Глупости на търкалета бях написал. Сори на всичките 4 човека, които си бяха губили времето да ги четат!
Сега, акто нов потребител ми остава само да намеря бутона за изтриване. По възможност, за да изтрия целия блог. Останалите ми блогове така или иначе ми отнемат прекалено много време!
    

Понякога попадаме в ситуации и проблеми, за които не можем да намерим решение. Човекът до нас има нужда от нашата подкрепа и помощ, а ние можем само да му дадем съвет, който той не е способен да изпълни. Случва се така, че нашето “обикновено” за другия е съвсем непостижимо и невъзможно за момента. Настава патовата ситуация, в която не знаем как да реагираме и се чувстваме абсолютно безсилни...

Дали това е така? Дали в дадена връзка има доминираща, по-силна личност, която обикновено разрешава проблемните ситуации. Дали по-силната страна не е всъщност по-слабата, която с подкрепата си към другия набива камъчетата в стабилния дирек отсреща, на който в даден момент може да се подпре, когато се чувства отмаляла. Дали не правим всичко от един гаден егоизъм, с който да избием комплексите си на слабост като си кажем – ето, аз помагам, защото умея и проблемите смачквам, както живея (свободна интерпретация по бат’ Колю).

Не знам. Случва се понякога да се опитвам да свърша нещо в полза на другарчето и същевременно да се чувствам абсолютно смешен в очите на съдбата. Мисля си, че проблемите на човека до мен са съвсем миниатюрни на база моето ниво и едновременно с това да не мога по никакъв начин да му помогна да ги разреши.

А понякога... Понякога и аз съм безсилен. И “слабият” човек отсреща ми помага с един жест или една дума да се почувствам отново щастлив и да забравя терзанията си. Една усмивка на този “по-слаб” човек разрешава в миг всичките ми проблеми и запокитва в небитието мрачните мисли...

Ще ми се понякога и аз да можех така. Понякога ми се иска да мога просто ей така – да премахна всички страхове и болежки на моята половинка. Да мога без притеснение да усетя доверието, което ми се гласува – ти си по-силният. Да бъда наистина силен и способен, и да успея да вдигна падналия на земята другар в живота.

Понякога. Дали ще дойде някога.

24 Април, 2007 г.

