Всички знаят какво значи думата вина, някои дори са изпитвали това чувство.

 Чувството за вина според Фройд се формира като продължение на инстинкта за самосъхранение, Фройд счита, че вината  е резултат от формирането на суперегото, което пък е водещо за получаването на любов от родителите и заобикалящия ни свят.

За да оцелеем повече като хора, а не само като живи организми, ние трябва да си изработим механизми, с които да успеем да се напаснем в заобикалящата ни среда.

Вината - е един от тези инструменти, чрез вината ние си взимаме поука да не постъпваме по определен начин, защото постъпвайки по този начин рискуваме да бъдем отхвърлени.

Психиката е химия. Дори любовта се характеризира като съвкупност от химични вещества в определени зони на мозъка. Вината също е резултат от химични реакции, задействащи се при определени обстоятелства.

Някои хора са по-благосклонни към изпитването на вина, докато други са по-малко предразположени, поради което стават престъпници.

Ако от едната страна стои престъпният ум, от другата страна стои човекът, изпитващ вина за всичко.

Да се родиш виновен, да изпитваш вина е усещане, което понякога порязва всичко, намиращо се в гърдите ти... Вината понякога става обземащо чувство, което кара редица хора да се самобичуват или дори да се самоубиват.

 В резултат на миг невнимание, убивате в автомобилна катастрофа пешеходец, или дори, пътници в друг автомобил. Мисля си, че ако това ми се случи, никога не бих преживял този товар.

От друга страна аз все по-често се чувствам виновен, дори не можейки да определя за какво точно и пред кого точно съм съгрешил. Усещането обаче е точно такова... все едно минава нож пред гръдната област и той минава хиляди пъти в секунда, успявайки да разкъса всичко за пореден път.

Понякога болката е непоносима. Понякога физическото самонараняване е единственият начин да спра болката.

Характеризирането на дадено действие като престъпление е субективен фактор и винаги е било съпровождано от обществено-допустимите норми на поведение в дадения исторически период.

 Не винаги хората, които изпитват непрекъснато вина, изпитват вина за стореното от тях. Субективността на категорията престъпление може да се опише със следните примери:

1. Лъжата е най-разтегливото понятие. То може да се класифицира като престъпление, съгласно действащото законодателство, ако е лъжесвидетелстване. Може да бъде оправдана, ако бъде модифицирана като "благородна" и осъдена морално, ако е "грозна". Неказването на истина е лъжа. Премълчаването на истина - също е лъжа. Но в някои случаи суперегото е готово да жертва моралните устои в името на други по-висши цели - запазването на приятелските взаимоотношения с човек, за когото сте разбрали, че е рогоносец, например.

Вторият пример, който ще опиша е свързан с кражбата: "Един мъж откраднал от аптеката скъпоструващи лекарства за да спаси болната си жена. Човекът извършил кражбата, тъй като нямал пари."

Редица хора са готови да оправдая това действие, незамисляйки се всъщност дали тези скъпоструващи лекарства не са взети на кредит от аптекаря, и дали нанесените щети на аптекаря няма да извадят последния от равновесие (като например той да се самоубие, заради фалит... или да извърши престъпление, за да набави нужните му пари за кредита)

Рамките, в които се поставяме за да се социализираме, са господарите на нашето самосъзнание. Прекрачването им води до вътрешни конфликти, вина, срам...

Последният пример за разтегливостта на моралните граници са почерпени от блогъра plankov, който беше дал следният пример, свързан с телефонните измами.

ТВ показаха възрастните и безпомощни хора, като жертва на измамници, които измамници са се представили за мними следователи и са поискали подкуп от възрастните хора, за да се предотврати влизането в затвора на техния внук, който катастрофирайки е убил бременна жена.

Следващият път, когато извършите нещо, за което съществува вероятност да бъде квалифицирано като лъжа или кражба - помислете дали оправданията пред самите себе си, са достатъчно обективни. Следващият път, когато осъдите някого, помислете дали обвинението ви е достатъчно обективно.

Една сълза... Една сълза пролята
в тайната прегръдка на нощта.
Една сълза... Една тъга позната,
изпълваща с безкрайна пустота.

Една сълза... Една любов невъзможна,
отхвърлена, отчаяна, сама.
Една сълза... Една целувка сетна,
възкръснала във мрака на съня.

Една сълза.... Една съдба неясна,
безрадостна, изпълнена с тъга.
Една сълза.... Една жена нещастна,
ридаеща безмълвно в нощта.

Не ме харесваш? Трябва ли да страдам?
Да сложа край на моите мечти?
Или да се обърна и да те забравя,
да спра да те обичам аз...почти?!

