Ако знам откъде да започна, ще бъде добре. Но откъдето и да започна, все ще става дума за целодневното обучение на нашите клети деца. От доста време насам се води оживена дискусия по темата в групата "Колеги" във Фейсбук. Публикувам с позволението на автора Жужа въпросното обективно мнение, което предизвика много коментари.

"ДНЕС ДВАМА РОДИТЕЛИ ОТПИСАХА ДЕЦАТА ОТ ПИГ. ПРИЧИНИТЕ СА ВСЕИЗВЕСТНИ ЗА НАС. ДЕЦАТА СЕ ОПЛАКВАТ ОТ ГЛАВОБОЛИЕ И ВЕЧЕР НЕ СА В СЪСТОЯНИЕ ДА ДОУЧВАТ. И В ДВАТА СЛУЧАЯ ИМА МЕДИЦИНСКО ПРЕДПИСАНИЕ ЗА ПОВЕЧЕ ПОЧИВКА И ИЗЛИЗАНЕ ОТ ЦЕЛОДНЕВНИЯ РЕЖИМ ПОРАДИ ШУМА И ПРЕСТОЯ В УЧЕБНА СРЕДА С ПОСОЧЕНА ДИАГНОЗА. ДЕЦАТА СА ЧЕСТО БОЛЕДУВАЩИ И НЕСПОКОЙНИ, НО НЕ И С ПРОБЛЕМИ В УЧЕНЕТО. ЕДНАТА МАЙКА СПОДЕЛЯ,ЧЕ СЛЕД УЧИЛИЩЕ ВИНАГИ ИМА НЕЩО ДА СЕ ДОУЧВА, ЗАЩОТО СЛЕДОБЕД В ДВАТА ЧАСА НЕ УСПЯВАТ ДА ЧЕТАТ ПО ЛИТЕРАТУРА ДОСТАТЪЧНО, НЕ МОГАТ ДА РАЗКАЗВАТ, ДА СЕ УПРАЖНЯТ САМИ , ПО АНГЛИЙСКИ НЕ УСПЯВАТ. КАКВО ИЗЛИЗА? ГАЛОПИРАМЕ, СБЛЪСКВАМЕ НЯКАКВИ УПРАЖНЕНИЯ- КОЙ РАЗБРАЛ,КОЙ ДОПИСАЛ, КОЙ МИСЛЕЛ, КОЙ ПРЕПИСВАЛ МЕХАНИЧНО- НЯМА ВРЕМЕ. ТАЗИ ЦЕЛОДНЕВНА ПРОГРАМА НЕ Е АДЕКВАТНА НА МАТЕРИАЛА И УЧЕБНИТЕ ПРЕДМЕТИ ЗА ДРУГИЯ ДЕН. ВСЕКИ Е ИНДИВИДУАЛНОСТ СЪС СОБСТВЕНИТЕ ПОТРЕБНОСТИ ЗА ВРЕМЕ И НАЧИН НА УЧЕНЕ. ПРЕУМОРАТА Е НЕИЗБЕЖНА ОТ ШУМА,ОТ ТЕМПОТО, ОТ ИНФОРМАЦИЯТА...КАКВИ ПРОЕКТИ ПРАВЯТ И КАКВИ ДЕЙНОСТИ ПО ИНТЕРЕСИ И ОТДИХИ, И КОНСУЛТАЦИИ В НИКАКВО ВРЕМЕ! ТОЛКОВА ЛИ Е ТРУДНО ДА НАМАЛЯТ ОБЕМА НА ЗНАНИЯ, ДА ИЗЧИСТЯТ НЕНУЖНИТЕ ТЕМИ, ДА НАПРАВЯТ ВМЕСТО ЗИП И КОНСУЛТАЦИИ ПО ОЩЕ 1 ЧАС БЕЛ И 1 -МАТЕМАТИКА, А СЛЕДОБЕД ДА СЕ РАБОТИ СПОРЕД ПРОГРАМАТА И ПОТРЕБНОСТИТЕ, УЧИТЕЛЯТ ДА ИМА СВОБОДАТА ДА ПРЕЦЕНИ ВРЕМЕТО И РАБОТАТА. УЧИЛИЩАТА ЗАПРИЛИЧВАТ НА ЛУДНИЦИ ОТ НЕВРОТИЗИРАНИ ДЕЦА И УЧИТЕЛИ. ТРАЙНИТЕ И ПРИЛОЖИМИ ЗНАНИЯ ГИ НЯМА ,ОБАЧЕ. РОДИТЕЛИТЕ ЗАПОЧВАТ ДА РАЗБИРАТ, ЧЕ ДЕЦАТА ИМ СА ОПИТНИ ЗАЙЧЕТА И НЕЩО КУЦА С ДВАТА КРАКА. ТОВА СПОДЕЛЯТ И СЕ ПЛАШАТ."
 Сега аз допълвам. Онзи ден едно дете ми каза по обед, че много му се спи, при което така ми стана жално за него, че... Спи ти се, не спи, тук ще стоиш- на чина. Министерството така иска, майка ти по цял ден е на работа, татко ти работи в Австрия. " Подходящите" условия за отдих са само две- игра на двора и седене на чина. Положенията са също само две- прав и седнал. Ама уморен си бил, спяло ти се, глава те боляла, без такива! Айде, глезотии!
 Тази година назначиха две току-що излюпили се от студентската скамейка момичета за възпитатели на 2 клас. Едната е с група от 29 деца, а другата е с 26, което е много. Вече и двете са стресирани и с 2-3 кг надолу. Идват на работа в 10, 30 и си отиват след 17 часа. Заради няколко по- трудно справящи се с домашните деца, задържат и бързосправящите се, и всички заедно трябва да натискат чиновете до 17:00 часа. И на другия ден пак има деца без някое домашно, защото има неща, които са за вкъщи, като например семейните празници и семейния календар по околен свят. Познайте като се прибере това дете, мозъкът му е вече пълен блокаж.
Та значи колко часа на ден са това? Сутрин от 8 ,вечер до 17= 9 часа. Един работен ден на голям човек е 8 часа.
 Е, АКО ТОВА НЕ Е САДИЗЪМ СПЯМО ДЕЦАТА, ЗДРАВЕ МУ КАЖЕТЕ!
По въпроса прилагам и следната статия.

