Ето, че за трета поредна година пътувах до CeBIT в Хановер. Тази година решихме да попътуваме малко повече - самолета до Франкфурт и от там с бързия влак до Хановер. Аз веднага се съгласих на това предложение, тъй като предчувствах, че мога да видя и Франкфурт. Обичам да пътешествам и всеки нов град, който имам възможност да разгледам е малко щастие за мен.
Отлетяхме в понеделник сутринта от втори терминал на летището със самолет на България Air. Самолетът беше хубав, обслужването на ниво, нямам забележки. Аз се радвах, че ще разходя новият си куфар, който Павлина ми подари за рождения ми ден, но нямах късмета да се насладя на удобството му, тъй като куфарът на спътничката ми се развали и като кавалер носех него.
Пристигнахме във Франкфурт навреме и хванахме влака към Хановер. Нямахме време да обиколим Франкфурт сега и оставихме това за навръщане. Влакът ме впечатли с това, че се движеше с 240-250 км. в час. Общо пътувахме към 2 часа, като с тази скорост сме изминали около 500 километра. Представете си нашите железници да се движат с такава скорост! Май никой няма интерес да се направи това, защото тогава няма да има услуга "спален вагон", тъй като ще се пристига до морето за 3 часа!
Но да се върна на пътуването. Самото пътуване не се усети изобщо, а аз зяпах в захлас през прозореца и попивах абсолютно всичко, покрай което прелитахме. Във влака не се пушеше и ми беше трудно да издържа пристигането ни в Хановер. В Германия вече не се пуши никъде. В заведенията липсват пепелници, хората излизат отвън и студуват. На самия панаир пепелниците бяха премахнати също. Предишни години на всяко едно "кръстовище" на пътеките в палатите имаше по едни огромни пепелници с кошче, сега тях ги нямаше. Всички пушеха навън.
Нямахме осигурена стая, затова в Хановер отидохме в туристическото бюро, където една услужлива жена започна да ни търси квартира. Успяхме да си намерим квартира на 15 минути от гарата и придвижването ни до панаира беше лесно и удобно.
Хазаите ни бяха възрастни мъж и жена, които не разбираха английски. Ние не разбирахме немски, но това не пречеше ние да им говорим на английски, а те да ни отговарят надълго и нашироко и с усмивка на немски език. След всеки наш разговор се чудехме кой какво ли е разбрал, но често телепатията сработваше и желанията ни се изпълняваха.
За панаира няма да говоря, ще се спра върху другите си впечатления. Едно от тях беше, че видях опашка от хора. Тя беше дълга около 50 метра и започваше от площад Крьопке и стигаше до един магазин, който бързо познах, че е книжарница. Споделих с моя спътник колко съм изумен, че виждам опашка за книга. С огорчение коментирахме, че в България това вече рядко може да се види. Опашка за поп-фолк събитие е далеч по-вероятно да се види.
Улиците не бяха чисти, но пък не бяха и така мръсни, каквито са нашите в София. Плакатите - само на определените за това места. Стълбовете чисти, няма ги тези грозни гледки, на които сме свикнали в София с надиплените и смачкани плакати, които могат да се видят навсякъде.
На самите плакати - Нов симфоничен оркестър, музика на Шуберт, Щраус, опера, нова театрална постановка, концерт на някаква немска звезда. От плакатите лъха на култура. Гледайки ги ме обзема някакво чувство на възхита и отново в мен се връща тъгата за българската действителност.
Един приятел си купи кола (голяма, сива със 7 места и ухаеща на ново - за марка не питайте, аз съм компютърджия, не ме бива по колите :) ) за 1200 евро. Каза, че била на 9 години, но возейки се в нея чувствах, че сякаш не е ползвана изобщо.
Така имах възможност да преживея и нещо друго. Возейки се в колата на излизане от Панаира видях, как полицията пренасочва движението. Изпратиха ни да се движим в обратна посока, а след това се вляхме в друг булевард на който и двете ленти бяха предназначени за нашата посока. Оказа се, че за да се облекчи трафика в пиковите моменти, някои от булевардите стават еднопосочни. Мантинелата по средата на булеварда служи като стрелка - тя се придвижва и осъществява пренасочването само към едното платно. Няма я Леля Пена да върши това - всичко се контролира от център за управление на трафика.
В рамките на панаира всичко е много скъпо. Една наливна бира малка струва 3.5 евро, но извън панаира цените са малко по-спокойни. Една от вечерите тръгнахме с моята колежка да търсим кръчмичка да седнем и да изпием по бира. Обиколихме го 10 пъти центъра на Хановер, но такава не открихме. Аз търсих една определена, но нямах късмет в намирането и. Въртяхме се в кръг и след 2 часа обиколки седнахме в едно кръчме тип "Бар Наздраве". Седнахме на бара и поръчахме по една бира. Аз се огледах около себе си: Хора стоят, пият спокойно биричка, говорят си тихо, вежливо. Масата празна, само една бира. Няма пепелник, няма нищичко, което да те накара да се почувстваш в заведение. Едно такова стерилно и невинно, като все едно си на детска веселба. Нервите ми не издържаха и излизах чат-пат да пуша отвън, чудейки се на акъла на немците - как може, питах се аз, да изхвърлят всякакви пепелници и да направят всичко толкова невинно! Малко по-късно посетих тоалетната, която ме развесели. Писоарите имаха табелки над тях. На тях пишеше: Бира, Спиртен алкохол, Вино, Ликьор. Един вид - разделно изхвърляне на отпадъците. Това беше оригинално хрумване :)
На следващата вечер със същия приятел, който си купил колата открихме въпросното заведение. Казва се Бавариум, от Аквариум и Бавария.
Там си поръчах един баварски специалитет. Помолих сервитьорката за хляб, а тя ме погледна много учудено. Така и не ми донесе хляб. Но ми донесе поръчката и аз се учудих като нея не себе си, че съм пожелал хляб. Това, което ми донесоха беше един огромен свински бут със салата. В бута игриво бе забит един нож - адски първобитно! Бута беше толкова вкусен, че съжалих, че не можах да го изям целия. Докато го консумирах забелязах, че на група китайци им сервираха същия бут, но .... суров! Коментирахме с моите приятели, че вероятно са искали да спестят пари от печенето :)
Извън заведението, на мястото за пушене станах свидетел на разговора на едни руснаци, които също пушеха отвън. Видимо пияни, те говореха за "девушки" и спряха един продавач на цветя. И се почна един пазарлък за покупката на 5 рози. Момчето, което продаваше беше притеснително и явно беше, че не е от Германия, не говореше и добре английски. То не му и трябваше, защото само един от групата руснаци знаеше един келяв английски и превеждаше на другите. Но веселите руснаци успяха да спазарят розите на добра цена, като постоянно повтаряха "Девушек, девушки". Явно са имали приятна вечер. На мен обаче не ми се понрави тази цигания за 1 евро, дето я направих.
След като свършихме работа в панаира с моята колежка се запътихме към Франкфурт. Там тя си хареса един куфар и го носи из цялото ни пътешествие. Бяхме си оставили багажа на гардероб, а тя куфара го купи след това, та го носи 4-5 часа из града, влачейки го на колецата. Понякога, когато имаше прегради от хора и влаченето не беше удобно, тя като истински титан го хващаше и повдигаше над главата си, а немците се смайваха на силата и, неподозирайки, че куфара е празен :)
Във Франкфурт ни посрещна живот! Млади хора, облечени много странно, с интересни прически и грим. Веднага разпознах Готик култура в някои, а в други ми беше загадка. Малко по-късно разбрах, че тези хора са се събрали да протестират. Засякохме ги до един фонтан да носят плакати, от които аз нищо не разбрах. Питахме няколко девойки, които пък не успяха да ни отговорят за какво протестират. Но явно беше, че са срещу клането на животни за производство на кожени облекла - поне по картинките на плакатите.
Сега ще пусна малко снимки :) Не знам колко добър се получи този пътепис, но се надявам да сте разбрали нещо :)

