Филипов се обърна. Отсреща стоеше млад мъж, току-що превалил трийсетте. В късо подстриганата му коса блестяха няколко сребристи косъма. Слабото му, мускулесто тяло, излъчваше спокойствие и увереност. Лицето му беше преждевременно остаряло, с впити бръчки и увиснали вежди. Имаше остри, пронизващи очи. Тези така познати очи…

-Ти… - задавено промълви Филипов.

-Да. – кратко отговори той.

Двамата стояха и се гледаха в гробно мълчание още няколко секунди. Филипов – стреснат до мозъка на костите си, а онзи – спокоен като камък.

-Никога не предположи, че можеше да съм аз, нали? – каза Мозъкът. – Мислеше си, че е Дебелия Асен. Мислеше си, че най-голямата скатавка на отдела е злата люспеста гад. Мислеше си, че затова спи по цял ден, защото прекарва нощите в коварни планове. Не, Асене, това не е художествено произведение. Това е един безмилостен, хаотичен и напълно лишен от логика живот.
-Или пък… мислеше си, че е Иван – криминалиста. Вярно, той все беше близко до убийствата. Винаги първи на местопрестъплението. Без един път. Без убийството в провинцията. В твоя роден град. В нашия роден град.

-Ти… - отново изпъшка Филипов. Като ударен от мълния, той все още се чудеше дали това не е лош сън.

Мозъкът обърна спокойно гръб на Филипов и заключи вратата. И той, и Филипов знаеха, че няма да го нападне в гръб. Защото десетки пъти беше пазил тоя гръб.

„Трайко”. Така му викаха като малък. Изтърпяваше с часове, дори с дни, кварталните келеши да крещят обиди по него, да го замерят с камъни и мръсотии. Но само докато дойдеха достатъчно близо. След това, майките им промиваха рани и ги водеха на детски стоматолог.

Трайко. Приятелят от детинство. После състудент в Симеоново, а накрая и колега в следствието. И както се оказа току-що – и Мозъкът зад операциите на бандата на Поетите.

-Зная какво ще питаш. – каза Трайко. – Зная… затова и съм дошъл, за да ти отговоря преди края.

Той направи няколко плавни крачки и седна върху бюрото на Дебелия Асен.

-Будил ли си се някога през нощта… облян в пот, с горящи от възбуда клепачи, със стиснати юмруци, със забит в тебе невидим нож… Не можеш вече да търпиш, не можеш да чакаш, не можеш… Всичко, което можеш е да станеш и да направиш нещо. Сега, веднага, тук!... Първо беше Зипъра. На третия ден бях събрал достатъчно доказателства. И най-лицемерният съдия не би му позволил да напусне с залата с по-малко от трийсетак в панделата. Този изрод нямаше да има шанс за внуци от никого другиго, освен от Шакир Дупето от осма килия. Тогава ми се обадиха. Да потуля нещата, да изгубя доказателствата, да ми откраднат чантата с папките. Седмица на арестантските нарове и Николай Пенев пак имаше свободата си, чистия си въздух и веселия си живот. Не беше така за тези, които си купуваха от стоката му. Те лежаха по храсталаци, асансьори и мазета, омекнали като амеби, проточили лиги като огромни двайсетгодишни бебета, с мозък, превърнат на пихтия и посрани гащи. Виждал ли си умрял от свръхдоза, Асене? А разпадаща се от рев и нерви майка на наркоман?

-После – Пламенов, митничаря. Със Зипъра не се траеха, защото взаимно се изнудваха за повече пари, но иначе играеха заедно. Вкарваха заедно от Афганистан. Разбира се, това не го пише никъде. Защото и за това ми се обадиха. Никакви кухи прагове на никакви коли не са били пълни с никакъв хероин. Споменах ли вече умиращите от свръхдоза?

Филипов продължаваше да стои вцепенен, конвулсивно потреперващ от време на време.

„Трайко…” това беше всичко, което Филипов успя да си помисли. Прякорът на тоя човек обясняваше всичко. Ама наистина абсолютно всичко. За убийствата, за бандата, за разследването. Просто достатъчно дълго беше изтраял келешите. Този път не келешите на квартала, а на държавата. Търпя ги точно толкова, колкото да му дойдат по-наблизо. Колкото да събере няколко безмилостни пича, да ги надъха с острия си език и да снабди малко огнедишащо желязо.

