Добавка: лека минавка настъпи с разказа ми за пътя обратно, защото нещо наблегнах само на ниагарски красоти... Съжалявам, но се сетих, че съм забравила обещания разказ за Клийвландското гето. Забравих го, нали? Ако не съм и взема, че се повторя – замерете ме с шепа домати, ама то с тия цени на доматите в БГ, знам си, че няма да ме замерите, знам си. Затова и смело ще го вметна туй гето сега, че си струва... И ще взема да го сложа в отделен постинг, да спестим доматките - за шопска салатка.:)))

И така, на втория ден по пътя обратно, точно след Ниагарската нощувка, си караме със сърца преизпълнени от положителност и красотност. И в ранния следобед, у нас започва да се появява една гладност. Особено – детска гладност. Казваме си, споко – по пътя все ще има някоя бензиностанция за спасение, а и звярът дето ни превозва също иска често нахранване. Обаче, когато почакаш напрегнато 20-30 минути с „ръмжащо коремче”, особено детско, взирайки се за крайпътна бензиностанция или, дай Боже, ресторантче, и такива просто няма, ееее, нещата започват да стават подчертано мрачни....

Навлизаме в Клийвланд, през който минахме и на отиване. Знаем, че пътя се вие някак все в градската част и ще гледаме пак само небостъргачи (вече ще ни се падат вдясно спрямо движението) и разни такива. След 10 минути, децата го избиват на находчивост. „Тате, хайде стига с тия глупави бензиностанции! Дай да намерим някой супермаркет и да си купим сандвичи оттам...” Ха, брилянтна идея! Браво на наследниците. Рискът с отклоняването от пътя е премерен според нас, защото Петият Елемент позволява леко излизане от предначертаната траектория и после влизане обратно пак в нея. Sounds good.

Пробваме да зададем имената на някои по-култивирани вериги хранителни магазини - хммм, в базата данни на Елемента ги няма. Защо така, Клийвланд? Обаче, за сметка това пък има някои по-нискокачествени такива, но пък силно популярни навсякъде из Америката – и така, ще опрем май доWal-Mart за сандвичи. В колорадски измерения това не звучи особено зле. Уолмартите ни там са чисти, отлично заредени, а щандът за храни и сандвичи е вече изпитан, по причина на това, че магазините им са разположени все на ключови места в близост до пътни артерии.

Решаваме, че това правило ще да важи за цялата страна и смело задаваме посока „Wal-Mart”. Петият Елемент губи 30 сек в преизчисляване на маршрута и ни пита дали искаме „по-кратък път в мили” или „по-малко път в минути”. Тъкмо да отсечем „Майната ти, няма значение!”, и се сещаме за притихналото гладно детско племе отзад. Окей, давай маршрута с по-малкото минути, какче. Каката поема с топъл глас посоката ни на движение, а ние сляпо й се доверяваме. Нещо, което неползвалите навигация не биха оценили като особено умно решение, но ползвалите знаят, че обикновено изходът е добър. Обикновено. Сега, обаче, на нас ще ни предостои сблъсък с интересна изненада, което навигацията просто няма как да отчете.

И така, поемаме през разни клийвландски кварталчета, съвсем редови на пръв поглед. Дотук, окей. Обичаен голям град, с обичайни разнолики квартали. Никой не очаква да преминем, да речем, през елитарен баровски квартал, който хем да е в близост до магистралния път, хем да се пада на пътя ни към Уолмарт. Е, учили сме, знаем, това няма как да стане.

Обаче, по едно време, хората по улиците взеха яко да попритъмняват цветово, но на нас все още не ни пука, защото като живееш на кротко място, особено силно-военен град като нашия, предпазителите ти почват да не действат – разглезваш се. С една дума, много спокойно не е винаги полезно. И си мислиш, че тоя мургавият Хорхе Гонзалес отвън бърза за работа в някоя строителна фирма, а оня черният Моузес Джоунс до него, и той нещо на работа се е запътил. Думички като „наркотици”, „престъпници”, „гето” са леко девствени за устите и ушите ни. Лош пропуск, лош....

По едно време, Жорко внезапно прави едно централно заключване на автомобила, което леко ме хвърля в паника... Да вземем да прерутираме посоката и да се върнем на магистралата, предлагам аз? Тух Жорко се изхилва и ми подхвърля идеята „Представяш ли си да се оплете нещо в навигацийката и да вземе да ни зареже тук, в сърцето на гетото?” Не, изпищявам аз, вървим напред, все ще го преплуваме това гето... Станах метър и петдесет дребничка, свита в седалката, и тихомълком започнах да прехвърлям страховити сцени от криминални сериали. Ясно защо ги имало толкоз много тези сериали. Реалност са си те, реалност. В колата - гробна тишина, с нож да я режеш.

А сцените навън стават все по-изразителни. В един момент се свърши с максиканските дилъри и се отпочна здрав черен, мнооооого черен пейзаж. Едни едри, високи черни момъци, излегнали се по едни полусчупени веранди. Очевадно не ходят на работа, мисля си аз. А те си лежат хей така, като едното нищо, лежерно отпуснати на 3-4 стъпала от предното стълбище към верандата. С избелели потници размер XXXXL и златни вериги от едновремешни тоалетни през врата. Май имаме такъв един на стената на плакат над леглото на Калоян, във версия „рап певец”. Тия, обаче, не са рап певци и ни гледат лошо. Много лошо. И премятат разни бухалки и прочие оръжиеподобни пособия в ръцете си. Направо да се вкочаниш....

А ние - смелите пътници, прекосяващи техните неприкосновени територии? Ние сме бели, дори сме с бял джип ("Тойота с пет букви", както се шегувка мойто мъж, цитирайки нашият всеобщ любимец Тиквата), с колорадска регистрация на номера, която дори не е редовната с цифри и букви, а е името на фирмата ни. Прекалена красота в отношенията. Всички чернилки наоколо не ни изпускат от поглед, а аз започвам горчиво да съжалявам за всеки филм с черни герои, на който съм проронила сълза от състрадание. Да, ама не мога да върна времето назад.

Гледам, че и жорковият обичаен ентисусиазъм е стопен до капка. И кара един такъв напрегнат. Пък аз си мислех, че аз съм нещо истерична. Значи, ясно, напечено е.... В колата е чудовищна тишина, и дори току-що разбуденият от лека дрямка Калоян, който изповядва негърска мода в облеклото (фанелки на хоризонтални райета с якички, дълги докъм коленете, отдолу с друг ред тениска, по-дълга от фанелката на райета, плюс за десерт изсулени дънки с набръчкани крачоли, и полуразтворени маратонки до глезените, блах!) е в стабилен ступор зад щоричката. Той поне си има щоричка, зад която се прикрива. А мен черньовците ме гледат направо в очите и погледът им говори много.

Верно си изкарахме акъла, хора. Втренчили сме се в тъпата навигация, а тя чинно ни води „Сега наляво, после втората надясно”, а отвън се отпочват все по-трагични пейзажи с изгорени мебели по тротоарите. Около нас започват да кръстосват черни джипове Кадилак Ескалейд с тъмни стъкла – отличителният автомобил на наркопласьорите, и вече на този етап сме в умопомрачение. От Кадилаците гърми проглушителен ритмичен рап.  Ние четиримката, обаче, гледаме в пространството някъде пред нас и се стараем да не срещнем погледа на абсолютно никого - било в Кадилаците, било по тротоарите. А батковците наоколо ни гледат непрекъснато, Боже, как ни гледат. Лошо ни гледат. А тоя тъп път край няма....

Опитвам се да се поразвеселя вътрешно, представяйки си, да речем, кола с френска регистрация в сърцето на пловдивското гето Столипиново, например. Обаче, от това хич не ми става весело. А и като си представя как игрива майка ромка е готова да метне детенцето си пред колата на французите, за да се получи купонът, и да има после кой да им плаща пари за компенсация, ми става още по-невесело и започва да ме мъчи неизвестността какво, аджеба, ще ни се случи тук и сега.... Буца ми пораства в гърлото. А наоколо няма кьорав бял човек. Кьо-рафффф....

Вече в колата ни на никой не му се яде. Нищо не ни се яде. Искаме да сме на магистралата, гладни и щастиви. Да, но не сме. В сърцето на тъпото гето сме.
И пак: първата надясно, втората наляво. После – започват полусрутени съборетини. Къщите полека придобиват вид на пълни руини. В този заветен миг, Радецки пристига със гръм.

Отзад изневиделица ни се залепва полицейски автомобил с двама черни полицаи вътре. Явно бели хора нямат право да влизат в тоз квартал. Ние сме не само бели, ние сме и български бели дупета, и явно ако свалим прозореца и извикаме „Венсеремос”, нещата няма да натежат много-много в наша полза. Полицаите, обаче, кротко ни ескортират, защото всекиму е ясно, че тези бели колорадци не отиват на гости на черните Аиша и Омар в хей оная жълта съборетина... А може би отиват? И то, за да си купят дозички оттам? Я, да ги проследим.

Горещи благодарности на CPD (дали така мога да нарека Cleveland Police Department – по аналогия с до болка известните ни NYPD и LAPD?). И на тъпия Пети Елемент, който след емоционална двайсетминутка, безгрешно ни доставя пред най-гнусния магазин на Уолмарт, който сме могли да си представим някога.

Отвън, обаче, щъкат и бели хора. Уррррра, бели хора! И мексиканци, и двама жълти! Обичаме ги, всички, които имат различен от черен цвят на кожата! Вечна дружба!!! Не ни се мисли по кой път ще стигнем до магистралата обратно, защото засега искаме да си останем завинаги там, в точно тоя мърляв Уолмарт. Гладни ли бяхте, а? Хак ви е сега! "Гъз глава затрива", както се казва в родното предание....

Тъкмо влизаме в магазина, и е вече време за някаква допълнителна емоция точно в наш стил, разбира се - мдаааа, на Калоян му прилошава нещо (според него от глад, според нас може и да е от съчетанието на глад и стрес). Стяга се и май му минава.... Хайде, бегом за храна. На нас хич не ни се мисли какви ли ръчички са сгъвали сандвичите на щанда за готови храни, но за наша утеха - такъв щанд няма. Окей, тъкмо по-добре, ще си ги правим сами сандвичите. Вземаме опаковани хляб, шунка и кашкавал и сами ще си ги правим.

Тъкмо в този миг, Калоян решава да припадне по достойнство, придобивайки зеленикав цвят на кожата секунди преди това. Аз отчаяно и нервно го призовавам пак да се стегне, и дори му плесвам по един шамар за освестване, от което трима двуметрови черни до мен ме заглеждат лошо. Калоян, обаче - йок, ще припада и кротко се свлича на земята, а аз едвам успявам да го прихвана, за да насоча удара към седалищната му област, вместо главата.... Черните батковци дори се втурват да помагат. Добри наркодилъри, с големи сърца.