Не ме ли искаш? Няма да ти преча!
Какво мислиш за мен - кажи ,а не мълчи!
Не ме обичаш? Трябва ли да плача,
щом сълзи няма в моите очи?

Не ме желаеш? Мисля,че е ясно,
щом дори отбягваш моето лице!
Сърцето ми - то бие толкоз бясно,
а ТИ-ти всъщност имаш ли сърце?

 Недей да идваш вече в съня ми
и устните ми жадно да целуваш,
а после празен да е пак деня ми,
а ти във вените ми да бушуваш!

Иди си, като приливна вълна-
брегът за мъничко целунала...
Иди си, като есенна слана-
цветът докоснала и в рана го превърнала!

 Иди си от сърцето ми ранено!
От мислите ми си иди!
В душата ми, докрай изпепелена
недей да ровиш с пръсти зли!

Мога ли да си заповядам на сърцето,
като сляпо то само избира?!
И колкото и да си спомням, че не трябва
сълзи и болка до безкрай побира.

Мога ли да си заповядам на сърцето?
Да лъжа него или себе си, не зная...
Да му кажа да не трепка бурно
когато казвам му, че идва края!

Мога ли да си заповядам на сърцето
да обича този, който аз му кажа?!
До болка впити в мен са иглите на забрава.
На теб, любов, или на себе си да се докажа?!

Мога  ли да се правя, че не разбирам
когато истината пак от мен прикриваш?
Да се правя на щастлива, когато умирам..
Да не плача когато нож в сърцето ми забиваш...

Мога ли? Да искам аз да спра
и да изтръгна любовта си от дълбоко.
И мисли, чувства и мечти
да изтръгна отведнъж жестоко?!

   Викаме по тях, псуваме ги, но без тях не можем. Що е то?

   Лекар и зъболекар.

   Такъв е животът. Случва се. През деня се радваш на дребни житейски неща, а вечерта? Олеле, божке, молиш се на всеки и на всичко да не дойде вечерта и тъпата болежка зъбоболна! Виеш като куче, пиеш хап след хап...

   При една до болка позната идентична болка за пореден път, не за първи, се чудех защо са ни зъбите в устата!? За да ни боли!?!

   Бях хвърлила око на един мъдрец на зъбар да го водя. Напомняше за себе си от години. Един хирург ми беше намекнал деликатно, че ще ми създава ядове и че бил "полегнала Тодора". Нищо чудно да даде фира и предният зъб, когато реша да се отървавам от мъдреца. Пък и какво име има само! Мъдрец!?

   И така.Тормозът ми дойде заплануван. Винаги отлагам до последно, докато може да се търпи.

   Снимка, час и хайде на среща със зъбара (така ги наричам галено зъболекарите). И се започна!?! Упойка, две, час, два, три. Не излиза и не излиза. Зъбът. Мъдрецът. Зъбарят се препоти два-три пъти. Смени три ризи пот, пустият му зъб не излиза. Не иска!!!

   Часовникът пред мен отмерва седенето ми на "електрическия стол", а болката се усилва ли, усилва. Три часа са това, не минута, две. Зъбарят видимо се притесни. Явно се беше надценил, когато ми каза: Ще го дръпнем! Денят е четвъртък.

   През главата ми минават различни мисли. Ето сега болката ще свърши и край, забравям. Да, ама не! Цифри, стрелки, опитвам се да изключа мозъка си, с него и болката. Не, това не се случва с мен, а с някой друг. С най-големия ми враг! Имам ли врагове? Нещо подобно на отделянето на тялото от душата, или обратното беше? В случая няма значение. Важното е да мисля върху нещо и да не мисля за това, което се случва с мен, в моята уста, с моите зъби. Стоп. Не зъби, а зъб. Един единствен. Някога кралете болели ли са ги зъби?

   Говоря сериозно!!! Зъболекарят започна да звъни по телефона. Разговорите касаеха моя зъб. Свикване на "консулт" по телефона. В главната роля - моят мъдрец!

   Да, утре в 11.45, ако не е за пред студентите - във вторник в частния кабинет. Между разговорите - нови опити за дръпване на зъбчето. Сякаш не за зъб става дума, а за цепленка.

   Разговорът се провежда с доц. Х от МА, стоматологията  (МА - медицинска академия).

   А моя милост се чуди вече на кой свят е!?