От няколко дни не съм писал... Явно не съм имал нужда да го сторя.
Днес беше много интересен ден.
Събудих се в 7:00 и бях спал едва 6 часа, защото предната вечер четох книга, която много ме бе завладяла и ми беше много интересна.
Трябваше да се запътя към лекции, които бяха на края на града и с голямо усилие на волята успях да се надигна от леглото, да си измия лицето и зъбите и да се запътя към университета.
До сградите, които са толкова далеч има около трийсетина минути пътуване, което мина отново в четене. Толкова бях вглъбен, че едва не си изпуснах спирката...
Та.. Влизам аз в университета, насочвам се към въпросната зала, където щяха да са лекциите и през прозорците виждам, че хората, които са там са прекалено малко за лекцията по механика 2 (където обикновено залата е почти пълна).
Влизам аз все пак вътре и установявам, че професорът не е нашият професор по механика и води лекциите на немски. Освен това на дъската се мъждукат уравнения в които присъстват неща от рода на C2H5OH, което ме навежда на мисълта, че иде реч за Химия и че съвсем не съм си попаднал на мястото.
В следващия момент разбирам, че днес е вторник, а във вторник по принцип имам лекции по Микровълни и Радио-честотни технологии (не знам как иначе да преведа), които се намират на около десет минути от вкъщи.
Нарамих раницата отново и се запътих към спирката, където зачаках. Бях си купил два кроасана с кашкавал, които похапнах набърже, докато трамваят дойде.
Връщането мина отново в четене и пак за малко да си изпусна спирката...
Тъй като бях значително закъснял за другата лекция, реших въобще да не ходя и се прибрах вкъщи, където продължих да чета.
По някое време се уморих и легнах за десетина минути, в които заспах дълбоко и после се събудих, за да поема към работа.
Минах през студентския стол, където похапнах набързо някаква гозба със зеленчуци, пържени картофи и зелена салата.
След това си хванах влака за работа и продължих да чета.
До работа имам около петдесетина минути, които минаха много неусетно. Там си взех едно кафе и заседнах пред компютъра, оправяйки някакви статистики и таблици, което напълно погълна времето ми за следващите четири часа.
Тук идва момента да вметна, че заедно с един колега (българин) от работа, посещаваме заедно курсове по руски за напреднали, които се намират в трети град, разположен между този, където работя и този, където живея.
Та, разбрахме се с него към 16:55 да мина да го забера и да си хванем влака за въпросния град, за да не закъснеем, но явно при него имаше много работа и не можа да си тръгне.
Отидох сам на курса по руски, който се посещава от около десетина души, сред които има един украинец и една украинка, един евреин, един турчин, четирима австрийци (две момчета и две момичета) и двама българи (ние). В случая бях сам.
Та... курсовете по руски са много приятни, защото са ми някак лесни, след като съм учил 4 години руски в България и протичат много интересено.
По-голямата част минава в диалози и ситуации, които разиграваме напълно реално и се получава нещо като импровизиван театър.
Учителката се оказа българка и това просто завърши цялостната картинка.
На края на курса всички заприбираха нещата си и се отправиха към вкъщи, а аз се заприказвах с нея и тя ме покани съвсем спонтанно на някакво българско събиране, където щели да представят Българската култура и традиции.
Тъй като нямах други планове, освен да се прибера вкъщи и да гледам Манчестър Юнайтед – Милан, пиейки бира, реших, че ще ми е по-интересно да я придружа и да присъствам на нещо, на което не съм присъствал досега...
Явно бяхме малко закъснели, но когато стигнахме до въпросното заведение и зала към университета, видях българския флаг и едно момче, което свиреше на цигулка някаква много приятна мелодия.
Учителката ми по руски каза, че е българин и, че живее в общежитието, в което бяхме...
Тук трябва да спомена, че това съвсем не ми приличаше на общежитие, или поне приземния етаж, защото заведението беше много приятно и имаше голяма видео стена, а също така имаше нещо като огромно фоайе, накъдето се насочихме малко по-късно.
След като момчето спря да свири и всички го аплодирахме, успяхме да се вмъкнем в заведението. Не беше препълнено и определено беше приятно да видиш толкова много хора в добро настроение, повечето от които – българи.
Г-жа Дамянова ме запозна с някаква компания и ме покани към фоайето, където щяха да се играят хора.
Хора съвсем не мога да играя, освен ако не съм пил, и то – подобаващо, но наскоро ме учиха да играя право хоро.
Та, това, което си спомнях бе – тръгване с десен крак, три стъки встрани, ляв крак напред, ляв крак назад, десен крак напред и пак – всичко отначало.
Взех си една бира и зачаках, докато малката зала се понапълни с хора и започнаха да се чуват български хорА.
Почти моментално повечето се хванаха на хорото и заиграха в много отмерени стъпки.
Мадамата, която водеше хорото бе някъде на моите години и развяваше някаква бяла кърпичка много умело. Определено имаше чувство за ритъм и стъпки и дори импровизираше на моменти.
При второто или третото завъртане на хорото, докато минаваше покрай мен, ме хвана за ръка и ме включи в него.
Нямах никакво време да протестирам или да се възпротивя, а ми стана и интересно. В началото ми беше трудно да си припомня какво тончо ми бяха показвали, а когато почти успях, ритъмът се забърза и съвсем се угелпих.
След като свърши хорото я помолих да ми покаже стъпките бавно и успях да възпроизведа всичко много бързо.
Започнаха други хора, в които нямаше шанс да се включа и заседнах на един стол, пийвайки бира.
От новото си местоположение успях да се вгледам в момичето по-добре.
Имаше някакво специално излъчване... не знам как да го обясня... Някои хора просто сияят и са много чаровни. В нейния случаи, чар и красота се преплитат много интересно.
Тъй като бирата ми свърши, отскочих до другото помещение, за да си взема още една.
Там вече излъчваха мача и се загледах за около 5 минути, като много се колебаех дали да не остана сам и да го изгледам целия, или да се върна в залата, където се играеха хора.
Все пак, усещането, че нещо интересно би могло да се случи надделя и се върнах отново точно в момент, когато отново пуснаха някакво право хоро, в което можеха да се включат и гостите австрийци.
Стъпките вече ми идваха от само себе си и ми беше някак приятно да участвам в танца, като това не ми костваше никакви усилия, а напротив – разтоварваше ме...
Има нещо магическо в хората и в това, че толкова много хора участват в тях... все едно енергиите им се сливат....
Вечерта продължи с още по-засукани хора, където останаха само най-добрите, но беше интересно дори само да се наблюдава.
Когато всичко свърши и всички започнаха малко по малко да се разотиват, видях, че въпросната девойка говори с някакви австрийци, които я питаха нещо и явно всички щяха да се разотиват.
Много ми се щеше да си кажем чао и точно в този момент, тя прекъсна разговора с тях и дойде при мен.
Оказа се, че е от Бургас и че също щяла да се записва на курса по руски, но нещо не съвпадал с лекциите й и не успяла. Попита ме дали съм отскоро в Австрия, а аз й казах, че съм тук от почти 3 години. Оказа се, че и тя е от горе-долу толкова.
Казах й, че ми е било много приятно да се запознаем и че ще се радвам да се видим пак... (В края на събирането казаха, че на 4ти Май ще има ново 4-часово събиране, където който иска може да присъства отново, което ми се стори добра перспектива да се видим отново, а не ми се щеше да настоявам за телефонен номер и т.н.)
Та така се разделихме...
Като се прибрах вкъщи влязох в един сайт на университетите тук, където много от студентите създават свой собствен профил и качват снимки и информация за тях. Нещо като www.Atol.bg за България.
Написах само първото й име (а и друго не знам), и сайтът веднага ми изкара нейния профил, където имаше качени и няколко снимки. Нямаше как да я объркам.
Добавих я в списъка си с „приятели” и й писах кратко съобщение.
Та...
Ще ми е интересно да се видим с въпросната лейди на 4-ти май (ако дойде) и ще разказвам какво по-нататък се е случило (ако се е случило нещо изобщо)... :)
Толкова от мен засега...
...продължението следва...