Вторите шамари, които забивам на сина си, вече са животоспасяващи, но наситени с далеч повече лошо чувство от първите. Ще го трепя тоз мой син..Той отваря очи и прави опит да ме успокои, че това било нормално, той така си припадал от глад. Мамка им и мъже – как може така, бе? Не може ли да потраете час-два? Какво е това – гладен съм, после ставам леко агресивен, а накрая ми прилошава и тупвам, където ми падне?

Ние вече сме готови с избора на продуктите. Траяна гледа с лека насмешка пльосналия се на земята й брат, защото тя е жена и издържа и на глад, и на болка, и на студ. Тя е силният пол и това я кара да се чувства по-зрялата от двамата. Нали заради тоя пусти глад сме на тоя хал, някъде на майната си в Клийвланд?

Докато Жоро плаща тъпите покупки, аз смело завеждам големия й брат до тоалетната, за да си измие поне ръцете (другото мръсно по него така ще си го носим до Ди Мойн в Айова-та) след пльосването по задник на гадния под, в средата на магазина. Той отгърмява навътре, а аз почвам напрегнато да следя пътникопотока, който влиза и излиза от мъжката тоалетна, който ми изглежда като изтъкан само от наркопласьор до наркопласьор... Накрая идва Жоро, платил безценните стоки, и се мушва да извади гладния ни субект от лапите на наркотиците...

След спешни сандвичи за децата в колата, идва тежкия миг – мдааааа, май трябва някак да се качим обратно на магистралата, нали? Колкото и да отлагаме този момент, все някога трябва да потеглим. Този път зададеният параметър няма да бъде „най-кратко време на пристигане”, а вероятно ще е „най-много път по магистрални пътища”, което предполага по-бързо и гладко излизане от района на гетото. Поне така се надяваме. Дали е така?

Ами, да тръгваме. И да се ослушваме, и да не се ослушваме, вече е към 3 ч. и не щем да прекараме живота си в тоя магазин... Смелост, кратка плюнка в пазвата, и хайде газ (само дето не е за Бургас, за съжаление). Пътят обратно разбира се минава през друга част от великото „черно море” на мангалите. Пак счупени прозорци на къщите, пак изгорени мебели по тротоарите, пак димящи останки от нещо, което не може да се определи какво е, скелети на изтърбушени коли, двигатели на коли, седалки от коли – всичко разпръснато край улиците в тотален безпорядък. И ние да се наврем точно тук, при положение че се пазихме като дявол от тамян да не доближим Детройт, за който ни казахе че подобни гледки са закономерност!!! Пусти детски глад! Докъде стигнахме от лакомия...

В остатъка от пътя рап-музиката не беше сред предпочитаните жанрове. Никак даже. Застъпихме U2, и така си останахме.... Разбирате защо. Не че, да речем, в Ирландия (особено пък в Северна Ирландия!) няма такива гета - има и още как. Но мисълта за тях ни действаше някак по-родно, не знам защо.

Това е за гетото в Клийвланд. Добре, че се сетих овреме да го опиша. Усетих, че някак ниагарският разказ удари много по красиви теми, та нека да внеса малко баланс с гетото. Има гета навсякъде из Америките, както и навсякъде по света. Заобикаляйте ги, обаче, и ще останете с по-красив спомен в сърцата си. Ние, обаче, смело сме показвали пловдивското циганско гето на няколко приятели чужденци и шокът беше значителен – затова и вече го избягваме. Няма смисъл, реалността горчи.

Снимки от гетото нямаме, по разбираеми причини.... Но пък се върнахме живи и здрави, което топли повече от снимките. Вие сте гледали филми, имате въображение, ще си го представите....

Целувки!!

<< Линк към ЧАСТ 4

ДО КАНАДА И НАЗАД – СУХОЗЕМНО ПЪТЕШЕСТВИЕ ЗА ЧЕТИРИМА

(ИЛИ КАК СЕ ИЗМИНАВАТ 3100 КМ В ЕДНАТА ПОСОКА ЗА ДВА ДНИ)

ЧАСТ 1 – ДЕН ПЪРВИ: ДА ИЗМИНЕМ 1650 КМ ПОД ВЕЩОТО РЪКОВОДСТВО НА ПЕТИЯ ЕЛЕМЕНТ

И така – следва разказ за нашето семейно пътешествие до братска Канада, от което се завърнахме в края на миналата седмица. Пътешествието трая общо 10 дни – 5 прекарани в Канадата и останалите 5 прекарани в колата на път за там (2 дни) и обратно (3 дни). Това пътешествие бе свързано с огромно количество пропътувани с кола километри, но въпреки, че на мнозина би се е сторило като един дребен терористичен акт спрямо децата ни, на всички нас ни хареса, и то много.... Четирима души в една кола, за щастие поне нямаше куче, ако ще полуперифразирам Джером К. Джером...

Първо – да изясним защо тъкмо с кола? Разстоянието от Колорадо до канадската провинция Квебек (в частност, Монреал) е доволно голямо: любимият ни Google Earth ни помага с точни данни – 1950 мили в едната посока, което си е около 3100 км път. И да го превръщаме в км май не помага, щото става повече. И изглежда повече. Затова – по-добре да си стои в мили, че цифрата е по-дребна. И започва с единица.... Виж ако сумираме общото кандилкане – стават над 6000 км, доволно внушителна сума, нали?

Значи как ние българите да си представим 3100 км в едната посока – ами с европейски разстояния ще е най-добре: от Москва до Рим с кола би било 3030 км, но още по-точно: от Атина до Копенгахен (Дания) е 3140 км. Е, улучихме – вече имате представа какво ни чака, нали? (каза тя доволна)

Та, верно бе, защо с кола? Самолетни полети като слънце. Та защо? Защото сме малко нещо луди. Или много нещо луди. И понеже моята мъжка половинка прекарва доста дни месечно в полети над великата мириканска земя, искаме с кола. Обичаме да пътуваме с кола, стига да е здрава и удобна, и да опира само до зареждане с бензин, нали разбирате..... Или може би обичаме да ни е трудно, дълго и тежко, кой знае. И понеже лудостта не върви сама, тя често се съпътства и от луда половинка, че и от луди деца. Ура, ще пътуваме до Канада! С кола! За два дни! Мда, всъщност, дори втората вечер искаме да сме там и да имаме мохабет, на маса.... Ееееее, хайде, де!

Май аз ще се окажа единственият скептик, който поставя под съмнение добрият изход на начинанието. Страх ме е, така е. Казвам, че ме е страх заради децата, но всъщност ме е шубе, че май аз няма да остискам на толкоз път. Падат ни се по около 16 часа дневно в кола. Верно – това сме го седяли в самолети на път за България. Миналото лято летяхме например по силно-атрактивен маршрут: вместо на изток, от Колорадо Спрингс потеглихме на запад, за Сан Франсиско. Защо? Ами за да е интересно вероятно... Иначе: ами за такъв полет имаше билети. После - от Сан Франсиско за Франкфурт. Като стигнахме там, задниците ни бяха станали плоски като тави за печене. От Франкфурт можехме и пеша да се върнем до София – то това брои ли се за разстояние изобщо?

Та 16 часа по самолети е едно, да го караш с кола ми изглежда друго. Около мен, обаче, трима ентусиаста, радостни, приготвят хладилници с напитки, нагласяват DVD екрани, и са готови да прекарат часове в гледане на всички филми, пропуснати или позабравени. Тонове DVD-та. Браво, чада мои! И възглавници: две големи и две малки за всеки подрастващ, и по едно одеалце. И много ентусиазъм, много, много ентусиазъм.

Мама им на чадата, обаче, нещо не мисли така. Мама не знае какво да очаква от дечица на такъв дълъг път. Мама се готви за война – лекарства, дрехи (отиваме още по на север – е, татко казва, че слизаме надолу от 2100 м до нулева надморска височина, по бреговете на р. Свети Лаврентий, но мама приготвя и по-инакви дрехи, като за късна есен). Накрая, мама вижда че няма накъде и свиква с мисълта за лудия преход.

И накрая – идва деня/нощта/каквото там е. Планираме всичко дни преди деня - как ще натоварим колата от предходната ранна вечер и ще легнем да спим към 8 ч. После, наспани и свежи ще станем към 3 ч през нощта, като за около 15 мин ще събудим две спящи деца, ще се натоварим на жорковия железен автомобил (както весели българи го нарекоха в Монреал „този чаровен ЗИЛ”) и ще оставим в нощта спускащата се зад нас ролетна щора на гаража като последен спомен за дома. Мдаааа, хубав план. И добре обмислен. Малко като „ще построим петилетката за 2 години”.

Разбира се, в съдбоносната вечер преди пътя, към 10.20 вечерта (когато трябваше да сме заспали по план поне от вече 2 часа и 20 минути!!!) се наложиха спешни покупки в последния миг на две малки хладилни сакчета за детските сокчета на Траяна и за баничките с праз, които някои видни плановици виха и пекоха докъм полунощ... После товарене на багаж. После... е, вече почти наближи часа, дето трябваше уж да ставаме...:))) Е, следват три-четири часа сън и навън пуква зората. Докато събудим две мнооооого добре заспали деца и - става 5.30, т.е. време за съгражданите ни да се юрнат за работа. Пътят ни започва с движение в североизточна посока, което значи преминаване през района на Денвър в глупав пик час – между 6 и 6.30 ч. Много весело.

Някои от шофьорите на нашата семейна група (подсказвам: с брада) не са весели, макар че други (без брада) искат да ги развеселят. Освен това, заспалите у дома деца са вече едни много будни деца и не искат за нищо на света да спят повече. И си говорят, и се приготвят да почват гледането на филми, предвидено от плановиците за доста по-късен час. Напрегнатост в отношенията на пътуващите, поради изостаналост в графика на плана. Лошо започваме.

Щом сме на пътя в 5.30, значи ни се очертава път докъм 22.30 ч. според тежката присъда на вградената в автомобила навигация (иначе маскирана под формата на кака с мазен глас). Наричам я „Петият Елемент”, защото тя е активен участник в общуването на останалите 4 члена на колектива ни. Абе, много наш човек с една дума.... Щом тя отсъжда 17 чАса път, значи трудно ще ги направим 10, да речем. А ще трябва и да позареждаме ламята, да разтъпкваме снаги, да изпишкваме деца....