-Конев… Как мислиш, че единствен в цялата държава конкурира китайците? Как според тебе се произвежда толкова евтино? Хлапета. Сирачета, циганчета, просяци, за да не ги потърси никой. Наврял ги беше в един задушен цех, осмърдян на ацетоново лепило. Ирония… произвеждаха играчки. Детски играчки. Виждал ли си дете-черноработник, Асене? С хлътнали очи и щръкнали ребра, с обгорени ръце, умиращо от туберкулоза на осем години?

По лицето на Трайко за миг пребяга конвулсия. Още като хлапе защитаваше другите хлапета, по-малките от него. Веднъж се сби с петима, за да спаси някакво напълно непознато разревано дете. „Ненормалник…” помисли си Филипов в оня слънчев ден от края на лятната ваканция. „Герой…” каза си след това, докато двамата тичаха с по една сцепена вежда в устремно преследване на пребитата банда дангалаци.

- И какво мислиш? Пак ми се обадиха. И за него. Никакви деца. Юноши – всичките по на 15 години, с трудов договор. Всички – с разрешението на родителите… които иначе не ги бяха виждали от раждането им.

- Накрая беше Желязков. – Трайко стисна зъби и мускулите по жилестото му лице изпъкнаха. – Знаеш… знаеш, колко много мразя предатели. А той беше точно такъв.

- Ти също! – рязко, обвинително го стрелна окопитилия се Филипов.

Трайко се усмихна леко, снизходително. Усети стреличката в сърцето, но реши да продължи.

- Стачката в „СтилМат”. Осемдесет дни глад и мръзнене по стачните постове. Работници, на които им тикат пари, вместо предпазна екипировка. За пръв път дръзнаха да поискат каски вместо мангизи. Да поискат да запазят живота си. Желязков – преговарящ, разбира се, къде без него – той е „представител”, „защитник”! По средата на стачката подписа споразумение за прекратяване. От свое име, за своя сметка. Чу ли ме? За своя сметка. Изпратиха им полиция да ги извадят от предприятието и да настанят новоназначените. „Стилмат” решиха да „помогнат” и изпратиха и техни хора – с винкели, с бухалки с пирони, с тръби. Един пребит до смърт, четиринайсет инвалидизирани. Останалите – уволнени до един. Желязков си запуши ушите – никакви обезщетения, никакви дела, нищо. И тук ми се обадиха. Оказа се, че бачкаторите виновни. Провокирали полицията. А убитият го стъпкала тълпата, не го пребили с винкелите. Гледах по телевизията състрадателен репортаж за семейството му. Бебето плачеше. От глад.

Трайко замлъкна. Филипов пое въздух и понечи да каже нещо.

- А знаеш ли, Асене, кой ми се обади и четирите пъти?... Как кой!? Началството, разбира се. Старата гвардия, отровната гъба, израснала в системата, недосегаема за съкращения, властови размествания, внезапни проверки. Но както се видя – досегаема от куршум. Смъртта, Асене. Само тя беше решение за тия изверги. И си я заслужиха.

- И съдията ли? Дето не е хващал пистолет в живота си? Дето единственото му убийство е на някоя хлебарка?

- Пистолет – не, но дебели пачки с банкноти е хващал и то доста. И не е убивал, но пусна на улицата безконтролни машини за убиване, които иначе трябва да гният зад решетките. За което беше възнаграден подобаващо...

Филипов потрепери. Плашеше го фаталната решимост на тоя човек. А си мислеше, че го е познавал цял живот...

- Откъде-накъде ти ще раздаваш справедливост? Тая държава си има закони....

- Които се нарушават от такива като Зипъра и се прилагат от такива като Началството.

Филипов остана като прострелян от това изречение. Всъщност, нямаше какво да му отговори.

- Момчетата ги събрах относително лесно. Да не мислиш, че са малко хората, на които им е писнало от тая анархия? Просто ми бяха нужни такива, които ще си мълчат и ще си вършат работата. С Пламен се познавахме отдавна, още докато беше студент. Ходя, тоест ходех при него да тренирам с мечовете. Жалко... беше един чудесен млад майстор... Прекарах дълги нощи да го убеждавам, че наистина насилието е последния изход, че наистина трябва да ударим по тия хора, за да променим нещо. Другите пичове, командосите, вече сами се бяха убедили в това. Тях винаги виновните ги бяха пращали срещу невинните, едрите риби – срещу дребните, яките играчи – срещу безпомощни нещастници. Всичките ги познавах от работата. Заведох ги да тренираме заедно с мечовете. Пламен има къща на Витоша, там измислихме всичко. Там и държахме оръжието. Купихме го от едно поделение в Пловдивско. Излезе ни по-евтино от мечовете на Пламен.

