Добавка: лека минавка настъпи с разказа ми за пътя обратно, защото нещо наблегнах само на ниагарски красоти... Съжалявам, но се сетих, че съм забравила обещания разказ за Клийвландското гето. Забравих го, нали? Ако не съм и взема, че се повторя – замерете ме с шепа домати, ама то с тия цени на доматите в БГ, знам си, че няма да ме замерите, знам си. Затова и смело ще го вметна туй гето сега, че си струва... И ще взема да го сложа в отделен постинг, да спестим доматките - за шопска салатка.:)))
И така, на втория ден по пътя обратно, точно след Ниагарската нощувка, си караме със сърца преизпълнени от положителност и красотност. И в ранния следобед, у нас започва да се появява една гладност. Особено – детска гладност. Казваме си, споко – по пътя все ще има някоя бензиностанция за спасение, а и звярът дето ни превозва също иска често нахранване. Обаче, когато почакаш напрегнато 20-30 минути с „ръмжащо коремче”, особено детско, взирайки се за крайпътна бензиностанция или, дай Боже, ресторантче, и такива просто няма, ееее, нещата започват да стават подчертано мрачни....
Навлизаме в Клийвланд, през който минахме и на отиване. Знаем, че пътя се вие някак все в градската част и ще гледаме пак само небостъргачи (вече ще ни се падат вдясно спрямо движението) и разни такива. След 10 минути, децата го избиват на находчивост. „Тате, хайде стига с тия глупави бензиностанции! Дай да намерим някой супермаркет и да си купим сандвичи оттам...” Ха, брилянтна идея! Браво на наследниците. Рискът с отклоняването от пътя е премерен според нас, защото Петият Елемент позволява леко излизане от предначертаната траектория и после влизане обратно пак в нея. Sounds good.
Пробваме да зададем имената на някои по-култивирани вериги хранителни магазини - хммм, в базата данни на Елемента ги няма. Защо така, Клийвланд? Обаче, за сметка това пък има някои по-нискокачествени такива, но пък силно популярни навсякъде из Америката – и така, ще опрем май доWal-Mart за сандвичи. В колорадски измерения това не звучи особено зле. Уолмартите ни там са чисти, отлично заредени, а щандът за храни и сандвичи е вече изпитан, по причина на това, че магазините им са разположени все на ключови места в близост до пътни артерии.
Решаваме, че това правило ще да важи за цялата страна и смело задаваме посока „Wal-Mart”. Петият Елемент губи 30 сек в преизчисляване на маршрута и ни пита дали искаме „по-кратък път в мили” или „по-малко път в минути”. Тъкмо да отсечем „Майната ти, няма значение!”, и се сещаме за притихналото гладно детско племе отзад. Окей, давай маршрута с по-малкото минути, какче. Каката поема с топъл глас посоката ни на движение, а ние сляпо й се доверяваме. Нещо, което неползвалите навигация не биха оценили като особено умно решение, но ползвалите знаят, че обикновено изходът е добър. Обикновено. Сега, обаче, на нас ще ни предостои сблъсък с интересна изненада, което навигацията просто няма как да отчете.
И така, поемаме през разни клийвландски кварталчета, съвсем редови на пръв поглед. Дотук, окей. Обичаен голям град, с обичайни разнолики квартали. Никой не очаква да преминем, да речем, през елитарен баровски квартал, който хем да е в близост до магистралния път, хем да се пада на пътя ни към Уолмарт. Е, учили сме, знаем, това няма как да стане.
Обаче, по едно време, хората по улиците взеха яко да попритъмняват цветово, но на нас все още не ни пука, защото като живееш на кротко място, особено силно-военен град като нашия, предпазителите ти почват да не действат – разглезваш се. С една дума, много спокойно не е винаги полезно. И си мислиш, че тоя мургавият Хорхе Гонзалес отвън бърза за работа в някоя строителна фирма, а оня черният Моузес Джоунс до него, и той нещо на работа се е запътил. Думички като „наркотици”, „престъпници”, „гето” са леко девствени за устите и ушите ни. Лош пропуск, лош....