Най-дългият засега наш преход на мириканска замя беше до Санта Фе, надлежно описан в Пътешествията на Бглог – някакви си 325 мили (около 525 км), които взехме за общо 5 часа с паузите. Какво да го броим това?? Онова, което ни предстои обаче е серизоно предизвикателство. Да изминеш около 1600 км за един ден май не е толкова трудно, но мен си ме плаши, май вече го казах това... Ама ще го повтарям още дълго, за което се извинявам, но да знаете – така ще е.... Ще го повтарям, потретвам, почетвъртвам, .....

Сега, моля ви да погледнете картата на щатите по-долу. Вижте къде е Колорадото (СО) и после погледнете нагоре и вдясно от Отава на оранжевата канадска територия – горе-долу там, където се пада долното дясно ъгълче на вградената снимка с Аляска, е.... там отиваме – в сърцето на франкофонски Квебек: Монреал!

Пътят ни включва преминаване през следните осем щатa: Колорадо (CO), Небраска (NE), Айова (IA), Илинойс (IL), Индиана (IN), Охайо (OH), Пенсилвания (PA) – на горната карта е леко сгъчкана с Мериленд (MD), и Ню Йорк(NY). На канадска територия ни остават някакви си две техни провинции: Онтарио и Квебек. Е, от какво да се плаши човек, глупаво е нали?

Защо отиваме тъкмо в Монреал? За да посетим едни от най-близките ни приятели, двама млади пловдивски лекари с таланти и амбиции (съпругата е едната от двете кръстници на дъщеря ни, и с нея се запознахме преди 6 години при описаните от мен в Общност Бебе сложни перипетии около раждането на Траяна). Та, искаме да ги видим тез любими хора – с Веси не сме се виждали 4 години, с Наско – 2. Затова сме решени на подвизи безчет....

Задните стъкла на колата са си изначално повече от тъмни, но за да елиминираме всякакъв момент на детска хизненада, предвидливо сме запердили и с допълнителни щорички, по 2 на всеки детски прозорец. Като в „Темната дупка”. А на най-задните прозорци, там дето се пада третия ред седалки, залепихме тъмно фолио, за да работи хладилника безпроблемно. Затова и отзад може да се правят само две неща – сън или филм... В тоя мрак, какво друго?

Сън, сън, ама нашият стюард-тинейджър все спи, а Жорко като пътува иска да консумира по много и по често от студените напитки (онези напитки, дето ги реди и прережда десетки пъти, за ги да събере всичките вътре). А синът ни с тоя сън ни обрича на обезводняваща диета. С носталгия установяваме (на около 4 часа от дома), че сме забравили детските сокчета, заради които купихме хладилно сакче, но после го напълнихме със сандвичи, но Траяна, дете добро и сърцато, великодушно ни прощава – тя ще пиела водичка, ние да си пием каквото искаме. Златно чедо. Чедото само ми се усмихва чаровно, намества си слушалките и ми прави знак да не й преча да си гледа филма, в който е потънала.

А аз гледам тъпо в Петия Елемент, а каката подло и безпощадно ме информира, че, уви, ни чакат още 750 мили път (1200 км), които трябва да изминем за предстоящите около 11 ч и половина.... Мразя техниката, като е тъй безскрупулна в истината. Идва ми наум една любима книжка с рисунки и размисли на Иван Кулеков. Там имаше един любим израз „да съ примайнът мислищити илименти”. Искам да го примайнъ тоз илимент, но знам че пак е прав „илиментът”, защото неведнъж ни е отвеждал точно на метри от зададената цел, даааа, знам го, че е прав и го „мразям” за това....

Е, щом няма връщане назад, и аз почвам да се отпускам. Крайно време е. Тук вече е момента, в който почвам да се оглеждам наоколо и да поснимвам пейзажчета. Значи, много е интересен един израз за пътуването с кола, който чуваме щедро. „Човек като пътувал с кола виждал много неща, които нямало как да види със самолет”.... Хубава притча... Много пътували познати изповядват тая вяра и убеденост. Дори любимият ни шведски другар ни е разказвал как от Ню Йорк се качил на големия автобус с хрътката и пропътувал до Лос Анжелис цяяяяяялата Америка. Било неповторимо преживяване. Та и ние така. Дайте го преживяването!!! Тръпнем в очакване какво ще видим и научим от него (преживяването, де).

Жоро вече е тотално размазан от кеф, пуска музика, припява.... Кефи се, очевадно, момчето... Не му стои дупето в самолетна седалка, в автомобилна е, удобна при това. Говорим си, смеем се, времето си тече, километрите също, и по някое време почвам да се усещам разочарована, че пътят не е онзи теееееежък преход, който чаках напрегнато. Някак гладко си върви дотук, а аз все едно съм изработена, излъгана...

Та, да се върна на гледките. Кои гледки, казвате? Няма гледки. Пътят дълъг напред, дори не се вие, стои си като конец, с две ленти във всяка посока. Движението нормално, камионите се задминават отвреме навреме, с което създават живописно разнообразие в битката срещу приспивната унесеност. Те затова нашите не бързат да построят магистралата в БГ до морето – защото ще стане спокойно-скучно на водачите и като го няма елемента на изненада съз задминаването и това да видиш кола точно срещу себе си – е , отпускаш се някак, доста се отпускаш....

След като слязохме от високите земи и гледката на планината постепенно потъна в долината, всичко стана като тепсия наоколо. Равнинен пейзаж, кротък добитък пасе, тук-таме храстчета и по някоя заблудена ферма. Еееех, няма ги вече Скалистите планини, само равнинни територии... Долната земя много скучна. Снимам за доказателство. Небраска не само е скучна, ами е и дълга – ще я прекосяваме почти по цялата дължина (е, направили са ни промоция, махайки едно гадно ъгълче от нея, точно над Колорадо) - това не ни харесва. Но пък таим надежди за Айова – може пък там да бликне една разнообразност??

„С какво да запомня Небраска – преразказ с елементи на разсъждение”. С какво ли? С нищо. А, да – тук отглеждат трева. Верно? Верно. За красивите тревни площи пред къщите из Америката. Тревата се оформя на рола или чимове, и се извозва до магазините, откъдето се купува в съответно желаната форма. И много интересно напояват тук (както и в Колорадо, май и навсякъде другаде) земята/т.е. тревата - с една предълга поредица мобилни пръскалки, наредени на ред, хванати в единия край неподвижно. Така полученият „радиус” обикаля в пълен кръг около основата на окръжността, напоявайки всичко вътре в нея. Дано го обясних добре. Не знам дали и у нас има такава система на напояване – ако има експерти да кажат, да не рекат после, че се заяждам и пренебрегвам родните мелиоративни тънкости....

Столицата на Небраска е град Линкълн (познайте на кого е кръстен – тук го произнасят „Линкън”). Пътят не минава през града, но се виждат отделни сгради. Абе, все едно че разглеждаме забележитености в галоп. Бързо, отгоре-отгоре, и без много навлизане в същността.

Най-колоритната гледка в Небраска бяха красивите пунктове за отдих. Имат магазинче, съответно чисти тоалетни към магазина; някъде с ресторантче тип fast food, някъде с бензиностанция, а отвън, сред дърветата – малки кабинки като беседки, с масичка, за да поспре пътника и да похапне от бохчичката си... Или да впие зъби в мазен, току-що купен бургер. Но все сред природата, докато лекият равнинен бриз обдухва изпотеното му седалище. Има спрели коли, ванове, камиони. Иначе си има специални спирки за камиони, но могат да спират и на тези места. Ред, дисциплина. Колите отворени, прозорците отворени, вътре чанти, портфейли, слънчеви очила, телефони... Всеки седнал, ядящ, почиващ, подскачащ... Но да кажа за тоалетните, че ми харесва тоя момент.

Който е гнуслив и горд с родните БГ тоалетни, моля да прескочи седващите два абзаца. Страх ме е да не накърня нечии национални чувства, но ме сърби отвътре да споделя ценни мисли за пикаенето из местните земи.... Окей? Разбрахме се, значи: продължавам смело – среща долу след два абзаца.

И така, тук никой (разбирай: от шофьор на ТИР до редови автомобил) не пикае прав край пътя, докато ветрецът дружелюбо гали накрайника му. Глобата е няколкостотин долара и затова всеки ползва тоалетните на тези „спирки”. Тоалетните са чисти, макар че аз някак искам да бъдат по-мръсни, защото ме е срам заради родната ми България. Тук няма тоалетни „долу в земята”, както казват нашите мирикански приятелки. Те не разбират защо трябва да има тоалетни в земята и какво е удоволствието да си опикаваш краката. И ние, българите, не го разбираме, но отстояваме гордо правата на сънародниците си да пикаят както си искат. И в БГ тоалетните ни да мирише на каквото си иска.

Толкова ли е трудно в тоалетните да е малко по-чисто и по-приятно? И да няма леля Милка, която намусено да ти взима 20 ст на човек на изпикаване (толкова ли е все още?), докато ти подава странно късче от нещо, наподобяващо тоалет папир? Как да обясня на другарките американки, гостуващи в БГ защо е нужно всичко това? Те все сравняват България с Мексико, защото за тях май това е най-изостаналата държава, до която те са близко по територия и отношения. И в Мексико крадат, и в Мексико може да те нападнат. Споко, значи не сме толкова назад, виждате ли? Колко години след падането на комунизма още е така в българските тоалетни и колко още ще бъде? И когато водя чужденки до тоалетната, как да им обясня защо не се оставя тоалетната хартия в самата тоалетна, и какво значи „циганка краде тоалетната хартия”? И защо само в елитни ресторанти е различно, но в редовите места е все едно и също на вкус и мирис? Не я обичам тая болна и миризлива тема и не знам защо изобщо я захванах.

Не искам да водя войни в защита на Бг начина на опикаване на териториите, но ясно подчертавам: харесвам местния. Някак ми е невидим и неароматен. Става ми подозрително спокойно, та чак мога да пропусна да окантя с тоалетна хартия седалката, която дъщеричката ми ще използва.... Точка, край. Та, с тези места за отдих ще запомня Небраска. А какво ни чака напред?

Отзад гледат филми. Никой не се оплаква. Вече е късен следобяд, а е тихо и спокойно. Подозрително чак. Тия деца не се ли уморяват? Удобно, широко, окей, ама тялото си е тяло, моите нозе почват да се понадуват от обездвижването. А те? Дечица ядат банички с праз, банички без праз, банички с шунка; сандвичи с шунка, сандвичи без шунка. Желирани бонбони червеи внасят леко раздвижване в тихите тъмни детски ъгли. Кратък смях, оригване, пак смях, още малко Кола за наместване на храната, пак оригване, пак кратък смях и..... слагат слушалките и нов филм. Ще им изтекат очичките, жали ги майчицата им, т.е. аз. Дечицата игнорират терзанията на майчицата си и потъват в своя свят – тя гледа Немо, той гледа някой от Властелините..... Да, пътуването е „дълго и продължително”, както гласи един мой любим цитат. Плюс минус бекрайност.

