Камионетката подскачаше по неравния планински път. Сред чувалите с картофи седяха четири човешки същества. Очите им гледаха безжизнено и разсеяно, сякаш бяха под въздействието на тежка ориенталска дрога. Тъгуваха. Искрицата простичка житейска радост и душевната топлота на селски хора гниеха и се разпадаха.

Oтиваха на гурбет. Незаконно, опасно, изпълнено с неизвестност начинание в чужбина. Отиваха да работят на жестоки чорбаджии с остри бичове, свикнали във всичко да равняват работниците си на добитъка.

Четирима бяха. Заедно тръгнаха от село, надяваха се заедно да работят оттатък и заедно да се върнат. В ъгъла на ремаркето, опрял гръб в чувал картофи, седеше седмокласник с току-що наболи мустаци. Момчето беше с баща си, майка му си изплака очите докато да го пусне. Но и пъпчивият хлапак, и широкоплещестия му родител бяха непоколебими в решението си: “Няма хляб - трябва да се работи.” И толкова. Заминаха.

Едрият селянин седеше до сина си, без да се допира в него. Беше сключил един в друг големите си като топузи юмруци. Отпуснатият корем преливаше в мощни гърди. Дълбоките, изпечени от слънцето бръчки придаваха на лицето му постоянна свъсеност. Тези впити в плътта му резки от изпитана болка чертаеха целия му жизнен път. Път, извървян в тежък, монотонен, затъпяващ физически труд.

Под ноктите и в сгъвките на ръцете му се беше набил плътен, неподлежащ на измиване слой работна мръсотия. Целият живот на суроволикия петдесетгодишен мъж беше белязан от пръст, цимент, дърво, машинно масло и много, много пот и кръв.

От всичко на света, тоя човек най-добре умееше да работи. А България му отне точно това – възможността да се труди. Според както го убеждаваха, в името на това да бъде свободен. На него обаче не му харесваше да е свободен и гладен, защото това беше робство чрез свобода. И затова сега огруханият от живота работник отиваше в доброволен плен, в робство, но и на работа. Защото искаше горчив робски хляб, а не горчива полусвобода.

Малкият не беше толкова мрачен като баща си. Той не осъзнаваше напълно какво става, какво ги чака и защо го правят, но седеше свъсен и мълчалив просто защото всемогъщият в очите му родител също го правеше.

Другите пътници в камионетката бяха млади момче и момиче, и двамата малко над двайсет. Познаваха се, но явно нищо повече, седяха раздалечени. Момичето ту чоплеше, ту поглаждаше почернелия съсирек на дълбоката рана на ръката си. Почти беше зараснала и все повече я сърбеше. Раната беше от някакъв инструмент. Голям, груб и тежък инструмент. Такъв, който не е създаден за женска ръка. Но и такъв, когото неволята беше поставила в нея. Грубоватите черти на младата жена също бяха добили особения израз, който получаваше човешкото лице, щом се е изкривявало множество пъти в миг на болка и трудност. В гарвановочерните й коси имаше следи от неотдавнашно несръчно изрусяване в домашни условия. Макар и закърмена с мотиката в ръка, младата жена тайничко желаеше да заприлича поне малко на лъскава мадама от списание. Да изпита поне частица от усещането за жадно изпиващи я стотици мъжки очи.

Опеченото от слънцето чело на младежа се криеше под гъстата гора от несресани ситни къдрици. Гъстите му черни вежди излъчваха мъжественост и воля. Погледът му пронизваше с дързостта на млад лъв. И при най-малкото движение, под бронзовата кожа на врата му играеха дебели, здрави жили. Момчето знаеше колко сила се таи във възлестите му ръце и в правите му плещи. Той се гордееше с нея, излъчваше около себе си чувството за превъзходство, за неоспоримо надмощие. Младият мъж с осанка на древен воин съвсем не бе добил силата си в махленски побоища или под тежестта на някоя щанга. И той, както и всички други в ремаркето на камионетката, откакто можеше да си връзва сам обувките, беше удрял само черната земя с мотика. Но колкото и да бяха яки мишците на тоя селски гладиатор, те не можеха да се опрат на помитащата вълна на безработицата, която завлече цялото село в блатото на глада.

