Кликнете  тук:

    ПЪТЯТ НА СТЕЛА 1,2,3 глави.pdf                        

ПЪТЯТ НА СТЕЛА 1,2,3 глави.pdf

в. Култура  

Франсис Стоунър Сондърс*

 Съвременното изкуство е било „оръжие” на ЦРУ. Десетилетия наред това се носеше като слух или шега сред арт средите, но сега вече е потвърдено като факт. По време на Студената война Централното разузнавателно управление е използвало модерното американско изкуство, в това число и творби на художници, като Джаксън Полък, Робърт Мадъруел, Вилем де Кунинг и Марк Ротко, като оръжие. Подобно на принц от времето на Ренесанса, с тази разлика, че е действало скришом, ЦРУ повече от 20 години е насърчавало и популяризиралo американската абстрактна експресионистична живопис по целия свят.

Връзката изглежда невероятна. 50-те и 60-те години на ХХ век са време, в което повечето американци не харесват или направо презират модерното изкуство. Президентът Труман обобщава това масово настроение, заявявайки: „ Ако това е изкуство, значи аз съм хотентот”.

Колкото до самите художници, мнозина от тях са бивши комунисти, които не са приемани добре в маккартистка Америка, и със сигурност не са от хората, които получават подкрепа от американското правителство.

Защо тогава ЦРУ ги е лансирало? Защото в пропагандно белязаната война със Съветския съюз това ново артистично движение е можело да се изтъква като доказателство за творчеството, интелектуалната свобода и културната мощ на САЩ. А руското изкуство, оковано във веригите на комунизма, не е можело да бъде конкуренция.

Дълги години се е говорило и спорило за съществуването на такава политика, но чак сега това за пръв път се потвърждава от бивши служители на ЦРУ. Без знанието на художниците, новото американско изкуство тайно се е популяризирало чрез политиката, известна като „дългата каишка” – подобно на косвения начин, по-който от ЦРУ са лансирали литературното списание Encounter (стълкновение, сблъсък), редактирано от Стивън Спендър.

Решението културата и изкуството да се включат в арсенала на американската Студена война се взема още когато ЦРУ се основава през 1947 г. Недоумяващи защо комунизмът все още привлича мнозина западни интелектуалци и художници, от новото управление създават отдел за пропаганда, който може да влияе на повече от 800 вестника, списания и организации за обществена информация. Хората са се шегували, че всичко това е като джубокс машина – ЦРУ натиска копчето и по света започва да се върти онази песен, която то си е избрало.

Следващата важна стъпка е направена през 1950 г., когато се създава Отделът за международните организации под ръководството на Том Брейдън. Тъкмо този отдел субсидира анимационната версия на „Животинската ферма” от Джордж Оруел, спонсорира американски джаз музиканти, оперни рецитали, програмата за международните турнета на Бостънския симфоничен оркестър. Агенти на отдела са разпределяни във филмовата индустрия, в издателски къщи и дори като автори на пътеписи за прочутите пътеводители Fodor. Знае се вече, че отделът също така е разпространявал анархистичното авангардно движение абстрактен експресионизъм.

Първоначално опитите да се лансира новото американско изкуство са по-открити. През 1947 Държавният департамент организира и финансира пътуваща изложба „Прогресиращо американско изкуство”. Целта е да се опровергаят твърденията на Русия, че Америка е културна пустиня. Но изложбата среща силна съпротива на американска земя, като кара Труман да направи забележката си за хотентота, а един огорчен конгресмен заявява: „ Аз съм само един глупав американец, който плаща данъци за такъв боклук”. Налага се изложбата да се прекрати.

Сега американското правителство е изправено пред дилема. Тази еснафщина заедно с истеричните критики на Джоузеф Маккарти срещу всичко авангардно и нетипично са доста срамни. Те дискредитират представата, че Америка е изтънчена, културно богата демокрация. Те, освен това, пречат на американското правителство да утвърди промяната в културното надмощие от Париж в Ню Йорк. И за да се разреши проблемът, правителството се обръща към ЦРУ.

Връзката не е чак толкова странна, колкото може би изглежда. По онова време в новото управление, в което работят предимно възпитаници на Йейлския и Харвардския университет, мнозина от които колекционират произведения на изкуството и през свободното си време пишат романи, цари много по-либерален дух в сравнение с политическия свят на Маккарти или пък с ФБР на Едгар Хувър. Ако някога някоя официална институция е била съставена от ленинисти, троцкисти и алкохолици от Нюйоркската школа, то това е ЦРУ.

До този момент няма сведения от първа ръка, които да доказват, че такава връзка е съществувала, но мълчанието се нарушава за пръв път от бивш високопоставен служител на ЦРУ:

„Да - управлението виждаше възможност в абстрактния експресионизъм. И да, то се възползва от нея… Колкото до абстрактния експресионизъм, ще ми се да кажа, че ЦРУ го създаде, за да види какво ще стане в Ню Йорк и Сохо”, шегува се той. „Но според мен, ние направихме това заради едно разграничение. Разбрахме, че абстрактният експресионизъм е изкуството, което прави социалистическият реализъм да изглежда по-стилизиран, по-строг и ограничен, отколкото всъщност е. И така се възползвахме от тази особеност в някои изложби.”

„Приемането ни беше някак улеснено, тъй като по онова време Москва беше доста безпощадна в критиките си срещу каквото и да е нарушаване на строгите й правила. Следователно, нормално беше да мислим, че нещо, което отнася толкова сурова критика от тях, си заслужава да се подкрепя.”

За да се възползват от възможностите на лявото авангардно изкуство в Америка, от ЦРУ трябва да са сигурни, че покровителството им ще остане скрито. „Неща от подобен сорт могат да се осъществяват само ако протичат на две или три нива”, обяснява бившият високопоставен служител. „Така че, пред нас не стоеше въпросът дали трябва да изчистваме репутацията на Джаксън Полък, например, или пък да правим неща, които да включат подобни хора в организацията. Нямаше начин да бъдем по-близо до осъществяването на целта си, тъй като повечето от тези хора изпитваха много малко уважение към правителството и никакво към ЦРУ. Така че, използването на хора, които се чувстват по-близо до Москва, отколкото до Вашингтон, може би дори имаше по-добър ефект.”