Татко им, обаче, е в еуфория и както многократно подчертава – мноооооого му е кеф, много, много. Редуваме CD-тата, ама на мен вече ми се приспива от всичко – слушахме радио, слушахме Джони Митчъл, после радио, после U2, после някакви пачанги, после май заспах, но не съм аз шофьорът- защо да не спя, ще кажете вие... Защото съм навигатор (нищо, че си имаме Пети Елемент), аз съм онзи пич с картите и атласа в ръце, и следователно - нямам право на дрямка. Аз съм будната съвест на водача на нашето МПС и трябва да съм буквално будна, свежа и изпълнена с мотивация. Някой обаче ми дърпа клепачите надолу, като в ония филмчета с Том и Джери.....

„Гледай какви неща виждаме, гледай, гледай”! Гледам с тежък поглед – крави, ферми, зелено, равно, пътят все така безпроблемен, скучно ми става в душата.... Но това сигурно е защото нося образът на скептично мрънкало. Иначе, опитвам се да се поразбудя, правя опит да се смея и да разговарям по-игриво, но дрямката ииииииидва тиииииииихо..... След двайсетминутка, отварям очи, и изпълнена с вина, се вземам в ръце. Наоколо е като „дежа вю”, все едно и също, все едно, че караме в малък кръг и ми се е приспало, защото ми се завил свят от въртене в долната равна еднообразна земя....

Вече съм будна, обаче, и готова за подвизи. Жорко е трезв като морковче, весел и игрив, децата тихи, гледат си фимлите отзад в тъмното. А на мен слънцето ми пече почти в очите – отразява се в онзи игрив бял цвят „перла с капка златисто” и ми боде очичките.... Хайде, да се активизирам малко – време е душата ми да почне дебне за беди, за оплаквания, за смут в детското спокойствие. Не е задължително да знам какво да го правя после тоя смут и дали ще ми хареса като дойде. Всъщност знам, че хич няма да ми хареса, но като съм го чакала тоооолкоз дълго – може пък да взема да се поуспокоя? Не го викам тоя смут, нито ще го натривам в нечие доволно лице с брада. Но някак ме смущава спокойствието, разочаровани са терзанията ми.... Абе, лудост с една дума.

Тъкмо излизаме от Линкълн и по пътя за Омаха (на границата на Небраска с Айова) и – ето ти смут, сестро! Доволна сега? Колите по пътя лека полека почват да намаляват бодрия си ход и накрая вземат, че спират изобщо. Напред само коли, назад – пак същото. Изведнъж, напред, близо до моста в далечината – пушек, като от горяща кола. Ха, смутът дойде. Ние график гоним, имаме нощувка в градче под Чикаго. Каката от навигацията топло ни е информирала, че имаме още над 7 часа път и не го щем тоз пушек. Запушваме се здраво - може би до след Линкълн назад. В колона по 2 автомобила, всички спрени от другари полицаи... Около нас загасват автомобилите и юруш на пътя, да гледат сеир. Дечицата ни, обаче, удрят лека пауза на филмите, но не искат да гасим колата, защото климатикът се явява животоспасяващ. Температурата сочи 80*F, което е малко под 27* Целзий.... Не е много, ама тук ландшафтът е равен и напечен, а и ние сме като хора от Батак дошли в Айтос (лятото в Колорадо рядко надвишава 27-28* Целзий – тоест, климат тип Батак, Велинград, Сандански, прохладна планинска топлина, без прежуряне).

Жорката е отдаден на буйна почивка, той пие с пълни шепи от живота, затова като активист слиза, почва да гледа в далечината горящата кола, говори с околните побратими, и в тоя миг край нас профучават гласовитите сирени на още полицейски коли и линейки. Услужливо пристига и пожарна, но никой не почва да гаси нищо. Поне така се вижда от нашия ъгъл.

Жорко обсъжда събитията с група шофьори на камиони и няколко лели от околни коли... Стават като едно голямо сплотено семейство. Ей сега можех да си дремна, но имам висока гражданска съвест и не мога да спя, докато нечия кола гори. Хората май отдавна са извадени от колата, но полицаите са запердили всичко и не дават на никой да мине.

Тук, в Небраска, май не си падат по пропускането на колите покрай мястото на катастрофата. В Колорадо също спират движението, но като дойдат всичките екипи – тук вървят в комплект полиция+ линейка+ пожарна, след малко почват да пропускат колите бавно и тържествено, като на шествие, една по една... Неудобно, но поне се движат.

Тук стоим. След десетина минути пушеци, които никой очевидно не смята за нужно да гаси, отгоре почва да кръжи хеликоптерът на местните новини. И по радиото вече предупреждават за огромното задръстване и да заобиколим мястото. Много благодарим, ама ние вече сме в центъра на събитията. Спират и отсрещното движение. Това пък защо? От солидарност, може би? Ама, моля ви се, вървете си поне вие..... Не, йок. И те ще стоят 10 минути, за да видят какво е. После великодушно ги пускат в колона по един. Жорко бързо щрака снимки като репортер на Нашънъл Джиографик. Браво, Жорко! После линейката си тръгва. Ще ни липсва, ама щом е решила....

После колата почва пак да пуши. Първо сив, после наситен черен дим. Тия от пожарната разговарят с полицаите. Защо бе, момчета и момичета, гасете! Наоколо се разтъпкват шофьори тираджии. Хвърлям око на един дългобрад и дългокос тип обут в тясно жарсено клинче до над коляното. Жорко ме бъзика да съм го заговорела, можела съм да го отвлека в кабината му... Времето пъпли тягостно. Поне се позаоблачава леко... Пуснаха една-две коли покрай катастрофата и всички се изпълват с надежда. Може би ще потегляме, а? Не искаме и да мислим докъде е задръстването назад. Може би цяла Небраска? Е, едва ли, но е забавно да си го представиш. И гадно.

Накрая долита полицейски хеликоптер, който смело кацва на самата магистрала, почти под моста. Е, край, запердени сме за вечни времена. Колата леко избухва и разпръсква черен дим, почти обгръща всичко наоколо, но това вече не впечатлява никого. С полицаите не се случва нищо, никакво раздвижване. Решаваме, че сигурно чакат да избухне и хеликоптера, затова го "паркираха" тъкмо там....

Пуснаха отсрещното движение. В смелите ни офроудни души се прокрадва идеята да минем в нарушение през широката разделителна бразда, която не е никак дълбока, и да тръгнем обратно, до откриване на паралелен път. Нали и каката от навигацията е с нас, с топлия влажен глас? Поглед в картата ни разубеждава. Алтернативният друм е далеч....

Продължваме да чакаме. Най-накрая, възнаграждават търпението ни и батковците полицаи почват да ни пропускат в колона по един. Следва удивително организирано прегрупиране от колона по двама в колона по един. Огромна цистерна ни пуска пред себе си, ние пък културно пускаме други две коли. Цари обич и другарство. Едвам успявам да щракна обърнатата кола, не че е важно, ама някак от уважение, да й отдам дължимото. Така и не разбрахме защо не я гасиха....

Газ до Омаха и – влизаме в дългоочакваната Айова! Колорадо е през цяла една Небраска назад, пътуваме вече 10 часа и всички забравени включени котлони, кафеварки и компютри са невъзвратимо назад. Така че – не ми пука, бейби! Hit the road, Jack (a.k.a. George!), and don’t you come back no more….

Имаме още цели 390 мили и 6 часа в кутията, наречена автомобил... Каката с топлия глас умело ни превежда през букети от „пътни детелини”, надлези и връзки и ние я обичаме все по-силно. Петият Елемент на пътешествието ни.

"Добре дошли в Айова!” Добре сте ни заварили, скъпи айовци! Давайте я, вашата дългочакана Айова! Произнасят я, както добре знаете, ама и аз пак да кажа – Айоа. Бравос! Какво ще видим в Айова? Пак нищо.... Айова е още по-еднообразна и от Небраска. И местата за „отдих” дори не са тъй атрактивни, по-обикновени някак.... Има малко повечко говеда, пасящи край пътя. И фермички. Хоп, правя още десетина снимки за щата.... Скука.

По пътя се сещаме с Жорката за един любим филм „Майкъл” – помните ли го, този архангел беше Джон Траволта („просто ангел, не светец”), който се появи в живота на Уилям Хърт, Анди Макдауъл и Боб Пасторели? Та, уж те го водеха в Чикаго при шефа на вестника си, Боб Хоскинс, като новинарско събитие – убедени, че е певдоангел с крила, който умело манипулира наоколо, а накрая се оказа, че той си е верно архангел, но в доволно човешки образ, чаровен и мъдър, и промени живота на всички около себе си за добро. Абе, сещате се за филма – ако не сте го гледали, горещо ви го препоръчвам. Та, Майкъл, не летеше със самолет, а държеше да пътуват с кола из треторазредните пътища - в търсене на себе си, докато уж търсеха „най-големия тиган за пържене”, изложен в някакво селце, или „най-вкусния плодов пай” някъде другаде... такива работи.

Та сега и на нас ни се приисква да се покаже нещо като „Това е селото с най-голямото вълмо неизпреден памук”, или с „най-голямото криво огледало”, или с „най-високото дърво в Америка”.... Но, не би... Вместо това видяхме „Най-големият паркинг за нощувка на ТИР-ове в Америка”! Каква забележителност! Бях си приготвила фотоапарата да отразя тази уникална забележителност, но като се заприготвях, вместо да щракна снимката – натиснах копченцето за изключване. Така българският блогер няма да узнае как изглежда това кътче, разтуптяло сърцата ни, затова посипвам главата си с пепел... Виновна съм. Много.

После притъмня и Айова остана в спомените ни като „щатът с оня дъжд”. Беше към 5.30 следобяд, а притъмня – значи като на торнадо отива работата, и Жорко взе напрегнато да прави сметки минават ли по това трасе торнада. Ами като не можем да се сетим? Отдолу, в Тексас и Оклахома – със сигурност, той е преживявал наживо едно от тежките торнада във Форт Уърт, Тексас, 2000-та година. Аз самата видях щетите две седмици по-късно – видоките сгради бяха като след бомба или най-малкото, все едно че някой е стрелял здраво по тях – половината фасада беше отнесена, остъка беше на големи дупки.....

