Вече пуснах този линк в БГЛОГ, но може някой от приятелите ми да проверява само в Пътешествие какво става около мен и може този някой да не знае за снимките в GMAIL и затова ще препратя то(Е)зи някой(И) приятел(и) в публикацията ми в БГЛОГ да видят от къде да разгледат снимките.

Ето я публикацията:
http://www.bglog.net/blog/micromax?bid=8645

а ако не ви се чете, можете да щракнете тук:
http://new.photos.yahoo.com/micromax_bg/albums


или просто да напишете за адрес:
photos.yahoo.com/micromax_bg

Както може би знаете от предишната ми публикация в последно време работата е мало по-малко. Вече имам повече свободно време. За жалост вечерите са ми все още заети и не мога да ходя на купони. Всички българи са се пръснали из квартири из целия Дестин. Има към 200 човека някъде. Да не броим руснаци, румънци, поляци, доминиканци... Като прибавим и кореноото вече население от мексиканци - гледайте кой прави веселото на американците.

Че в една от тези квартири има 15 човека. Тази квартира и викали Къщата. Всеки я знел. Всяка вече луди купони с много пиене, и мръсни думи. Да не забравяме чалгата и БГ музиката :) За жалост нямам време и достъп до тези купони, а познавам поне 2ма от 15те живеещи в къщата. Може да познавам и повече, ама да не знам, че живеят там. Обаче повечето от българите, които познавам от миналата година са като мене на по 3 работи и на тях не им остава време за излазане. Те са ни единствените по-близки тука в града. Виждаме се от време на време на някоя от работите и това е.


Да ама миналата седмица имах няколко почивни дена в повече. Една приятелка на Марито от университета, която е също така и моя много добра приятелка работи в град, който е на около 15 мин от Дестин и до който на всеки половин час има шатъл. А шатъла е един микробус с много реклами, който се води градски транспорт.

Че това момиче се сети и най-накрая ни дойде на гости. Сутринта а чакахме в бургера. От там трябваше да се прибираме към къщи, но решихме да не губим време, отидохме на спирката, изкчакахме поредния шатъл, качихме колелетата и отпрашихме на покупки към търговския център. Пропуснах да спомена за прегръдките и целувките преди това. Като отидохме там започна да закапва леко. Видяхме едно колело и решихме да паркираме там нашите (шатълите са пригодени за пришълци като нас и имат специални багажници за колела на предния капак). Като стигнахме колелото се разбра, че това било много добър хартиен отпечатък на велосипед, който красеше една хартия, ня която  така и така не разбрах защо е там. Ама имаше добра сянка и паркирахме байковете :)

Извадихме фотоапарата и тръгнахме по магазините :) Цъкахме с език, снимахме и се залъгвахме, че като се вънем другия път ще си купим някой неща. Повечето пъти стигахме и до консенсус, че това го има и в БГ, и че няма смисъл от тука(като примерно едни смешни кожени джапанки за 50 долара). После влязохме в ловно-рибарския. Исках да облека камуфлажните дрехи и да си направя снимка, но момичетата ме чуха и ме изпревариха. После пък мене ме досрамя и не си направих снимка. Купих си поне чаша и едно еленче с глава на пружина за подарък на свако ми в БГ (роднините които четат това, да не му казват). После се повозихме на асансйора, снимахме се до един аквариум, а докато правехме многото снимки се нареди опашка от мъници, които също искаха снимка (абе малко преувеличавам ама да става веселото :) В общи линии се е случило това, което го пише, само понамалете малко количествата на някой от нещата :)) ама лошите батковци и какички от България не им даваха. После баткото отново го досрамя и не си направи снимка. Той все пак е фотографа. На излизане ме попитаха за телефона. Аз се стреснах и си забравих английския. Кой знае как съм излеждал. Казах няма значение и че не е важно, но проблема бе, че го бях забравил а и че бях стресиран от прекия въпрос на продавачката. После Марито ме базика, че съм си изпуснал шанса да се отърва от нея.

