Още нашите предци вярно са отбелязали, че „една глава е добре, а две – още по-добре”. И в това се убеждаваме на всяка крачка и в бита и в работата.

В сюжетите на народните приказки и легендите на почти всички народи по света съществува образа на триглавото чудовище, чиито глави израстват отново, ако бъдат отсечени една по една и само ако се отсекат и трите едновременно, митичното същество можело да бъде победено.

Очевидно там се е криела силата на змейовете, ламите, драконите и други подобни приказни чудовища – в наличието на няколко глави, които да противостоят на юнака с една глава. Истинската им сила и неуязвимост била в колективния разум, а не във физическата мощ на опашката, огромните лапи с гигантски нокти и озъбената огнедишащата паст.

Разбира се, авторите на приказките в тези далечни времена  не са знаели и не са чували нищо за колективния разум. Терминът колективен разум(колективен интелект) е започнал да се употребява в средата на 80-те години на миналия век от социолозите,  които изучавали процеса на колективно приемане на решенията в група.

Именно те определили колективния интелект като способност на групата да намира по-ефективни решения на задачите от най-добрите взети индивидуални решения в същата тази група.

Днес за колективния разум, за колективната памет пишат и философи, и биолози.

Ето малък пример от работи на биолози за колективния разум в света на живите същества.

През 2000-та година професор Тошиюки Нагазаки, биолог и физик от японския университет Хокайдо, взел образец от жълта гъбичка-плесен и го сложил на входа на лабиринт, който се използва за проверка на интелекта и паметта на мишките. В другия край на лабиринта той сложил кубче захар.

Physarum polycephalum най-вероятно почувствала миризмата на захар и започнала да изпраща своите разклонения да я търсят. Паяжинката на гъбичката се раздвоявала на всяко разклонение на лабиринта и тези, които попаднали в задънен коридор започвали да търсят в други посоки. След няколко часа, пуснатите от гъбичката паяжини запълнили проходите на лабиринта и към края на деня една от тях намерила пътя до захарта.

След това Тошиюки и групата му взели парченце от паяжината на гъбичката, участвала в първия опит и го сложили на входа на копие на предишния лабиринт, също с кубче захар в другия край. Случилото се поразило всички. Паяжината мигновено се разделила на две: единият израстък продължил своя път към захарта, без излишни завои, а другият пресякъл направо по тавана към целта. Паяжината на гъбичката не само запомнила пътя, но и променила правилата на играта.   

Последвалите изследвания на Тошиюки установили, че гъбичките могат да планират транспортните си маршрути не по-лошо и много по-бързо от инженерите професионалисти. Тошиюки взел картата на Япония и сложил парченца храна на места съответстващи на големите градове на страната. Гъбичките сложил „върху Токио”. След 23 часа те изградили линейна мрежа от паяжинки към всички парченца храна. В резултат на това се получило точно копие на железопътната мрежа около Токио.

Подобни примери съществуват и за прелетните птици, безпогрешно знаещи къде ще летят, и за рибните пасажи, знаещи накъде плуват.

Към колективния разум се доближават в своите работи и физиците и неврофизиолозите.

Физикът Дейвид Бом стигнал до извода, че нашата Вселена има холографска природа, тоест тя, като някакво цяло, се съдържа в компресиран вид вътре във всяка своя микроскопично малка част.

Оказва се, че и мозъкът на човека също е холограма. Неврофизиологът от Стандфордския университет Карл Прибрам отправил предизвикателство към общоприетите представи за мозъка, като за шкаф с чекмеджета, във всяко от които се пази някакъв спомен. Прибрам доказал, че нашата памет въобще не работи на този принцип. Той провел експеримент – пускал плъхове в лабиринт, изчаквал, докато се научат да намират изхода, след което отстранявал различни участъци от мозъка на животните. Изяснило се, че независимо от това, коя част на мозъка е ампутирана, плъховете винаги намирали изхода от лабиринта.

Неврофизиологът стигнал до извода, че паметта не е разположена в някакъв определен участък от мозъка, а е навсякъде. В мозъкът няма отделна клетка, която да „помни” училищния курс по алгебра или първата любов. Информацията, която се съдържа вътре в нашата черна кутия е тотална. Ако помним нещо, го помним с целия си мозък, а не с отделна гънка! Същият холографски принцип на нелокалността!