http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1562577

Пък що статии съм изчела във връзка с това целодневно избудаляване, що нещо! И как в една не прочетох нещо положително!
Една уважавана от колегията колежка/ колега за жена няма да кажа/ сподели, че след 3 години внучето й ще бъде първокласник и никога няма да допусне то да бъде на целодневна "организация" в сегашния й порочен вид.
Друга колежка от София пък изрева, че в тяхното училище родители недоволствали, че часовете свършвали в 17 часа/понеже учат следобед/ и искали да има учители до 19, 30 часа!!!
Родители пък на изоставащи деца, които са зачислени цял ден в училище, са най- нагли и арогантни, когато децата не успеят да се подготвят по всичко и нещо остане за вкъщи. Та от една страна МОМН ни ....., от друга родители, които нахално и безпардонно се намесват в нашата работа. И няма кой да защити учителя- нито директор, нито инспектор, нито синдикат. Последните пък кучетата ги яли!
Ще споделя и още един парадокс. Понеже изискванията за участие в занималня са по- драстични и от сигурността на летище София, в някои училища се казва на родителите, че даже и червен дъжд да вали, децата трябва да са до 17:00 на занималня. Поради тази причина е отхвърлена молбата на едно дете, защото то ходи на извънкласни занимания от рода на пиано, спорт и английски, и ще му се налага да си тръгва в 16 часа.
ВИЕ НА ТОВА КАКВО МУ ВИКАТЕ?
Друга лудост пък е, когато децата са навън от 16 до 17 часа при хубаво време. Ако родител дойде да си вземе детето в 16,30 да речем НЕ МОЖЕ, защото той е бил уведомен още на първата род.среща, че занималнята е до 17 часа!
ВИЕ НА ТОВА КАКВО МУ ВИКАТЕ?
МОЛЯ, АКО НЯКОЙ ОТ ИНСПЕКТОРАТИТЕ ИЛИ МОМН ВЛИЗА ТУК ДА ЧЕТЕ, ДА НЕ ЧЕТЕ ПО ДИАГОНАЛ И ДА СИ ПОМИСЛИ КАКВО СЕ МЪДРИ ТАМ ГОРЕ, ПЪК КАКВО СЕ ПОЛУЧАВА ТУК ДОЛУ!
ИЗВОД: НЯМА НОРМАЛЕН УЧИТЕЛ, КОЙТО ДА ОДОБРЯВА ЦЕЛОДНЕВНАТА "ОРГАНИЗАЦИЯ" ВЪВЕДЕНА ОТ МОМН.