Това е „дългата каишка”. Кампанията на ЦРУ се върти около Конгреса за културна свобода - пъстра смесица от интелектуалци, писатели, историци, поети и художници, който е основан със средства на ЦРУ през 1950 г. и се управлява от агент на ЦРУ. Той е бастионът, от който културата се брани от нападенията на Москва и нейните последователи на запад. В своя зенит той има клонове в 35 страни и издава повече от 20 списания, включително и Encounter.

Конгресът за културна свобода е идеалният фронт, от който ЦРУ да активизира тайния си интерес в сферата на абстрактния експресионизъм. Той е официалният спонсор на пътуващи изложби, списанията му са поле за изява на такива критици, които са благоразположени към новата американска живопис. Никой, в това число и самите художници, не се усеща какво всъщност става.

През 50-те години на ХХ век Конгресът за културна свобода организира няколко изложби с абстрактен експресионизъм. Една от най-важните е „Новата американска живопис”, която в периода 1958 – 1959 гостува във всеки голям град в Европа. Други значими изложби са „Модерното изкуство в САЩ” (1955 г.) и „Шедьоври на XX век” (1952 г.).

Тъй като за транспортирането и излагането на модерна живопис се плащат големи суми, да окажат помощ са поканени и милионери, и музеи. Изтъкната фигура сред тях е Нелсън Рокфелер, чиято майка е един от основателите на Музея за модерно изкуство в Ню Йорк. Като директор на „Музея на мама”, както той го нарича, Рокфелер става един от най-ревностните поддръжници на абстрактния експресионизъм, когото той нарича „живопис на свободното предприемачество”. Най-големите и значими изложби в музея се организират от Конгреса за културна свобода.

Но музеят е обвързан с ЦРУ и по други линии. Уилям Пейли, директор на телевизионната компания CBS broadcasting и основател на ЦРУ, е член на Международната програма на музея. Неин председател е Джон Хей Уитни, който е работил в Управлението на стратегическите служби – организацията предшественик на ЦРУ. А Том Брейдън, главен директор на отдела за международните организации на ЦРУ, през 1949 г. е изпълнителен секретар на музея.

Брейдън, който вече е над 80-годишен, живее в Удбридж, щата Вирджиния, в къща, пълна с произведения в стила на абстрактния експресионизъм и пазена от огромни немски овчарки. Той разяснява целите на отдела за международни организации. „Искахме да съберем на едно място всички писатели, музиканти, художници, за да покажем, че Западът и САЩ се стремят към свобода на изразяването и към интелектуални постижения - без никакви конкретни ограничения какво да се пише, какво да се казва, какво да се прави и какво да се рисува, както се случваше в Съветския съюз. Мисля, че това бе най-важният отдел, който ЦРУ имаше, и смятам, че той изигра ключова роля по време на Студената война.”

Брейдън потвърди, че отделът му е работел тайно заради обществената неприязън към авангардното изкуство: „Беше трудно да накараш Конгреса да се съгласява с това, което ние искахме да правим, като например да изпращаме изкуство в чужбина, да изпращаме симфонии в чужбина, да публикуваме списания в чужбина. Това е една от причините всичко да се върши скришом. Трябваше да е тайна. За да насърчаваме откритостта, се налагаше да сме потайни. Това означаваше и да играем папата спрямо днешните Микеланджеловци. Нужен е папа или човек с много власт и пари, за да може изкуството да получи признание и подкрепа”, твърди Брейдън.

„За да може накрая, векове по-късно, хората да възкликват: „Ах, вижте само! Сикстинската капела, най-прелестното творение на света!”. Това е вездесъщ проблем, пред който е изправена цивилизацията - още от появата на първия художник и първия милионер, който го е покровителствал, та и до днес. И ако го нямаше мултимилионерът или човекът с власт, нямаше да имаме изкуство.”

Дали без покровителство абстрактният модернизъм щеше да бъде основното артистично движение след войната? Отговорът вероятно е положителен. В същото време, обаче, е погрешно да се смята, че, когато гледаме произведения от представители на абстрактния експресионизъм, се превръщаме в опитни мишки на ЦРУ.

И вижте днес къде се е озовало абстрактното изкуство: в мраморните зали на банките, по летищата, в градските съвети, в заседателните зали, в големите галерии. За онези, които го популяризираха – бойците в Студената война, тези картини са лого, ключ към културата им и система, която искаха да покажат навсякъде, където си заслужава. И те успяха.

Тайната операция

През 1958 г. пътуващата изложба „Новата американска живопис”, в която участват творби на Полък, де Кунинг, Мадъруел и други, е представена в Париж. Галерия „Тейт” има огромното желание тя да е следваща спирка за изложбата, но няма финансова възможност за това. Късно същия ден, когато от „Тейт” са изразили своето желание, американският милионер и меценат Джулиъс Флайшман дава нужните пари и изложбата се мести в Лондон.

Парите, обаче, които Флайшман осигурява, не са негови, а на ЦРУ. Те идват от фондацията Farfield, на която Флайшман е директор, но фондацията не е благотворителна, а е таен канал за парични средства от ЦРУ.

И така - без знанието нито на галерия „Тейт”, нито на обществеността, нито на художниците, изложбата се прехвърля в Лондон (за сметка на американските данъкоплатци) за целите на пропагандата. Бившият служител на ЦРУ Том Брейдън описва как са се правели такива тайни канали като фондацията Farfield:

„Отивахме при някой известен богат нюйоркчанин и му казвахме: Искаме да открием фондация. Обяснявахме какво искаме да направим и го карахме да се закълне да пази тайна, а той отговаряше: Разбира се, ще го направя. После попълвахме документите с неговото име и ето ти фондация. Това беше много прост метод.”