А как да се сетим сега има ли торнада в Айова? Какво значение има, щом е тъмно като при торнадо и няма къде да се скрием. А от филмите знаем, че то и ТИР-ове мята във въздуха, значи - избор нямаме, само напред и това е... После почва един уникален дъжд – все си мислиш, че уж е облак и аха... ще излезем след десетина минути от него, но няма излизане, братче. Шантава работа е американското време. Различно от всичко, което сме виждали.... И така, валя цял час на облак (?!?), на суперпроливни обороти. Няма никакво спиране, нито индикации за спиране. И частачките едвам насмогват. Жорката надскочи себе си – направо Шумахер. Наоколо вода повече от педя, камиони, коли, едно здраво пръскане, а ние смело порим с амфибията, докато отзад в тъмното дечица си гледат фимчетата. Идилия.

Така, в крупен дъжд, преминаваме култовата за семейството ни столица на Айова – град Ди Мойн. Защо култова пък? Ами, просто обичаме го това име.... Тази година Калоян учи световна география, включително и Щатите. Та, как да запомни тоя пусти град, чието име се пише Des Moines, но се произнася /Ди Мойн/? Накрая го свърза с някакво Бг рап парче с вметка „мой”, и по някакъв такъв идиотски способ името на тоз град му остана в съзнанието... Оттогава жадуваме да зърнем тоя пусти Ди Мойн...

Е, наоколо падаха капки като в британския идиом „валят котки и кучета” (в Колорадо никой не разбира британски идиоматични изрази) и какво да видим между кучетата? Нещо сиво и мокро, град явно... Не е както гетото, което видяхме в слънчев Клийвланд (Охайо), ама ще ви държа в напрежение за гетото. Като му дойде времето. Почти се напиках от страх там, ама няма да го разказвам сега. Ако пропусна – да знаете, този Клийвланд се пада на връщане, моля скръцнете ми със зъби и веднага ще го включа, окей?

Та, на отиване, Ди Мойн бе обгърнат в гаден сив облак и потопен дъжд. Оттам, след още малко каране, право напред (т.е. право надясно на картата) е любимият на всички българи щат – Илинойс (местните не произнасят „с”-то и звучи като Илъной, мда....). Тук е родното на огромната колония български имигранти Чикаго, на което вече мнозина завърнали се на гости в България му казват Шикаго (както всички мириканци), от което винаги ме засърбява цялото тяло, но нали „те веше тшуждентси”, „не спомнят как касвальо по българшки”....

„Добре дошли в Илинойс”! Поредният щат от многото по пътя ни... Ще спим тук, влизаме леко на смрачаване, но още се вижда добре.... Газ към градчето Жолиет, на педесетина мили южно от Чикаго. Избрахме нощувката си там, защото нямаме никакво, дори най-миниатюрно намерение да влизаме в рамките на Чикаго. Не знаем дали Жолиет се води в рамките му или не, но движението затам ни поглъща в стил метрополис. Камионите ни отпочнаха още от Небраска, защото обслужват трасето от западното крайбрежие (да речем щатите Вашингтон или Орегън) и така през възела Детройт към Канада; или пък продължават през щата Ню Йорк надолу до източното крайбрежие. Ясно, стоки разнасят хората. Обаче с влизането ни в Илинойс, и по-скоро, с прибижаването на Чикаго – лудостта става пълна! Стрелкат се отвсякъде. А и пътят придобива 4- и 5-лентов вид и е далеч по-напрегнато от досегашната целодневна сънлива картинка... Ха, спи сега де, що не ти се спи?

Отзад в темната дупка, обаче, тишина и спокойствие. Момъкът спи отново след поредния там Властелин, а девойчето е зомби, с опулени очички и слушалки на ушичките, гледа ли гледа в транс. Дори не ни задава любимият си въпрос, от който ни излизат фисури някъде отзад: „Are we there yet?”.... Обичаме го тоя ингилизки въпрос, направо не му издържаме от обич – той обикновено се задава с протяжен, леко лигав тон и после се повтаря циклично на всеки десетина минути, докато от родителските уши бликне кръв... Но сега детето си мълчи, а аз изнервена почти до втрисане от седенето в седалката, се чувствам ужасно засрамена как целият отбор ме би по издръжливост. Всеки се занимава с личната си дейност – един си шофира майсторски, друг кротко си спи, трети си гледа филмите... Всеки изпълнява договорката си да се държи прилично и се съобразява с околните. Само аз леко нервнея. И шавам, с което явно нагнетявам момента..... Ясно, аз съм онзи, дето дава фира....

Става тъмно. Вече предчувстваме съня и всички почваме да гледаме лошо.... Най-накрая малката любителка на филми клюмва като отсечена, но за сметка на това брат й отпочва поредния Властелин. Заедно с мрака, наоколо почва да наляга и тишина, като с нож да я режеш, както казваше любим мой писател... И като погледна назад към детския отбор, срещам уморен и лош синовен поглед... Аууууу, най-после героите са уморени!

Петият елемент мазно ни отвежда точно пред хотела в Жолиет. Навън е почти 23 часа. Влязохме си в разписанието, защото почивахме организирано, под строй... Е, така завършва ден първи - след 18 часа автомобилен път. Първите 1650 км са вече зад гърба ни.

Да видим какво ни чака утре....:)))

/КРАЙ НА ЧАСТ 1/

                                                                                                        Линк към ЧАСТ 2 >>

Сега да ви опиша перипетите по завръщането ни

Трябваше да пътуваме с американските автобусни линии наречени с гръмкото име Сивата Хрътка, които преди 40 години са били в разцвета на силите си и са превозвали мало и голямо из обширна Америка. Да но преди 40 години. Сега това е жалка транспортна компания, ползвана предимно от хора с ограничени финанси. Това с предимно хора с различен от белият цвят на кожата и слаби хигиенни навици. Заради тези хора и билета е само 50 долара за разлика от 120те за самолет. По-късно самолетния билет се оказа само 80, но вече си бяхме купили автобусен.

Бяхме се примирили с мисълта, че ще има закъснения на автобусите и че условията ще са ужасни. Затова предвидливо ползвахме и предпоследния автобус, вместо супер-удобния, който пристига на летището в Атланта само 3 часа преди полета ни. Два дена преди това се мъчих да навра багажа ми в 2 куфара и една раница. С много мъки успях, но само аз си знам как и с колко изгубено време. На другия ден си извикахме такси и опрашихме към съседния град, където и автогарата. С нас беше и още едно момче от България – Даката. По принцип си бяхме извикали едно голямо такси, което трябваше да ни вземе 3мата заедно с багажите, но вановете на фирмата били счупени и ни докараха 2 коли. Платихме по 24 долара за кола да му се невиди, за път, който струва не повече от долар. Ама както и да е. Зачакахме да дойде автобуса. Гарата беше затворена и щеше да отвори около половина час преди пристигането на автобуса. С Марито отидохме да си търсим бензиностанция да си купим нещо за пиене. В бензиностанцията купих цигари на някакъв американец, който си беше забравил Idто. После след около час закъснение автобуса дойде. Забравих да вмъкна, че багажите ни бяха доста над лимита от 50 паунда и изхвърлих няколко списания, други си вкарах във раницата като ръчен багаж, а останалите натрупахме в една чанта, която Марито представи като втори куфар. Абе закрепихме килата с общи усилия. Като дойде автобуса Даката не можа да си намери билета, човекът, който току що му го беше продал каза да си го е бил пазил и че ако не го намери, да си купи нов. А този човек, както и целия Грейхаунд(така се казва фирмата за превози) изобщо не се вписваха по никакви критерии в картината на Америка. Грозни, бавни и неучтиви. В крайна сметка билета се указа в коша, в едно от списанията, които изхвърлих и което Даката разглеждаше и му предлагах да го вземе с него си.

Тръгна автобуса. Спря се в Панама сити. Там имаше една групичка от руснаци, за които нямаше място в автобуса, както и за багажите им. А те си бяха платили билета както всички останали и заслужаваха да пристигнат където бяха заявили горе долу в някакъв времеви интервал. При заявена около 5 мин почивка, която се оказа 45 автобусът тръгна. Няколко човека слязоха и аз се преместих до Марито вместо до жената, до която бях седнал преди това, която ме гледа доста подозрително и която не изглеждаше да е много нормална. После стигнахме до Талахасе – столицата на Флорида. Добре, че автобуса закъсня доста, че да не чакаме толкова много.

Там имахме няколко часа престой и след около час закъснение новият ни автобус тръгна от началната си спирка. Руснаците, които бяха в Панама Сити и не можаха да се качат, явно са пристигнали по някакъв начин и се качиха в нашия автобус. Тогава с Марито заспахме и се събудихме чак малко преди летището. Пристигхаме там почти навреме. С горе долу разбираемо закъснение. От там нататък ни чакаше престой от 7 до 21:30.

Полафихме си с Даката и с една полякиня. Говорехме за европейския съюз. Тя каза, че това е нещо много лошо. Откакто Полша е вътре всичко е започнало да поскъпва и да се изравнява с цените във Германия и Франция, но не и заплатите. Каза, че е много трудно и че единственият плюс е отварянето на границите и улесняване на емиграцията на населението :).

После започнахме да се размотаваме из летището. Отново имаше доста войници. Няма да забравя момента в който бях в тоалетната и един войник горе долу на моята възраст говореше с някой, който изглеждаше да е баща му. На края на разговора възрастния човек потупа войника по рамото му каза да се пази и да внимава, войника отговори същото и човекът излезе. После войникът започна да плач. Стана ми мъчно и излязох. По-късно докато чакахме в лобито един човек се провикна да сме приветствали американските войници, които отивали да си дават живота за родината по чуждите фронтове.... Всички започнахме да пляскаме, някой и да свирят, а аз като видях, че повечето са на моята възраст се сетих за сцената в тоалетната, помислих си, че някой сигурно няма да се приберат и очите ми се насълзиха. Беше много трогателно. Подобна сцена имаше и миналата година.

А тази година иначе бяха затегнали проверките по летищата. Нямахме право на аерозоли, течности, лекарства...Багажа ни беше намален от 70 на 50 паунда, въпреки, че в билетите ни пишеше 70. Багажа ми беше приготвен за 70 и се поизпотих докато отново го принаредим.През 10 мин ходех до едно от местата за чекване на багажа да го тегля колко тежи.Ако багажа ми е между 50 и 70 паунда трябва да доплатя 25 долара за куфар, а ако е над 70 паунда нямам право да пътувам в Европа.

