството на пътя през 1993 г., преминаването на 185-те km от Скарду – главния град на Балтистан в Северните територии, до Асколе е отнемало една седмица. Сега за това са достатъчни около 7 часа. Седем часа – ако няма срутване, каменопад, свлачище или отнесени от придошлата река мостове. В такива, съвсем не редки случаи се налага прехвърляне от едно на друго превозно средство, ходене пеш и пренасяне на багажите на гръб. Може да се наложи и удължаване на пътуването с още 1 ден.

 В нашия случай имаше само едно срутване. С помощта на носачите ни пренесохме багажа върху един от чакащите от другата страна на срутището джипове и успяхме да пристигнем привечер в Асколе. Опънахме палатките за първия си бивак на една специално пригодена за целта тревна площадка и започнахме да подготвяме багажа за следващия ден. Всеки носач може да носи до 25 kg и беше необходимо да съобразим с това теглото на всяка раница или денк. Докато уточним поредните, но не и последни детайли с гида и готвача, заваля проливен дъжд.

 На другия ден, след като изчакахме палатките да поизсъхнат, вдигнахме лагера и трекът започна. Гидът беше подбрал уговорените предварително 10 носача още в Скарду. В Асколе се наложи да наемем още четирима, избрани между местните балти. Свикнали обикновено сами да си носим тежките раници, сега наблюдавахме с интерес и облекчение как носачите уверено ги връзват на самарите си и постепенно ни изпреварват по маршрута.

Заредиха се ден след ден, изпълнени с невероятни, досега съществували само във фантазиите ни гледки. На първите два лагера – Джула (Jhula) и Паю (Paiju), доминираха съответно Лейди Фингър и вр. Паю, докато на Лилиго спахме точно срещу кулите Транго и Ули Биахо.

Ходеше се сравнително лесно, по добре очертана и равна пътека край реката.  Дневната денивелация беше около 300 m, рядко срещано явление във високите планини, особено в Хималаите, където стръмното изкачване и слизане е постоянен спътник.

Джула и Паю са оградени лагери, по-точно къмпинги, с изградени тоалетни кабини и чешми, от които (особено в Джула) тече мътна вода. Имаше много хора и беше шумно и прашно. Паю обаче е разположен сред дървета, приятно усещане за зеленина след доминиращите сиви и кафяви цветове наоколо.

 В Паю е традиция да се почива един ден, което се обяснява с уж възникналата след двата дни преход необходимост от пране и преподреждане на багажа. Като се има предвид какво предстои, причината по-скоро е носталгично прощаване с цивилизацията, преди да се стъпи на леда и снега, по които преминава останалата част от маршрута.

Ние обаче нямахме търпение да продължим. Разбрахме се да тръгнем нагоре, като вземем с нас един носач за палатките и спалните чували. Скоро стъпихме на ледниковата морена, пейзажът около нас стана по-суров. Пътеката се провираше покрай моренните хълмове, на места пресичаше тесни пукнатини. След няколко часа достигнахме Лилиго. Тук преди години е било мястото за бивак с много трева и чист поток, но е изоставено поради каменопад. Забелязахме няколко гроба на носачи. Воден от голямото си желание да види западната стена на Транго, Иван прекоси Балторо и само липсата на светло време не му позволи да достигне базовия лагер, разположен върху ледника Транго.

 Подобен беше преходът и на следващия ден до Урдукас, приятно място за бивак на страничния склон, откъдето за първи път видяхме  К2. Покрай покритите с цветя хълмове се виждаха Паю пик, Ули Биахо (6417 м), Грейт Транго (6286 м), Лобсанг Спайр (5707 м) и Катедрал тауърз. Гледката бе фантастична, заслужаваше си този ден да ходим малко и през останалото време да се наслаждаваме. Мястото тук предлага една от най-добрите гледки в Каракорум, вкл. Безименната кула на Транго – най-голямата гранитна стена в света.