После отидохме в книжарницата. Преди това имше и други магазини ама те не бяха интересни. Не исках да изляза от там. Ако си бях купил всички книги, които си бях харесал... сигурно 300-400 долара сметка щеше да е малко. И това само за около 5 мин разглеждане. Компютърната литература е скъпичка - средно 40-50 долара и повече. Направих паралела с БГ и 30те лева. После направих паралела с интернет и времето за сваляне на една книга и се отаказах да си копувам. Бях се насочил към една много дебела, но цената от 70 долара ме спря. В крайна сметка си купих една за дигиталната фотография за 20 долара. В БГ подобни, ама доста по-оскъдни са за 30лв. Марито си купи мишок, а другот мари котарак(забравих да кажа, че приятелката ни се казва също Мария).
После се разкарахме и из другите магазини. Отидохме до картона, взехме колелетата, качихме се на шатъла и отпрашихме да си копуваме за ядене. Купихме фъстъци на промоция за 3 долара, бонбони, натурален сок и всякакви други глупости, които вече забравих. Прибрахме се в нас. ИЗпихме по 1 глътка ракия заради рождените дни на 2те Марита. Едната имаше на 7ми, а другата щеше да има 2-3 дена по-късно. Дадохме на хазайката американка и тя да изпие, но тя знаеше какво е ракия от миналите години, когато е работила с българи и изпи само 1 глътка. Ядохме от фъстъците на промоция, които бяха доста вкусни (по са добри от тези в БГ), ядохме бонбони и кукута. За десерт си направихме 2-3 сандвича с шунка, сирене(кашкавал по нашему) и кетчуп, изпратихме Другото Мари, прибрахме се да спим и вечерта бяхме на работа :) Забарвих да спомена, че на връщане от магазините, шофьора на шатъла ни остави до вкъщи, като се отклони доста от курса си, за което сме му много благодарни и което винаги ще помним.
Ами така мина един ден забавление в Америката


Сега за другия:

Моето Мари на 15ти имаше рожден ден. Решихме вечерта да излезем да го отпразнуваме. Можехме да стоим до 22:30, защото от 23:00 ни чакаха на работа в бургера. А предната вечер в бургера правехме изненада. Отидох при шефа(който ми е повече приятел отколкото шеф) и му викам, че марито има рожден ден да я изненадаме с нещо. Той вади и ми дава пари. Аз му викам абе без пари, за какво трябват пари пък. Тогава той отиде и купи едни малки кейкове и 2 свеши, забучихме ги и докато марито работеше и завиваше един хамбургер започнахме да и пеем честит рожден ден и и дадохме да импровизираната торта с още няколко лакомства.

Това бе предната вечер. Сега говоря за самия ден. Наспахме се едно хубаво през деня. Марито беше на 3тата работа за малко. После като се прибра сложихме униформите за бургера в раниците, облякохме новите дрехи от БГ, убухме работните обувки (да не си цапаме маратонките на работа, не заради друго), качихме се на байковете(тези които не знаят английски байк означава и колело и мотор. по ни е кеф да им викаме байкове вместо колелета :)) и тръгнахме да търсим място за празнуване. Минахме няколко ресторанта. Най-накрая видяхме един, в койото миналата година работеха българи. Освен това видяхме и че имат бюфет. Да ама много народ чакаше отвънка. Паркирахме байковете до едно голямо дърво и един голям мотор и се поразкарахме малко по кея. Беше много красиво и приятно. Тогава усетих, че Дестин всъщност е много по-красив от това, което ние виждаме в него. После се върнахме отново към ресторанта. Хората не намаляваха. Отихме и си поискахме 2 места. Тука не е като в БГ. Като отиваш на ресторатн, първо говориш с някой в началото на заведението. този някой ти казва кога ще има места. После този някой те дава на един друг някой. Другия някой пък те завежда до масата. После трети някой ти е сервитьор и после 4ти някой ти отсервира масата (може и в бг да е така, ама аз да не знам). Че първия някой каза след половин час. Пак отидехме на кея, че поседнахме. На мен ми се стори достатъчно романтично да подаря подаръка. Извадих го от раницата(една кутийка с формата на сърце и бонбони в ноя). Марито ми благодари, целуивки и честитки. Да ама това не беше целия подарък. Вътре, сред бонбоните имаше един сребърен пръстен с някакви камъчета по него(толкова много ми хареса, че го купих около месец преди рождения ден), а беше вече на смрачаване. На всичкото отгоре Марито размяткваше много заплашително кутията. Достраша ме да не изгубим подаръка, за който още не знаеше. Викам и: "Абе я дай да ги опитаме тези бонбони" Опитахме ги, но пръстена все още беше в неизвестност за нея. После и викам да внимава да не изтърве нещо от кутията. Чак тогава тя намери пръстена. Че отново прегръдки, целувки... смрачаване, море, яхти, чайки, сами на една пейка и една маса.... романтика ви казвам. Забравих да спомена кънтри музиката, която се чуваше, но тя разваляше романтиката, така, че по-добре без нея :)

