Училището свършва, за да започне безкрайната ваканция на живота. Порасналото момче вече никога повече няма да бъде ученик. То се разделя окончателно със своя втори дом, който е прекрачвало толкова дълго време - в продължение на цели 12 години - и който така силно е обикнало. Сега ще го напусне завинаги и наесен няма да се завърне в класната стая, за да седне на своя чин.
Днес момчето е абитуриент и за последен път е част от своя ученически клас. Обзето от трепетно вълнение, то осъзнава, че този ден е много по-различен от всички други дни в неговия живот. Този ден се намира на тънката деликатна граница между едно добро старо "вчера" и едно съвсем ново неизвестно "утре". Утре вече момчето няма да е същото и, поглеждайки се в огледалото, ще види в отражението младия мъж, в който се е превърнало днес. Тази внезапна промяна връхлита върху него и силно го разтърсва...
Момчето ще поеме по своя път, който води нанякъде, но през целия си живот ще поглежда назад, защото там, между светлите стени на класните стаи, е оставило частица от себе си...
Внезапното порастване и раздялата са повод за ярко, диво и запомнящо се празнуване заедно с неговите съученици, които от утре ще нарича „бивши". Сияещи, ликуващи, красиви в своите блестящи тоалети, те профучават по улиците на града, махайки с ръце от лъскавите автомобили и извиквайки ни: „Хей, хора, вижте ни сега колко сме пораснали и ни подарете усмивките си... Днес светът е в краката ни и ще изпълним всички щури идеи, които ни хрумнат. Не ни се сърдете и не ни съдете строго. Виновен има и това е младостта ни - дръзка, луда, непокорна и толкова чаровна. Какво ще ни поднесе животът утре, ние не знаем, и може би заради това мъничко ни е страх."
„А какво всъщност е животът?" - ще бъде последният въпрос, който ученикът ще зададе на своята любима учителка преди раздялата. - „Казват, че приличал на море, спокойно или пък бурно".
„Животът не заслужава да го сравняваме с изтъркани метафори, а да приемем, че той е това, което е..." - ще бъде нейният отговор.
„Животът е това, което е..." - ще отеква гласът й в душата на момчето, което си отива. И миг преди раздялата, то ще получи скъп подарък от неговата учителка - едно цвете на обич, което ще запази завинаги в сърцето си.
„Днес е моят прощален бал с ученичеството" - си казва наум момчето - „и от утре ще мисля за сложните житейски въпроси. Сега искам да летя, да обичам, да покорявам и да се удивлявам на света... Имам толкова много копнежи без имена, неизречени желания, изригващи пориви. Щастието бяга тук край мен, до мен, около мен и знам със сигурност, че един ден то ще ме докосне..."
...Удари часът на раздялата. Едно, две, три.... Дванайсеее... Сбогом, училище!!!
Хора и улици -
град, като град.
Тръгваме някъде, после назад.
Тръгваме някъде -
път, като път.
Иска ли питане, наш е светът.
Пориви полети,
без имена.
Младост е нашата главна вина.
Хора и улици -
ден, като ден.
Погледи срещнати, миг откровен.
Погледи срещнати
в профил, в анфас.
Нечие щастие тича до нас.
Трепоти, шепоти,
без имена.
Младост е нашата главна вина.
Тръгваме някъде, после назад.
Хора и улици -
свят, като свят.
Comments