   Зъбарят ми съобщава приятно - временно - неприятната новина, че спира с ваденето на мъдреца!? А добрата новина е, че утре, петък, ще ме приеме нейно величество доц.Х, която на момента ще прецени, дали може да стана опитно зайче пред студентите или чаааак във вторник....в частния кабинет на въпросната преподавателка.

   Тръгвам си ни жива, ни умряла. В къщи вия в банята. Дете малко - ще го изплаша. Чувствам се като "клан клан не доклан", или като "дран дран не додран"!!! Мъж се чуди на къде да гледа. Да ме извинява мъжкото съсловие, но в такива случаи не знаете на къде да гледате и какво да правите,  особено ако касае собствената ви жена. За чуждите - не зная.

   Както си виех, така и си затананиках в такт с виенето. Облекчава. Изпитана и проверена марка.

   Междувременно съпругът ми се чу с брат си, който наскоро беше ходил на зъболекар, да се отървава и той от мъдрец. Зъболекарят бил и хирург. Даде телефона и започнах да звъня. Никой не вдига! Някои моменти ми се губят от хаповете. Сутринта първата ми работа беше да се обадя на зъболекаря. Вива! Чух медения глас на доктора! "Заповядайте в кабинета." Ще заповядам! Къде ще ходя да не заповядам?!?

   Не усетих кога от единия край на София стигнах до другия. И ето великият час настъпи - пред кабинета съм на зъболекаря - хирург. След като цяла нощ се чувствах като "клан клан недоклан", вече живеех с мисълта, че мъдрецът ми го няма, че ми е едно леко и хубаво на душата...

   Бях се "дрогирала" с достатъчно болкоуспокояващи да притъпят болката, така че имах усещането, че гледам тъпо. Какво ти усещане, направо си гледах така. Тъпо!!!

   Малко изчакване и започна вторият тур. Обясних на зъболекаря какво-що ми се случва и се започна....повторен опит по освобождаването от скъпоценното ми зъбче.

   Мъдрец - това звучи гордо, стига да не ти е в устата, да ме извиняват мъдреците.

   Започна се с редовния преглед и обяснение какво са ми правили предната вечер. Поглед към снимката и всичко започна от начало.

   Боже, мислех си, няма ли най-после да свърши? В такъв момент съм склонна да давам всякакви обети, включително и че ще откажа цигарите!? Това е докато мине. После си е за после.

   Зъболекарят - хирург. Разбира си от работата човекът, но пустият мъдрец не мърда. И този зъболекар започна да се поти. Какво да кажа? Явно мисията ми е да тормозя зъбарите с неудобните си зъби. Гледам го - притеснява се нещо. Ту снимка гледа, ту зъб вади.

   Опитвам се да не мисля, доколкото е възможно в такава ситуация, да си представям, че случващото не се случва с мен, а е някъде извън мен. Чувам зъболекарят да казва: Трябва да се резне!

   Ами режи, прави, струвай, но не го искам в устата си !- отговаря другото ми аз, седящото на стола, а онова, витаещото си мисли за други по-приятни неща - за морето, пясъкът, гларусите, чайките...

    Няма мърдане (на зъба) и след рязането. Около мен кървища - зъб не мърда, не шава, не излиза!

   Върхът беше, когато зъболекарят извика колежката си, зъболекарка от съседния кабинет да му помага.

   Боже, все на мен ли? Това е третият зъболекар, който се намесва във ваденето на един и същи мъдрец!?

   Гледат се разбиращо над главата ми. Аз гледам ту единия, ту другия. Титулярът зъболекар дава инструкции на колежката си и отново се започна...

   Усетих мърдане! На зъбът, разбира се! Уф! Най-после! Да, ама не. Мръднал, но си стои. Закотвил се, удобно му, приятно му в моята уста и не се дава на клещи и всякакви там хирургически инструменти.

   Вече питам в прав текст: Докторе, ще го вадиш ли или да умирам?

   ...- Рано ти е още. Потърпи още малко.
   И така с двама зъболекари над главата ми - единият държи нещо си, другият друго нещо си и дойде големият час да видя зъб в ръката на зъболекаря. Уф! Най-после!

   - Още малко, да извадя и другата част - чувам го да ми казва.

   Не, не пак! - мисля си аз с това, което ми е останало да мисля.

   - Спокойно, щом веднъж е тръгнал - чувам го да ме успокоява.

   Пред погледа ми "Дядо белобради ряпа взе да вади". Хайде де, няма ли да излиза тази ряпа от устата ми вече!? Толкова помагачи - възвръщам чувството си за хумор.

   И виждам в ръката му другата част от зъба!!! Ще се живее!

   Да ставам от зъболекарския стол, докато зъболекарят не е хвърлил око на някой от другите ми зъби!!!