По едно време момичето доби странно усещане, което я накара за миг да спре да чопли раната си и да вдигне очи. Тя срещна погледа на младежа. В него липсваше традиционната груба мъжественост, липсваше и съвсем доскорошното отчаяние. В лешниковите ириси на момчето грееха момчешка закачливост, нежния похот на сръндак и любвеобилността на пале. Младата жена се усмихна. Сянката на мъка се поразсея. След устните, усмивката премина и по бузите, слепоочията, очите й.

-Какво гледаш, бе? – престорено грубо рече тя, без да спира да се усмихва.

Той самоуверено повдигна вежди и, пиейки чертите й с поглед, отвърна:

-Гледам! Да не е забранено?

По-старият селянин, досега неподвижен и мрачен като планинска канара, трепна, усетил топлия полъх на любовната закачка. От един път изваяните му от болка бръчки се извиха в шегобийска усмивка. Той се наведе напред, за да ги вижда и двамата и каза:

-Ей, като тръгнем из баирите, да не се изгубите в храсталака!

Тримата се изсмяха от сърце, на висок глас. Цялото им напрежение се отприщи в тия няколко весели секунди. Малкият се изчерви и на свой ред изпадна в задушаващ, засрамен пубертетски смях. За няколко неуловими мига четирите човешки същества в ремаркето с картофите отново си върнаха искрицата селяческа топлота и канарите, затиснали сърцата им, поолекнаха.

Старото камионче наби спирачки със скърцане. Четиримата удариха рязко гръб в дъсчените прегради на ремаркето. Това означаваше само едно – трябваше да слизат. Изведнъж погледите отново станаха мрачни, отчаяни и решителни. Един по един, спътниците надигнаха брезента и излязоха от ремаркето.

Махнаха на шофьора за благодарност и, сред черен облак от изгоряла нафта, той отпраши нататък по пътя. Разкаляният черен път се влачеше в подножието на стръмния рид, когото трябваше да преодолеят, за да стигнат границата. Мъхнатият му хълбок беше тук-там обрасъл с дървета. Колкото по-високо и стръмно ставаше, толкова по-гъста бе гората. Някъде напред, много напред и нагоре, бяха телените мрежи. Но оттам, където стояха, четиримата спътници виждаха пред себе си само гъста мъгла – милиони водни капчици, опасали вековните ели в ефирния си пояс.

Тръгнаха. По обувките им веднага полепна студената есенна роса. Здрачът на септемврийската сутрин, мъглата и гората приеха в несигурните си прегръдки четирима смели българи, решени да хванат живота за гушата. Между загрубелите им от труд ръце и белия насъщен хляб стояха закон, телени мрежи, стръмен планински хребет и още хиляди трудности. Безумното им начинание можеше да ги доведе до жалка незаслужена смърт. И все пак те я предпочитаха пред жалък незаслужен живот.

Всъщност, най-нещастен от четиримата беше хлапакът. Жал му беше, че е запъртъкът на компанията, че са му дали най-малкия багаж, защото ръцете му са още слаби и крехки. Някакси завиждаше на другите, че са научили много повече уроци от него, че вече са изпили шишенцето с горчилка на живота. Всъщност, малкият не знаеше колко много те му завиждат, че още не е пил от това същото шишенце.

Спътниците, вече целите пропити от студената есенна влага, с неотклонно упорство си проправяха път през все по-сгъстяващата се гора. Двамата младежи продължаваха да се закачат.

-Внимавай да не се подхлъзнеш, че знам ли къде ще те подхвана…

-Ти знаеш ли, че си имам мъж, бе, ей!

-Е,аз пък си нямам жена!…

Накрая суровият глас на стария селянин прогърмя сърдито и двамата млъкнаха. Наближаваха границата.

Блещукащата под лъчите на изгряващото слънце мъгла все тъй лениво се виеше около граничното възвишение. Вековните ели извисяваха непоклатими зелени плещи като горди стражи, бдящи над покоя на планината. По могъщата снага на Родопите пробяга тръпка хлад. Започваше есента.

Той си беше съвсем обикновен – имам впредвид отвътре – както повечето котараци.

Обичаше да се изтяга на припек, обичаше да близва млекце, обичаше да гони маците и не пропускаше да се сбие с някой нахален съседски котак.

И може би щеше да бъде напълно щастлив и нормален обикновен котарак, ако не беше необикновен отвън.

Още щом се роди всички го забелязаха. Първо го забелязаха останалите котки. После съседските момчета и не на последно място – двете самотни жени от третия етаж и техните добри приятелки от петия.