 След Урдукас ходенето стана по-лесно. Маршрутът оттук до Конкордия, приличащ на бяла магистрала, е все по средата на ледника Балторо. Причудливи ледени кули се издигаха покрай нас, а над тях стърчаха остри и назъбени върхове. Ходейки нагоре, на изток, постепенно се откриха изрязаната северна стена на Машербрум и покритият със снежна корона връх (7821 м). Впрочем връхната част дълго се криеше в мъглата, и някои от нас го оприличиха на забулена девойка, срамежливо прикрила лицето си със снежен воал. Лагерът Горо беше на хубаво място - уникалният квадратен  връх на Гашербрум IV (7925 м) мами в посока Конкордия, а зад него личи връхната част на Гашербрум II, остра пирамида, забила се в синьото небе.

 На следващия, шести ден от трека достигнахме впечатляващия естествен амфитеатър на Конкордия, на височина 4650 m, мястото, където се събират ледниците Годуин Остин, Вин и Горен Балторо. Често поглеждахме наляво, откъдето постепенно се показа колосалната пирамида на К2. Триглавият Броуд пик се извисяваше вдясно от К2, непосредствено около нас бяха Митре пик, Гашербрум IV и Марбъл пик, а Балторо Кангри затваряше пейзажа на югоизток.

 Тук освободихме петима от носачите си, прецизирахме багажа и оставихме един от тях да го пази. С останалите осем носача, гида и готвача на следващия ден предприехме оказалия се не лек преход до базовия лагер на К2. Тръгнахме сравнително късно и горещината ни хвана по средата на маршрута. Жегата изпиваше силите ни. Срещнахме познатата ни от по-рано японска група, които се връщаха от базовия лагер на Броуд пик. С двама водачи, един отпред и един отзад, японците вървяха в колона, провесили фотоапарати с телеобективи и спиращи често за снимки. Някои от трекерите бяха доста възрастни, но се справяха отлично.  Такова дисциплинирано ходене явно не позволяваше на никой да изостава. А пък и в лагерите ги чакаха разпънати от носачите им палатки, сложена маса с наредени столове и вкусна храна.

Преминахме покрай лагерите на белоруска и словенско-австрийска експедиции, които имаха за цел да изкачат Броуд пик, наблюдавахме с бинокъл алпинистите, катерещи се към височинните лагери и не знаехме, че на някои от тях не им е писано да се върнат. Нямаше никакви симптоми на разваляне на времето, прогнозите също бяха благоприятни и алпинистите планираха в следващите два дни да достигнат върха. На нас също ни трябваха поне още два хубави дни – за прехода от К2 до базовия лагер на Пасторе и за изкачването му.

На базовия лагер на К2 пристигнахме привечер. Точно пред нас и сама по себе си доста впечатляваща, снежната пирамида на Ейнджъл пик се губеше в сравнение с К2. Вдясно, от другата страна на ледника Годуин Остин, се издигаше Броуд пик, а между тях, на изток в началото на ледника, беше Скианг Кангри. По така образуваната подкова минаваше границата с Китай. Бяло облаче забули втория по височина връх в света, друг купест облак се образува на запад, над ледника Савоя, а залязващото слънце им придаде чуден розов оттенък. Бяха ни подарени няколко прекрасни с красотата си минути, използвани успешно от любителите на фотографията. А после, на смрачаване, носачите ни изнесоха импровизиран концерт, съпроводен с танци, в които с успех се включи и Миро Нейков.

 На другия ден пресякохме Годуин Остин и стигнахме ледника Кал-Кал, в долната част на който устроихме лагера на Пасторе. Мястото беше твърде ниско, далеч от маршрута и не ни хареса, но бързо развалящото се време прекъсна възникналите спорове и ни прибра в палатките. Обещаващият да бъде хубав слънчев ден премина в ниска облачност, гъста мъгла и сняг, който покри морените наоколо и ликвидира надеждите ни за нощно тръгване към върха.

Останахме на същото място и на следващия ден, но времето не се подобри и макар че спря да вали, облаците не се разкъсаха. Нямахме повече резервни дни и се отказахме от изкачването, и без това по улеите се беше събрал много сняг, предвещаващ лавини и снегопади.