После станахме, отидехме до хостеса(това е първия някой). Тя каза, че сме следвашите, извика ми името, подадени на другия, той ни заведе до масата, която беше на тераста с изглед към пристанището и ни даде менюто. Бюфета беше 24 долара, а салатения бюфет 12. Имаше и някакви менюта, ама не знаехме какво означават и решихме да ядем бюфет. Ама като не го знаем къде е. Срам не срам питахме. Келнера ни показа. Аз си взех този за 24, Марито този за 12. Взех си и една бира с вкус на вода за 2.50. Че като взехме чиниите, като отидохме да ги пълним. То добре, ама гледаш някакви си раобити, а не ги знаеш какъв вкус имат. Пък и много ядене. Ако опиташ от всичко ще преядеш. Че си взех тези, които ми изглеждаха познато. Ядох рак с нож за раци(може и да не му е така името. не знам). Да ама като не знам как се ползва това чудо. Тогава се сетих за корабокрошенеца с мел гибсън  как се опитва да счупи краката на рака да изпие това което е вътре. Взех чудото(То представлява нещо като клеши) и начупих краката на рака. После махнах черупките и остана месото. Биваше го, ама не е за гладни хора. Не ми се стиска половин час за 2-3 хапки месо. ИЗядохме си първата чиния и не знаехме дали имаме право на втора(по принцип като има бюфет, се плаща само чинията и после ядеш колкото можеш) Не видяхме никой да се разкарва с мръсни чинии. Освен това Марито пък беше награбила от морката храна вместо от салатата, и ми беще дала чиничата си пред мене, а тя си взе втора със салата. Беше ни срам и да попитаме. Абе Бай Ганю си е Бай Ганюо навсякъде. Взех си мръсната чиния и отидох и пак я напълних. Този път това беше да видя какво правят останалите. Ама никой не видях с мръсна чиния кат мен, а на масите им имаше много чинии. Това означаваше, че кто свършиш си вземащ нова чиния и продължаваш да ядеш, без да плащаш за нея. Като си изядох втората чиния отидох и като белите хора си взех нова. Нея я напълних с картофи и пържоли. За жалост бях почти преял. На края за десерт ядохме плодове и торти, направихме някоя друга снимка, разкарахме се пак по плажа и тръгнахме на работа. Бях доста опечален, защото оставих много храна неизядена, но бе невъзможно да изям всичкото.  В крайна сметка преядохме за 45 долара. Като в цената влиза и бакшиша, и бирата. А тези пари ги изкарваме за няколко часа. Иначе емоцията си струваше. За първи път бяхме на бюфет, открихме доста нови неща, които не знехме и се почувствахме малко като белите хора, а не като българските работници.

Вечерта почерпахме с бонбони в бургера и деня свърши...

Ами това са по-значимите забавления последанта седмица. Останалите са гледане на ТВ, гледане на филм на компютъра или по ТВто, разкарване по плажа (много рядко, само 1 път тази година)...
... и спане.

Здравейте и от мен.
Покрай тези работи не ми остана много време за писане в блога.Не че съм толкова зает, но през свободното време обикновенно спя или чета майли.(понякога гледам и телевизия). Бях започнал да пиша за сравнението на 3та магазина. Стигнах почти до средата. После не ми идваше вдъхновение да го продължа и по-добре. Главното достойнство на един от тях вече го няма и за мен той си остава обикновен голям магазин. Като имам повече време и вдъхновение се надявам да продължа статията.  Заради въпросният постинг пък пропуснах да отразя няколко неща които ми бяха направили впечатление и които за съжаление сигурно вече съм позабаравил.


