Първи май е хубав ден. За някои ден на труда, за други истинското начало на пролетта, а за трети - една годинка заедно. Но както всичко хубаво, и първите майове завършват, а последователите на четиристотинкилометровата любов (не че е толкоз, много повече е, просто физическото разстояние между двете половинки е през половината време толкоз) се налага понякога да пътуват с влак.

Та отново стигнах до Искърското дефиле. Да, точно там, където ме заплени идеята за "Литусите и светулките". Но както знаем - през май няма светулки или поне не светят, но се появява нещо също толкова впечатляващо - нощните славеи.

Нощните славеи (както ги знам аз) са едни приятни птички, които никой не вижда. Не ги вижда, защото се появяват нощем, и за разлика от светулките, не си носят фенерчетата. Пък и нямат нужда от тях, защото пеят. И то пеят без ноти. И пеят хубаво.

Навярно всеки ги е чувал в тишината на нощта. Нищо не мърда и не издава звук. Само нейде в сумрака се чуват красивите гласове на тези птички и сякаш мракът остава на заден план и отделният индивид бива запленен от очарователната симфония на тези невидими виртуози.

Дали заради пълната луна, която ме съпътстваше по целия път от Шумен, та чак докато залезе, или просто заради отминаването на първия ден от първия месец в годината, чието име не притежава буквичката "Р", но мнимите певци зарадваха допълнително щастливата ми душа с песните си, които успяваха да бъдат чути ясно дори и при пронизителното тракане на влака по занемарената ни ЖП инфраструктура.

В такива моменти думите не стигат, а два дни по-късно и паметта вече изневерява. Остава само споменът. Спомен, какъвто пожелавам всекиму.

Четвъртък като четвъртък. Както някой беше казал, всички истории започват в четвъртък. И тази започна така. Та прищрака ми на мен, да се разходя малко из далечния изток и да се откъсна от нервите на родна София. Реших да се откажа преждевременно от Витошката среща и да направя бърз круиз на Новопазарските възвишения. Бях скътал някоя стотинка (да не повярва човек), та си взех биуетче и хванах нощния влак за Варна.

Само който не е пътувал с влак из Искърското дефиле, той не знае какви невероятни чудеса на природата се откриват там. Безспорно господарят в това райско кътче е Искъра, който години наред си е пробивал неуморно пътя из скалите. А те са другото голямо богатство по този край - високи, прави и красиви. Моят гост от Германия, който водех до Шумен миналия месец, заяви - "Това тук си е направо дар от Бога!".

Тъкмо за тези скали исках да напиша, но погледнати от друго време и друг ъгъл. Пътувах нощем и реших, че няма какво да видя, защото в планината е доста тъмно по това време. Седях си в купето и си приказвах с един човечец, дето слезна на Своге. Другият ми спътник се обтегна на всички седалки и заспа сладко сладко. Едно животинче се намъкна в купето и започна да патрулира. За момент не разбрах какво е, но в следващия миг то се издаде - светулка! Еха, не бях виждал "работеща" такава от 7ми клас. Много й се израдвах.

Реших да излезна в коридора, за да не пуша докато човечеца спи. И се загледах. Тъмнина, мрак.... чакай малко! В мрака се откроиха гордите силуети на скалите. Бяха огромни и съвсем близко до линията. Направо не можех да повярвам как ясно и приветливо се виждаха в непрогледната тъма. Навън нямаше никаква друга гледка освен тях. Светлинките от влака, звездите и... светулки. Мнооого светулки. Светкаха и гаснеха от залесеното подножие на скалите. Стотици, хиляди, безкрай. Всякаш безброй малки елфчета щракаха с малките си запалки и оформяха симфония от многобройни миниатюрни оранжеви искри. Неописуема гледка... и неснимаема...

Човекът в купето все така продължаваше да спи непоклатимо. Преценявайки възръстта му и пътническите му навици, реших, че е пътувал толкоз много от тук, че няма нужда да гледа тези красоти. Реших, че той просто ги чувства.

Скалите отминаха и дойде равнината. Аз продължавах да се пуля в мрака и да се наслаждавам на светлинната феерия. Дойде равнината и човекът се разбуди. Попита ме дали заради него съм угасил и защо стоя буден, а аз му споделих с какво съм се занимавал. А той изненадващо отвърна - "О, да! Наистина е невероятно. Аз цял живот работя машинист по линията София-Варна."

Е той наистина чувстваше гледките. Дори и насън.

ПП А навръщане видях и палмите :))