 На третия ден се върнахме в Конкордия, а рано на следващата сутрин тръгнахме към базовия лагер на Гашербрумите. Това беше може би най-тежкия преход, около 10 часа ходене по добра пътека през морените на Горен Балторо покрай основите на Гашербрум 4, 5 и 6, после на североизток нагоре по ледника Абруци. Беше облачно, после падна мъгла и заваля сняг. Вечерта обаче отгоре проблесна синьо небе, а пред нас – острия силует на Хидън пик, Скрития връх, както проникналите от Индия англичани са нарекли Гашербрум I.

Разпънахме палатките на няколкостотин метра от експедиционните лагери, на 5050 m височина, това беше най-високия ни бивак за цялото пътуване. През последващия ден предприехме излизане до крайната морена, непосредствено под ледника Южен Гашербрум, през който преминава маршрутът за първите два височинни лагера. Наблюдавахме спускащите се отгоре алпинисти и чакахме облаците да се вдигнат, за да видим отблизо и двата осемхилядника. Уви, не дочакахме. Някои от нас бързаха да поемат обратно, очакваше ни тежък преход до Али камп. Следобяд обърнахме гръб на Гашербрумите и два часа по-късно, както и можеше да се очаква, времето се оправи. Хидън пик отново блесна, този път зад нас, а отпред се извиси Чоголиса, лобното място на знаменития катерач Херман Бул.

След една междинна нощувка достигнахме Али камп, изходния пункт за превала Гондогоро. Лагерът е на височина почти 5000 m и е ограден с пукнатини. Върху близката скала забелязахме изписано името на Али Мохамед Джунгугпа, който пръв е пресякъл Гондогоро Ла на 20 юни 1986 г.

 „Гондогоро Ла свързва Конкордия и Горен Балторо с долината на Хуш. От самото си откриване атрактивният и техничен превал привлича трекери и алпинисти, които по този начин избягват и връщането по ледника Балторо към Асколе и се наслаждават на една от най-красивите панорами в света.

Превалът включва участъци с катерене от 4-та категория. Северната страна е 50-градусов снежен склон с лавинна опасност, изисква парапети. Южната страна е също с 50-градусов наклон с опасност от каменопади и лавини и изисква поне 300 м парапет. Преминаването изисква правилна преценка, добра кондиция, подходяща аклиматизация и основна алпийска техника на участниците. За прехода се тръгва по тъмно с цел горе да се стигне при изгрев слънце. „Спасителна група” от Хуше поставя парапети на сложните участъци и събира такса за преминаването на превала.”

 Както личи, информацията ни за Гондогоро не беше богата. Минавали са го и българи, повечето в мъгливо време. Проблемът се усложняваше от факта, че според получената още в София информация в горната му част се е отворила голяма пукнатина, която не може да се заобиколи без подходяща алпийска екипировка и техника. В резултат през предишната 2007 г. превалът е бил преминат само от няколко човека, на „собствена отговорност”. В разговорите ни с пакистанската агенция неотменно искахме допълнителна информация, докато накрая ни обнадеждиха, че спасителната група се подготвя за обезопасяването на опасния участък.

По време на трека обаче срещнахме няколко групи, недопуснати до преминаването на превала  и връщащи се към Асколе. От гидовете им получихме най-различни обяснения – пукнатината била 60 до 140 m широка, еди-кой си стигнал до нея, но било невъзможно да се мине, както и едно доста твърдо изказано мнение за абсурдността на идеята. Споменаха, че „Rescue team” също стигнал до нея, но и той не успял. Цялата тази противоречаща си информация ни убеди, че преди да се откажем, трябва лично да се уверим в невъзможността на преминаването.

За съжаление нашият гид също се беше отказал предварително, даже не си беше взел котки. Заявихме му, че ще подпишем декларация за преминаване на собствена отговорност (правилата го позволяват), след което той тръгна да търси местните представители на властта, които да ни отнемат разрешителното за превала. Никой от тях обаче не се поддаде, по-скоро получихме подкрепа. Остана да уговорим няколко носачи.  Четирима от тях за голямо неудоволствие на гида заявиха, че ще тръгнат с нас, ако обезопасим маршрута.