Спомням си, когато имаше бой между английски и германски фенове американците колко диви ни изкарваха и кака се радваха, че този дивашки спорт не е бил толкова популярен в тяхната държава. Това го говореше някакъв по един от новинарските канали(ако не се лъжа беше фокс нюз.) В крайна сметка за половин час наприказва достатъчно глупости за европейския футбол и 3 пъти повече глупости колко велики били зад океана и че тука никога не можело да се случи подобно нещо и бла бла... После коментирахме това с един американец. Тогава ме усени брилянтната идея и му казах, че американския футбол не може да се нарича така, защото в него няма никаква топка. Тогава на акъла ми дойде до каква степен се опитват да се направят на най-добрите, щом приначават типично европейски думи и след това се опитват да ни втълпят, че те са правите.

Няколко дена по-късно гледам дискавъри. Говорят, че бензина започва да привършва, и че трябва да се отива към алтернативни горива. Накрая на предаването направиха много добро обобщение. Буквално казаха, че в стремежа си да се отчуждят от Европа и да станат уникални и независими, американците започнали да правят мощни коли, които горят много. С това те искали да покажат, че можели да се оправят сами и имали достатъчно ресурси за колите си. Сега това тяхно перчене и индивидуализъм им нанасял огромни щети. Една четвърт от количеството бензин, изгаряно по света за един ден бива изгорено в САЩ. Сравнете площа на САЩ с площа на останалите континенти. Вече е рекламите за коли не натякват колко мощна е колата а какъв е разхода на гориво. В момента бензина е 3 долара за галон. Доколкото си спомням като дойдох миналата година беше 1.70 :) А те продължават да си карат пикапите и джиповете и колите им с по минимум 200 коня. Така, че не е много хубаво да си различен.
Но пък най-интересното е, че ако гледаш обикновените американци през деня, никога не можеш да усетиш тази атмосфера. Чак ти става приятно. Всички са дружелюбни, усмихнати, имаш чувството, че и на муха не биха посегнали...

Няколко дена по-късно си говорих с една колежка в бургера. Много приятна и усмихната жена. Както си говорим, аз и предлагам кафе, тя не иска от там започва един разговор. Тя съвсем спокойно и със същата усмивка на лицето ми обеснява, че имала рак в стомаха, диабет и още няколко болести, че заради това трябвало да внимава какво яде, а и да яде по-често, че имала бивш съпруг в затвора заради пиянство, че в момента имала много готин приятел.... и така между другото ми казва, че доктора и казла, че имала още най-много 2 години живот.... и продължава да ми говори как работела на 3 работи. Заплатите на 2 от тях отивали по фондове и застраховки, как като умряла и семейството и щяло да получи много ама много пари... Тоя разговор ме разтърси буквално из основи. Не ми излезе от главата 2 дена. Жината си живееше с мисълта, че след около 2 години повече няма да я има и работи здраво да осигури пари на семейството си. Разправя ми как приятеля и искал да си имат дете, но тя отказала... Дори се чудя как изобщо да го коментирам. Просто разтърсващ разговор. Това според мен е достатъчно. Новина, която изобщо не очакваш, изтупана ей така между другото и оставена на страна. Като се замислях през тези 2 дена си е така. Животът продължава с или без нас. Някой го напускат, роднините им и приятелите им остават. А точно те са хората, които правят живота Живот. Ние реално живеем заради тях, а не толкова заради нас самите. Те са хората, които ни радват и които дават смисъл да заспиваме и да се събудаме всеки ден, знаейки, че този ден няма да бъде пропилян напразно, а ще бъде изживян с приятни за тебе хора. Ето защо трябва да си щастлив през всеки един момент, в който тези хора са около теб и в който не чувстваш никакви отрицателни емоции...
Проблема е, че усещаеми тези моменти, когато ги нямаме.