Джулиъс Флайшман е точният човек за подобна роля. Той заема ръководна позиция в отдела за международни програми на МОМА, също както и други фигури, близки до ЦРУ.

Превод от английски Росен Асенов

Паскал Брукнер защищава Айан Хирзи Али срещу Айън Бурума и Тимъти Гартън Аш, определяйки тяхната идея за мултикултурализъм като опит за приковаване на хората към техния произход.„Какво да кажем за човек, който предпочита да се подчинява на Бога вместо да се подчинява на хората и който е сигурен, че ще прекрачи прага на рая когато ти пререже гърлото?“ – Волтер

 „Колониализмът и робството са създали у западните народи едно усещане за вина, което ги кара да се прекланят пред чужди традиции. Това е един ленив, дори расистки начин на мислене“ – Айан Хирзи Али

Няма съмнение относно това, че враговете на свободата идват от свободните общества, откъм една част от просветения елит, която отказва облагите на демокрацията на останалата част от човечеството – и по-специално на собствените си сънародници, ако те са имали лошия късмет да принадлежат към някоя друга религия или етническа група. За да се убеди в това, човек трябва само да хвърли един поглед върху два нови текста: „Убийство в Амстердам“ от англо-холандецът Айън Бурума, занимаващ се с убийството на холандския режисьор Тео ван Гог и рецензията на тази книга от английския журналист и професор Тимъти Гартън Аш в New York Review of Books.Репортажът на Бурума, написан в един англосаксонски стил, е интересен с това, че с привидна неутралност дава думата на всички участници в драмата, на убиеца и на неговата жертва. И все пак авторът не може да прикрие раздразнението си, когато става дума за Айан Хирзи Али, бившата членка на холандския парламент от сомалийски произход. Самата тя е приятелка на Тео ван Гог и обект на постоянни смъртни заплахи. Бурума е смутен от нейната критика на Корана.

 Гартън Аш е дори още по-критичен. За него, апостолът на мултикултурализма, поведението на Хирзи Али е както безотговорно, така и анти-продуктивно. „Айан Хирзи Али сега е една смела, откровена, леко склонна към опростяване фундаменталистка на просвещението“, казва той. Той подкрепя твърдението си, указвайки, че тази откровена млада жена е членувала в младостта си в Мюсюлманското братство в Египет. Според него тя просто е сменила една вяра с друга, фанатизма на пророка с онзи на просвещението.

 Този аргумент за еквивалентност не е нов. Той беше използван през целия 19 век от католическата църква за блокиране на реформи, а в по-ново време и във Франция, по време на „аферата със забрадките“ от противниците на съответния френски закон. В случая с Хирзи Али (самата тя подложена на женско обрязване и насилствен брак, след което е избягала от Африка в Холандия), обвинението просто е фалшиво. Разликата между нея и Мухамед Буайери, убиецът на Тео ван Гог, е че тя никога не е защищавала убийството като средство за подкрепяне на идеите й.

 „Коранът е дело на хората, а не на Бога“, пише тя. „Следователно ние сме свободни да го интерпретираме и да го преработваме според изискванията на новото време, вместо да се облягаме на него и да живеем както първите вярващи са живеели в едно отдавна отминало, назадничаво време“. В това изречение няма и следа от сектантство. Единствените оръжия на Хирзи Али са убеждението, опровержението и спорът. Далеч от патологията на месианството, тя никога не напуска сферата на разума. Нейната надежда за отблъскване на тиранията и суеверието не изглежда да произтича от нездрава екзалтация. Но в очите на нашите префинени професори, Айан Хирзи Али, също както и другите мюсюлмански дисиденти като Таслима Назрийн, Вафа Султан, Иршад Манжи, Сейран Атеш и Некла Келек, тя е извършила една непростима простъпка: тя е взела на сериозно принципите на демокрацията.

 Добре известно е, че в борбата на слабите срещу силните е по-лесно да се атакуват първите от тях. Ония, които се противопоставят на това, винаги ще бъдат обвинявани от страхливците, че възбуждат омразата на силните.

 Не без коварство, Айън Бурума отказва на Айан Хирзи Али правото да цитира Волтер. Волтер, казва той, беше изправен срещу една от най-могъщите институции на своето време, католическата църква, докато Хирзи Али се задоволява с това да се изправи срещу едно „уязвимо малцинство в сърцето на Европа“. Но това твърдение игнорира факта, че ислямът не познава граници: ислямските общности в Стария свят са подкрепяни от един милиард вярващи. Намиращи се по средата между различни течения, те могат да се превърнат или в челното крило на една фундаменталистка офанзива, или да послужат като пример за една религиозност в по-голяма хармония с разума. Това не само не е дреболия, то е едно от основните предизвикателства на 21 век!

 Не стига това, че Айан Хирзи Али е принудена да живее в изолация, заплашвана със смърт от ислямски радикали и заобиколена от телохранители. Освен това тя трябва да издържа и подигравките на високомерни идеалисти и кабинетни философи. В Холандия тя дори е била наречена фашистка. По този начина защитниците на свободата биват представяни като фашисти, докато фанатиците се превръщат в жертви!

 Този порочен механизъм е добре известен. Онези, които се надигат срещу варварството, биват сами обвинявани във варварство. В политиката, както и във философията, знакът за равенство винаги означава отрицание. Но изравняването на различията винаги е признак на интелектуален банкрут. Да се крещи CRS = SS през май 1968, да се твърди, че Буш е равен на Бин Ладен или Волтер – на Савонарола, означава да се черпи евтино задоволство от съмнителни приближения. По същия начин, Просвещението често бива описвано просто като една по-различна религия, също толкова луда и непреклонна колкото са и католицизма или радикалния ислям. След Хайдегер, цяла поредица от мислители, от Гадамер до Дерида, оспорваха правото на Просвещението да гледа на себе си като на нова епоха на съзнателна история. Напротив, казват те, всички злини на нашата епоха бяха породени от този философски и литературен епизод: капитализъм, колониализъм, тоталитаризъм. За тях критиката на предразсъдъците не е нищо друго освен един нов предразсъдък, доказващ, че човечеството е неспособно на самокритика. За тях, химерите на определени литератори, които горяха от плам да се разправят с Бог и откровението, са отговорни за това, че Европа отново беше потопена в тъмнина. В една отвратителна диалектика, възходът на разума не породи нищо друго освен чудовища (Хоркхаймер, Адорно).