Жената котка. Причака ме на щанда на Revoltec, също както и миналата година :)


Колорит да искаш! :)




Някой да ми преведе :)



За съжаление не съм качил много снимки, но ще кача още в понеделник :)

Остават само 24 часа докато излетя в небесата на път за Хановер и най-голямото технологично изложение в света CeBIT 2007. Нямам търпение да се кача в самолета и да полетя натам! Да се докосна до най-новите технологии, да видя отново Германия и да се разхождам из панаира :)
Тръпна в очакване часовете и минутите да отлетят за да полетя и аз :)
Не съм пътувал от няколко години със самолет и с нетърпение очаквам утрешния полет :) Много обичам излитанията и приземяванията, а гледката е неописуема и винаги съм я обичал. Тази година до Хановер ще имам цели две излитания и надявам се две приземявания :) Навръщане още толкова :)
Чувствам се готино тази година. За първи път ще пътувам до Европа със самочувствието на европеец. На член на Европейският съюз. Приятно ми е да си го помисля дори :)
Мисля си като се върна, някъде на 24-ти март да си спретнем една среща на по бира, както беше миналата година :) Ще помоля Яничка да се заеме с организацията, тъй като на мен няма да ми е възможно.
А като се върна ще разказвам и ще донеса много снимки от Хановер :)

