Пътуваме на север през ширналите се поля от слънчогледи, покрай белите вятърни мелници, под синьото ясно небе. Когато морето започва да наднича иззад неведените глави на слънчогледите, ме обзема вълнение.
Минаваме по прашен път, от който малко по малко се открива гледка към брега.

Камен бряг. В този момент на годината и деня тук няма почти никой. Само няколко ентусиасти плажори и водолази. Слизаме, почти пълзейки, по една стръмна пътечка. Най-необичайният пикник, на който някога съм била - за маса ни служи един сравнително равен камък, а току до нас морето лекичко се плиска в скалите.
Въпреки жегата, усещането и тръпката от съчетанието на скали и море са невероятни.
Тръгваме по ръба на високо изсечените скали. Иска ми се да вървя и вървя все по-нататък и по-нататък... А морето искри някъде долу и се разбива върху огромни отчупени каменни отломки. Страшничко е...



Отправяме се към нос Шабла. Рибарското селище, дългият, полуразпаднал се мост, който води в нищото и рибарските лодки, наредени в малкото заливче. Усещането е за безвремие.



Крапец. Ето това е мечтата ми за безлюден (почти) плаж и нереално синя вода. Вървя по брега в продължение на часове, губя представа за времето. Само аз, морето и слънцето...



Мидената ферма. На залез слънце.... Какво повече бих могла да кажа...