Бързо ме поздравете! Днес беше последният ми ден с " любимия" на учителската гилдия проект Успех. Успешно децата се представиха на последното представяне, успешно им благодарих и успешно се разделихме. Пак имах изненада- едно дете отсъства. Но... този пък не се наложи да влизам в неговата роля. Захитрях! Измислих такава пиеса, че ако се наложи някой да отсъства на самото представление, героят му тутакси отпада, без това да е фатално за смисъла на пиесата. След първата голяяяяяяяма изненада вече си имам ей такава обица на ухото. 
Един съвет от мен! Който волно или неволно от следващата учебна година се нагърби с това образователно недоразумение/ за мен е такова,/ да вземе под внимание следните неща:
1. Да не допуска в групата си случайни деца, събрани през куп за грош. Децата трябва да са сериозни и да са се записали по желание, ако искате да се върши работа и да не си трошите нервите.
2. Ориентирайте се към секции, студия или клубове/ както щете ги наречете/, само да не са театрални, защото да не бъдете изненадани като мен в случай, че на представление не ви дойдат двама- трима. Ще ви се наложи вие да се маймуните.
3. Не приемайте да участвате в какъвто и да било проект, ако самите вие не го искате. Това че някой ви е предложил, не ви задължава да приемете.
4. Не вадете пари от джоба си за нещо, което друг своевременно трябва да ви осигури. 
Днес получих анкетни листи за всеки участник и по- скоро за неговите родители. И не мога да разбера какво ги интересува горестоящите кой родител на колко е години, с какво образование е, дали е с малцинствен произход или не и др. такива? Не мога и не мога!
За мен защо няма анкетен лист като съм пряк участник? Не е ли важно как съм изнесла на гърба си от февруари до май нещо, което беше форсирано с мръсна газ? Как материалите идват пост фактум и са ми непотребни? Донесе ли  ми това някакво удовлетворение или ми висеше като камък на шията? Защо искам или НЕ искам да продължа? 

Е, свърших си работата, но от следващата година я подарявам без угризения. Моят Успех е, че днес приключих с Успех! Точно този не ми е нужен.