Днес съществуват схващания, че не мисли мозъкът, а някаква вездесъща енергия, която науката не може да улови и измери. Съществува интересен факт, потвърждаващ съществуването на такова извън мозъчно мислене – мравуняците на африканските термити. Даже след като са разделени от стоманена пластина, слепите по рождение термити изграждат своето жилище така, че двете му половини огледално се отразяват една друга. Разбира се, създателите на мравуняците не са завършили архитектурни и инженерно-строителни институти, но всички дейности се извършват в строго съответствие с определен „строителен план”, който най-вероятно съществува някъде извън малката глава на термита.

Има вероятност да съм изморил читателя с примерите си, но фактите са толкова необичайни, че не можах да не ги включа в статията.

Болшинството от хората, когато отсъстват външни заплахи, войни и природни катаклизми живеят в съответствие със закона на свободната воля. В периоди на надвиснала над народа смъртоносна опасност, обаче, започват да действат колективните воля и разум, които укрепват духовната връзка между всички хора, ускорявайки процеса на прозрението и осъзнаването на необходимостта от единство в борбата със злото.

Но не това е най-интересното.

Днес все повече учени и философи стигат до извода, че колективния разум, не е просто сумата от мисловните способности на отделните индивиди, когато 1+1=2.

Когато се събират заедно някаква група от съмишленици за решаването на конкретни задачи, от тяхната съвместна „мозъчна атака” се ражда нещо ново: някаква трета сила, мисъл, която участниците на групата черпят от информационното поле около нас. И тогава 1+1 вече не е равно на две, а на много повече.

За това е писал още академик Вернадски.

Когато участниците в общата група не само се обединяват помежду си, но и съпреживяват заедно с всички членове на групата успеха на общата работа, тогава и резултатът на съвместната работа е много по-висок. И тогава в тази група възниква усещане за единно цяло: появяват се общ разум с нови мисли и общо сърце с нови чувства.

Глобалната криза тласка човечеството към създаване на общество, което ще бъде управлявано чрез общия колективен разум.

Не само разумът, но и общото колективно чувство на съпричастност към всичко, ставащо в света и обществото, ще стане залог за успешно взаимодействие и взаимно разбиране между всички хора в новото общество, където грижата за всеки ще стане крайъгълен камък в отношенията между всички негови членове.

 „Правото на протест е неотменимо човешко право”

 http://lachezartomov.blogspot.com/2009/04/blog-post.html

ПРАГМА – ДИАЛЕКТИКА

Или изкуството на критичната дискусия[1]

Източник - Уикипедия.

Оригинален източник - Van Eemeren, Grootendorst & Snoeck Henkemans, 2002, pp.182-183)

Деф. Прагма – диалектиката е теория на аргументацията, която комбинира чисто логическата страна на спора с комуникационната страна и взаимодействията между комуникиращите.  Това е свръх – опростяване.

I.                   Мета – теоретични принципи на прагма – диалектиката:

1.      Функционализация – постига се, като се третира спорът като целенасочен акт.

Заб. Идеята се, че се спори например, за да се открие истината или поне да се нокаутират очевидните неистини или за да се постигне консенсус (съгласие) по темата на спора.

2.     Социализация – постига се, като се разширява перспективата на словесния акт до нивото на взаимодействие.

Заб. Идеята е, че се говори, за да се предизвика реакция у слушащите.

3.     Екстърнализация (авторът очаква предложение за адекватен превод по смисъл на понятието externalization) – постига се чрез улавяне на предположенията и взаимодействията, създадени от акта на речта.

Заб. Речта се предполага да бъде чута и разбрана.

4.     Диалектификация (търси се достоен превод на dialectification) – постига се, когато обмяната на актове на речта се подчини на определен идеален модел на критическата дискусия (Van Eemeren & Grootendorst, 2004, pp.52-53).

Заб. Диалектика има там, където спорът следва определени правила, а не е надвикване на битака.

II.                 Идеален модел на критическата дискусия

Деф. Идеалният модел предвижда десет правила за провеждане на аргументирана дискусия. Нарушаването на тези правила се твърди, че ще попречи на рационалното разрешаване на разликите на мнения и следователно това нарушаване би било логическа заблуда.

1.     Правило на свободата – спорещите не трябва да пречат на другите спорещи да изказват своите тези или да се усъмнят в тезите на първите.

