Вчера се прибирах от работа и вместо да си хвана автобусчето вървях около 2-3 километра. Вървях бързо, а на ушите ми бяха слушалките, свързани към моето все още ново телефонче. Слушах си Nadya - Comme un roc, Мариана Попова и Let me cry, U2 и Mary J Blaige - One, Sugababes и Too lost in you от "Love actually" и вървях. Вятъра вееше косата ми, колите фучаха около мен, а аз вървях и си пеех. Беше ми хубаво, освободено. Ритмувах си с ръка и гледах небето. Чувствах се прекрасно. По едно време тичах и продължавах да си пея. Музиката беше на 100% и не чувах рева на двигателите. Не обръщах внимание на прахта, която се вдигаше по Симеоновското шосе. Душата ми пееше и летеше като птичка. Сетивата ми бяха изострени, но не за грозното и мръсното, а за красивото. Така виждах летящите птички, едно врабче, което подскачаше за миг до мен, още едно, което се "къпеше" в прахта, усмихнати хора седнали под шарената сянка на барчето на бензиностанцията... А всъщност преди като минавах по този път, всичко ми се струваше мръсно, грозно и неподредено. Някак зловещо. Но не и вчера, когато просто летях и пеех.
Това бе вчера, но това не значи, че е било само за тогава. Същия се чувствам и сега. Тонусът ми е висок, сърцето ми бие, живея, мечтая и обичам. С думи прости - Чувствам се чудесно! :)
Продължава като стих...