    Всеки ден зад волана - това е сигурно изпитание за нервите на и без това изтерзания от куп неволи българин. Но дори и всичко да му е  наред, дори да е започнал деня с добра новина, с  вълнуващ изгрев или порция секс, пак ще се намери някой идиот на пътя да му развали обещаващото начало или да му смаже самочувствието в края на един успешен ден. А пък не дай боже да е бил каръшки ден - само това липсва за капак. Но кое е парадоксалното в нашата мила родна страна - че всички, бидейки участници в така наречения трафик, се въртим в един омагьосан кръг и  ту преминаваме от едната, ту от другата страна на бариерата. Сещате ли се за какво говоря? За това, че всички участници в движението, сиреч шофьори (понякога и пешеходците) изпадат в ситуации на потърпевши и на виновни. 
    Замислете се преди да ми опонирате. Нали знаете, че всичко е относително. И макар да има закони, правилници и ограничения - понятията са разтегливи и се прилагат по толкова начини, колкото са хората на тази земя. За едни карането между светофарите е разходка - защо да бързам, като ще стигна пак до червено. Ама че има и други участници в движението и трябва да се изтеглят за да освободят място на следващите - кой го интересува. А че като потеглям на зелено виждам как колата след мен се влачи с 10 км/ч с дистанция за още две коли?! на кой му пука! После имало задръствания, губело се време...Тези които карат бавно (говорим за градско) си мислят, че са най-безопасните участници в движението, но късат нервите (на такива като мен) защото едва ли някой е тръгнал с колата си на разходка. Някои пък вземат завоите с 5 км/ч, а после на правия участък - газ до тенекията. Така и баба знае. Това ли е да си добър шофьор бе, специалист? А пешеходците са другата смехория - те пък са толкова наплашени горките, че не смеят и половин крачка да направят преди някой да е спрял окончателно! и когато спреш и им дадеш път ти се кланят от благодарност като че ли си ги позлатил или си им спасил живота!!! Парадокси по нашите пътища... Има основно две категории шофьори  у нас - аз ги наричам: смотаняци и фукари. Знаете за какви става дума. Едните задръстват движението, защото нямат реакции и не са адекватни при маневри, завои, задминаване, светофари и прочее...Другите "всички ги обичаме" - дето са по-по-най от всички и го доказват непрекъснато като пререждат цяла редица от 15 коли и застават отпред или се вмъкват с мигач...и тука идваме до момента на криворазбраната толерантност. Аз също заставам понякога в другата лента, но ако не преча на колите в основната лента. Как мислите дали е много толерантно и възпитано да дадеш път на някой тарикат, който редовно прави всички на глупаци. Но как да разграничиш човека, който се е престроил неправилно по погрешка или адски бърза за нещо изключително важно от перманентния фукльо и претендент за титлата по-по-най...Представете си ада по нашите улици - негласен конфликт между стари и нови коли, между добри и лоши шофьори, псувни (едните псуват другите, защото карат бързо, а последните псуват тези, които карат бавно!!), дупки, неравности, понякога лоши връзки, които принуждават шофьорите да нарушават...и какво ли още не в този пъстър калейдоскоп наречен улично движение. 
    А знаете ли от какво най-много се страхува българина? Да не настине и да не се мине! Та последното намира все повече израз в изобретателността на нашичкия как да стигне по-бързо до заветното място. Да надхитри видиш ли полицаите, знаците, светофарите и разбира се другите шофьори. Ама не би. И те мислят по-същия начин. И какво става? Всички се юрват по улички и сокаци, по дупки и завойчета само и само да избегнат "голямото стълпотворение" и не щеш ли се озовават в ново такова, създадено от същите тези хитряги! Аз живея на Хладилника и много често тези"сладурчета" (които не се отказват, бе, въпреки, че виждат колко е безрезултатно) ми късат нервите. Миналата седмица сама се насадих на пачи яйца точно защото се направих на "много умна" като същите тези хитряги. Вместо да си мина по Черни връх за Хладилника, аз се забих в една от преките, които излизат отзад при Американското посолство - за да избегна трафика!!!! И се натресох на най-невижданото задръстване в живота ми! Освен, че псувах другите и надувах клаксона до посиняване, аз ненавиждах най-вече себе си! А защо се ядосвах повече от всеки друг път, защото там живея на 300-400 м и не мога да си стигна до жилището, а някои видите ли използват задната квартална улица като "проходной двор" (рус.). А всъщност Черни връх се оказа празен в същото време. Пътувах от Пазара на "Черни връх" до Хладилника 45-50 минути. Къде е глупавата логика на българина, кажете ми, хора. Всички са побъркани вече в тази държава! Но най-интересното е, че всички сме в кюпа! 
     Добре, че има и красиви неща  в живота, като концерта на Найджъл Кенеди, на който се насладих на следващия ден.

You make me feel like I’m real!

                                 

Over fields where we would play
I'd be the colours in your kite
And the strings that hold you safe
And in time we are flying high
As we dance in the headlights laughing
Tears are all spilled behind us
And the bad days have blown away

 Когато съм с тебе– пак съм дете. Събирам в шепите си ароматните цветове на детството ибезгрижието и плета чудни венци.
Когато съм с тебе – пак се чувствам мъничкото Габе – русокосо, с плитки и лунички-звездички :P , свободно, щастливо обхващащо и прегръщащо всичко наоколо...

Всичко ми е ново и всеки път различно. Като еднорога съща пристъпвам и завирам рогче/протягам любопитно копитце/оче към всички и всичко. И обгръщам всичкото. И е приказно-чудно. Като във вълшебните, топли страни, където феи посипват с прашец люлките на мечтаещите и сънуващи деца. Като невидима сила на доброто политам понякога в нощта и през деня - над злото, пошлото и хаоса... И тогава съм и бъда, бъда, бъда!...