Заб. Несвободната дискусия не е рационална дискусия, тъй като се прилага аргументът на силата  - argumentum ad baculum.

2.     Тежестта на доказателството – изказващият твърдение е задължен да го защити, ако опонентът го призове да го направи.

Заб. Твърдения, просто хвърлени ей така имат същата стойност на аргументи като сънищата.

3.     Правилото на тезата – атакуването на тезата на опонента трябва да е свързано само и единствено с тезата.

Заб. Аргументи от типа „що си грозен, що си болен, що си мръсен, що си долен” нямат никаква тежест и са най –тежката заблуда – argumentum ad hominem.

4.     Правило на свързаността (релевантността)  - участникът може да защитава тезата само с аргументи, които са свързани с нея.

Заб. „Хората са умни, защото кравите не са”, не върви като изказване, доводът трябва да има общо с тезата.

5.     Правило на неизразените предпоставки – участник не може да се отрича от  свои предпоставки, които не са явно изразени или фалшиво да представя като предпоставка, нещо което не е явно заявено от другата страна.

Заб. Идеята е, че е забранено на да се вменява твърдение (предпоставка) на човек, който не го е изказал (Не харесваш Обама, следователно си расист) или пък да се отрича изказано неявно твърдение – намек (мразя негрите, но не съм расист).

6.     Правило на отправната точка –участник в спора не бива лъжливо да представя предпоставка като приета отправна точка, нито да отрича предпоставка, приета като отправна точка.

Заб. „Тъй като земята е плоска...” не е добро начало на спор дали земята е плоска или не, нито може да се отрече предпоставка като тази например „тъй като 2+2 = 4”.

7.     Правило на аргументационната схема – участник в спора не бива счита теза за успешно защитена, ако защитата не протече по подходяща аргументационна схема, която е коректно приложена.

Заб. Неподходяща схема – „Циганите са лоши, защото всички така казват”, некоректно приложение – „един циганин ми открадна портмонето, двама други ограбиха свако ми, следователно всичките са крадци”

8.     Правило на валидността –трябва да се използват само логически валидни аргументи или аргументи, които могат да бъдат валидирани, когато неявните предпоставки бъдат направени явни.

Заб. Идеята е да се прилагат логически валидни аргументи, не като „Ако всички негри са американци и всички индианци са американци, то всички негри са индианци”.

9.     Правило на закриване на спора – ако едната страна се провали в опита си да защити тезата си (аргументите на другата страна победят), то тя трябва да оттегли твърденията си, а ако успее, другата страна трябва да оттегли възраженията си.

Заб. Тъй като спорът има цел – обикновено да се достигне до истината, то когато тя бъде достигната, неправите трябва да се съгласят, че са неправи, ако аргументите им се окажат неверни. Поведение от типа „Земята Е плоска, ПЪК” не е рационално.

10.                        Правило на употребата – участник не бива да използва неясни или двусмислени твърдения и трябва да интепретира формулировките на опонента колкото се може по – внимателно и точно.

Заб. Трябва да се избягват бисери от вида „25 години социалистически Батак” или „30 години цирк, 30 години народна власт”

III.              Заключение.

Описаният модел на критическа дискусия  е идеален и не взима предвид ирационалността на човешката природа или сложносттана твърденията в реалния спор, в който не е толкова лесно да се каже „кой е победител”. Независимо от това, той е един добър фундамент за рационална дискусия.

ПРИКАЗКА БЕЗ КРАЙ

Живял някога човек на име Ваньо в една далечна страна, в една далечна Галактика...

Много му се искало там да има Империя, за да може той да я удари и тя да отвърне на удара му, но Галактиката нямала единна империя, само множество малко империи, които се боричкали помежду си, защото били безпринципни. Те все се карали и биели помежду си, причинявайки кризи на хората, които ги обитавали, карайки ги да си задават въпроси за бъдещето на себе си и децата си. Така Ваньо се чувствал едновременно всесилен и безсилен – всесилен, защото смятал, че с думи прости може да разтърси една Империя и безсилен – защото думите могат да свалят една, две, три, но не и безброй Империи...