По едно време, Жорко внезапно прави едно централно заключване на автомобила, което леко ме хвърля в паника... Да вземем да прерутираме посоката и да се върнем на магистралата, предлагам аз? Тух Жорко се изхилва и ми подхвърля идеята „Представяш ли си да се оплете нещо в навигацийката и да вземе да ни зареже тук, в сърцето на гетото?” Не, изпищявам аз, вървим напред, все ще го преплуваме това гето... Станах метър и петдесет дребничка, свита в седалката, и тихомълком започнах да прехвърлям страховити сцени от криминални сериали. Ясно защо ги имало толкоз много тези сериали. Реалност са си те, реалност. В колата - гробна тишина, с нож да я режеш.
А сцените навън стават все по-изразителни. В един момент се свърши с максиканските дилъри и се отпочна здрав черен, мнооооого черен пейзаж. Едни едри, високи черни момъци, излегнали се по едни полусчупени веранди. Очевадно не ходят на работа, мисля си аз. А те си лежат хей така, като едното нищо, лежерно отпуснати на 3-4 стъпала от предното стълбище към верандата. С избелели потници размер XXXXL и златни вериги от едновремешни тоалетни през врата. Май имаме такъв един на стената на плакат над леглото на Калоян, във версия „рап певец”. Тия, обаче, не са рап певци и ни гледат лошо. Много лошо. И премятат разни бухалки и прочие оръжиеподобни пособия в ръцете си. Направо да се вкочаниш....
А ние - смелите пътници, прекосяващи техните неприкосновени територии? Ние сме бели, дори сме с бял джип ("Тойота с пет букви", както се шегувка мойто мъж, цитирайки нашият всеобщ любимец Тиквата), с колорадска регистрация на номера, която дори не е редовната с цифри и букви, а е името на фирмата ни. Прекалена красота в отношенията. Всички чернилки наоколо не ни изпускат от поглед, а аз започвам горчиво да съжалявам за всеки филм с черни герои, на който съм проронила сълза от състрадание. Да, ама не мога да върна времето назад.
Гледам, че и жорковият обичаен ентисусиазъм е стопен до капка. И кара един такъв напрегнат. Пък аз си мислех, че аз съм нещо истерична. Значи, ясно, напечено е.... В колата е чудовищна тишина, и дори току-що разбуденият от лека дрямка Калоян, който изповядва негърска мода в облеклото (фанелки на хоризонтални райета с якички, дълги докъм коленете, отдолу с друг ред тениска, по-дълга от фанелката на райета, плюс за десерт изсулени дънки с набръчкани крачоли, и полуразтворени маратонки до глезените, блах!) е в стабилен ступор зад щоричката. Той поне си има щоричка, зад която се прикрива. А мен черньовците ме гледат направо в очите и погледът им говори много.
Верно си изкарахме акъла, хора. Втренчили сме се в тъпата навигация, а тя чинно ни води „Сега наляво, после втората надясно”, а отвън се отпочват все по-трагични пейзажи с изгорени мебели по тротоарите. Около нас започват да кръстосват черни джипове Кадилак Ескалейд с тъмни стъкла – отличителният автомобил на наркопласьорите, и вече на този етап сме в умопомрачение. От Кадилаците гърми проглушителен ритмичен рап. Ние четиримката, обаче, гледаме в пространството някъде пред нас и се стараем да не срещнем погледа на абсолютно никого - било в Кадилаците, било по тротоарите. А батковците наоколо ни гледат непрекъснато, Боже, как ни гледат. Лошо ни гледат. А тоя тъп път край няма....