С вътрешния си влюбен поглед сътворявам чудеса.

Влюбването, любовта, взаимното бъдене те приближават до най-съкровените мигове от животати... удължават детството, напомнят ти, че то не свършва. Когато пораснеш, (а това може и да не се случи никога, ако го поискаш. Познавам хора на 50 години почти, които все още се чувстват на 4 ;))  тръгваш на пътешествие - ти си откривател и когато откриеш своята сродна душа, гледаш на себе си по много по-различен начин - по детски, освободено, изчистено, надбитийно ;P
Когато си с друг не само не си сам, но и си щастливо изпълнен с две божествени трепкащи светлинки – твоята и на човека до теб – доверил ти се, обикнал те...

 

Бъдете! Обичайте се! Бог е любов!...

 

Щом на 19 искам да разчупя оковите на този свят и да го освободя – от злото, тиранията,недоимъка, както каза Калин, кой ли ще устои на такова ваше светличество след време? ;)

Не си задавам въпроса какво ме чака обаче, защото каквото има да става - става сега. Тук и сега:) Завинаги!

След цели 2 години най-сетне съм отново тук. Явно англичанката със студен поглед и бозава физиономия, която се разпорежда с времето ни цели 22 дена от месеца, пишейки служебните ни командировки и разписания, най-накрая се е смилила и ме е пратила в Баку за разнообразие...
На път за хотела в 7 сутринта пак не ми се спи. Напоследък все не ми се спи... Взе да ми се струва, че съня е загуба на време... Закъде съм се разбързала, какво се страхувам да не пропусна, докато спя?
Нямам отговор.
За много неща нямам отговор.
Колкото повече остарявам (или май трябваше да кажа пораствам...Само че напоследък толкова се уморих да се лутам и боря с вятърни мелници, че имам чувството, че съм се превърнала във вариант на Дон Кихот, само че 2 пъти по-стар и от женски род...) - та колкото повече остарявам, все повече нямам отговори.
Повече ги търся и повече не ги намирам.
Точно по тази причина преди седмица, на много хиляди мили на Запад от Баку, в едно съвсем различно място със съвсем друга атмосфера, влязох в един магазин и си купих за цели $25 фанелка с надпис: "My IQ test came back negative". ;)
Щото имам въпроси. И нямам отговори.
И към себе си, и към другите.
На другите - не се хабя да ги задавам.
На себе си - не съм спряла...
Така поне чрез фанелката  си признавам колко "разсъжденията не ми били силна страна" (това според един умен мъж в другия край на света - да ме прощава, че му крада великата мисъл ;) ).
Признавам си го не само пред себе си, ами и пред целия свят. Или поне част от него...
Ама ето че пак се отплеснах в разсъждения, (!), а щяхме да си говорим за Баку! :)

След 3 часа сън обличам споменатата по-горе тениска, черни дънки, черни очила и тръгвам.
Още не знам накъде. Този град го познавам като родния си, в който за съжаление вече 20 години съм само нечесто и за малко.
А и нали бил важен пътя, а не крайната точка? Тая мисъл пак я откраднах от един умен мъж, ама това е оня същия, споменат преди малко, така че ще му се наложи да се примири с моето плагиатство - така де - все пак крада цитата от човек, дето разсъжденията са му силна страна!;)

Излизам от прекрасния Hyatt, момчето на вратата ми се усмихва и казва, че се радва да ме види отново! Брей, че памет има този момък! Усмихвам се - хубаво е, когато някой, който не те е виждал 2 години, се радва да те види...
Озовавам се на улицата. Пред мен - шума от ревящ трафик.
Зад мен - някакъв друг шум.
Обръщам се. 5-6 тъмно-рижави шотландци. Крещящи, псуващи, тупащи се по раменете и вонящи на бира в 2 следобед. Държат се така, все едно града е техен. И навсякъде са плъзнали, да ги вземат фотоните... Сблъсквам се с тях през целия ден по-нататък. Ама такава е съдбата на град, в който има нефт. Акулите от British Petroleum веднага се намърдват там...
Включвам на "Игнор" по отношение на всичко тъмно-рижаво и вонящо на бира наоколо и се качвам в една маршрутка.
Из местата, които посещавам, се чувствам по-безопасно в автобус с още поне 10 човека, отколкото сама в някое такси.
А и какви разговори стават с местните хора в тези автобуси!
Помня веднъж преди години си говорех с една възрастна учителка и тя ми се оплака, че получава $10 на месец заплата. Само сви рамене като попитах как се справя с тези пари...
После мой приятел българин ми разказа, че всичко в Баку си има цена - ценоразпис за всяка оценка в училище - по-висока оценка за по-висока цена. Полицаите всеки месец плащат определена сума на шефа си, за да си запазят работата. Той от своя страна плаща подкуп на своя шеф и така до върха на йерархията...