В крайна сметка след много чакане дойде време за проверка на багажа. Докато чакахме си говорехме с едно американско семейство, което се е преместило да живее в Тенеси, заради това, че имали много по-малко данъци, отколкото в Ню Йорк. После дойде време и за чекване на багажа най-накрая.

Аз и Марито бяхме при различни служители. Аз бях при един, който явно беше нов, защото въвеждаше доста бавно имената ни в системата. Че този същия нещо започна да се чуди и отиде да пита нещо шефката си. По това време, този, който проверява Марито вече свършва, изпраща и багажа до България и всичко е готово. Да ама моя човек, тъй като е нов и иска всичко да е по правилата се връща и ми казва, че ще ми прати багажа до Франция. Американеца(другия служител беше с тъмен цвят на кожата. Така ще ги разпознавате по-лесно) до него му вика да не се прави ами да го пусне до България. Той му каза, че не било по правилата и не иска. Аз попитах защо, а обяснението бе, че между пристигането ми и полета от Париж имало друг полет до България и в такъв случай не можел да ми прати багажа директно до БГ. Марито му обяснява, че тя е до София и че не знае защо има двойствен стандарт.. ама тъмния като се заинати и няма...

После отиваме вече да се качваме в самолета. Да ама, авиокомпания Еър Франс е продала повече билети, отколкото е допустимо. Това означава, че някой трябва да бъде върнат. На нас незнайно за какво не ни бяха дали номера за сядане. Отиваме да си искаме номера и служителката ни казва, че нямало налични. Абе булка, преди месец сме си запазили места, и Еър Франс обещаха, че за нас, като клиенти на Ориндж щяло да има... Тя каза, че щяла да намери и ни пусна някакви места. Да ама аз бях в края на самолета, а Марито в средата. Полетът е към 9 часа. Реших да помоля някой да се смени с Марито. Единия се оказа нервак, който твърдо искаше да бил в средата и който сигурно го беше страх от летенето със самолет, защото наистина се държа доста странно. Втората се оказа жена, която искаше да е до прозореца. Тогава отидох до Марито и решихме да молим нейните съседи да се преместят на моето място. Съседката и се оказа една от последните пътници влезли в самолета, която се съгласи веднага. Благодарих и и и показах къде ми е мястото. Седнах до Марито и в крайна сметка се оказа, че в самолета има още към 5 свободни места. На нашата тройка седалки бяхме само 2мата. Проспахме и този полет, като се събуждахме само за яденето :)

Кацнахме в Париж. Навигацията в Шарл Дегол е ужасна. Нашите имат само да се учат от американците и тяхната организация. Първоначално самолета ни остави някъде си на пистите и един автобус трябваше да ни закара до терминала. Да ама шофьора нещо се обърка сред лабиринтите и започна да обикаля на едно място. После се спря на един терминал и булчето там явно му каза, че е на грешното място. Докато се обясняваха 2мата пътниците взеха да нервничат, защото много от тях имаха връзка с друг полет, който скоро щеше да отлети. После нашия човек тръгна, пообикаля отново и ни остави 100тина метра от мястото до което бяхме преди. Като спря тресна няколко пъти радиостанцията във волана и сигурно попсува на френски... От там горе долу отидохме да си вземем багажа или по точно да вземем моя багаж. Трябваше да стигнем до терминал Б да си чекнем багажа отново. Тръгнахме да следваме табелите и стигнахме до една, която сочеше нищото. Хубаво, че видяхме една служителка и тя ни упъти накъде да вървим и ни каза да не обръщаме внимание на табелите, защото сме щели повече да се объркаме. Отидохме до Б след около час обикаляне с 2 големи куфара и тежка раница с лаптоп на гърба. Там ни казаха да изчакаме до утре към 8 сутринта, то бе к към 11 сутринта на предния ден.

Тръгнахме да търсим багажно да си оставим багажа. Отидохме и видяхме, че ще ме изгърмят минимум 35 Евро за 2та куфара. Може и 70. Щяхме и в Париж да похарчим към 100 Евро и се отказахме да ходим да гледаме айфелувата кула, защото щеше да ни излезе много скъпа. Благословихме брата, който ми прати багажа до Париж няколко пъти, благословихме евтинията във Франция и започнахме да си търсим място за пренощуване. По пътя си направихме сметка, че можехме да си наемем хотел за около 70 Евро на вечер, вместо да оставяме багажа на съхранение.

Намерихме и идеалната скамейка без облегалки за ръцете, която беше горе долу скритичка, на топличко и на близко до мястото ни за чекване. За жалост тази скамейка беше единствената която видяхме подобна и след като се настанихме решихме да не я напускаме. На тази скамейка прекарахме около 17-18 часа сигурно. Докато спахме се сменяхме ту единия ту другия защото ни беше страх за багажа. По време на последното ми спане някакъв тъпанар седнал до Марито и се е опитал да я обарва. Тя ме събуди след като той си е тръгнал де. Ама това не ме остави вече да заспя, а беше само към 4 часа сутринта. Малко по-късно тоя се върна, ама не знам какво толкова му хареса да се гледаме в очите няколко минути. После той си тръгна. След малко пак се върна и пак погледите ни се срещнахме. Спомнете си как лъва и хиената се гледат докато лъва хапва. Същата ситуация, ама аз бях зает да го гледам вместо да хапвам. После реших да си нахлупя шапката и да гледам надолу все едно че спа, а всъщност бях буден. Тоя нашия човек пак се върна, зави и се запъти към Марито, аз го погледнах рязко, той се обърна и повече не се е връщал... И това на летището на Париж, при наличието на толкова камери. От време на време се разкарваха и войничета с автомати, ама изглеждаха много странно и смешно вместо да вдъхват респект, особено единия като се прозяваше.

На сутринта изпих едно френско кафе от машина за Евро, при положение, че от заведение е 2.80 Евро, взехме си куфарите, чекнахме си багажа и ади да чакаме самолета. Докато го чакахме решихме да обиколим из магазините. Минахме покрай един парфюмериен и влязохме да видим колко ще струва Фентъзи на Бритни Спиърс(защо точно него четете в предният ми постинг) Тогава един русичък хвана Марито за слушател и започна да и обяснява колко готин бил новия парфюм на еди кой си и как той щял да стане хит за сезона и как той се продавал само от 3 дена и колко много хора си го били купили. Слушам го и си викам „Излъга я...“ След 2 мин Марито си купуваше вече парфюм за 46 Евро. Питаха дали и аз искам нещо ама отказах.. Преди си бях купил от Америка парфюм Адидас със шапка Адидас за 20 долара, а тука за някакво малко шишенце Диор или Армани щяха да ми искат 50 Евро сигурно.... Отидох до лавката за списания, мъчих се да прочета за Уиндоус лайв на френски и да разгледам списанията им. После си купих една картина от Париж и 2 картички о това му беше посещението на Париж.

Точно преди да излети самолета отидох до тоалетна. От кабинката, в която се бях запътил излезе жена, а до нея мъжете си ги бяга наизвадили и си вършеха работата в писоарите. Между другото в САЩ използват ДЖОН вместо тоалетна. Свърших си работата с Джон и отидох в чакалнята за полета ни. А то мъгла, ама много гъста и полета се забавя за неопределено време. Викам си поне да е 2 часа, щото тогава мога да си търся правата, а ми беше много интересно какви са те. В крайна сметка след около час и нещо самолета излетя.....

Яденето отново беше гадно, както и миналата година в същият полет. Бяхме седнали до аварийния изход и всичкия ни багаж трябваше да е в багажниците над главите ни.Така, че не можах да правя снимки, а имаше няколко красиви гледки, После при снижаването над София от нашата врата започна да капе вода, ама доста... А това май не е нормално... ама още не се е чуло за катастрофа с Еърбъс А300, така че явно са го оправили по-късно.

Забравих да спомена, че някъде над атлантика име 2 много силни турбулентни бури. До тогава такова нещо не бях преживявал. И преди е имало турбуленция, ама тази беше от доста големите. Беше страшничко и бая клатеше и самолета имаше няколко доста големи падания надолу, ама всичко мина нормално.

В България чакахме поне половин час да ни излязат куфарите по пътечката да си ги вземем. Отново прецедент. Едни американци се чудеха какво става. Мислех да им казвам „Добре дошли в България“, ама се отказах. После си взех куфарите, минах през частта от митницата, която казва, че нямам нищо за деклариране, а имах техники за над 2000 долара, ама си бях и решил, че ще се правя на ударен и ако ме спрат тогава да импровизирам.

Ами на летището ме чакаха нашите и...

...приказката за българския студент в Америка, в която аз бях главен герой свърши...

Здравейте

Време е да ви разкажа какво се случи с мен по време на последната седмица от престоя ми в братска Америка.

Тъй като това бе последна седмица имахме по-малко часове работа(или поне аз) . Вече бяхме напуснали работата в магазина вечерта и остана само работата в бъргъра вечерта и тази през деня в другия магазин. А при мен дневната работа бе само 2 дена. Сега е момента да се поясна, че в момента говоря за предпоследната седмица, защото последната бяхме само в бъргъра.

Че тъй като имахме повече свободно време решихме да го запълним. Ходехме на покупки няколко пъти, но за това има време..

Седмицата от забавления започна с излизане в морето с едни познати. Бяхме си помислили, че нищо няма да се получи, защото до последния ден нямахме никакво потвърждение. Бяхме си заспали хубаво и мислехме за работната вечер, когато телефона прозвъня и Лейла ни каза, че след няколко часа сме щели да излизаме в морето. Събудихме се набързо, взехме малко ракия, фотоапарата, качихме се на колелетата и до бъргара. От там в един трък и към пристанището. Лодката се оказа малкичка, но добре екипирана с сонари, джи пи ес, мотор, радио.. Всичко необходимо. На всичкото отгоре капитанът си я е правил сам. Неговата професия е да прави покриви за яхти и да ги продава. Иначе една такава лодка като неговата струва средно към 30 000 долара. Големите и луксозни минават милион. След като се качихме той даде руля на Марито, защото го мързеше да кара. Проблема бе, че за да излезем от залива трябва да минем под един мост и после спазвайки някакви знаци качени на шамандури из залива да излезем от заливчето около града към открито море. Марито се справи успешно с излизането от “гаража”. Докато плавахме си ударихме един лаф, Този моряк се оказа единствения американец, който си призна, че Америка няма да е винаги велика и че имат огромни дългове, които всеки момент ще повлекат целия свят. По едно време се появиха делфини и започнаха да си играят около нас. Спряхме лодката и си потопихме краката и ръцете във водата. Те се приближаваха на около педя от нас и се отдалечаваха. Беше много красиво, а вълнението бе много голямо. Виждах делфини за втори път в живота си и за първи на свобода, а те бяха почти до нас. Бяха няколко семейства, заедно с малките си. Бе много забавно отново да си кажа. След делфинчетата извадихме ракията. Преди това бяхме пили малко биричка. Предупредихме брата хамериканец, че това, което се готви да направи му викаме чук и че може да го удари бая тежичко. Той каза, че само ще пробва ракията, Много му хареса. Обещахме, че ще му дадем остатъка. После се върнахме, хапнахме малко чипс, капитана донесе някаква риба, която бе много вкусна и миди в консерва. После решихме, че може да ни завали дъжда. Капитана предложи да ни закара до нас. Ние се съгласихме, качихме се в пикапа и по пътя изведнъж се изсипа като из ведро за около 200-300 метра път. После дъжда спря и точно преди квартирата запука отново. Бяхме целите мокри, но изпълнени с красиви спомени от разходката.