Той беше абсолютно бял и много пухкав, с едно синьо и едно зелено око. Отделно бе и с благ и мързелив котешки характер, какъвто е характера на голяма част от дебелите и пухкави котараци. Муцунката му имаше дълбокомислен израз на китайски мъдрец.

Ако беше човек сигурно всички бихме се възхитили на способността му да възприема философски и спокойно нещата от живота и да не бърза за никъде.

Майка му и братчетата му си бяха съвсем обикновенни-обикновенни котки и никой нито ги забеляза, нито си ги спомни по-късно.

Съдбата, обаче, с необикновенния му вид, му бе скроила странен номер, защото както сигурно се досещате, котките помнят. А една такава необикновенна котка има много повече спомени от най-обикновенните-обикновенни котки.

Още щом се роди всички съседки и съседчета се изредиха да минат, да го видят, да го погалят. А щом поотрасна започнаха да го взимат да живее при тях.

Той беше толкова хубав, че нямаше начин да не го прибереш поне за един следобед да му се порадваш.

Така започнаха неговите патила, едно след друго и ако можем да ги наречем патила, ще е доста пресилено, защото едно такова красиво коте, което после стана на един такъв красив котарак не получаваше от хората нищо повече от уважение, любов, хубава храна и топло местенце, където да дремне. Живота бе тъй благосклонен към него, че той рядко си спомнше момент, в който да не е мъркал.

Като същински котарак, обаче, той бе достатъчно свободолюбив, за да не се задържи никъде и щом му се прискиташе – скиташе, и преди да се е сетил, че е време да си почине, вече бе прибран в следващата топла и добра къща.

Така годините се нижеха една след друга и неусетно той остаря. От което не страдаше, защото остаря двойно по-бавно от останалите котки и дори на една сериозна възраст беше все още здрав. Но старостта не прощава на никой. Постепенно той изгуби силите си, стана по-мързелив, както стават повечето котораци, когато остареят, спря да гони маците и започна да избягва съседските котаци. Вече и не можеше да вижда толкова добре, нито пък имаше сили да ближе и чисти идеално бялата си до скоро козина. Стана сивкав на цвят и мършав и освен една баба, от оцелелите му почитателки от петия етаж, никой друг не се сещаше да му донесе храна.

И тъй като всяка една котка изпада в подобни моменти в живота си и той като съвсем обикновенна котка (все пак отвътре си беше такава) си спомни (като слон) всяко едно кътче, където някога беше добре приет и се бяха отнесли добре с него. А тези места бяха толкова много, че той седна и седя няколко часа докато те минаваха като стрелички през котешкото му съзнание. Ако беше човек, сигурно би го заболяла главата, но както знаем, котките са едни съвършенни животни и нашите несъвършенни човешки проблеми са им чужди.

Така той стана и тръгна по ред на номерата да обикаля всички тези места, защото така повелява Закона на оцеляването (демек-котешкия сървайвър) и защото му се искаше пак да е сит, и обичан, и благ на някое топло и хубаво местенце.

Сигурно тази история щеше да има съвсем друг край, ако котарака не бе стигнал до единствения кръстопът в квартала, който даваше начало на 5 улици и поради котешкия си мързел не бе поспрял да си почине и помисли къде първом да отиде. И тъй като, освен на всички други места, също и на петте ъгъла все някога от живота си бе живял (дори на няколко места на всеки един ъгъл) – в различни моменти и по няколко пъти, наистина се зачуди. Опита се да си спомни кой го е галил най-дълго и кой му е давал най-вкусната херинга и съвсем се обърка. Седя по средата на кръстовището мно-о-ого дълго време. Наоколо минаваха хора. Някои го познаваха и си казваха – «Ха този котарак. Още е в квартала.» А той седеше и не можеше да реши – къде точно да отиде. Спомени за хора, улици, апартаменти, къщи и ухания на вкусни неща объркано се въртяха и преплитаха в бялата му котешка главаица и караха мустаците му да потръпват.

И сигурно би седял така още един котешки живот, ако не бе паднала бяла и гъста мъгла и не го бе отнесла със себе си.

- Къде е котарака, мамо – попита едно малко момиченце, след като мъглата се вдигна

- Там където отиват всички котараци, все някой ден, – отговори майка му.