 И така на трети юли 2008 г. Иван, Крис, Илиян и Миро тръгнахме да огледаме ситуацията. Времето беше чудесно, проблемът се състоеше да намерим превала и да се качим до пукнатината, за да оценим възможностите за прекосяване. Носехме и въже, планирахме да опънем парапет на най-стръмните места. Бързо стигнахме до разположения на страничната морена Мунир камп. Вляво от нас беше равният ледник Западен Вин, с пукнатини, скрити от снега. В един момент към нас се присъединиха и двама от носачите, които бяха идвали тук преди години. По разни мъгляви описания успяхме да локализираме превала на отсрещния склон, а носачите го потвърдиха. Самият маршрут не се виждаше, беше скрит от страничния ръб и ледените сераци, надвиснали над долината. За да добием представа за пътя, се налагаше първо да прекосим ледника. В този момент иззад сераците се показаха няколко черни точки, които се движеха надолу, към ледника. След малко други се появиха на самото било и започнаха да слизат по снежното поле, стигащо до скалист ръб източно от превала. Гледката беше впечатляваща.

Обвързахме се и тръгнахме да ги пресрещнем. Това се оказа „спасителната група”, която беше преминала превала за 6 часа. На стръмните места били поставени парапети, а пукнатината се обхождала без проблем. Прекосихме ледника докрай и стигнахме подножието на Гондогоро, за да погледнем пътя, който трябваше да изминем пак само след няколко часа, през нощта. Стъпките в снега, оставени от пакистанците на най-логичните места за преминаване, придаваха уют на маршрута. Съмненията ни се изпариха.

 В 3 часа сутринта на следващия ден се сбогувахме с гида и петима от носачите и поехме отново нагоре. Снегът върху ледника беше фирнован и се ходеше лесно. Поставихме котките в основата на превала. Започна да се разсъмва. Над нас се виждаха два стръмни 50-градусови участъка, които бяха обезопасени с парапет. Първият беше дълъг около 60 m и излизаше на сравнително равна площадка. Вторият беше по-къс, но по-стръмен. Равното място след него беше последвано от пукнатини. Заобиколихме първата отляво, преминахме по тесния ръб между нея и следващата и продължихме вдясно нагоре, към основата на голям леден корниз, част от който се е отронил на 24 август 1998 г., при което са загинали 2 носачи. Отляво имаше още една широка пукнатина, може би тази, за която ни разказваха. После следваше кратък  стръмен участък, след който тръгнахме вляво, над пукнатината. Източният ръб на превала остана по-ниско и пред нас се откри простор. Завихме плавно вдясно и по полегатия сняг излязохме на Гондогоро Ла. Беше 10 часа. За да стигнем дотук, ни бяха необходими 7 часа. Бяхме на 5625 m височина и съвсем близо над нас, западно, се издигаше Гондогоро пик. Оттук изглеждаше доста труден. Сравнително недалеч на изток имаше висок заоблен връх, който не достига 6500 m и може да бъде изкачен, вероятно след нощувка на превала. Ние обаче нямахме нито време, нито сили за това.

Съзерцавахме очаровани великолепната панорама. На север се издигаха четири осемхилядника - К2, Броуд пик, Хидън пик (8068 m) и Гашербрум II (8035 m), както и Гашербрум III (7952 m) и Гашербрум IV. На юг беше назъбена поредица от върхове, между които Тринити пик (6700 м), масива на Машербрум и красивия снежно-гранитен конус на Лейла пик (6200 м), изкачен неофициално за първи път през 1987 г. от английска експедиция. Усещането беше фантастично.

За съжаление времето напредваше, слънцето печеше силно, снегът се размекваше и съпровождащите ни двама алпинисти от спасителната група бързаха да тръгнат обратно. Благодарихме им сърдечно и се разделихме. Нашият път беше на юг, по сипеистия 50-градусов склон, където имаше фиксиран 300 m парапет. Често падаха каменопади, дали името на превала (в превод: отломени парчета от скала, скални отломки). Събрали доста умора, се спуснахме до ледника и по северния (десния) край на страничната морена стигнахме бивака Кшуспанг, на 4650 m височина. Малко преди него се излиза на затревени поляни, обсипани с миришещи приятно цветя. Разликата със суровия пейзаж от сутринта не можеше да бъде по-голяма.