След като се качих на метрото започнах да се оглеждам с широко отворени очи. Метрото се движеше надземно през по-голямата част от пътя си, а от квартала, в който бях настанен аз до центъра имаше 45 минути пътуване.
Направи ми впечатление, че 30 минути влакчето се движеше редом с три леки коли, които караха с еднаква скорост и спираха на светофарите по същото време, по което спираше на спирките и трена. Учуди ме тази прецизност, в България не можеш да видиш лека кола да върви 30 минути редом с трамвая. Вместо това ще я гледаш не повече от минута, преди да се изстреля с бясна скорост в опит да надхитри зелената вълна.
Минахме през спирка, която бе обявена като Siemens Platz. До спирката имаше сграда, на която пишеше Siemens. Попивах като сюнгер всичко което виждах по пътя си.
Малко преди Kropke (чете се Крьопке) метрото влезе под земята. И две спирки по-нататък вече бях в центъра, сиреч Хаупфбанхоф. Това име толкова се мъчех да го запомня, добре че сега си го припомних от една снимка :)
На спирката аз започнах да чакам друго метро, на което да пише Messe. Такова не се появи 5 минути, когато при мен дойде една жена и се опита да ме попита къде спира метрото за Месето. Аз и казах, че мисля че е тук, но не съм сигурен. Всъщност, разговорът ни беше доста забавен, тъй като от всичко се разбираше Messe и със знаци се сочеше посока. Оказа се, че е полякиня, която не знае английски, но пък разбира руски. Тя пое инициативата и "разпита" други хора, които ни казаха, че трябва да се качим едно ниво по-нагоре, да продължим надясно и да слезем отново на перона. Тоест, чакали сме на грешния. И се запътихме към правилния перон, като по пътя се "разговорихме" за това кой от къде е. Пътувахме заедно до панаира, като продължавахме да си говорим с ръкомахане и множество неразбирателства :)


Накрая стигнахме, пожелахме си всичко най-добро (въпреки че тя явно искаше да остане с мен) и се разделихме. Аз имах друга работа, трябваше да звънна на Stratovarius и да се видим. И това и направих.
но първо отидох до журналистическия център, където ползвах Скайп за да звънна на Страто и да се уговорим къде да се чакаме. Разбрахме се да се чакаме пред Convention Center (пресцентъра), обаче то е една огромна сграда, която има множество входове, та докато се засечем си звъняхме поне 5 пъти и аз лично обиколих сградата 3 пъти (която е с размер на НДК!)
Накрая щастливи се засякохме и се щракнахме пред Пресцентъра :)

След като се събудих на първата си вечер в Хановер, аз отидох да закуся. Аз не закусвам по принцип, но този път реших да хапна добре, защото ме очакваше доста обикаляне цял ден, а и цените в панаира бях чул че са доста солени. А и нямах голям избор - нямаше как да пуша в апартамента, а аз сутрин се събуждам с поне няколко цигари изпити с голяма чаша кафе. Така че трябваше да се примиря със закуската и с нея да подтисна тютюневия глад, който ме гонеше. За моя изненада в кухничката намерих табла със сиренце, нарязани филенца и саламчета, масълце и други вкусотии, както и много вкусни питки. И което ме зарадва най-много - пълна кана с кафе, горещо и ароматно. Хазяите ги нямаше, бяха заминали на работа.
Кухничката беше малка и по стените имаше снимки на малко усмихнато русо момиченце, което явно беше дъщерята на хазаите ми. Те бяха от руски произход, дошли в Хановер преди 10 години и установили се тук. Изкарваха част от доходите си отдавайки под наем едната си стаичка на постоянно прииждащите през годината посетители на всякаквите панаири, които се провеждаха в Messe-то.
След като закусих аз излязох и започнах да търся метрото. Предишната нощ бях се лутал няколко часа да намеря квартирата, затова сега посоките ми бяха малко объркани, но успях да се справя със завидна лекота. Дори аз останах учуден от себе си.
Улиците бяха чисти, въпреки че предната вечер бе валял сняг. Снегът бе леко топчест и не се лепеше по тротоарите и улиците, затова вятъра го беше издухал. Свидетелство за моето предположение бяха малките покривки снежец в краищата. От полъха на студения, но въпреки това лек ветрец, снега леко се завихряше. Този сняг ми направи голямо впечатление, не бях виждал такъв сякаш.
Въздуха рано сутрин бе вледеняващ. Имаше слънце, но бе студено.

