Денят от взривове се сепна,
преди да дръпне слънцето нагоре
отровен облак мантията метна
и раните в душите ни отвори.

Пространството във хаос се замята,
тревога влезе в къщи ослепели.
бездушни маски с жест на суетата,
жонглираха с надежди избледнели.

Преглъщаха страха си оцелели,
безпомощни стопани - разгневени,
а на гърлата сухи са им спрели
отломките от ужас - невзривени...

Вещае пак несигурност в земите,
ако взривът обхване и душите!

Взирайки се в празнотата
се чувствах невидим.
Вътрешният ми свят бе
в друго измерение.
Всичко отвън олицетворяваше нищо друго
освен
шумове, лица и случки,
които по всякакъв начин се
опитваха да нарушат
моето вътрешно спокойствие.
..... но уви!
Енергийният поток насочваше
своите заряди
само в една посока.
Докато не се появи от нищото.
Тя.
Не усетих как и защо се случи.
Утопичният ми начин на живот
ме бе превърнал
в самотен идеалист.
СаМ.
Този чужд поток енергия
сякаш обърка всичко.
Не знаех защо, как и дори кога!
Процесът бе неизбежен.
Просто се случи.
Втренчен в това сияние,
аз се отделих от своята крепост
и полетях.
Отново бях част от човешката раса.
За първи път от много време
не бях сам.
Сиянието ме отведе.
Показа ми неща,
които мислех, че не съществуват.
Промени непроменимото.
Всичко просто бе по-силно от мен.
Сега, бидейки тук сред всички тези хора
аз се чувствам жив.
Наистина принадлежах някъде.
Научих се да давам.
А още по-важно:
Научих се как да примем даденото ми!
До следващата загуба!
До следващия взрив!

Точно половин село на миниатюрния панамски остров Соледад Мириа изгоря след взрив на газова бутилка, когато един островитянин си готвил обяда. От 700 жители на острова са пострадали 384 души. Загинали няма. Сигурно щото морето им е на 7 секунди от всякъде. Снимката е особенно живописна.