Опитвам се да се поразвеселя вътрешно, представяйки си, да речем, кола с френска регистрация в сърцето на пловдивското гето Столипиново, например. Обаче, от това хич не ми става весело. А и като си представя как игрива майка ромка е готова да метне детенцето си пред колата на французите, за да се получи купонът, и да има после кой да им плаща пари за компенсация, ми става още по-невесело и започва да ме мъчи неизвестността какво, аджеба, ще ни се случи тук и сега.... Буца ми пораства в гърлото. А наоколо няма кьорав бял човек. Кьо-рафффф....
Вече в колата ни на никой не му се яде. Нищо не ни се яде. Искаме да сме на магистралата, гладни и щастиви. Да, но не сме. В сърцето на тъпото гето сме.
И пак: първата надясно, втората наляво. После – започват полусрутени съборетини. Къщите полека придобиват вид на пълни руини. В този заветен миг, Радецки пристига със гръм.
Отзад изневиделица ни се залепва полицейски автомобил с двама черни полицаи вътре. Явно бели хора нямат право да влизат в тоз квартал. Ние сме не само бели, ние сме и български бели дупета, и явно ако свалим прозореца и извикаме „Венсеремос”, нещата няма да натежат много-много в наша полза. Полицаите, обаче, кротко ни ескортират, защото всекиму е ясно, че тези бели колорадци не отиват на гости на черните Аиша и Омар в хей оная жълта съборетина... А може би отиват? И то, за да си купят дозички оттам? Я, да ги проследим.
Горещи благодарности на CPD (дали така мога да нарека Cleveland Police Department – по аналогия с до болка известните ни NYPD и LAPD?). И на тъпия Пети Елемент, който след емоционална двайсетминутка, безгрешно ни доставя пред най-гнусния магазин на Уолмарт, който сме могли да си представим някога.
Отвън, обаче, щъкат и бели хора. Уррррра, бели хора! И мексиканци, и двама жълти! Обичаме ги, всички, които имат различен от черен цвят на кожата! Вечна дружба!!! Не ни се мисли по кой път ще стигнем до магистралата обратно, защото засега искаме да си останем завинаги там, в точно тоя мърляв Уолмарт. Гладни ли бяхте, а? Хак ви е сега! "Гъз глава затрива", както се казва в родното предание....
Тъкмо влизаме в магазина, и е вече време за някаква допълнителна емоция точно в наш стил, разбира се - мдаааа, на Калоян му прилошава нещо (според него от глад, според нас може и да е от съчетанието на глад и стрес). Стяга се и май му минава.... Хайде, бегом за храна. На нас хич не ни се мисли какви ли ръчички са сгъвали сандвичите на щанда за готови храни, но за наша утеха - такъв щанд няма. Окей, тъкмо по-добре, ще си ги правим сами сандвичите. Вземаме опаковани хляб, шунка и кашкавал и сами ще си ги правим.
Тъкмо в този миг, Калоян решава да припадне по достойнство, придобивайки зеленикав цвят на кожата секунди преди това. Аз отчаяно и нервно го призовавам пак да се стегне, и дори му плесвам по един шамар за освестване, от което трима двуметрови черни до мен ме заглеждат лошо. Калоян, обаче - йок, ще припада и кротко се свлича на земята, а аз едвам успявам да го прихвана, за да насоча удара към седалищната му област, вместо главата.... Черните батковци дори се втурват да помагат. Добри наркодилъри, с големи сърца.
Вторите шамари, които забивам на сина си, вече са животоспасяващи, но наситени с далеч повече лошо чувство от първите. Ще го трепя тоз мой син..Той отваря очи и прави опит да ме успокои, че това било нормално, той така си припадал от глад. Мамка им и мъже – как може така, бе? Не може ли да потраете час-два? Какво е това – гладен съм, после ставам леко агресивен, а накрая ми прилошава и тупвам, където ми падне?