 Цялата история на 20 век свидетелства за фанатизма на модерността. Безспорно е, че вярата в прогреса се е превърнала донякъде в нова религия, със собствени свещеници от Сен Симон до Огюст Конт, без да забравяме Виктор Юго. Грозните секуларни религии на фашизма и комунизма, с техните смъртоносни ритуали и масови жертвоприношения, бяха също толкова жестоки, колкото и най-злите теокрации – на които те, или поне комунизмът, се считаха за пълно отрицание. Повече хора бяха убити през 20 век в името на съпротива срещу Бога, отколкото в името на Бога. Няма значение факта, че първо нацизма, а след него и комунизма бяха победени от демократически режими, въодушевени от Просвещението, човешките права, толерантността и плурализма. За щастие Романтизмът е смекчил абстракциите на Просвещението и неговите претенции да е създало нов тип човек, освободен от религиозното чувство и неговия страх пред плътта.

 Днес ние сме наследници и на двете движения и разбираме как да помирим особеностите на националните, лингвистични и културни връзки от една страна, с универсалността на човечеството, от друга. Модерността вече отдавна се отнася с подозрение и самокритичност към собствените си идеи, изобличавайки обожествяването на един безумен разум, не разбиращ собствената си ревностност. С една дума, тя придоби известна мъдрост и донякъде опозна собствените си граници. Самото Просвещение пък се оказа способно да разглежда собствените си грешки. Да се осъждат ексцесите на Просвещението в неговите собствени понятия означава да се остане верен на неговия дух. Тези понятия са незаменима част от съвременността – до степен, при която дори религиозните фанатици ги използват в подкрепа на собствените си каузи. Независимо от това дали ни харесва или не, ние сме деца на това противоречиво столетие, осъдени да осъждат бащите си в езика, който сме наследили от тях. И тъй като Просвещението триумфира дори и над най-злите си врагове, то няма съмнение, че то ще победи и ислямистката хидра, при условие че вярва в себе си и се въздържа от осъждане на толкова редките реформатори на исляма.

 Днес ние имаме две разбирания за свободата: едното от тях има корените си в 18-и век и се основава на идеята за освобождаване от традиции и авторитети. Другото, произхождащо от антиимпериалистката антропология, се базира на идеята за еднаквото достойнство на културите, които не могат да бъдат оценявани единствено въз основа на нашите собствени критерии. Релативизмът изисква да виждаме в ценностите си единствено убежденията на племето, наречено Запад. Мултикултурализмът е резултат от този процес. Роден в Канада през 1971 година, неговата главна цел е да осигури мирното съ-съществуване на населения от различен етнически или расов произход на една и съща територия. Според мултикултурализма, всяка човешка група притежава оригиналност и легитимност, които формират основата на нейното право на съществуване, обуславяйки начина, по който тя общува с останалите групи. Критериите за справедливост и несправедливост, за престъпност и варварство, изчезват пред лицето на абсолютното изискване за уважение към различията. Вече не съществува каквато и да било вечна истина: вярата в такива неща произхожда от наивен етноцентризъм.

 Всеки, който се осмелява да твърди, че свободата е неделима, че животът на едно човешко същество има една и съща ценност навсякъде, че отсичането на ръката на крадец или убиването с камъни на невярна съпруга е недопустимо където и да било, веднага бива подведен под отговорност в името на неизбежното равенство на културите. В резултат на това, ние можем да си затворим очите за това как живеят и страдат другите, след като те бъдат паркирани в гетото на тяхната особеност. Ентусиазмът относно тяхната неприкосновена различност ни освобождава от необходимостта да се тревожим за тяхното положение. Но едно е да се признаят убежденията и ритуалите на нашите съграждани от различен произход, а съвсем друго е да се благословят враждебните изолирани общности, които издигат укрепления между себе си и останалата част от обществото. Как да благословим това различие, ако то изключва хуманността вместо да я приветства? Това е парадоксът на мултикултурализма: той предлага еднакво третиране на всички общности, но не и на хората, които ги формират, отказвайки им избора да се освободят от собствените си традиции. Вместо това се предлага признаване на групата и потискане на индивида. Миналото се цени по-високо от волите на ония, които желаят да оставят зад гърба си обичаите и семейството, като в замяна започнат да живеят така, както те самите искат.

 При това се забравя откритият деспотизъм на малцинствата, които се противопоставят на асимилация, ако тя не е придружена от екстратериториалност и специални привилегии. В резултат на това се създават нации вътре в нациите, които, например, се чувстват мюсюлмани преди да се чувстват англичани, канадци или датчани. Тук идентичността печели пред националността. Още по-лошо: под претекста за уважение към специфичността, индивиди биват затворени в етнически или расови дефиниции и набутани обратно в ограничаващия калъп, от който се е предполагало да бъдат освободени. Чернокожи, араби, пакистанци и мюсюлмани са затворени в тяхната история и прикрепени, както в колониалната ера, към обитаване на техния собствен епидермис, тяхната вяра.