Трайко говореше с напълно спокоен, равен тон. Гласът му не потрепера и за секунда през цялото време.

- Ти си убиец. – изсъска Филипов, изгубил възможност да каже каквото и да е повече.

Трайко замълча.

- Ти си убиец на дребно! – почти извика Филипов. – Хвърли четири хлапета да трепят някакви боклуци, щото не ти били симпатични и по тоя начин закла и самите тях! За какъв се мислиш – някакъв измислен балкански Робин Худ? Какво си мислиш, че ще промениш, ненормалник такъв? Не, аз наистина искам да ми кажеш с какво ще се промени тая миризлива държава и тоя гаден живот от това, че си пречукал няколко дребни джамбази!
- От няколко дребни джамбази – не... – тихо и сподавено започна Трайко. – Но виж... ако говорим за един истински голям джамбаз... Ама истински голям, зъл и главен.

Трайко протегна ръка и подаде на Филипов някакво малко листче. Филипов го пое предпазливо, след това го погледна.

- Ти си луд! Напълно луд! – изсъска той.
- Може... но и съм напълно прав. И ти го знаеш, Асене, много добре го знаеш. Тихичко се радваше, докато разследваше всяко ново убийство, злорадстваше, че поредният боклук си го е получил. Сега ще си го получи и най-големият, гаден боклук. Този, под чийто надзор се вкарва всеки грам дрога в тая страна, този, който решава кое прерязано гърло е зловещо убийство и кое – нещастен случай.

Очите на Трайко горяха.

-Горе ръцете. – с уморен, но строг тон каза Филипов. – Арестуван си.

-Добре знаеш, че съм прав, Асене. А аз добре знам, че вътре в себе си, ти си с мен.

................................................................

„-Уважаеми зрители, прекъсваме програмата за пряко включване от тържествата по случай деня на Съединението. Тази вечер ще има извънредна част от празничната програма – награждаване на проявили се през годината служители на системата на МВР. Специален почетен кортик от министъра на вътрешните работи ще получи Асен Филипов – следователят, разкрил и ликвидирал в невероятно кратки срокове така наречената банда на Поетите, която в продължение на цяла седмица беше хвърлила страната в ужас с извършените кървави убийства. По последни сведения отпреди няколко часа, Асен Филипов лично е заловил и човека, смятан за мозък на операциите на бандата. Подробности очаквайте в късната емисия. А сега да се насочим към празничната трибуна...”.

Филипов стоеше леко неловко пред министъра. Цялото това внимание, всичките камери, тълпата зяпачи, които бурно го аплодираха, почетната гвардейска рота... Филипов никога не беше харесвал да го зяпат. Затова реши да се вторачи в раираната вратовръзка на министъра, докато суетнята свърши.

Аплодисментите на тълпата станаха още по-бурни, когато Филипов пое малката кожена кутийка с почетния кортик.

-Поздравявам те за успехите и ти желая да го носиш с достойнство. – с уверен басов глас рече министърът.

Погледът на Филипов се премести от раираната вратовръзка върху отворения капак на кутийката. Върху острието на декоративния нож беше гравирано с изящни букви: „За заслуги по опазването на реда.”

„Награждават ме, че съм опазил реда... Нашият ред. Подреденият ред. Подреденият от нас ред.”

Филипов стисна дръжката на кортика. По раираната вратовръзка бързо започна да пълзи голямо червено петно. После дойде мракът.

Натруфеното празненство от един път се беше превърнало в хаотична, крещяща, бягаща, блъскаща се човешка маса. Безразлична към дребните им чувства, нощта спусна над хората черната си пелена. В тишината на вътрешния джоб на Филипов кротко лежеше листчето, което му даде Трайко. „Седем са смъртните грехове. Смъртните грешници – също”. Календарът отбелязваше Шести септември – национален празник и последният необикновен ден от една напълно необикновена седмица. След нея, тази оплетена в мръсни сделки, корупция и шмекерски сделчици страна нямаше да е същата. А може би не.