Няколко дена по-късно бяхме до парка, в който работехме миналата година. С нас бе една приятелка от България, която работи в съседен град, съквартирантката и, една рускиня и един поляк. Този ден ще го запомня с това, че в парка си изгубих медальон с кръст, който бях намерил преди около година в същият парк, с изгарянето ми от слънцето и с жестокото ядене на пица в една пицария след това. За 20 долара аз и Марито преядохме и препихме. После оставих жените в един магазин а аз се прибрах да спинкам, защото имах към 35 часа без сън. Това беше в неделя, а тогава няма шатъли(микробуси) от единия град до другия и момичетата са се прибрали на стоп.

После дойде деня, в който имах риболов с корабче в открито море. За жалост времето беше много лошо и често превълява дъжд. Освен това беше студено и духаше вятър, а аз бях само с един потник. Умрях от студ. Ама хванах някоя друга риба. Марито и тя, но ако рибата ти е под 16 инча я пускаха обратно в морето. Повечето ни ги пуснаха. Имаше много народ на лодката. Българи и американци. Много от тях бяха се качили само да се напият в морето. Други да се насоят. Имаше едно момиче горкото, което не престана да повръща. А реално когато си отвънка и гледаш водата повръщаш по-малко :) Бая народ видях как тичат до края на лодката и ... :) Иначе риболов представляваше следното... Лодката спре, кажат ни да хвърляме въдиците. Стоим няколко минути и после към следващата спирка. Въдиците бяха наредени по перилата на корабчето. До всяка въдица имаше кофичка с някакви мекотели като миди, риби, октоподи и не знам още какво. Имаше и цели малки рибички. Целите риби се слагаха на долната кукичка, а на горната частите от мекотели. Имахме и доста големи тежести на кордата. За да хванем рибата пускаме кордата докато стигне дъното и после чакаме нещо да я опъне. По някое време обаче дойдоха делфини и те започнаха да ядат от стръвта. При някой се усещаше силно повличане и очакване всеки момента да се скъса кордата. После като извадиш стръвта на нея няма нищо. На някой други пък малко по малко им чукваше по кукичките и като ги извадиш виждаш как някой си е взимал от стръвта. При прибирането ни от риболова закачиха рибата на кърмата на кораба и започнаха да свирят след като влязохме в пристанището.

Както казах ходехме и да пазарим. Аз съм най-горд с факта, че купих парфюма на Бритни Спиърс – Fantasy от 50 мл. Само за 9 долара, при цена в интернет на същото от 40 долара, а в един бутик в Париж – 40 Евро. Подарих го на Марито. Купих го в един от последните ми работни дни в Таргет. Подреждах магазина, когато попаднах на шишенцето. Обърнах цената и видях 9 долара. Нямаме право да пазарим стоки с намаление докато работим, затова го оставих на мястото му на щанда и продължих работа. Докато минавах покрай него ми се стори, че е по-голям отколкото останалите. По късно след като го купих видях, че е с цели 20 мл повече. Обяснението ми е, че сигурно това е било някаква мостра, а нашите в магазина не са знаели и са си помислили, че е дефект, защото я нямаше пластмасовата му опаковка. Иначе картонената не беше отваряна и парфюма си беше чисто нов. По-късно пък, когато реших да си купувам куфар, и след като го взех на намаление отново разбрах, че оригиналната му цена е 145, а аз го купих само за 35 долара. Но куфара е голяма работа и дотогава не бях виждал куфар с толкова много джобове. Реших и да купя DV Video кабел, за една камера, която носех като подарък. Първият път, когато взех кабел, дори не беше и такъв, какъвто ми трябва, хем носех камерата да видят какво ми трябва. А кабелът го купувах от Best Bay. Това е нещо като нашия техномаркет Европа и има добра репутация в САЩ, дори редовно правят реклами по ТВ заедно с неговия Geek Squad, който веднага ще дойде до вас и ще оправи проблема на компютъра ви. Абе с 2 думи ги имат за големи разбирачи. Миналата година един разбирач от там ми беше казал, че не мога да записвам текстови файлове на емпитри плеър самсунг, ама карай. Простих му. След като поредния разбирач, работещ там ми даде грешния кабел вече не бих препоръчал на никой да ги ползва. В крайна сметка нашия човек ми е дал USB кабел с 2 различни вида накрайника, който се ползва при свързване на 2 кабела.После се върнах отново, обясних им какво ми трябва и им казах, че само единия край на кабела трябва да е USB, а другия да е DV Video. Те ми дадоха нещо, но то пък беше DV Video и букса, подобна на тази на юесби, но по дебела и по-малка по размери. Върнах се и за 3ти път отидох да сменям кабела. Този път вече явно попаднах на една жена, която разбира и тя ми каза, че това, което търся си е обикновен FireWare кабел и че няма начин да има такъв кабел, който от другата страна да е USB. Тогава вече купих FireWare- FireWare, защото се сетих, че имам такъв порт на лаптопа и се отървах от бремето за търсене на кабели за камери. Като си купувате камера внимавайте по какъв начин можете да се свържете с компютър, защото не било толкова лесно колко си мислех. Аз поне не знаех, че не мога да имам юесби-файруеър кабел.

Ходехме 2 пъти на бюфет с китайска храна. За по 7 долара ядеш на глава, ако ще пиеш даваш ако не се лъжа 3. За десерт ако искаш можеш да си напълниш фунийка със сладолед от сладолед-машината в ресторанта. Жестоко ядене беше, но този път знаехме как да се държим, дори оставихме бакшиш и платихме с кредитна карта :) При второто ни посещение сервитьорката помнеше какво ще пиеме от първото и бе много любезна с нас. Базикахме се, че сигурно ни е запомнила заради 3те чинии, които изядох предния път. При второто попаднахме с Марито на нещо с лютива чушка и почти едновременно се опарихме. Ама много сериозно. Марито се разхълца, а аз се зачервих целия и започнаха да ми капят сълзите.Не мога да сваря да бягам да вземам хляб от масите да гасим. Беше голям зор наистина. Добре, че бе към края на обяда, защото от там насетне дълго ни люта на гърлата.

Ходехме няколко пъти и на макдоналдс. От чисто любопитство. Разбрах, че хамбургерите им не струват и че в Whataburger сме много по-добри. Дори за закуска там ядох пенкейк със сосидж и яйце. На български това ще рече нещо като палачинка със сладък сироп, ама наблягам на НЕЩО със НЕЩО като пържено объркано яйце и с НЕЩО като салам. Беше вкусно.

В деня в който ядох това с Марито излязохме през гаража и казахме на Нанси да заключи. После излязохме с Том и с колата му до конкуренцията. Том беше с костюма си на мениджър в Уотабъргър. Поръчахме от колата и на връщане разбрахме, че никой от нас няма ключ за къщата. Че давай с Том до съседния град до работата на Нанси да вземем ключ да се приберем. А това бе един от малкото дни, в които Том щеше да се прибере рано в тях си, защото обикновено работеше доста след като му свърши смяната в бъргъра.

Абе като гледам пак стана доста дълго. Дано сте стигнали до тука и дано Ви е било интересно. Мога да пиша още, но ще го спестя.

В крайна сметка последната седмица бе изпълнена с много преживявания и малко спане и работа.

Здравейте от голямата вода

Сега започвам хронологичо, това което си спомням:

Ами тръгнах от България в Понеделник, както вече знаете. По пътя се опитвах да проумея колко много път ме чака. Не можах. Дори не можах да проумея, че доста време ще съм извън България.

По пътя спряхме на една бензиностанция. Сетих се, че си забравих речниците (не че ще ми потрябвят, но за всеки случай да имам) - купих си един. После по план пристигнах в София. От там с Такси до автогарата, малко блъскане по опашки. Беше препълнено с Българи като нас.

Хванахме си самолетчето и излитнахме към Францията. По пътя отново минахме над Алпите. Отново се полюбивах на красотата им. По-късно ще побликувам и снимки за да можете да се полюбувате и вие. Храната беше някакви български зеленчуци и шунка. Интересното дойде, когато започнахме да се приземяваме. До нас се виждаше още един самолет, който се приземяваше. Приземихме се почти едновременно. За първи път виждах 2 самолета да летят толкова близко един до друг. А летяха заедно доста време. Поне 15-20 мин. Като се вземе в предвид скороста с която се движат самолетите, това са били доста километри.

После пък по време на приземяването самолета започна да се клатушка нялво надясно(ако сте гледали филма Ангелът на Спилбърг и си спомняте как се приземяваше жената ще разберете как се приземихме и ние.) При досега със земята се разтърсихме много силно. А на мен вече ми беше лошо. За пръв път ми се случваше такова лошо приземяване.

После нямаше почти нищо интересно, докато не се качихме на самолета за Ню Йорк. В самолета до мен стоеше едно момиче от Русия, с която си поговорихме малко. Подарихме си малки подаръчета и се снимахме за спомен. Сигурно е била интересна гледка. Българин и рускиня, говорейки си на английски. Когато момичето не знаеше някоя дума и ми я казваше на руски.

Като цяло я смятах, че е с по-богата обща култура, но тя дори не знаеше, че едно време българия и русия са били големи приятели. Каза ми за Филип Киркоров, че бил много известен в Русия и това е. Друго нищо не знаеше за България. А и брат и преди време бил на почивка тука...

Ами полетяхме малко до голямата ябълка и дойде време за приземяване. Всичко мина Тип Топ.

На летището минахме много бързо и без проблеми. На края чакахме една голяма група от Руснаци, които трябваше да бъдат посрещани от фирмата ни спонсор в САЩ. Те се бяха поизгубили малко. По-късно като влязохме в автобуса от летището до мястото, където трябваше да спим не престанаха да говорят. По едно време нещо за нас говореха, като си мислеха, че не ги разбираме, ама някой от нас каза че сме ги разбирали на руски. И те престанаха.