 По този начин на тях се отказва това, което винаги е било наша привилегия: преминаването от един свят към друг, от традиция към модерност, от сляпо подчинение към рационално вземане на решения. „Аз напуснах света на вярата, на гениталното обрязване и насилствената женитба, за да отида в света на разума и сексуалното освобождение. След като извърших това пътешествие, аз знам, че единият от тези два свята е просто по-добър от другия. Не заради неговите безвкусни играчки, а заради неговите фундаментални ценности“, пише Айан Хирзи Али в автобиографията си. Защитата на малцинствата включва и правото на техните отделни членове да се откъсват от тях, без да бъдат наказвани за това, правото на безразличие, атеизъм и смесени бракове, правото да забравят клановата и семейна солидарност и да определят сами съдбата си, без да са принудени да следват пътя, определен за тях от родителите им.

 От уважение към всички оскърбленията, които те може би са преживели, етническите, сексуални, религиозни и регионални малцинства често биват оставяни да се оформят като малки нации, в които най-свирепият патриотизъм бива разглеждан като израз на легитимно самоуважение. Вместо да се насърчава свободата като средство за избягване на социалната предопределеност, бива насърчавано повторението на миналото, като по този начин се утвърждава властта на колективната принуда над индивида. Маргинални групи сега формират един вид етническа полиция, един развяващ знамена етнически микронационализъм, който за нещастие някои страни в Европа намират за напълно приемлив. Под прикритието на уважение към различността биват установявани истински религиозни или етнически затвори, в които на една група граждани се отказват предимствата, предоставени на всички останали.

 Така че не е изненада фактът, че Айан Хирзи Али бива наказвана от нашите интелектуалци. Нищо не липсва в портрета на младата жена, нарисуван от Тимъти Гартън Аш, нито дори един остарял мачизъм. В неговите очи само красотата и известността на холандската парламентаристка могат да обяснят нейния медиен успех, а не толкова истинността на това, което тя казва. Гартън Аш не пита дали фундаменталисткият теолог Тарик Рамадан, за когото пее пламенни хвалебствия, също така дължи успеха си на плейбойския си външен вид. Вярно е, че Айан Хирзи Али не се побира в настоящите стереотипи за политическа коректност. Бидейки сомалийка, тя проповядва превъзходството на Европа над Африка. Като жена, тя не е нито съпруга, нито майка. Като мюсюлманка, тя открито представя назадничавостта на Корана. Толкова много отхвърлени клишета правят от нея една истинска бунтовничка, съвсем различна от фалшивите бунтари, които нашите общества произвеждат с дузини.

 Нейното дебелоглавие, ентусиазъм и непроницаемост, са нещата, срещу които Айън Бурума и Тимъти Гартън Аш възразяват, в духа на инквизиторите, които откриваха вещица във всяка жена, прекалено пламенна за техния вкус. Когато човек чете техните снизходителни думи, то изведнъж му става ясно, че войната срещу мюсюлманския фундаментализъм ще трябва първо да бъде спечелена на символично ниво, при това от жените. Защото те представляват опорната точка на семейството и социалния ред. Да бъдат те освободени, да им се гарантират равни права във всички сфери, е първото условие за прогрес във всички арабски мюсюлмански общества. Между другото, всеки път, когато някоя западна страна се е опитвала да създаде специално законодателство по отношение на малцинствата, самите членове на тези малцинства, и преди всичко жените, са се вдигали на протест. Щедрото желание да изглеждаме гостоприемни – като например в канадската провинция Онтарио, където беше направен опит за легализация на шариата, мюсюлманския закон, поне що се отнася до въпросите на наследяването и семейството, или предложението на бившата германска конституционна съдийка, Юта Лимбах, да се създаде малцинствен статус в основния германски закон, освобождаващ мюсюлманските момичета от часовете по физическо възпитание, бива възприемано като регресия, като ново пленничество.

 Мистиката на респекта към другите, която се развива на запад, е много съмнителна. Защото етимологията на думата respekt идва от „гледам отдалеч“. Нека си припомним, че през 19 век местните неевропейски народи бяха разглеждани като толкова различни, че се смяташе за недопустимо, че те някога биха могли да възприемат европейския модел или дори да получат френско гражданство. Веднъж възприето като малоценност, различието вече започва да се възприема като непреодолимо разстояние. Доведена до крайност, тази възхвала на самодостатъчността се превръща в основа за злополучни политически решения. Какво друго беше апартейдът в Южна Африка, ако не уважение към особеността, доведено до степен, при която другият няма право да се доближи до мен?

 По такъв начин търсенето на религиозно равновесие може да осуети опитите за промяна в едно изповедание, утвърждавайки малцинствения статус на част от населението, предимно жените – и опрощавайки една фина сегрегация, маскирана като различност. Невъзмутимото възхваляване на красотата на всички култури може просто да прикрива същият изкривен патернализъм като онзи на колониалистите от вчерашния ден.

 Просвещението принадлежи на цялото човечество, а не само на няколко привилегировани индивиди в Европа и северна Америка. Англосаксонският мултикултурализъм може би не е нищо повече от легален апартейд, придружаван, както често става, от сладникавите увещания на богатите, които обясняват на бедните, че парите не могат да гарантират щастие. Ние носим бремето на свободата, самостоятелността и сексуалното равенство; вие имате радостите на архаизма, на малтретирането като старинен обред, на свещените предписания, насилствените бракове, забрадката и полигамията. Членовете на тези малцинства биват поставени в условията на консервиране, предпазени от фанатизма на Просвещението и „катастрофите“ на прогреса. На онези, които са определени като мюсюлмани, се забранява да не вярват, да не дават пет пари за Бога, да създават за себе си живот далеч от Корана и ритуалите на тяхното племе.