 На следващия ден стигнахме Далцампа, красив бивак с две езера наблизо и няколко любопитни яка, а след още един ден преход по виеща се сред цъфнали дървета и цветни храсти пътека се добрахме до Шаишчо. Това е мястото, където раджата на Кхалпу е ходил на лов за диви кози. Видя ни се твърде цивилизовано, имаше два къмпинга и доста местни хора, които ни посрещнаха много сърдечно. Скоро разбрахме и друго: Пакистанското радио излъчило съобщение, че превалът е преминат за първи път от 2 години, от 7 българи и 4 пакистански носача. Това  щеше да увеличи потока от туристи в иначе задънената долина и да осигури поминъка на местното население.

Хапнахме в нещо като ресторантче. Последните дни често се унасяхме в кулинарни мечти, еднообразната храна ни беше омръзнала. А след това започна купонът. Група забулени туристки, студентки от Пешавар, стояха отстрани, строгите нрави не им позволяваха да вземат участие и можеха само да снимат. Местните балти ни изнесоха концерт с много характерни за района танци, където Деси имаше голям успех. Изиграха и няколко сценки, като специално за нас говореха на английски. Създаде се чудесна атмосфера на близост, която неразривно ни свърза с долината и  нейните хора.

 Следващия ден го бяхме определили за почивка и разходка по страничния ледник Царак Ца към базовия лагер на К7.  Долината е алпинистки рай, с множество неизкачени отвесни стени, но за съжаление времето не позволи да се насладим на гледката. Следобяд по-нетърпеливите от нас тръгнаха за Хуше, където спаха в местното хотелче с изглед към Машербрум. Останалите се присъединихме към тях на следващия ден и се метнахме на наетия предварително джип за Скарду. Пътувахме по долината на Шайок, после покрай вечната Инд, а залязващото слънце обагряше в розово острите върхове на Каракорум, където всеки остави част от себе си. Приключението свърши. 

    .............Двама от групата, Емо и Илиян, са продължили сами към Китай, водени от желанието да извървят "Пътят на коприната".  Те все още са някъде там и нямаме  вести от тях.  Да им пожелаем късмет и попътен вятър, да се завърнат живи и здрави, за да разкажат докъде са пренесли със себе си и колко надалеч са оставили парченца от малкото късче, наречено  България!

       Наслоена следобедна жега, лепкава влага и привидно спокойствие. Всичко си изглежда така, както е било във всички други обикновени дни в Исламабад.

     Хората щъкат лениво, замотани в метри чаршафи от глава до пети, предпазвайки се от силното слънце, прахоляка и изпепеляващата жега.

     Градът си е все така ужасно разкопан, защото едновременно се реконструират и разширяват почти всички възлови булеварди в града. Движението в ценралната част се вкарва под земята, подлези, надлези – изобщо се откриват и внедряват  много “нови “ форми на устройство на пътищата.
     Пазарите, представляващи почти 1/5 от цялата градска площ, са препълнени и бълбукащи от неспирни потоци от хора.

     Обикновени хора, съвсем обикновени, бедни или полубедни, богатите не ходят по тези пазарища, особено през следобедните часове на деня.

     Един от най-големите и известни пазари от този тип  е Абпара, голям, мръсен, вонящ по всяко време на годината, пъстър и екзотичен от всяка гледна точка.

    На Абпара може да се купи всичко, да си ушиеш евтино нови дрехи, да си поправиш старите или да ти ушият нови обувки и дори да си направиш регистрационен номер на колата по твой вкус. 
   Съставена е от безброй малки дюканчета, продаващи всевъзможни джаджи – нови, употребявани, ръждясали и какво ли още не.

    Търговията не спира  ежедневно от 9 сутринта до почти12 през нощта, с изключение на петък след обяд, Денят на голямата молитва за мюсюлманите.

    Неотдавна, в началото на този юли, за пръв път пазарa престана да живее своя  “вечен живот” и търговците дни наред вместо да броят пари, брояха трупове. 

