Сутринта станах рано. Приготвих си багажа, изпих си кафето и тръгнах към кино Одеон, където обикновено си чукваме срещите на блога. Времето беше чудесно, а Витоша беше цялата в мъгла и не можех да преценя дали времето и там е такова, каквото е в София.
Хванах си автобуса и докато пътувах си слушах радио. Беше ми приятно и с нетърпение очаквах момента, в който ще почнем да ходим по горските пътеки.
Когато стигнах Одеон ми беше притеснено. Предната вечер бях разбрал, че Пчеличката Мая няма да може да дойде на похода, а малко след нея получих и SMS от Малката Фея, която също каза, че няма да може да бъде с нас. Когато се появи ИванАнгел, му казах тъжната вест и реших да се обадя на БасиДи. Обадих му се, но се оказа, че и той няма да може да дойде. Затова с Иван тръгнахме само двамата на поход. Така де, и сам войнът е войн. В случая не бях сам, а си имах компания – нещото, което си мечтая от може би три години. Така че тръгнахме към автобуса. Първо си хванахме 94 до Семинарията, а там отидохме в супермаркета Елемаг и започнахме да пазаруваме. Купихме си хляб, картофи, един килограм свинско месо, лук и зелени уханни чушки. Взехме също и сол, подправка за барбекю, една бутилка бира и една бутилка коняк. По пътя купихме и вестник Новинар, но не за да го четем, а за да ни служи за подпалки. Обясних на ИванАнгел, че този вестник не го чета, защото е прекалено тендециозен и клюкарски. И така освободили душите си от вина, че ще палим вестник, се качихме в автобусчето и потеглихме към Симеоново.
По пътя влязох чрез телефона и Opera Mini в блога и написах постинга, който сте прочели. Получих и SMS от koymunuka, дали сме горе, писах му, че още не сме, и дали да го очакваме. „Засега не”, гласеше отговорът му, който ме накара да вярвам, че може и да се присъедини към нас.
Когато стигнахме Симеоново поехме по уличката, кръстена с красивото име „Симеоновските езера” и тръгнахме нагоре по стръмното, което щеше да ни отведе към пътеката за симеоновските езера. Наоколо имаше много хора, които вървяха бавно и се радваха на хубавото време. Ние също вървяхме и си говорихме за живота, за планините, за красотите, около които минаваме, за приятният аромат на бор, който се носеше във въздуха и за куп други неща.
Ванката беше в добро настроение, а в същото такова бях и аз, въпреки, че ми беше малко тъжно, че се качваме само двамата нагоре.
Качихме се до симеоновските езера и горе в заслончето решихме да си направим огън и да си наготвим, защото вече бяхме огладняли. Аз не бях закусвал, така че виждах минаващите около нас като крехки бройлерчета.
Измих си ръцете в рекичката и положих биричката в коритото и да се изстудява и хукнах да търся клонки за подпалки. Преди това обаче ми направи впечатление, че заслонът се е променил. Преди той беше открит, съставен само от речни камъни и с 3 стени. Сега вече си имаше и четвърта стена, направени от все още неостарели дъски. Имаше си дори и прозорец. Някой ентусиаст бе сковал четвъртата стена, бе сложил пейки и масичка. Беше станало много красиво и уютно, а надписите по стените с въглен демонстрираха, че хората, които са посетили мястото след реконструкцията правят дълбок поклон на този ентусиаст. Имаше и надпис – „Евалата братче, че си оправил заслона!”. На мен ми стана приятно, защото едно такова действие няма как да не стопли душата.
В заслончето се огледах за надписи, които аз съм оставял. Спомням си, че съм писал какво ли не. Нещо като „Т+Н=ВНЛ, 1996”, „Т+М=ВНЛ”, „Т+Я=ВНЛ”.. Брех, сега като помисля колко надписи съм оставил там. Някак си ми става едно приятно и топло. И с тези спомени в главата си почнах трескаво да търся следи от предишните ми идвания. Но уви, времето бе заличило всичко. Само стария накривен пирон до камината все още стоеше и сякаш безмълвно ми казваше: „братле, помня те. И теб, и много други след теб”.
Но да продължа. Тръгнах да събирам съчки и след това като професионалист стъкмих огъня. Той се разгоря с весел пламък, почна да пуши, да издава приятно ухание. След като стана по-силен, отидохме в заслончето и започнахме да свещенодействаме. Сиреч, да набождаме на шишовете месцата. Шишовете бяха осигурени от Ванката, който докато стъкмявах огъня бе натоварен с нелеката задача да търси прави и свежи клонки за шишове.