Тук обсъждаме качествата на Министърът на Новото образование и изкарваме на преден план личностите, сред които е нашият бъдещ министър. Тук даваме простор на творческата си мисъл, с която променяме света!

Забранени са всякакъв песимизъм, черногледство и страх. Тук градим бъдещето изпълнено с любов и светлина.

Темата подхванах аз в разговора Здравият разум срещу емоцията, където в последната си реплика Куйни казва:

"Аз най-сериозно ти предложих име на човек, който виждам като подходяща фигура за министър на образованието (Николай Николов - говорителя на стачния комитет, бел. Павел). Защо не каза нищо за него? Или идеята ти човекът да бъде от нашите редици? Ако е така, ти предлагам едно име, по-точно ник, на една жена: Sibila. С нея си пишем по имейлите и мога да кажа, че успях да я опозная и й се възхищавам."

-----

Чудесно, Куйни!

Имаме Николай Николов и Сибила до момента. Ето го и моят кандидат Юлиан Попов.

Според мен е задължително министърът:
- да бъде отличен стратег,
- да има мечта и визия* за бъдещето,
- да бъде добър организатор,
- да разполага с много информация (и да знае за какво да я изплозва),
- да познава много хора, сред които да избере екипа си,
- да се радва на доверието на много хора,
- да е пълен с ентусиазъм, да е положителна личност,
- да има богата фантазия;
- да не е беден,
- да е млад (ако искате само заради историята с принадлежност/ непринадлежност към ДС, която е в състояние да отрови всеки!)
- да обича децата
- ...
- ...
- ... (друго?)

Тези и още 2 дузини качества, според мен, ще квалифицират всяка личност като подходяща или не. Без значение дали е от вашата професионална гилдия! Аз Николай Николов не го познавам. Виждам, че е добър оратор.

Моля ви, не пропускайте да добавяте по някое друго качество към фигурата на нашия идеален министър. (Не изключвам да направя след седмица една анкета за да събера съгласието ви около получения списък.)

Следя протестите на учителите и отношението към тях от страна на управляващите и това, което усещам не ми харесва. То затвърждава мнението ми, което се опитвах да променя с годините, но уви, не успявам.
В момента властта е изоставила учението, то е нейн последен проблем. Но защо ли? Не е случайно. В момента властта се опитва да създаде хора, които не мислят. Хора, които са обучавани от хора недоволни от своя социален статус и изкарвайки си го на учениците. Тук изключвам няколко чудесни примери за учители, включая Куини и хората в Образование, които ми дадоха вяра, че не всичко е загубено.
Какво се случва днес? Повечето хора родени след 85-та година не могат да пишат грамотно на български език и на кирилица. Повечето идват и кандидатстват за работа неграмотно. От 4 години попълвам екипа си с хора и мога да ви кажа, че за тези 4 години в които отговарям за това да намирам хора за моя екип са кандидатствали какви ли не екзотични персони. Включая хора, които искат да пишат в списание и дават конкурсна статия написана на латиница с 4-ки и 6-ци в нея. Какво става?
Ше задам отново въпроса си. Какво става? Къде отидоха грамотните българи? Защо се толерира простотията, чалгата, безрезервната вяра в късмета и те заедно изместиха желанието на българина да разсъждава с мозъка, който му е даден от природата? Няма ги. Това е тъжната истина. Единици са грамотните българчета, обучавани от хора, които са им вдъхнали респект. От учители, които намират време да се подготвят, да измислят нещо нестандартно, да стимулират децата и да им послужат като пример, който те да не забравят и да се стремят винаги да бъдат като тях.
Изпростяването на нацията, мили мои приятели, е факт. И това е държавна политика. Абсолютно съм сигурен в това, което казвам.
Искате доказателства? Ами ето, вижте кой печели народната любов - демагогът Бойко Борисов, който нищо не стори за София, а само ходи и се перчи по медиите колко е велик и как все някой друг му е виновен. Електората го слуша как говори и си казва - ей това е човек на место, говори неудобни истини. А всъщност той тези истини си ги дрънка както си му е угодно, само и да не свърши някаква работа.
И хората без да се замислят ще отидат и ще гласуват за него. Повтарям, без да се замислят. Потретвам - без да се замислят.
Защо? Защото това е угодно на властта. Нужен е електорат, който не мисли. Електорат, който ще вкара Азис в парламента надявайки се на сеир (цитат на един дето искаше да вкара Азис вътре: "Бе този найш ли какви ще ги надроби вътре, ще стане весело в парламента").
Този човечец, както и тези, които искаха да вкарат Азис в парламента не помислиха нито веднъж като какъв ще го дава вътре Азис. Дали ще пише законопроекти, дали има пипе да прави това, дали изобщо този народен избранник има способността да направи нещо за тяхното благо. Важното е сеира да тече. Биг Брадър, Сървайвър и другите такива са изключително популярни. Всеки се интересува от клюките около "къщата", а никой не си задава въпроса "Защо живея така? Защо не променя нещо?".
Всеки се оправдава с неподходящи кандидати, после псува и винаги властта му е виновна...
Това е държавна политика мили мои читатели. Народът трябва да е прост и манипулируем. Не трябва много да вдига нос, а работодателите ще цитират доклада на МВФ до припадък и в същото време ще карат Бугати спечелено от труда на същите тези хора, които искат увеличение на заплатите си за да могат да преживяват.
Тъжна картинка, мои съблогери. Тъжна... Знаете ли, надявам се, че всички ние, блогерите, хората, които изразяваме мнение и имаме какво да кажем на този свят, ние ще успеем да променим статуквото. И ще дадем пример. Ще направим нещо добро. Нека будните хора в тази страна се обединят. Нека покажат, че са сила. Че са по-силни от мнозинството. Нали знаете, може да имате 4 вълка пред вас, но интелекта да ви спаси, като ви помогне да ги надхитрите и четирите. На мен ми се е случвало да имам 4 гладни вълка, а аз да съм до кръста в сняг и да не мога да се движа. Мятах пиратки за да се защитя, гледах ги строго и без страх. Вътре бях паника, но погледът ми не излъчваше страх. Нека и ние, хората с мнение покажем поглед лишен от страх и направим нещо за страната ни, която е подгизнала от корупция, от власт имаща се за богоизбрана и несваляема.
Това бе моя манифест. Разбирам учителите. Разбирам срещу какво се борят. И борбата не е за заплати, а срещу затъпяването на българите. Борба срещу превръщането им в един послушен и сеирджийски, лесно маниполируем електорат.
Е, заедно ли сме?