Минахме покрай един от мостовете на Манхатън. Видях небостъргачите през ноща. Тогава дори руснаците спряха да говорят и се чу само: ЕХАААААААААААААААААА.

Това е достатъчно. Нямам думи да опиша колко големи и същевременно колко са малки. Както по телевизията, но в реални мащаби. Трябва да се видят.

После влязохме в Харлем. Все едно се намирах в ниско-бюджетен американски екшън. Само черни по улиците, с широки панталони и всякакви якета, шапки и връзки по главите. Пусти улици, пълни с боклуци. Много грозна картинка, която остави много лошо впечатление. То се допълни, когато автобуса спря пред мястото в което трябваше да спиме. По принцип видяхме висока

тухлена постройка. На английски това е Хощел, а на български е нещо като общежитие и дори по-лошо.12 човека в стая , в която има 6 двуетажни легла и малка пътечка по която да минават и по която много трудно се разминават. И няколко шкафчета, които за да ползваш трябва да пуснехс 25 цента в тях.Ужасни условия и ужасни тоалетни. Но иначе с елетронни

врати. Ние поне минахме без пари в суматохата. Аз, Мария, и още едно момиче сме с друга фирма спонсор в САЩ, която ни ни предоставя нощувка. По принцип трябваше сами да си намерим или да спим на летището, което се оказа много по-добрия варинат за спане. Да но като се събраха 40-50 човека накуп и всеки взема една карта и заминава и ние минахме покрай цялото множество.

Като си вядях стята и малките легла и като знаех колко съм уморен, а изобщо нямаше да мога да спа, защото трябваше да деля леглото с Мария(а то е точно за един човек) реших да отида в една друга стая, която беше "Out of Order(дано при превода остане английското му наименование))", което ще рече с избира брава, на мястото на която имаше дупка, нямше климатик и имаше с 2 двуетажни легла без завивки. Мария и тя дойде в моята стая и още един българин, който не искаше да се бута в другите стаи. Застопорихме вратата с куфарите, постлахме си одялата, прибрани от самолета, аз послах и англиското знаме, което намерих в една от стаите и се тръшнахме на леглета с дрехите. В града беше много студено и  с ужасен вятър. Така беше и в стаята, но вятъра не бе чак толкова силен :) Поне се наспахме, за разлика от повечето от останалите, които деляга стаята си с руснаците, а те цяла вечер не престанаха да викат, пеят и говорят.

На сутринта поне имахме безплатна закуска, което беше едно кафе и нещо като хляб.

Станахме и се поразходихме малко из квартала и из Central Парк. Хощела се намирал точно до него. Не е кой знае какво. Само където е малко по-голям. В пловдив граднинката на центъра повехце ми хареса. А и на всичкото отгоре имаше и коли. Иначе се насладихме малко на архитектурата им, която беше високи тухлени масивни постройки, но въпреки това красива.

Като дойде време да се прибираме за летището имахме 3 възмоЖни изхода - да се приберем с метрото, да се приберем с автобус и да се приберем с такси. Избрахме третото, тъй като с останалите имахме да правим много смени. Трябваше да намерим такси, което хем да вози евтио, хем да е мини-ван и да има място за много багаш.

Отидохме с едно момиче да чакаме на една главна улица да видим подобно такси. По пътя се спряха няколко други таксита да ни предлагат услугите си, но никое не можеше да поеме 5 българина и 5 огромни куфара барабар с раниците ни.

Най-накрая като се отказахме и тръгнахме по обратния път видях едно подобно такси. Махнах му с ръка. То пък точно спирало да остави една клиентка. Разбрахме се. Каза че взема твърдо 50 долара + бакшиш ако желаеме. Натоварихме багажа и тръгнахме.

Това такси беше най-приятната ми изненада от Ню Йорк. Шофьора беше много пекан чернокож. През цялото време не спря да ни задава някакви гатанки и да си говори с нас. А говора му бесех супер сладурски английски. А гатанките му бяха като тези, които задаваме в България. Примерно започва с игра на спелуване. Казва някакви елементарни думи и ние трябва да ги кажем по букви. Както казва добре, добре... изведнаш каза грешно. Ние ама как така. Правилно е. Той каза грешно. Сега няма да ви дам намалението за ученици, което имахте. Тогава ние се чудим какво му е грешното. Той ни остави да се почудим малко и после ни каза, че думата грешно се спелувала еди как си... :) Излиза, че той бил казал да спелуваме думата грешно, а ние не се бяхме усетили. И той с бързия си сладурски английски продъжава... Разказва си за работата, как била свързана с много хора и т.н. После изведнаш пита все едно че е част от разговора какво има между нас и него. Ние отново се чудим. Стъкло, въздух, седалки.... А отговора бил буквата "и". После ни задава гатанката как да пренесем цветето, козата и вълкът на другия бряг, без те да се изядат едно друго. Тука вече не слушах защото отново минавахме по моста. Този път видях небостъргачите през деня. За жалост колата постоянно се движеше и не станаха много красиви снимки... После пък ние започнахме да задаваме гатанки на таксиджията. Той доста мисли, но отгатна на кое място си след като задминеш 2рия. После други гатанки и така неусетно стигнахме летището. По пътя минахме покрай музея на изкуствата и видяхме 2 интересни кули, излезли все едно от бъдещето. На тръгване му оставихме 10 долара бакшиш и той беше много благодарен. Тогава ни каза че бил на 63 години(а изглеждаше на 40), каза ни да сме се учили здраво, защото само така сме щели да успеем в живота...абе страхотна компания беше. И с едно такова кепе на райета, голяма вратовръзка и ако не се лъжа костюм.... образ от всякъде.

Забравих да спомена, че предния ден преживях може би най-дългуият ден през живота си. Като се има в предвид, че в България се събудих в 6:30, а в New York си легнах в 1:30, като разликата между моя град и голямата ябълка е 7 часа в полза на ябълката.

От летището си накупих картички. Направих някоя и друга снимка, видях как се разнясят вестници в САЩ (един трук спира, едно малко момиче прибягва от него до близките къщу и хвърля един топ хартия сгънат на руло където свари, след коет отново бяга до тръка(пикапа)), спах на едно от най-гадните условия, видях големите блокове на New York, видях и истински блокове, каквито имаме в България, видях и Central Парк, спах в града, който никгоа не спи... и това ми остана от 15 часа престой в New York.

После от летището през щателни проверки, където никъде до сега не са ме претърсвали толкова упорито до Орландо. Орландо е столицата на Флорида.И един блок не видях. Огромен град от пръснати квартали с малко високи сгради в центъра. Видях как се строи типичния американски квартал. Взема се една нива, прави се заоблен път по нея, разделя се на парцели и в тях строят еднакви къщи. На пръв поглед просто, но много красиво и ефикасно.

От Орландо хванахме още един самолет и бегом в Пенсакола. Ама какъв самолет беше само. Имаше 3 реда седалки и изглеждаше супер малък на фона на бойнг 777 с който летяхме до New York. Забравой да кажа, че в Парсих бях много близко до Бойнг 747 и се уверих че наистина е много огромен, а рева на двигателите му е оглушителен. И тя бяха на свободна тяга, без да бъдат изфорсирвани.

Че в това малкото самолетче бях заспал. По едно време се събуждам и виждам стюардесата раздава снаксове и пиене. Разсъних се веднага. Само и само да ме види, че вече не спа, но за съжаление, точно преди това тя беше минала през моето място. Не че много щях да се наям де. Пиеше ми се наторален сок.

Направи ми впечатление, че всичките стюардеси във вътрешните ми полети бяха почти на преклона възраст, но вшки руси с елегантно къси поли. А по време на полета от New York до Орландо разглеждах един каталог с цени и описания на стоките в него. Нещо като Хоум Шопинг, но само че с няколко фирми от които можеш да поръчваш в него, а не само една.

Пристигнахме в Пенсацола. Самолета ни остави на една бетонна поляна, както не летището в София. Имаше и и терминали, но не знам защо ни хвърли точно там. От там пеша до сградата, която е доста пред наще официално летище. А да не говоря за тези в тези в New York и Париш. Там изоставаме със светлинни години сигурно.

(btw преди малко чух сирени и видях червен огромен хеликоптер на бреговата охрана. точно както по филмите :-))

Че като слязохме от самолетчето и отново ме грабна онзи топъл влажен въздух, където освен в банята в България няма къде да усетиш.

От там хванахме едно такси до Дестин. То ни излезе по 25 долара на човек. Сега не ми се смята колко е общо. Но и километрите не са малко. Сигурно към 50-60 поне. Може и повехче.

По пътя слусахме някакви готини рок парчета, а до нас беше залязващото слънце над мексиканския залив. Красотата на момента беше огромна. Не исках да свършва. Но за жалост точно в момента в който казваха че тази вече в близкяй град щяло да има концерт на Линкин Парк в който билетите били за по 15 долара и последния слънчев лъч си отиде... Присигнахме и Дестин. Чувствах се сякаш се прибирах в къщи. След New York мога да ви уверя, че това е наистина райско кътче. Това казват и почти всички американцки, които попитам какво знаят за Дестин.

Ако не съм ви казвал миналата година, пясъкът по плажа е бял. Това е така, защото се състои от кварц, а не от силикон, както останалия по света(това е буквален превод от едно америкъснко списание). Бялата плажна ивица ако не се лъжа е около 30 мили. Водата пък имала някакъв планктон, който я прави кристално зелена и изглеждаща таката, както по филмите дават за Карибите... Наистина е много красиво. И е пълно с риба. И с много ресторатни. И с много хотели. Докато ни е нямало са вдигнали 2 нови. В момента строят още един...

Спряхме в заведението, което по договор ни е основната работа в САЩ и заради което отново се връщаме да работим в Дестин(не е само заради него, но говоря по договор ;)). Там дочакахме да дойде шефката от миналата година да ни вземе. Тя дойде и ни каза, че ще спим в тях, което доста ни зарадвда. Цяло лято в типично американска къща със почти всички екстри, в готино спокойно кварталче на цена по-евтина отколкото плащахме в един хотел миналата година(в него в една стая имаше 2 големи легла, на които спаха 4 човека, имаше ТВ с кабелна, гардероб, масичка, столове, климатик и баня с тоалетна. и ние си мислехем че е голяма работа...). Но за преживяванията от там ще ви разкажа другият път, защото веше пописах доста. Ако продължавате да следите ще разберете как се уверих че всяко добро се заплаща, както и описание на къщатата, както и много други преживявания и впечатления!