Този път обаче не си говоря с учителка. До мен е седнало 10 годишно усмихнато азърбайджанче. Градът се е променил за 2 години и аз нямам идея на коя спирка трябва да сляза. Момченцето ми помага, слиза с мене и ме оставя пред салона за красота, към който реших, че съм се запътила по средата на автобусното пътуване.
Учудих се, че момченцето говори руски!
Този език отдавна вече не е на почит в Баку! И не само че не обичат да го говорят, ами някои вече и не го знаят.
Разделихме се с усмихнатото азърбайджанче, подарявам му ключодържател с Мики Маус, който незнайно как се е оказал в джоба ми и със сигурност не подхожда на една 34 годишна жена, махвам му с ръка и си пожелавам един ден да имам син като него...

Сядам в салона за красота.
"Когато всичко друго е с главата надолу, поне да си хубава" е полезно мое мото...
Казвам на момичето да боядиса всички мои 20 нокти кървавочервени - все едно си забил нокти в нечия плът и са се обагрили в кръв...
Или някой е забил нокти в твоята...
Това, последното, естествено не го казвам на девойчето.
И възгледите си за живота не й споделям - щото помните ли какви бяха последствията, когато Марвин от "Пътеводител на галактическия стопаджия" сподели възгледите си за живота с онзи компютър?
Компютърът се самоуби!

До мен - surprise, surprise - е седнала дебела англичанка.
По приинцип нямам нищо против нито дебели, нито англичанки.
Но имам против, когато си замъкнат непривлекателните задници от английското си село в чужда страна и започнат да се правят на важни, само защото като обърнеш британските паунди в местната парична единица(манати) - се оказваш малък богаташ!
Тая като я гледам - не е способна да изкара със собствен труд ни паунд, ни манат - сигурно мъжът й е от онези тъмно-рижави полупияни шотландци, работещи за British Petroleum, дето ги срещнах преди малко!
Госпожата не стига че говори английски, дразни се като не я разбират (алоооо, не сме в Somerset, в Баку сме!), ами и се превзема, че й било горещо, да й отворели еди-кой-си точно прозорец, искала чаша бяло студено вино (вече й бяха сервирали червено!) и прочие, и прочие...
Правя се, че не говоря английйски, пращам я наум да върви по дяволите и се опитвам да засиля "Игнор"-а от одеве с поне още 2 степени...
Ноктите на ръцете ми са точно кървавия оттенък, който си бях поискала, остават крачетата и готово!
Оглеждам се наоколо - 2 азърбайджанки са седнали да им скубят веждите. Жените тук са с много хубави и поддържани вежди, ама всичките като излезли от конвейер - еднакви!
Форма, цвят, всичко!
Зачудих се в цял Азърбайджан ли е така, само в Баку ли, или само на мен така ми се струва...

Всички нокти в цвят в хармония с настроението ми и излизам навън.
Бях забравила какво чудо е Баку в 5 вечерта - всички се движат напред-назад по "Площада на фонтаните" в центъра и не можеш да се разминеш! Все едно си на "Стъргалото", както му казва Чудомир или онова място, където всеки излиза да се разхожда вечер и в празнични дни да види свят и света да види него;).
И аз излизам. И няма и 2 крачки, един азърбайджански момък ме поглежда и ми запява на английски пасаж от "Pretty Woman"!
Майчице! Този ме е взел за англичанка! Като се сетих за онази в салона за красота, моменталически реших, че не искам  да ме мислят за една нация с нея и на чист руски му благодарих за изобретателния комплимент. Онзи се ухили - ааа, ама ти си наше момиче, не си англичанка, вика!
Слава Богу не съм, отговарих аз с усмивка и си продължих по пътя.