// Ако не ви се четат объракни размисли за ситуацията ми в момента няма смисъл да продължавате \\

Понякога ме е яд на себе си. Работя на 3 работи. На едната от тях вече правя двойно по-малко часове, но карай. Все пак я имам. Всяка вечер съм зает. И пак искам и още и още.. Казвам си защо да стоя в къщи и да гледам телевизия или пък да спя, като мога да работя. Всеки час работа ми е 9 долара. В България колко хора имат тази възможност. Работите са елементарни и почти не са трудни. Това, което те измаря е, че не спиш или, че просто не ти се работи. Гледам да взема всеки възможен час, а забравям за себе си и за приятното време, което бих прекарал примерно пред телевизора.(какъв кеф а ;)) Вярно, е че имам много разходи... Радвам се, че съм тука само за 4 месеца. Не мога да си представя да живея такъв живот постоянно.

Ядовите ми са свързани главно с намаляване на часовете на едната работа или пък правенето на велики на някой от "босовете ми", които са с класи под мен, но просто са работили по-дълго това. Ако в някоя от работите правя по-малко часове, това означава повече време за себе си, но пък като имам време и като се замисля си казвам - "Абе лаптопа ти струва 1500 долара. Що не си ги изкараш. После като се върнеш в БГ ще си почиваш." После си казвам - "Парите не са всичко, почини си малко и се порадвай на живота, разходи се из града, по плажа.." ... И съм ту в единия, ту в другия полюс. Говоря объркано, защото мислите ми са объркани. Направил съм си таблица в Ексел, която ми смята часовте работа и приходите ми без данъци, квартири, разходи... Последната седмица, която свърши съм работил 67 часа. Не е като 100 преди 2-3 седмици. Като се нормализират нещата около работите дано правя около 80 часа седмично и да мирясам. Главния ми проблем е, че като идвах тука си поставих за цел да изкарам едно определно количество пари. НИКОГА НЕ ПРАВЕТЕ ТОВА! ако ще отивате на подобна програма като моята. Работете и си живейте. В следващия постинг ще напиша как се опитвам да се забавлявам когато мога.

Другите ми проблеми са, че нищо не е постоянно. Постояно се опитваш да се нагодиш към някакви нови ситуации. Като се започне от местеното в друга стая в квартирата. После връщането в предишната. Първо с едни съквартиратни, после с други, после с една американка, която виждаме за около 10 мин веднъж на 2-3 дена, че сега може да дойдат едни рускини... Ама това са бели кахъри. После започваме с търсенето на работа, търсенето на втора работа, интервюта, чакане, графици, нагласяне на графици да са ти удобни... вече свикнше с нещо. Ама пак няма мира, През това време доминиканците ти се правят на интересни, после се оправш с тях, на другата ти работа започват да приличат на хора и да разговарят с теб и помежду си.. нов шеф. Всички мразят новия, ти не намираш нишо лошо в него, ама сте заедно само 2 вечери, после ти намаляат часовете много яко в 3тата работа. Казват ти, че преди сте били 60 човека, сега са 130. Всеки прави двойно по-малко. Яд те е, че си се прецакал и че не си приел другата работа като основна с по-високата заплата. После пък на нея шефа ти се прави на интересен, казва ти, че не се нуждае повече от теб и трябва да работиш през деня, ти си зает през деня, вече се им казал, че можеш да работш 2 дена вечерта. После се оказва, че заради рязането на часовете в другата работа вече си свбободен и през деня. Говориш с други шефове. Без да искаш казваш, че предишния ти е казал, че не се нуждае от теб вечерта. Тоя казва че предишния е тъпанар и да не го слушам. Нямали хора за вечерта и ми казва че мога да си работя когато си поискам само да не правя повече от 40 часа.. Супер а?... Да, ама още нямат бели тениски, трябва да чакам да им докарат. Казват ми раобти си вечерта и не го слушай. Ама вечерта е точно тоя дето ми казва, че не се нуждаел от мен.... абе замотани истории. 

Всичко е в посотянно движение. Нищо не се спира за малко да  си поотдъхнеш. Всело влачи към себе си. Ти гледаш да балансираш и се радваш, че в края на Септември всичко ще свърши. Все пак никой не ти е виновен.

Сам съм си го направил.