Когато стигнах до метростанцията снимах разписанието, за да не го преписвам.


Достатъчно студено беше, че да почна и да пиша. Огледах странните апарати за продажба на билети, часовника и стъклената спирка и се присламчих към хора, които за мое учудване говореха на български език. Аз ги послушах леко и развеселен реших да ги поздравя. Колко ли щяха да се учудят, а? Щяха и да се зарадват, сигурен бях! Все пак, на хиляди километри да срещнеш на спирката на метрото други българи - ми това си е събитие.
Отидох до тях и казах приветливо:
- Здравейте! И вие сте българи! Радвам се да ви видя.
Настана лек смут, чу се едно "да" и всеки се загледа в другия, а след това продължиха да си говорят за каквото си говореха. На мен ми стана тъпо и се отдалечих. Метрото дойде, а аз се замислих над току-що случилото ми се. Някак не можех да асимилирам това поведение
Следва продължение

Да напиша и аз нещо за престоя си в Хановер, единственото място извън България, което посетих досега през тази година :)
Хановер ми харесва, това е първото нещо, което мога да кажа за този град. Пристигнах късно вечерта с един куфар, една раница и лаптоп на раменете и се запътих директно към метрото, обхванат от страх, че ще го изпусна. След кратко лутане успях да стигна до метростанцията чрез няколко ескалатора и дори успях да намеря точната гара, която да ме отведе до Зарщед. Имаше две влакчета, които ходят до Лаатсен, но само едно продължава и до Зарщед. Успях да хвана правилното, като преди това оглеждах с интерес метрогарата. На пода беше пълно с угарки, хвърлени кутийки и т.н. Което ми подсказа, че мога да запаля цигара. Бях уморен от дългия път и много ми се пушеше. След третата цигара и метрото пристигна. Чувствах се много щастлив и се качих. Набутах се на едни седалки, които са по 4 и така заех мястото пред мен с куфара. В ръцете си държах и лаптопа и раницата, че и още една раница. Момче и момиче развеселени от купона, на който бяха явно не останаха много очаровани от това и седнаха един срещу друг и повече не ми обърнаха внимание.
През пътуването ми, продължило точно 45 минути аз гледах като треснат през прозореца. Магазини...Simens Shtadt ... колите се движеха наравно с метрото, което по едно време излезе и почна да се движи като трамвай.
Пристигнах на гарата в 2 часа посреднощ. Бях в Зарщед. Навън беше алпийски студ и пръстите ми едвам се разтваряха да отворя картата на квартала, която даже се беше втвърдила заради найлоновата опаковка (джоб папка).
тук започна моето второ лутане из един от най-крайните квартали на Хановер, Зарщед.
Квартала беше умрял от тишина. Нищо не се чуваше, нямаше кой да те напсува, камо ли да те упъти. След едночасовото клатушкане и чакане на метрото аз отчаяно търсих тоалетна и ... естествено, едно много добре поддържано борче послужи за прикритие. После това борче се срещна с мен таман още 3-4 пъти, когато се връщах всяка вечер към 1 часа порядъчно наквасен от купоните на панаира :)
Накратко - лутането из квартала продължи още поне час и половина. Причината бе в това, че улицата Am Грухнещо си (някаква гора на немски) така и не я намерих. Намерих Ам Нещо друго си, което всъщност било същата улица, но от стълба в ляво нататък. Странна работа. Откъде да знам че Ам Грух свършва ей тук и от тук натам улицата вече е друга? Така се наложи да събудя цяла къща с народ, мислейки, че това е Ам Грух 22.
Хората от тази къща бяха достатъчно любезни да не се навикат в 3 посреднощ, а да ме упътят най-любезно към другия край на улицата. И така, успях да стигна до моята квартира.
Сутринта се събудих и с жар на пътешественик излязох от квартирата в 8 сутринта и щракнах моя блок и улицата. 1-во за да ги намеря отново без проблем и второ, за да ви ги покажа :)