Има разлика в тълпата отпреди 2 години и сега.
Тогава, помня, всички мъже се обличаха само в старомодни костюми или поне риза и панталон. Никога не видях някой с дънки!.
Сега дънките са навсякъде.
Жените обаче са все така помпозно издокарани, все едно са тръгнали на бал, а не да повървят пеш по площада! Официални обувки с блестящи катарами, изкуствени камъни, токчета, синджирчета, пайетки, коприни и лъскави блузки, дето стават за луксозен ресторант или клуб, ама не и за неравните плочки и дупките по Площада на фонтаните, ако питате мен...
Ама никой не ме пита, така че си вървя и се оглеждам.
И мене ме оглеждат.
Сигурно щото съм най-семпло облечената жена наоколо ;)...

Минавам покрай Кулата на Девицата, в стария град, малко встрани от площада. Още си е там. Опитвам се да си спомня легендата.
Не мога. Само знам, че някаква девойка се хвърлила в Каспийско море от върха й.
Заради любов.
Хм, а какво друго...
Любов. Първопричината за всичко на този свят...
Замислих се - а какво аз бих направила заради или от любов?
Не, не бих тръгнала да се хвърлям от кули нито в Каспийско, нито в други морета...
Даже и в ден като този, в който Марвин може да ми завиди за черногледството и направо да се поучи от мен...
Спирам да си задавам сама на себе си неудобни въпроси, защото май не искам да се сблъскам с отговорите...

Минавам покрай един дядо, продаващ дюнери. Хич не се и пробва на азърбайджански, направо ми заговори на руски - помислил ме за украинка! Усмихвам му се и казвам - близо съм до там, България - и си умирам от кеф, че този път не ме сметнаха за англичанка!
Пита ме дали съм искала сандвича "по дороге" или "дома"...
Отнема ми няколко секунди да разбера какво точно ме пита:).
А той ме питал дали да го загъне за в къщи или ще вървя и ще ям по улицата!
Сетих се как само преди седмица в една много по-цивилизована страна, на един паркинг до ушите се омазах с диня, която хапвах боса от багажника на чаровно-очукан зелен Понтиак, в компанията на също бос и също омазан до ушите в диня интелигентен и чаровно-нецивилизован представител на мъжкия пол...
Та щом това направих преди седица и то в един от цивилизованите краища на света, сега в Баку ли да се правя на дама? ;)
Викам на дядото - "по дороге", т.е. ще вървя и ще ям...
Оня се ухили до уши и ми подаде вкусния сандвич.

Прибрах се пеша до хотела - така де, нали си поръчах сандвич за "по дороге'...
Мислех си как е петък вечер и аз съм в Баку.
Как в събота сутрин ще бъда в Лондон.
И как, пак, за кой ли път, искам да бъда другаде...
Някой ден, може би, ще спра да се лутам.
Ще си намеря мястото.
Ще съм накъде и НЯМА да искам да бъда другаде.
Някой ден.
Бъдеще неопределено време.
Имаше ли такова в българския език?

Същите сме,
памукови облаци,
сплели ръце над земната гръд.
Различни ли сме -
всеки разгарящ в сърцето си духът свой.
Свои сме -
светлинки зрящи в незрим тунел
Вечни сме -
аз и ти, в сърцето си
светът да променим -
по този път всеки от нас е поел.
~~~
Каквото ми липсва - има го в теб, има го...
Малко късче от пъзела -
вълшебно, с късмет
Го откривам в тебе,
в твойте очи,
в разгорелите пламъци на наште души.
Където ме няма -
има ме в тебе,
където си изчезнал -
намираш се в мен.
Където мечтаем -
врати се отварят,
допускат ни -
и ние летим
обвили тела и души...
~~~
В съня си се сепвам -
поглеждам през склопени ресници
и виждам те -
там си... близо... до мен.
Очите ми те галят -
постой... вечно с мен.
В море от люлчини спомени,
съзирам пъстри звезди и
в топлите пролетни вечери
сънувам пастелни дъги.
Както ние рисуваме с очите си -
такъв и светът ни ще е.
~~~
Да бъдем - със сърца
обвили добротата в света,
улавящи болката -
променящи, даващи - тук и сега.
Нежни поети, обвити в мечти,
деца на дъгата - с шептящи души,
слънца и луни, гори, планини, шепоти...
и прах от звезди.
~~~
Човек си когато се изправиш и надвил това в тебе,
което те кара да бъдеш/да не бъдеш ти,
излезеш пред света и извикаш -
ето, аз дадох, аз давам, за всеки - тук и сега.
Аз мога да дам от кръвта си на всеки - стопете с нея леда!