В заслончето разбрахме една жестока истина – тези прекрасни зелени чушки, които избирах с такава нежност в магазина – са останали в магазина. Имахме си само лук и месо. И лютеница. Е, и баничка. Нищо де, за едни чушки ли сме, амаха. Преживяхме ги, но често си спомняхме за тях с тъга. Ароматът на шишчетата щеше да бъде невероятен с тяхна помощ. Но, както и да е :)
Докато свещенодействахме при нас дойде една сладка баба, която много ни се зарадва. И попита как да стигне до Симеоново. Ние я упътихме и се заговорихме с нея за това, как някой добър човечец е направил реконструкцията на заслончето.
След това милата баба си замина, а ние пльоснахме шишчетата в жарта и с напрегнат поглед започнахме да следим процеса по опичането. Не се опитвахме да обясняваме научно ставащото, просто гледахме и попивахме аромата, който се носеше във въздуха.
По едно време реших да заснема видеоклипче, заедно с някоя от песничките, които записах на телефона си. И снимах Ванката край огъня. Тъй като съдбата на фотографа е да го няма на снимките, помолих Ванката да ме снима по същия начин, на видео с телефона в ръка, за да се чува и музиката. И тогава стана нещо, което и сега не мога да си обясня. Ванката каза „Хоооп”, цифровата камера и телефона полетяха, всеки в различни посоки и едновременно се стовариха на земята. Цифровата камера се настани в огнището, точно в жарта, а телефона на тревата.
Докато се усетя какво става, Ванката скочи и извади апарата от жарта. Сърцето ми викаше „тупалупа”, но си отдъхнах, като видях, че апарата е 100% здрав, няма никакви белези и казах бодро „Най-хубавото на това апаратче е това, че има история. Всяка една драскотина е свързана с някоя случка. А какво е вещ без история? Тя няма стойност”. Ванката се беше притеснил от случката, та доста трябваше да се мъча да го развеселявам. Демонстрирах му че нито камерата, нито телефона имат каквото и да е било поражение, след което мъдро заключихме „Сони е върха!”. Очаквайте видеоклип от падащ фотоапарат в жарта :) Интересното е, че апарата дори паднал насред огъня бе продължил да снима и е запечатал всичко! :)
След кратката пауза се отдадохме отново на свещенодействието. Което се състоеше във въртенето на шишчетата и подтискането на слюнчестите жлези, които вече точеха зъби за атака.
И накрая дойде момента. Набучих комат хляб и го препекох и с пукащи уши почнах да ям. Ванката малко се забави, защото си беше сложил шишчетата на някаква пепел, която нищо не правеше, но след това навакса бързо, като разгорихме още малко огъня.
Хапнахме си добре и доволни продължихме нагоре. Пътят беше чудесен, осеян с камъчета, на места леко влажен, а въздуха бе свеж и с ухание на борова гора. Птичките пееха, разминавахме се с хора, които усмихнати ни поздравявахме, а ние им отвръщахме на жеста.
Не усещахме особена умора и бодро крачехме нагоре, като си говорихме отново за най-различни неща. Най-вече за това, че трябва това лято по-често да ходим на Витоша, пък и на други места и че е хубаво блогерите да се организираме за такива разтоварващи мероприятия. И смятам това да не останат само думи, а да ги преобразя в дела. ХАУ!
След около час бодър вървеж стигнахме до една широка пътека и там спряхме за почивка. Аз изпуших една цигара (знам, не ме разстрелвайте!) и в един момент към мен се приближи една пчеличка, която започна да се върти около мен и накрая кацна на едно листо. Аз извадих апарата и почнах да я снимам, а тя търпеливо позираше. Прибрах апарата доволен и тя кацна върху каишката му. Извадих го пак и отново и направих една фотосесия. Отново прибрах апарата и пчеличката кацна на калъфката му. Е не се стърпях, извадих го отново и моята манекенка отново бе нащракана от всички ъгли. По-късно, когато разглеждахме снимките, ВанкатаАнгел ми каза, че това не било пчеличка, а муха, която се е дегизирала като такава. Но аз докато я снимах не обърнах внимание и бях малко разочарован от този факт. Но нищо де, все пак станаха чудесни снимки. Муха под прикритие кой е снимал? :)
След още около половин час вървеж стигнахме до станцията на лифта. Той не работеше. Ванката отиде до един човек да попита дали лифта работи. Онзи му каза, че не работи. С този изключително информативен диалог приключи стоенето ни до лифт-станцията и продължихме по пътя си. Там имаше една чешмичка, която всеки път като минавам се отбивам до нея да си налея вода. Но този път чешмичката не работеше.