   Един момент, ако излезеш така навън, ще изплашиш хората с кървавото си лице! - казва ми докторът.

   Промивки, процедури, традиционни неща. Не се усещам имам ли глава, имам ли "чене", нито себе си. Докторът ми пъхна нещо в устата, през което нещо ми се наложи да го попитам колко му дължа.

   "Петдесет лева, имайки предвид, че си беше операция" - казва ми докторът извинително. Милион давах в момента, ако го имах, а той - 50 лева някакви си там. Последва инструктаж, какво да правя, да се обадя непременно на следващия ден по телефона, за да не се разкарвам до кабинета. Ако има проблем, непременно да отида...

   Докато се прибрах от единия край на София до другия ми светна пред очите.

   Отново като на кинолента мина пред очите ми четвъртъкът, когато всичко започна и петъкът, когато всичко свърши. Отново си представях дядо белобради - как докторът дърпа навън, зъбът се дърпа навътре. Докторът навън, зъбът навътре!!!

   Следобеда ми мина мисълта: Я да отида да се обадя на доктора, дето го започна ваденето и да му кажа, че още съм жива! Взе, че спря токът. Тъкмо стигна до вратата, спре! Връщам се. Пускат го - токът.Стигна до вратата - пак спре! Така няколко пъти, но аз съм си навила на пръст, че трябва да отида. Човещинка!

   Между две спирания на тока успях да изприпкам - кабинетът е близо до дома. Като ме видя и се панира в началото. Нормално! Знае какво започна и не довърши.

   - Спокойно, докторе, дойдох да ви кажа, че още съм жива!!!

   - Ами...радвам се, че така се развиха нещата...Може ли да те попитам колко ти взеха?

   - Разбира се - 50 лева - отговорих му аз.

   - Там където те пращах щяха да ти вземат много повече - каза ми зъбарят...

   Нали няма да ме питате колко повече?В пъти повече!!!

.........Това се случи преди има няма една година......

   Няма да ви се разсърдя, ако докато четете написаното тук-там на устните ви разцъфти една широоока усмивка.Сега може, но преди има няма една година - не можеше....

Аз всички радости на тебе дадох,
аз всички песни с тебе споделих,
аз всички пътища по теб изстрадах,
аз всички дни на тебе посветих.
Аз всички удари след теб събирах -
душата ми една не изгоря ...
И ако трябва утре да избирам,
отново тебе аз ще избера.

Евтим Евтимов

       За смисъла на живота-монолог на един ангел

                              Маги Назер 8д,НГДЕК                     

        Събудих се със същия металически вкус в устата.Отворих очи. Огледах се още сънено с тихата надежда, че си беше отишъл... Май го нямаше, прошепнах си аз... Станах и отидох до банята. Огледах се в огледалото и се сепнах от ужас... Той беше редом с мене... Моят голям страх... Той беше там. Засмя се зловещо, сграбчи ме за врата и чевръсто се гмурна в мене... Харесваше му да живее там... Той ме убиваше всекидневно, погубваше радостите ми... В мене нямаше нищо друго... Марк Твен е казал : '' Да имаш кураж не значи да не се страхуваш , a да си господар на страха си ". Господар? Господар на страха си? А дали беше възможно?

      Kakва съм аз? Коя съм аз? Имаше ли изобщо "аз"? Не знаех... Страхът ме бе обсебил напълно... Страх от самотата, стах от болката, от хората, чуствата... Не изпитвах нищо друго освен страх, болка, празнота.

        "-- Не се страхувам от тигрите, но се ужасявам от теченията. Нямате ли параван?

        ''Да се ужасява от теченията... Не е присъщо за растенията - помисли си Малкия принц - Това цвете явно има много сложен характер..."

         --Вечер ще ме покривате със стъклен похлупак. У вас става много студено.                "

Нима и аз като цветето на Малкия принц живея под стъклен похлупак - в свой измислен свят, където никой не може да ме нарани? Но в този свят никой не може и да ме обича, нали... Похлупакът спира и любовта... Уморих се да се страхувам...

     Лежах отпусната на леглото, току-що събудила се, с лист в ръка... Искаше ми се да напиша нещо, да излея всичката си мъка върху белия лист, но не усещах нищо друго освен стичащите се по бузите ми сълзи... Тази тежест , която чуствах... Тази несподелена мъка, която ме тормозеше, сякаш от векове, изпиваше и последните ми сили... Исках да споделя, но нямаше с кого, исках да се оттърся от този товар, но бях заобиколена от врагове... "Да простя?... За какво?... Малко ли преживях? С какво сгреших? Защо не мога да бъда обичана?...." - Това бяха само част от въпросите, които минаваха през ума ми, светкавично бързи и все толкова объркващи. Облякох се и отидох до черквата... Прекръстих се, влязох... Запалих свещ... И втора, и трета. Но колко ли свещи трябваше да изгорят, за да изкупят вината ми... Вината, която чувствах в сърцето си...