00:29, Сряда

...

"Когато човек е влюбен, той престава да се храни, да спи, да работи, да е спокоен. Много хора се плашат, тъй като щом се появи любовта, тя разрушава всичко старо, което среща по пътя си.

Ами... без думи просто, можем само да се учим ;))

Нещо трепна в мен... Още с първите думи които си разменихме... Те не бяха точно за него, и аз не знам за кого бяха. Но той откликна някак по-различно от другите... Тогава нямаше име, нито лице, нито глас... И когато за пърив път го видях, някак не исках, не можех да поварвам, че това е същото онова същество зад думите... Тази среща мина и замина - други неща ме тревожеха тогава, друг ми късаше сърцето. Ала една невероятна лъчезарна усмивка честичко изплуваше в мислите ми... И този прекрасен глас... И думите му - така уверени, успокоителни, искрени, загрижени... Но аз не схващах, че това е ТОЙ. Оплетена в глупавите си самосъжалеиня и неоснователна неувереност не подозирах какво ми се случва...

Влюбвах се неподозирано от мен самата. Влюбване, различно от всички други. Някак нежно и спокойно, уверено - като него самия. Усещах в него голямо сърце и душа, усещах някаква тъга и непримиримост. Но това не му пречеше да се усмихва и да се радва на света... Тази моя любов не ми се натрапваше и за това не й обръщах внимание. Той беше непрекъснато в мислите ми, без да се натрапва - също като любовта ми към него...