   Злощастната “Червена джамия” се намираше в близост до Абпара.

   Вземането на заложници и затварянето им дни наред в сградата на джамията накараха града да живее повече от 10 дни в мъчително и кошмарно очакване и страх от неизвестната развръзка. 
    Целият район беше отцепен и изолиран, вечерен час и стрелба без предупреждение за нарушителите. На хората, живеещи в района, дни наред не се разрешаваше дори носа да си подадат навън от домовете.

   Денонощно се чуваха изстрели, взривове, свистене и облаци сивкав дим във въздуха.

   Никога няма да забравя нощта на първия голям щурм за превземане на джамията. Всичко чувахме кристално ясно, защото живеем само на 5-6 км от мястото на бойните действия.

   Първите два големи взрива, с които разрушиха една от външните стени на “Лал Масжит”, така силно се блъснаха във вратите и прозорците ни, сякаш някой искаше да ги разбие с един удар само. След това започна интензивна автоматична срелба, по-леки взривове, пак стрелба и така продължи до сутинта.

   ....Продължи дълго и онова свистене на въздуха, натрапчиво, остро и  донасящо на талази усещането за близка и отчаяна гибел.

     Мъчително и трудно беше превземане на джамията, с много жертви, но все пак си отдъхнахме, когато научихме за края на операцията.

    Само че краят се оказа едно злокобно начало и спокойствието на града бавно и полека започна да си отива.

   Разбирахме го по изникващите ден след ден на много места в града укрепления от чували с пясък, бетонни заграждения и засилена въоражена охрана из целия град.

   Само след броени дни, отново в петък и отново на същото място, пак имаше взрив и 15 загинали, повече от 70 ранени.

   Същата вечер получихме съобщение по телефона от наш познат, пакистанец, че се очакват бомбени атентати в много от местата в града и да избягваме излизането в града.

    Това, разбира се е невъзможно, защото естеството на работата ни не позволява да се скрием като мишки и да мислим само за сигурността и безопасността си.
    Живеем за днес, утре не знаем какво ще се случи...и някак си дори не мислим и не си задаваме въпроси.

    Не се страхувам....или поне не мисля за страха, само напоследък се улавям, че преди всяко качване в колата ни, оставена  на паркинга пред някой магазин или офис, след това скришом я оглеждам за нещо “лепнато” отдолу.

    Не се страхувам, само ми е мъчно за хората! 

    За обикновените, добрите хора, обречените на труден живот и на още по-трудна смърт. 
   За невинните деца, за невинните жертви, за огромната и непосилна мъка, която за много от тях е предопределена като “форма на живот”!

   Не си спомням,  кой точно беше казал, че в този свят само “глупакът може да бъде истински щастлив”, но се убеждавам все повече в правотата на мисълта му...

Граничната зона, разделяща Пакистан от Индия, е красиво оформен парк, с цветя и зелени площи, малки спретнати постройки и две амфитетрални трибуни, с места за няколко хиляди зрители на грандиозния спектакъл, с който всеки ден е съпроводено затварянето на граничен пункт ' WAGHА BORD".


АРКАТА


Трибуните, разположени от двете страни на граничните порти бяха препълнени с народ. Гърмеше силна музика. От индийска страна – песни за Индия, от страната на Пакистан – съответно песни за Пакистан.


Около нас се настани голяма и шумна група момичета, нали бяхме настанени в “женското отделение”! Явно бяха от постоянните клакьори на церемонията, защото дигнаха голяма врява още с появявянето си, като запяха на висок глас весели песни на урду. Ръкопляскаха в същото време и подвикваха “Пакистан” в един глас. Бяха си донесли сладкиш в картонена опаковка и се черпеха, подавайки си го от ръка на ръка.


С наближаване на началния час на церемонията, градусът на настроението видимо се покачваше. Едновременно в двата лагера се появиха знаменосци с огромни флагове на двете страни, които застанаха един срещу друг, всеки в близост до своята гранична порта. Започнаха енергично да развяват двата национални флага в кръг и да се предизвикват символично, като на дуел!