       ''Простено" да си кажем и "Прости".

        Защо се бавим, времето лети -

        на кукувица чуваме броенето...

        Животът ни лети, а ний пестим

        усмивки и сърца. Да си простим-

        единствено не ни прощава времето."

Да си простим... Така силно искам прошката..., оглеждам се, но около мен виждам само непознати, студени лица... Дааа... Всичко друго е по-важно от това да бъдем хора. Няма да плача... Ще стискам зъби, ще затварям очи пред болката и ще се моля да отмине безвъзвратно... Няма да открия чуствата си на никого, няма да обичам и няма, няма да плача..., за да не ме наранят... Отново!  Къде съм? Изгубих се без следа... Каква съм? Остана ли нещо от мен след всичката болка...?

       Прибирам се вкъщи... Въртя ключа, отварям вратата... Хвърлям се на леглото и покривам главата си с възглавницата ... Само ако можех да не мисля, да не чуствам... Внезапно ме обзимат мисли за смисъла на живота... Една вселена... Една галактика... Една планета... Една стая... Едно тяло... Толкова много затвори и само един център- аз! Колко е голямо пространството? До къде достигат духовните граници? Или всичко е илюзия? Пускам радиото, но вместо поредната сърцераздирателна балада фокусирам вниманието си върху нещо съвсем различно..., нещо,което изцяло променя възприятията ми...

      ''Ако си дал на гладния
       дори трохица хляб от своя хляб.
      Ако си дал на скитника
       дори искрица огън от своя огън.
      Ако си дал на милата
      от своето сърце.
      Ако си дал на чуждите
      живот от себе си.
      Ако си дал, ако си дал,
      ако си дал от себе си,
      не си живял, не си живял на празно.

Колко пъти съм чувала тази песен... И просто не съм се замисляла, че именно в това се състои отговорът... За какво живеем..., за какво друго освен да обичаме, да даряваме обич... И неслучайно Аристотел е казал: "Когато ние като отделни индивиди се подчиняваме на законите, които ни наставляват да постъпваме по един или друг начин с оглед на благото на общността като цяло, с това косвено помагаме да се увеличи щастието на всички човешки същества".

      Вятърът заблъска по прозорците ... Тъмнината бавно покриваше целия град... Спомени и моменти изплуваха един след друг... Отворих прашното ковчедже,скрито под кревата. Моята малка съкровищница. Нощта бавно изпепеляваше... Седях на пода и разглеждах една по една красивите, макар и вече омачкани снимки, стихотворения, записани мисли... Спомени... Спомени от живот, изпълнен с обич, надежда, мечти... Много снимки минаха през ръцете ми, но както повечето неща в живота най-ценното открих на дъното. Сгънато на четити, пожълтяло листче, пазено кой знае от кога... Листче, на което бе събрана човешката мъдрост и опит...

      "Макар  двама да следват своите човешки интереси и да търсят познание с различни средства, и двамата разкриват, че не е толкова важно дали животът има смисъл, а дали ние придаваме смисъл на живота, който живеем."- Далай Лама

     Все чакаме някой друг. Несигурни в себе си. Недоверчиви, невярващи. И защо? Защото не вярваме в себе си... Защото искаме да ни съжaляват, да ни съчустват...., а можем... Защото всеки носи доброто в себе си. Въпросът е дали го е потърсил. Не помня колко продължи... Знам само, че стоях на пода, безмълвна, обляна в сълзи... Истинска... Бях изпълнена с надежда... Защото имах цел, не каква да е цел, а онази-лудата,   зашеметяващата, грандиозната... От която ти спира дъха... Която ще следваш, докъто можеш,докъто те има... Моята цел е щастието, любовта, това да постигна нещо в живота си...

     Бях тръгнала вече по една пътека... Нямах право да се обръщам назад.Оставаше само да повярвам в себе си и да прогоня страха... Пътят беше дълъг и каменист, но тръгнала веднъж по него единственото нещо, което можех да направя, бе да се наслаждавам на изкачването...

       "Загубиш ли имот - малко си загубил.

        Загубиш ли чест - много си загубил.

        Загубиш ли смелост - всичко си загубил..."