 Мултикултурализмът е расизмът на антирасистите: той приковава хората към техния произход. Така например Йоб Коен, кмет на Амстердам, изисква приемането на „съзнателната дискриминация срещу жените от страна на някои групи от ортодоксални мюсюлмани“, обосновавайки го с това, че „ние се нуждаем от ново спояване“, което да „обедини обществото“. В името на социалното сцепление ние биваме приканени да ръкопляскаме на нетолерантността, която тези групи демонстрират по отношение на нашите закони. Насърчава се съвместното съществуване на херметични малки общности, всяка от които следва някакви различни собствени норми. Но ако се откажем от колективния критерий за различаване между справедливост и несправедливост, ние саботираме самата идея за националната общност. Например, един френски, британски или холандски гражданин ще бъде преследван, ако бие жена си. Но трябва ли престъплението да остане безнаказано ако престъпникът се окаже шиит или сунит? Трябва ли неговата вяра да му дава правото да нарушава закона на страната? Това означава да прославяме у другите онова, за което винаги сме наказвали самите себе си: безобразен протекционизъм, културен нарцисизъм и закостенял етноцентризъм!

 Такава толерантност само подхранва презрение, защото тя предполага, че някои общности са неспособни да се модернизират. Може ли да се предположи например, че дисидентството на британските мюсюлмани е следствие не само от назадничавото твърдоглавие на техните водачи, но и от смътното подозрение, че специалните грижи към тях от страна на държавата, не са нищо друго освен друга форма на презрение, предпоставяща, че те са прекомерно назадничави за модерната цивилизация? На няколко места в Италия се обсъжда възможността да се запазят определени плажове за мюсюлмански жени, така че те да могат да се къпят несмущавани от мъжки погледи. А след няколко години в Ротердам ще бъде открита първата „ислямска болница“, съгласувана във всяко отношение с предписанията на Корана. Човек може да си помисли, че ние отново живеем в дните на сегрегация в южняшките Съединени Щати! И въпреки това тази сегрегация се радва на пълната подкрепа на най-известните европейски прогресивни сили! Тяхната битка се води на два фронта: от една страна малцинствата трябва да бъдат защитени от дискриминация, а от друга, индивидите трябва да бъдат защитени от унижения от страна на общността, в която живеят.
…

 Модерна Франция беше оформена в борбата срещу хегемонията на католическата църква. И сега, две столетия след революцията, тя няма да поддържа игото на един нов фанатизъм. Ето защо опитите от страна на реваншистки настроени ислямисти като саудитскитеВахабити, Мюсюлманското братство, Салафистите или Ал Кайда, да стъпят отново на европейска територия и да завоюват отново Андалузия, много напомнят някаква нова колониална акция, на която ние трябва да се противопоставим. По какъв начин Европа и Франция станаха секуларни общества? Чрез неуморна борба срещу църквата и нейното настояване върху правото да управлява умовете на хората, да наказва непокорните, да блокира реформите и да държи хората – предимно най-бедните – в хватката на примирението и страха. Битката беше изключително яростна и от двете страни, но тя доведе до неоспорим прогрес и в края на краищата до закона за разделение на църквата и държавата от 1905 г.

 Превъзходството на френския модел (копиран от Турция на Мустафа Кемал) е резултат от победата над мракобесието и от събития като Бартоломеевата нощ. Как бихме могли да толерираме при исляма неща, които вече не толерираме при католицизма? Секуларизмът, който между другото е записан в Евангелията, се основава на няколко прости принципа: свобода на религиозната принадлежност, мирно съвместно съществуване, неутралност на публичното пространство, уважение към социалния договор, както и общо приемане на факта, че религиозните закони не стоят над гражданските, а почиват в сърцата на вярващите. Франция, каза Хана Аренд, третира своите колонии едновременно и като братя, и като подвластни. За щастие времето на колониите вече е отминало. Но републиканският егалитарен идеал постулира, че всички човешки същества имат едни и същи права, независимо от тяхната раса, пол и вероизповедание. Този идеал обаче е далеч от пълното си реализиране. Той дори се намира в криза, както показаха бунтовете от ноември 2005. И въпреки това той изглежда е по-добър ориентир от съмнителното преклонение пред разнообразието. Срещу правото на различие, необходимо е непрестанно да утвърждаваме правото на сходство. Онова, което ни обединява, е по-силно от онова, което ни разделя.

 Позициите на Айън Бурума и Тимъти Гартън Аш съвпадат с американската и британска политика (макар че двамата не я одобряват): неуспехът на Джордж У. Буш и Тони Блеър в техните войни срещу тероризма произтича между другото и от факта, че те се съсредоточиха върху военните средства за сметка на интелектуалния дебат. Твърдоглавата и лицемерна набожност на тези двама лидери, тяхната смесица от стратегическо перчене и детинска наивност, им попречи да ударят там, където е нужно: на терена на догмата, при интерпретацията на свещените писания и текстове. До вчера Студената война се водеше предимно в сферата на идеите, при което културната борба в киното, музиката и литературата беше от ключово значение. Днес ние с безпокойство наблюдаваме как британското правителство и неговият кръг от мюсюлмански „съветници“ флиртуват с идеята „по-добре фундаментализъм, отколкото тероризъм“, неспособни да видят, че тия две неща вървят ръка за ръка и че, ако му бъде позволено, фундаментализмът завинаги би пречил на мюсюлманите в Европа да проведат каквито и да било реформи.

 И все пак насърчаването на един просветен европейски ислям е от капитално значение: Европа би могла да се превърне в модел, в блестящ пример за реформи, които, да се надяваме, ще се развият по примера на Втория Ватикански Съвет, откривайки пътя за самокритика и ново търсене. Но ние трябва да бъдем сигурни, че не говорим с погрешна публика, представяйки фундаменталистите като приятели на толерантността, докато всъщност те само симулират и използват лявата интелигенция за извършването на собствените си ходове, като по този начин си спестяват предизвикателството на секуларизма.

Време е да разширим солидарността си до всички бунтовници в ислямския свят – атеисти, свободомислещи, дисиденти, по същия начин, по който поддържахме източноевропейските дисиденти преди време. Европа трябва да насърчава тези различни гласове и да им дава финансова, морална и политическа подкрепа. Едва ли в наше време има друга кауза, която да е по-свята, по-сериозна или по-належаща за хармонията на бъдещите поколения. И все пак нашият континент продължава да коленичи пред божиите безумци, запушвайки устата на свободомислещите със самоубийствено безгрижие. Блажени са скептиците и невярващите ако те могат да успокоят смъртоносния плам на вярата!