До следващата ни среща няколко месеца по-късно... Не мога да опиша какво се случи тогава. На пръв поглед нищо. Но сякаш усещах погледа му върху себе през цялото време, а аз бях щастлива, че имах възможност да прекарам повечко време с него... Цялата компания много се веселихме, пийнахме, хапнахме, танцувахме, говорехме си... И изведнъж се оказах в обятията му. Вървеше някаква песен и един приятел буквално ме набута в ръцете му да танцуваме... Бях се сгушила в него - трепереща, уплашена, невярваща, че това се е случило. А той ме беше притиснал към себе си така сякаш ще му избягам и в същото време много нежно... И танцувахме... Най-странния танц в живота ми... И изведнъж песента свърши и сякаш магията си отиде...

Или аз си мислех, че си е отишла. Мислех си, че съм го прежалила, а всъщност любовта ми растеше. Започваше да си показва рогцата, да ме тормози - искаше да я покажа, да престана да я крия в себе си. А мен ме беше страх... Страх да не бъда отхвърлена, страх от това, което става с мен... Да знаете, много е лесно да си сам и да не ти пука за никого. Да не обичаш никого освен себе си. Но веднъж разбереш ли какво е няма връщане назад... Изглежда много страшно и непосилно. Но не е така... Сега го знам, но тогава ми се струваше страшно и нечестно...

Но за добро или лошо тогава бях в кофти период. Закотвена у дома за много време, без интернет, депресирана, отчаяна и много самотна... И понякога си мисля, че той ме спаси... Не знам точно как - обаждаше ми се от време на време, а аз съответно буквално го побърквах с SMS-и... Тогава продължавах най-упорито да отричам... Но накрая се предадох и изпратих един по-особен SMS... И от там като се почна... Не знам как да го нарека - щастие или мъчение... Понякога беше мъчение за мен, защото май не бях наясно със себе си и се страхувах... Страхувах се да не бъда отблъсната, страхувах се от това да бъда щастлива, дали ще се справя...

Но пък той явно е бил наясно със себе си, а дори подозирам и че с мен е бил наясно... Не знам как да разкажа останалата част от историята, малко ми е някак мътна... След този SMS започнах да усещам някаква промяна в отношението му към мен. Промяна, която ми харесваше, макар да не схващах съвсем ясно в какво се състои. Имах чувството, че някак леда се е пропукал. Дали аз съм успяла да го пропукам или той ми е позволил - не знам. Не знам кой кого успя да спечели. Но дълбоко в себе си вече знаех, че ТОЙ е Човекът... И на една поредна среща нещата просто проследиха естествения си ход... Това което се случи тогава, някак си знаех, че ще се случи... Беше сън някакъв, от моите странни сънища. И все пак знаех, че е истинско...

Седмица по-късно той ми предложи да се омъжа за него... Аз приех! Понякога си мисля, че с него не можем да бъдем просто гаджета. Каквото и да приказват всички аз съм дълбоко убедена, че той е човекът с когото искам да остареем заедно и той да е бащата на децата ми...

Понякога тази моя любов боли. Там, някъде вляво те стяга нещо... Някаква огромна лапа - мека, но с дълги и остри нокти... Сладка болка... Болката от ляво... Липсва ми понякога... Всъщност непрекъснато, когато не сме заедно... Той се шегува с мен, че съм пристрастена към него... Но знам, че ме разбира... И може да не го показва, но знам, че и той се чувства така... Той е моето сърце и душа! Моето слънце и звезди! Моята тиха земна човешка любов...

Любовта е широко понятие. Някои обичат природата, други парите, трети секса, четвърти хазарта. Някои хора обичат БГЛог и блогерите. Един от тях е Един-от-вас или както всички му казват Един-от-Наско. Ето как той казва "Обичам ви" на членовете на БГЛог...