Ние вече сме готови с избора на продуктите. Траяна гледа с лека насмешка пльосналия се на земята й брат, защото тя е жена и издържа и на глад, и на болка, и на студ. Тя е силният пол и това я кара да се чувства по-зрялата от двамата. Нали заради тоя пусти глад сме на тоя хал, някъде на майната си в Клийвланд?
Докато Жоро плаща тъпите покупки, аз смело завеждам големия й брат до тоалетната, за да си измие поне ръцете (другото мръсно по него така ще си го носим до Ди Мойн в Айова-та) след пльосването по задник на гадния под, в средата на магазина. Той отгърмява навътре, а аз почвам напрегнато да следя пътникопотока, който влиза и излиза от мъжката тоалетна, който ми изглежда като изтъкан само от наркопласьор до наркопласьор... Накрая идва Жоро, платил безценните стоки, и се мушва да извади гладния ни субект от лапите на наркотиците...
След спешни сандвичи за децата в колата, идва тежкия миг – мдааааа, май трябва някак да се качим обратно на магистралата, нали? Колкото и да отлагаме този момент, все някога трябва да потеглим. Този път зададеният параметър няма да бъде „най-кратко време на пристигане”, а вероятно ще е „най-много път по магистрални пътища”, което предполага по-бързо и гладко излизане от района на гетото. Поне така се надяваме. Дали е така?
Ами, да тръгваме. И да се ослушваме, и да не се ослушваме, вече е към 3 ч. и не щем да прекараме живота си в тоя магазин... Смелост, кратка плюнка в пазвата, и хайде газ (само дето не е за Бургас, за съжаление). Пътят обратно разбира се минава през друга част от великото „черно море” на мангалите. Пак счупени прозорци на къщите, пак изгорени мебели по тротоарите, пак димящи останки от нещо, което не може да се определи какво е, скелети на изтърбушени коли, двигатели на коли, седалки от коли – всичко разпръснато край улиците в тотален безпорядък. И ние да се наврем точно тук, при положение че се пазихме като дявол от тамян да не доближим Детройт, за който ни казахе че подобни гледки са закономерност!!! Пусти детски глад! Докъде стигнахме от лакомия...
В остатъка от пътя рап-музиката не беше сред предпочитаните жанрове. Никак даже. Застъпихме U2, и така си останахме.... Разбирате защо. Не че, да речем, в Ирландия (особено пък в Северна Ирландия!) няма такива гета - има и още как. Но мисълта за тях ни действаше някак по-родно, не знам защо.
Това е за гетото в Клийвланд. Добре, че се сетих овреме да го опиша. Усетих, че някак ниагарският разказ удари много по красиви теми, та нека да внеса малко баланс с гетото. Има гета навсякъде из Америките, както и навсякъде по света. Заобикаляйте ги, обаче, и ще останете с по-красив спомен в сърцата си. Ние, обаче, смело сме показвали пловдивското циганско гето на няколко приятели чужденци и шокът беше значителен – затова и вече го избягваме. Няма смисъл, реалността горчи.
Снимки от гетото нямаме, по разбираеми причини.... Но пък се върнахме живи и здрави, което топли повече от снимките. Вие сте гледали филми, имате въображение, ще си го представите....
Целувки!!
<< Линк към ЧАСТ 4
само за разни други неща мисля...Ако само мислех всъщност, може би щеше да ми остане време и да попрочета...Както и да е. И вторника го отписахме...И остана срядата.Ама в сряда пътувах, после ходих на консултация по историческа граматика, после гледах Алф,Сделка или не, Елиза, Анатомията на Грей, Господари на ефира и Клъцни/срежи. Докато се усетя и хей ти на - 12 часа! Много се възмутих от себе си и от възмущение реших да спя. И все пак си навих часовника ,за да попрочета нещичкоооооо преди самия изпит. Звънна в 5, но аз, разбира се, станах в 5:30...И четох!Наистина четох, покрай сока от вишни и кифличките за закуска...
Comments