Поразително е, че 62 години след падането на Третия райх и 16 години след падането на Берлинската стена, една важна част от европейската интелигенция се ангажира със злословия по адрес на приятелите на демокрацията. Според тях е най-добре да се седи и да се изчаква, докато в същото време се говорят празни приказки за идеалите на Просвещението. Но ние сме вече далеч от драматичните времена на 30-те години, когато най-добрите умове се хвърляха в ръцете на Берлин или Москва в името на класата, расата или Революцията. Днес заплахата е по-неясна и фрагментирана. Нищо не напомня за страховитата опасност от Третия райх. Дори и правителството в Техеран е книжен тигър, който може да бъде поставен на колене с минимална доза от строги мерки. Въпреки това проповедниците на паниката се увеличават. Кант определи Просвещението чрез мотото „Sapere aude“ – осмели се да знаеш. Културата на смелостта е може би онова, което липсва най-много на днешните управители на съвестта. Те са симптомите на една уморена, съмняваща се в себе си Европа – една Европа, твърде склонна да се съгласи с чуждото мнение и при най-малкия признак за тревога. Но техният добронамерен реторичен сироп прикрива един по-различен мотив: мотивът на капитулацията!

Източник: Либерален преглед

„Катехизис на революционера” представлява устав на руската терористична организация „Народна разправа”. Този документ е плод на колективното творчество на Сергей Нечаев, Михаил Бакунин, Петър Ткачов, Г. П. Енишерлов. На тях принадлежат основополагащите идеи на „революционния макиавелизъм”. Документът се състои от четири раздела, разбити на отделни параграфи.

1. Отношението на революционера към самия себе си.
2. Отношението на революционера към революционните си другари.
3. Отношението на революционера към обществото.
4. Отношението на революционера към народа.

В „Катехизис на революционера” за първи път в руската история е формулирана програмата за широкомащабен терор с огромни човешки жертви в името на „светлото бъдеще на човечеството”. Тази формула по-късно е прилагана от терористичните комунистически организации в различни страни по света, причинявайки неизброими страдания и смърт на стотици милиони хора.

                        КАТEХИЗИС НА РЕВОЛЮЦИОНЕРА

ОТНОШЕНИЕ НА РЕВОЛЮЦИОНЕРА КЪМ СОБСТВЕНАТА МУ ЛИЧНОСТ

1. Революционерът е човек обречен. Той няма свои интереси, работа, чувства, привързаност, собственост, даже няма име. Той има само един интерес, една единствена страст и това е революцията.
2. С цялата си същност, той не на думи, а на дело е скъсал всякакви връзки с т. нар. обществен ред, с целия “образован свят”, с всички закони, фалшивата нравственост, възпитание и общоприетите правила на този прогнил свят. За този свят революционерът е безпощаден враг, и той продължава да живее в него с единствената цел да го унищожи.
3. Презира празното теоретизиране и не желае да се занимава с наука, предоставяйки нейното изучаване на бъдещите поколения. За него е важна само една наука, науката за разрушението. Затова той трябва да познава механиката, физиката, химията и медицината. Ден и нощ трябва да изучава науката за живота, характерите на хората във всички съществуващи слоеве и обществения строй като цяло. Неговата цел е една – най-бързото и безвъзвратно разрушаване на този мръсен социален строй. 
4. Презирайки общественото мнение, ненавижда и всички прояви на т. нар. обществен морал. Морално е за него само това, което помага за тържеството на Социалната революция.
5. Революционерът е обречен човек. Бидейки безпощаден към държавата и към цялото класово общество, той не може да очаква от тях милост или пощада. Между него и тях съществува тайна или явна, но непрекъсната и непримирима война, не на живот, а на смърт. Всекидневно трябва да бъде подготвен за смъртта и е длъжен да се научи да издържа на мъчения.
6. Суров към себе си трябва да бъде суров и към другите. Всички любовни или роднински чувства, приятелството, благодарността и даже самото понятие за чест, се налага да бъдат удавени в едничката хладна страст на революционното дело. За него може да съществува само едно удоволствие, утеха, награда или удовлетворение – това е успеха на революцията. Ден и нощ за революционера съществува само една мисъл, една цел – безпощадното разрушение. Стремейки се неумолимо и хладнокръвно към целта е длъжен във всеки един момент да бъде готов да загине или да унищожи със собствените си ръце всичко, което застане на нейния път.
7. В характера на истинският революционер няма място за романтика, чувствителност, възторг или увлечения. Той няма право даже на лична омраза или лично отмъщение. Неговата революционна страст трябва да бъде обединена във всеки един момент с хладен разум. По всяко време е длъжен да се съобразява единствено с това, което е в интерес на революцията.

ОТНОШЕНИЕ НА РЕВОЛЮЦИОНЕРА КЪМ НЕГОВИТЕ ДРУГАРИ 

8. Истински другар за революционера може да бъде само човек, отдал се на революционното дело, както и той самия. Дружбата, предаността и отношенията между другарите се определят единствено от степента на полезността им за хода на общоразрушителната практическа революция.
9. В солидарността между революционерите се крие цялата сила на движението. Другарите имащи еднакви схващания за революционната борба са длъжни по възможност да обсъждат заедно всички крупни начинания и да взимат решенията единодушно. При изпълнението на задачите те трябва да разчитат по възможност, единствено и само на себе си. В хода на разрушителните действия всеки е длъжен да действа сам, и да прибягва към съвет или помощ от другарите само тогава когато е необходимо.
10. Около революционерът е нужно да има и негови другари ненапълно посветени в революционните работи. На тях трябва да гледа като на част от общия революционен капитал, и те да бъдат на негово разположение. Той трябва като икономист да използва своята част от този капитал и да извлече най-доброто от него. На себе си гледа като на богатство, което да бъде използвано за успеха на революцията. Но това богатство може да бъде използвано само със съгласието на неговите другари.
11. Когато другар попадне в беда, решението дали да бъде спасен или не, не трябва да се влияе от лични чувства, а от това дали е полезно за революционното дело. В такъв случай трябва да се прецени, какъв е приноса на другаря, от една страна, а от друга какви революционни сили ще бъдат необходими за неговото избавление. 
12. Приемането на нови членове в организацията, които са се доказали не на думи а на дела, може да става само с пълно единодушие.