Няма да успеете. Дори да ви дадат, ще ви дадат малко. И го знаете много добре.

Едни от вас ще стачкуват за по-големи доходи, други - няма, защото искат да си запазят и без това малките доходи. Ефектът ще бъде нулев, а Янка Такева ще бъде възмутена и огорчена.

Накратко - вие загубихте, преди да сте започнали.

Но вие не сте обречени!!! Вие сте хората, които дават знанието на децата на България! Вие можете да сте важни!

Затова следващия път:

1.Свалете Янка Такева и подобните й. Изберете свестни хора.
2.Бъдете солидарни. Не е нужно да се харесвате, а да се борите  заедно за една проста цел.
3.Създайте стабилен стачен фонд. На никой не му се мре от глад, задето е стачкувал.
4.Уверете се, че наистина сте свалили Янка Такева и подобните й и че сте избрали свестни хора.
5.СТАЧКУВАЙТЕ. До дупка, до пълно отчаяние, ако ще до гладна смърт.

И ще победите! Вие сте сто хиляди души в цялата страна. Никой не може да се изправи срещу такава сила - не могат да ви уволнят, не могат да ви осъдят, не могат дори да ви се изрепчат, ако сте заедно. Заедно!

В първия ден, в който сто хиляди български учители спрат работа, всеки надут образователен или финансов министър ще се подмокри като ошамарен детскоградинец и ще развърже набързо кесийката. В първия ден, в който хлопнат врати училищата от центъра на София до центъра на Павел Баня, всички ще разберат, че учителите са важни!


Искрено ваш възпитаник,
Синът на една учителка

3200 лева, разбира се. И това само като начало. Стига да си
министър на европейските въпроси.

Мда - вярвате или не, Гергана Грънчарова, министър на
европейските въпроси на РеБе е употребила именно толкоз, за да
направи местенце, където да споделя с нас мисли и чувства.

Откъде толкоз пари у тази инак толкоз диалогично настроена към
народните маси министърка - от спестявания, изцедени от
припотения й работническо-селски гръб? Да, ама не. От данъците
на същите тия народни маси, разбира се. Които, както излиза,
си плащат, за да си говори министърката с тях.