Вече отдавна го направих в профила си, който е километричен и ако някой все пак го прочете целия - направо заслужава награда!
Все пак - има какво да допълня, особено някои много НЕсъществени подробности...

Обичам...
 - Обичам горещ, течен шоколад. Особено го обичам, когато се омазвам до уши с него в компанията на някой също толкова откачен представител на срещуположния пол. И най го обичам, когато се наслаждаваме на шоколадовото омазване посред нощ в едно определено кафене в любимата ми Стара Загора.
 - Обичам да ме целуват под улична лампа и падащи снежинки.
 - Обичам да храня с кифли патетата и лебедите в едно езеро в центъра на Ташкент.
 - Обичам да се разхождам в Бургаската Морска Гтадина в търсене на таралежи. Особено обичам да го правя в компанията на един къдрокос дългокоско, който с неговите 39 години на някои може да изглежда като екземпляр от антикварен магазин, ама е по-луд и запазил детското у себе си повече от 20-годишните, които познавам...
 - Обичам Heavy Metal  :)
 - Обичам да си идвам изненадващо и за самата себе си в България и само няколко часа след кацането в София да седя в "Спорко" на чаша Diet Pepsi (някои от нас, по-точно - само аз!) и бира(всички останали!); да си говоря глупости със стар приятел или просто да си мълчим и се радваме, че пак успяваме да си кажем Наздраве напук на хилядите километри и всичко останало, разделящо ни безкомпромисно...
 - Обичам, когато съм в Техеран, да сядам на стъкления балкон на хотела по къса полупрозрачна нощница. Един вид - среден пръст към местните идиоти, задължаващи всички жени да носят фереджета и дрехи, подобни на палатки...
 - Обичам животните. Особено котките. Особено котараците. Особено моя Васил... Една приятелка рускиня ми се притече на помощ в избора на име преди 8 години, заявявайки, че щом не знаеш как да си кръстиш котарака - кръщаваш го Вася и въпроса е решен...
 - Обичам "Toxicity" на System of a Down. Всъщност - всичко на СОАД.

  Не обичам...
 - Мъжете, неизползващи презервативи в недълготрайни връзки. Както казва една друга приятелка - шотландка - "No shag is worth my life..."
 - Задръстванията по магистрала М3 на път за Лондон.
 - Не обичам да наранявам никого. Дори когато е за добро in the long run... Не съм мазохист, ама май предпочитам аз да поема болката. Не за друго - вярвам си, че съм като тревичката. Ако ме стъпчат - няма начин - пак ще се изправя...
 - Не обичам нищо захаросано, розово и сладникаво! Било то храни, дрехи или коментари, пълни с фалшив ентусиазъм...
 - Не обичам шкембе чорба.
 - Не обичам хората от хленчещия вид, независимо от какъв пол.
 - Не обичам да ми обещават и свалят звезди, а когато все пак се протегна да си взема обещаното - да се окаже, че те отдавна са били раздадени на някой друг... Звездите, се има предвид...
 - Не обичам приятели, които си тръгват от живота ми, без да си направят труда да кажат "Сбогом".
 - Не обичам, когато някой нарича сам себе си "интелигентен". Това може и да е така. Но ... по чии критерии?
 - Не обичам, когато мирно и тихо си стоя в местно кафене в Бейрут и всеки ниско прелитащ самолет кара косите ми да се изправят (дори и моите 3 сантиметрови такива...) Щото точно в тоя град - никога не се знае...
 - Не обичам да бъда някъде, а да искам да бъда другаде...

Хм. Оказа се доста подробно като за човек, дето нямаше да се представя...