Чувствайки, че нито съветите в книгите, нито правилата могат да му дадат верните отговори, Ваньо започнал да мисли, докато не му просветнало – преклонението пред лъжите и маскарадът на лицемерието били породени от липсата на рационално мислене. Императорите на безбройните малки империи отвличали вниманието на поданиците си от проблемите, а ако това не помогнело, заплашвали гражданите с легионите си и отмъщението на всевластието над безвластието. Ваньо чувствал, че каквото и да каже на гражданите на тези империи, той самият ще бъде атакуван, а думите му ще бъдат забравени. Може би обобщавал прибързано, но усещал, че всички легиони са на страната на императорите, а не на страната на гражданите. Искало му се да избяга от всичко това, защото не усещал вече коя е неговата родина и дори не чувствал света като свой, а като някаква измислена реалност. Въпреки всичко, той бил свикнал да мисли трезво или поне да мисли, когато е трезвен, затова преценил, че няма смисъл да бяга от лъжите, защото така само биха го застигнали по – бързо. Ваньо (още не бил готов да го наричат Вуйчо Ваньо) се отправил на опасен поход в името на разума към резиденцията на местния император с неограничена власт над всичко в близките околности. Готов бил недвусмислено да подкани императора да промени йерархията на управлението и да допусне отново гражданите в него. Когато стигнал до

резиденцията обаче, стражата не го пуснала вътре.

-         Защо да не вляза? – Разкрещял се той. – Аз съм поданик на този император!

-         От това не следва да имаш каквито и да е права – присмели му се стражите – имаш само задължения и то тежки – да служиш в армията, да плащаш данъци и да се кланяш на шествията  - и най  - важното – да си усмихнат, докато ни служиш!

-         Как да нямам права, след като благодарение на мен съществувате? – Искрено се ядосал Ваньо.

-         Напротив, съществуваме, благодарение на това, че нямаш права – поправили го разхилени стражите.

-         Това е недоказуемо – разлютил се Ваньо – сега вече не можете да ме спрете! – С гигантски скок той изритал един от стражите и изтичал по коридора към басейна, преследван от останалите.

Императорът чул шума от преследването и величествено се появил, спирайки с жест стражата....

-         Нека чуем какво иска да каже моят слуга – казал тържествено императорът.

-         Нещо сте сбъркал дефиницията, другарю – вие сте мой слуга, пък бил и абсолютният тиран на наплюто от муха. Вашите безкрайни претенции към нас са уродливо огледало на собствената ви без-ценност и златният венец на главата ви е нищо повече от халка на носа на бик, когато не идва от нашите ръце. Знам, че имате успешен триумвират с огледалото и чашата, но ще ви помоля да освободите поста на императора и да възстановите републиката, за да се превърне родината ми в една безкрайно малка точка на безкрайно голямото – свободата.

-         Глупаци – вие винаги сте били,  сте и ще бъдете роби на такива като мен! – Побесня императорът и хвърли чашата си по Ваньо, който с ловко движение я хвана във въздуха.

-         Стража! Хванете го – изкрещя императорът, но Ваньо бързо вдигна ръка:

-         Не бягайте от отговорност, о, могъщи символ на империума, елате

-         сам да вземета властта, когато службата е това, което ви се предлага – подигравателно го подкани (Вуйчо)Ваньо. – Нима ви е страх от обикновен човек?

Обикновен или не, но заповедта си бе заповед и стражите атакуваха Ваньо.  Той им хвърли светкавично чашата в лицата, като ги опръска с гроздов сок (в различна степен на ферментация според желанията на индивидуалния читател – бел. авт), след което с един скок стигна до императора, изтръгна златния венец от главата му и го сложи на своята. – Отсега нататък Разумът е Господар – извика той и избяга от резиденцията, докато стражата чистеше очите си от сока...

Епи(стемо)лог:

-         По кой път да поема? - Питаше се коронованият цар на разума, владетел на глупците и слуга на невежеството, извор на знание и кладенец на мъдростта, докато стоеше на един прашен кръстопът в жаркия обед на дългия летен ден и оптиваше бистра вода от дървена чаша. – Наляво към суетата светска и плътска или надясно към неизвестна саможертва? Надясно никога не съм ходил – промърмори си той и избра десния път. Докато се отдалечаваше от камерата (мисления филм на читателя – бел. авт), той си тананикаше весело и наместваше златните лаври на главата си.

Край на първи цикъл – 50 стъпки по пътя