Покрякаха така 10-тина минути и се юрнаха да бягат презглава, всеки към своята публика. Започнаха разгряване на публиката, която според мен вече беше почти прегракнала от викане. Трибуните заприличаха на бурно море и действията запреливаха едно в друго, дирижирани от невидим сценарий. Точно в 17,30 се чуха фанфари и всичко утихна. На площадката, намираща се в горната част на наподобяващата на арка постройка, се строиха десет приказни воини.

Бяха толкова красиви, приличаха на картинки от илюстрирана книжка. Шапките им в горната част завършваха с ветрило, изправено право нагоре, а в долната си част прерастваха в нещо като пелерина, падаща по гърба им малко под нивото на раменете. Чу се команда, която се проточи няколко минути, отекваща в притихналите трибуни. Воините се спуснаха по стълбите с каменни замръзнали тела и лица и се отправиха в две стройни редици към граничната порта.

Разнесе се тътен от марша на подкованите им обувки.
Само, че марша след няколко крачки буквално премина в нещо като бързи танцови стъпки.

В идеален синхрон индийските и пакистански войници се изнесоха на пътното платно със 100 км в час ( по моя преценка) и с нещо като марширащ спринт се отправиха към граничните врати, размахвайки ръце напред и назад до височината на лицето си.

Заковаха на метри от тях. Тогава двама се отделиха от строените в две успоредни редици едни срещу други “ рицари на женското сърце” и се спуснаха към вратата, като стъпките наподобяваха маршировка, но краката си вдигаха в шпиц чак до нивото на носа си, че и по-високо. Пред вратите и от двете противоположни страни се разигра забавен и очарователен спектакъл. Войниците почти танцуваха напред-назад и се перчеха едни срещу други, предизвикваха се с въртеливи движения на тялото и поклащаха “ перата” на шапките си.


Сладури и половина е малко да се каже. Публиката откачи централно. Отново се разнесе проточен вой на гърлена команда. За части от минутата рязко и неочаквано пристъпиха към портите и ги отвориха. Това, което изпитах ми напомни на отприщване на две язовирни стени, чийто води се втурват една в друга, преливат се в страстна прегръдка и утихват, потичайки като спокойна мътна река. Две реки, изкуствено затворени в устието си зад бетонни стени. Две реки, тръгнали заедно от недрата на една планина, вървели заедно дълго по течението на едно корито, от няколко века назад. Такава фиеста, невероятна. Не съм способна да я пресъздам в цялото й величие. Само ще се опитам.

Още двама от войниците се отделиха от групата и затанцваха с пресечени стъпки към отворените врати. Цялото действие се развива в един огледален образ, еднакво и от двете страни на границата. Когато се срещнаха в точно в средата, между отворените гранични порти, протегнаха ръце и се ръкуваха, покланяйки се леко напред. Това предизвика залп от аплодисменти и викове. Момичетата около мен свиркаха силно с уста. Така се започна размяна на визити на територията ту на Пакистан, ту на Индия. Всичко беше като един красив и странен танц, енергичен, динамичен, очароващ.

Продължи така около 40 минути. В последващите десет минути се строиха за сваляне на знамената на държавната граница. Две от “петлетата” откачиха с бързи и рязки движения въжетата, обърнаха се кръгом и с няколко стъпки си размениха местата, като при това кръстосаха въжетата. Започнаха бавно да спускат знамената, като спираха за по няколко секунди, задържаха ги така и пак продължаваха. Всичко това беше съпроводено от бурни скандирания за Индия и Пакистан! Индийците скандираха, за мое учудване : “ Да живее Индустан”, а пакистанците : “ Пакистан завинаги, Пакистан е велик , Аллах “ и т.н. След спускане до долу, знамената бяха откачени и сгънати на нъколко пъти.



Група войници се отдели и с бърз марш се насочи обратно със сгънатите знамена.


Сваленото знаме бе връчено на главнокомандващия на граничния пункт, стоящ върху площадката на арката.
Последваха отново дълги команди, които се проточиха почти 5 минути.
В мигът, в които секнаха, вратата бе затворена само с един замах.



Спектакълът свърши! Завесата падна....

До утре вечер, в другия спектакъл !!!