Тръгнахме отново по пътя и аз си пуснах някои от песничките, които бях записал на телефона си. Така ми се искаше да си пеем....И си попях. Стана много красиво когато стигнахме до един квадратен тунел направен от панели и вътре ехото усили музиката и стана вълшебно. Записал съм го на видеоклип, който ще видите тук като кача видеоклиповете :)
Десетина минути по-късно, станахме свидетели на разруха. Мостчето беше отнесено, пътеката беше обрасла, а минаването по нея бе трудно. Но ние минахме. И изведнъж пътя свърши с река, над която стоеше едно дърво, по което явно се очакваше от нас да минем. На мен ми стана смешно и почнах да се смея с глас на този трагикомизъм, ирония или както искате го наречете. Весело ми беше, защото както си вървиш и изведнъж – прас, препятствие достойно за Adventure филмите. Минахме отстрани и там пътя свърши с една стена. Да, стена. Съставена бе от много плочи с издадени краища. Аз и преди съм се катерил по нея. Висока е около 10 метра и трябва човек да е много внимателен, за да не падне от високо. И се покатерихме с умение и вещина, на която би завидял всеки професионален алпинист :)
Горе попаднахме на лифта, междинна станция, покрай която лифта на слизане само минава покрай нея, а на качване спира и могат да се качват хора.
Това бе долната част на ски писта, а до нея имаше доста влекачи и машини за изкуствен сняг.
От там малко се залутахме. Аз тръгнах да търся пътеката, но не я открихме. Минахме по няколко пътища и се връщахме назад. Единственият изход беше да се качим по стръмната ски писта. Едни момчета с две весели и игриви кучета вече бяха поели по баира. И ние в Ванката решихме, че ще ги последваме. Това изкачване беше жестоко. Наклонът беше може би 60 градуса и всяка стъпка бе мъчителна. Накрая вече правехме по 10 метра и спирахме за почивка. Отдолу София не се виждаше, беше обвита в мъгла, а изминатото от нас разстояние ни караше да се възхищаваме от себе си. За 15 минути бяхме изкачили 20 етажен блок, за час вече може би бяхме 200 метра по-високо, а гледката беше невероятно красива.
След като минахме стръмнината, задъхани и без капка сили стигнахме до пътеката, която стига до Алеко. От другата страна на Алеко. Аз винаги съм излизал отдясно на Алеко, а сега бяхме отляво. Мдам, грешен път, знаех си, че не трябва да катерим този баир, знаех си. Но нищо, изхабихме доста калории, аз изхвърлих доста фасове и се чувствах щастлив от физическото усилие.
След още 5 минути пеша, вече бяхме в хижата, където си взехме нещо за пиене и се настанихме в стаята. Там се преоблякохме и слезнахме долу. Взехме си по биричка и към 21 часа умората ме повали и вече мечтаех за леглото. И вместо да дремя на масата, отидох и си легнах. Горе ми се обади Тонката, който бил във Варна и прати поздрави. Искаше и телефона на The_AI, но за съжаление го нямах.
Малко по-късно си легнах и заспах, а докато заспивах в главата ми се въртяха множество красиви мисли.
Сутринта станахме бодри още към 8 часа и слезнахме долу. Изпих 3 кафета и един сок, а Ванката чайове и кафе. Беше опитал от баницата и се оказа, че има аромат и вкус на лекарства – мухъл. Неприятно... Ядеше ми се баничка. Повече от Елемаг няма да пазарувам, никога!
След около час мързелуване и пиене на кафе, тръгнахме към Драгалевци. Първо поехме по една пътека, която ни отведе до едно тресавище, по което не ни се искаше да минаваме, така че се върнахме и тръгнахме по царския път. Беше приятно, птичките отново пееха, а във въздуха се носеше аромат на цветя, на борове, на дим (от този, който ти навява спомени за ”Малка къща в прерията”) и на свежест.
По пътя не отлепвах очи от Черни връх, от Алеко и от обвитите в облаци върхове. Беше красива и някак кристално чиста гледка. Очите бяха във възторг, белите дробове също. А апаратчето не спираше да снима и да снима.
Докато ние се връщахме, е един охлюв се катереше към Алеко, бавно, бавно. Вярвам, че ще стигне! :)
След около час, а може би и два (бяхме загубили представа за времето) пристигнахме до Бай Кръстьо. Тъй като аз не бях закусвал, си взех от прословутия Витошки качамак, една бира и две кюфтета. Хапнах здраво, а Ванката шльопна едно шкембенце, което си овкуси царски с чесънче и оцетец.
Изкарахме на масата час-два и продължихме надолу. Вече не ме стърпяваше и си пуснах песните, които си бях записал – Детство мое, Too lost in you, на Sugababes, Прозорец под звездите, Пак ще се срещнем след 10 години, Кълна се, Ну а дружба начинаеться с улыбка, Непознати улици на Marys Boys Band и Минаваш през мен, на Каризма.