ОТНОШЕНИЕТО НА РЕВОЛЮЦИОНЕРА КЪМ ОБЩЕСТВОТО

13. Революционерът встъпва в държавния, класов и т. нар. образован свят и живее в него с единствената цел да го доведе до по-бързо и цялостно разрушение. Той не би бил истински революционер, ако изпитва жал към нещо в този свят, ако би се спрял пред унищожението на норми, отношения или който и да е човек принадлежащ на света, в който революционерът ненавижда всеки и всичко. Толкова по зле за него ако някакви роднински, приятелски или любовни връзки могат да спрат ръката му.
14. За целите на безпощадното разрушение, революционерът може, а често даже е длъжен, да живее в среда с която не е съгласен. Той трябва да влиза навсякъде, сред всички класи, висши и средни, в дома на търговеца и господаря, в църквата, сред бюрократите, военните, в литературните среди, в Третото отделение (Трето отделение – политическата полиция в Царска Русия, бел. пр.), и даже в Зимния дворец.
15. Цялото това свинско общество трябва да бъде разделено на няколко категории:
Първата категория – незабавно се осъждат на смърт. Организацията трябва да изготви списък на осъдените по степента на тяхната относителна зловредност за успеха на революционното дело, като се разчистват един след друг.
16. При съставянето на този списък и за действие по установения от него ред, революционерите не трябва да се ръководят от престъпленията на присъстващият в списъка, от своята ненавист към него, или омразата, която той предизвиква у народа. Престъпленията на отделното лице и народната омраза към него, могат да бъдат отчасти... полезни, защото биха довели до народен бунт. Революционерите са длъжни да отчетат степента на полезност за революционното дело, която ще донесе всяка изпълнена смъртна присъда. Преди всичко трябва да бъдат унищожени хората особено вредни за революционните организации и такива чиято внезапна и насилствена смърт може да предизвика най-голям страх у правителството, лишавайки го от умни и енергични дейци.
17. Втората категория се състои именно от тези хора, на които временно им се подарява живота, защото със своите зверски постъпки ще доведат народа до безвъзвратен бунт.
18.Към третата категория принадлежат цялата високопоставена сган и разни личности, които не се отличават с особен ум или енергичност, но имат богатство, връзки, влияние и власт. Те трябва да бъдат тероризирани по всевъзможни начини: лъгани, бити, шантажирани и компроментирани с мръсните им тайни, докато се превърнат в роби. Тяхната власт, връзки, богатство и сила са неизчерпаема съкровищница и могат да бъдат в помощ на различни революционни начинания.
19. Четвъртата категория се състои от държавни честолюбци и либерали в различни отенъци. С тях може да се “конспирира” по техните програми, давайки си вид, че сляпо ги следваме, а между другото да присвоят и овладят всичките им тайни, което да ги компроментират докрай, така че при тях да не може да има връщане назад и с техните ръце да се разклатят устоите на държавата.
20. Петата категория – доктринери, конспиратори и революционери от празнодумни кръжоци, действащи само на книга. Те трябва непрекъснато да се бутат и влачат напред в практически самоубийствени начинания, в резултат на което, голяма част ще намерят гибелта си, а неколцина ще станат истински революционери.
21. Шеста и много важна категория – жените, които трябва да разделим на три: 
Първите – апатични, глупави и бездушни, които могат да се третират, като третата и четвъртата категория мъже.
Вторите – горещи, предани и способни, но не наши съидейнички и недостигнали до практически и фактически революционни разбирания. С тях можем да се отнасяме, както с мъжете от пета категория.
И накрая третите – жените, които са наши истински другари и изцяло споделят нашата програма. Ние сме длъжни да гледаме на тях като на съкровище, без помощта на което няма никога да се справиме.

OТНОШЕНИЕТО НА РЕВОЛЮЦИОНЕРА КЪМ НАРОДА

22. За революционерите няма друга цел освен пълното освобождение и щастие на народа, и по точно на черноработния народ. Нашето убеждение е, че това освобождение и щастие е възможно само по пътя на всеунищожителната народна революция. Обединението на всички сили и средства подпомагащи развитието на техните беди и злочестия, ще възвести края на народното търпение и ще предизвикат всенародно въстание.
23. Под революционно народно обединение ние разбираме не регламентираното движение по класически западен образец, движение което се спира на границата на собствеността, традициите и обществените порядки на т.нар. цивилизация и морал, което се ограничава до събарянето на една политическа форма и заменянето и с друга и се стреми към създаването на т.нар. революционна държава. Спасителна за народа може да бъде само тази революция, която ще унищожи до основи държавата и изтреби всички държавни традиции, порядки и класи в Русия.
24. Затова Революционната организация няма да бъде организация стояща над народа. Бъдещата организация на живота без съмнение ще израстне от народното движение и от народния живот. Но това е дело на бъдещите поколения. Нашето дело е пълно, повсеместно, страстно и безпощадно разрушение.
25. Следователно сближавайки се с народа ние преди всичко сме длъжни да се съединим с тези елементи на народния живот, които от времето на самото основаване на московската държавна власт не са спирали да протестират не на думи, а с дела против всеки, който пряко или коствено е свързан с държавата: дворянството, чиновничеството, поповете, еснафите и кулаците-човекоядци. Трябва да се свържем с размирническия свят на разбойниците, тези истински и единствени революционери в днешна Русия.
26. Да сплотим този свят в една непобедима, унищожителна сила – ето това е нашата организация, конспирация и задача.