Айде, това ще го преживеем - всичките му там предизборни,
следизборни, комуникационни, информационни, пи ар и други
измишльотини и без това си ги плащаме сами.

Но да се спрем по-подробно върху чувствата и мислите, които
споделя министърката в блога си. И най-вече - върху тяхната
неоценима полезност за целокупното гражданство.

"Мога да пея. Обичам да чета, да танцувам."

"Най-далечната точка, до която съм стигала, е Антарктида."

"Имаме проблем. Всички в България го знаят – настояването на
Европейската централна банка да възприемем изписването на
единната европейска валута като “еуро”. Започнах да чувам за
това през 2005-та."

В коментарите преобладават наситени с критика думи като
"браво", "чудесно", "поздравления" и тем подобни. Има и други,
истински критични коментари, разбира се. Но кой си прави труда
да им отговаря!

В България законно работят около 3 200 000 души. Т.е. хора,
които си плащат данъците. На всеки от тях блогът на министър
Грънчарова е струвал по 0.1 стотинки. Вие, хора, които си
плащате данъците, бихте ли дали дори толкова, за да научите,
че министърката обича да танцува и е ходила до Антарктида? За
да разберете, че е почнала да чува за проблем, дето трябва
наизуст да го знае, преди дори бегъл знак за него да има? За
да почетете лакейските хвалебствия на първите й братовчеди и
бюрократи-обитатели на кухи държавни структури?

За вас не знам, но на мен всичките пари, отишли за блога й да
ми дават, бих се поколебал дали да приема това изпитание!:)
 
Ако се усъмните във верността на изложените данни - www.gerganagrancharova.eu (минутка за незаслужена реклама).

За съжаление, имената и събитията в този пост не са измислени. Отново за съжаление, при написването на този пост не беше наранено самочувствието на нито един министър на европейските въпроси.

Национална среща с учителите от първи до четвърти клас е предвидена на 16 юни в НДК. Тя е наложителна, особено след резултатите от матурите на четвъртокласниците, и би трябвало да разисква сериозните проблеми в основните училища, каза Вълчев.
Източник - Пайдея
http://www.paideiafoundation.org/?read=3598

Политическата реклама и образователната реформа

Автор: доц. д-р Любима Йорданова

В предизборната надпревара българските политически партии се надпреварват да ни обещават всякакви небивалици, сред които и "европейско образование и общество на знанието". Няма да цитирам партията, за да не я рекламирам, но едно ще кажа. Комерсиалната реклама лъже 100%, политическата - 200%. Лъже, за да продава лошо качество политици.

Приятели, колеги, моля да дадете вашите предложения за съдържанието на поканата, която ще изпратим на министъра на образованието Даниел Вълчев. Ето това написах набързо и струва ми се, че май не е достатъчно, но засега нямам идея какво още да добавя.

ТЕКСТЪТ

УВАЖАЕМИ ГОСПОДИН ВЪЛЧЕВ,

Това писмо идва да Ви покани да се присъедините към блогерското общество.

Преди повече от година в българското интернет пространство се появи първият образователен блог – общност „Образование”, като част от голямата онлайн платформа на BGlog.net, която според всички статистики е най-посещаваното кътче от българската блогосфера. Общност "Образование" се развива с бързи темпове, набира голяма популярност и в момента регистрираните й потребители са над 300. Сред тях са ученици на различна възраст, родители, а най-активната част от пишещите блогери на този етап са учители.

Нашият сайт е място, където свободно се дискутират въпроси, свързани с българската наука и просвета, и се споделят различни образователни материали. Основната мисия на общност „Образование” е да се превърне в притегателен център за онези български граждани, които се вълнуват от проблемите и милеят за бъдещето на българското образование. Правилата на сайта гарантират спокойствието и душевния комфорт на всички потребители и осигуряват една цивилизована творческа атмосфера.

Тъй като образованието е сфера, която вълнува изключително много средния българин така, както и въпросите, свързани с външната политика на страната, считаме, че е налице още по-голямо основание за Вас да имате свой блог, след като министър Ивайло Калфин вече има такъв от миналата година.

Повечето проблеми, дискутирани блога, рано или късно опират до позициите на МОН и неговите структури. Ако Вие държите да имате свежа информация за това как мислят едни от най-напредничавите бг учители, ученици и родители - тези с блоговете - заповядайте при нас.

С уважение: потребителите на общност "Образование"