Вървях надолу и си пеех. Беше много хубаво, а от време на време и Ванката пригласяше, така че не бях сам в моето действие :)
Срещнахме доста хора по пътя, които ни гледаха как си вървя и си пея и се усмихваха дружелюбно и със симпатия :) Беше ми приказно, та не се интересувах много какво ще си помислят хората :)
И така. Малко по-късно стигнахме до Драгалевци, хванахме си автобуса и се разделихме с ИванАнгел на Околовръстното шосе. И ето ме, час по-късно пиша това, усмихнат, уморен, но бодър и зареден с позитивна енергия.
Надявам се приятели, следващия път да не сме само двама, а да дойдат и повече хора. Времето беше чудесно, съжалявам, че някои се уплашиха от него. В интерес на истината, в петъчния ден, когато в София е гърмяло и трещяло, на Витоша не е паднала и капка. Това ни го каза хижарката, която предния ден е вдигала 100 пъти телефона да успокоява разтревожени родители, пратили децата си в хижата.
Надявам се, другия път да сме повече и да си направим тази екскурзия дружно! :)
Ваш, Тери
P.S. Всички снимки можете да видите тук :)
ни колко е по-фотогеничен с бодито...
А както обичам и да ходя по подобни места... 
И до Лакатник ще стигнем, няма страшно. А и до Търново също, живот и здраве. Но погледни снимките, виж колко е хубаво! Толкова различно. А и по - голямо е удоволствието да стигнеш до крайната точка след тежкия преход да погледнеш приятеля си до теб да погледнеш изминатия път и да се засмеете двамата радостно. А какво е удоволствието от една бира след това... Оставям на Тери да разкаже 
. Направихме и малко нощни снимки.
Comments9
Галя, не "ме тормози", а кажи на кого е музиката, ако може...Грабна ме...Музиката...
А разходката ви е чудничка. Някога, някога, толкова някога бях на същото място - "Кайлъка", само дето гледайки го сега - не мога да го позная;(((
Градината в която работя, за лагерите - морски и планински - има традиция вече да кани мами, баби и те идват...И там, на тези лагери не гледат само своите деца, а всички сме "заедно"...Хубави, запомнящи се моменти...
Миличка, на последната снимка пише всичко, което знам за тази музика: Kultus Ferox - Aufbruch. Не знам какво значи, но и на мен ми харесва. Слагам я доста често на клипове, така че нищо чудно ако вече си я чувала, гледайки мои неща....
Знам, че не съм открила топлата вода с този поход и ако ви го предлагам, то е за отмора в неделния ден и като намигане към директорките: все пак това, което гледате е проверка!:-) Странно, но от цялата проверка, която включваше (за мен) писане на 4 общи плана, седмично планиране, семинар и практическа част, тази, последната, се оказа най-готината, успешната, забавната и здравословна за всички! Дай, Боже, всички проверки да бъдат такива!
че и аз се почуствах сред природата. А за тебе,Галя,си е било отговорна работа, затова ти пиша ++++++++
Хареса ми много, особено паневритмията. Досега не бях чувала това знание да се предава на деца в детска градина. Изобщо на каквито и да е деца в училище.
Хареса ми и костенурката - тя сигурно също е запомнила срещата с вас :).
Благодаря ви, момичета, за добрите чувства....Те значат много за мен!
Паневритмията не е задължителен елемент от днемния режим на градината, Ела.С нея се занимават само деца, които искат и най-важното, на които родителите искат тези занимания.
Преди няколко години в България бе създаден Институт по паневритмия към Спортната Академия. В него се води много сериозно обучение на учители, които да преподават евритмия на желаещите деца и ученици. В детската градина евритмията не се изучава като част от философията на Петър Дънов, а само като система от упражнения с музика, като от пролетта до есента заниманията се водят сред природата. Намирам че това е чудесно. (Може би ще дойде ден, когато учението на П. Дънов ще стане част от обучението на философите, например. Все пак не забравям, че българите определиха миналата година П. Дънов като един от 10-те най-известни българи, и то в челната петица!)
За деца и родители заниманията с паневритмия са привлекателни и с това, че всяка пролет от института ги водят на невероятни няколко дневни експедиции из национални паркове и резервати. Миналата година, например, обикаляха из Родопите, събираха минерали и наблюдаваха в резерват орлите. Не съм била там, но казват, че преживяванията са били незабравими!
А костенурката няма как да не е запомнила срещата с 70тина жизнерадостни деца! Та нали след тази среща се наложи да и бършем дупето.:-) Да си призная този случай беше важен за мен като учителка. Ж. Пиаже определя овладяването на естествените нужди като етап в развитието на детето. Е, в момента когато ми донесоха мръсните кърпички не мислех точно за Пиаже, а се зарадвах, че така естествено пренесоха усвоените умения върху дивото животинче. Среща на цивилизацията и дивото. И как всеки даде най-доброто от себе си. И как май не се разбраха, но поне цивилизацията хареса дивото. А дивото се уплаши....:-)