Уморих се от хорски съвети

 

       За смисъла на живота-монолог на един ангел

                              Маги Назер 8д,НГДЕК                     

        Събудих се със същия металически вкус в устата.Отворих очи. Огледах се още сънено с тихата надежда, че си беше отишъл... Май го нямаше, прошепнах си аз... Станах и отидох до банята. Огледах се в огледалото и се сепнах от ужас... Той беше редом с мене... Моят голям страх... Той беше там. Засмя се зловещо, сграбчи ме за врата и чевръсто се гмурна в мене... Харесваше му да живее там... Той ме убиваше всекидневно, погубваше радостите ми... В мене нямаше нищо друго... Марк Твен е казал : '' Да имаш кураж не значи да не се страхуваш , a да си господар на страха си ". Господар? Господар на страха си? А дали беше възможно?

      Kakва съм аз? Коя съм аз? Имаше ли изобщо "аз"? Не знаех... Страхът ме бе обсебил напълно... Страх от самотата, стах от болката, от хората, чуствата... Не изпитвах нищо друго освен страх, болка, празнота.

        "-- Не се страхувам от тигрите, но се ужасявам от теченията. Нямате ли параван?

        ''Да се ужасява от теченията... Не е присъщо за растенията - помисли си Малкия принц - Това цвете явно има много сложен характер..."

         --Вечер ще ме покривате със стъклен похлупак. У вас става много студено.                "

Нима и аз като цветето на Малкия принц живея под стъклен похлупак - в свой измислен свят, където никой не може да ме нарани? Но в този свят никой не може и да ме обича, нали... Похлупакът спира и любовта... Уморих се да се страхувам...

     Лежах отпусната на леглото, току-що събудила се, с лист в ръка... Искаше ми се да напиша нещо, да излея всичката си мъка върху белия лист, но не усещах нищо друго освен стичащите се по бузите ми сълзи... Тази тежест , която чуствах... Тази несподелена мъка, която ме тормозеше, сякаш от векове, изпиваше и последните ми сили... Исках да споделя, но нямаше с кого, исках да се оттърся от този товар, но бях заобиколена от врагове... "Да простя?... За какво?... Малко ли преживях? С какво сгреших? Защо не мога да бъда обичана?...." - Това бяха само част от въпросите, които минаваха през ума ми, светкавично бързи и все толкова объркващи. Облякох се и отидох до черквата... Прекръстих се, влязох... Запалих свещ... И втора, и трета. Но колко ли свещи трябваше да изгорят, за да изкупят вината ми... Вината, която чувствах в сърцето си...

       ''Простено" да си кажем и "Прости".

        Защо се бавим, времето лети -

        на кукувица чуваме броенето...

        Животът ни лети, а ний пестим

        усмивки и сърца. Да си простим-

        единствено не ни прощава времето."

Да си простим... Така силно искам прошката..., оглеждам се, но около мен виждам само непознати, студени лица... Дааа... Всичко друго е по-важно от това да бъдем хора. Няма да плача... Ще стискам зъби, ще затварям очи пред болката и ще се моля да отмине безвъзвратно... Няма да открия чуствата си на никого, няма да обичам и няма, няма да плача..., за да не ме наранят... Отново!  Къде съм? Изгубих се без следа... Каква съм? Остана ли нещо от мен след всичката болка...?

       Прибирам се вкъщи... Въртя ключа, отварям вратата... Хвърлям се на леглото и покривам главата си с възглавницата ... Само ако можех да не мисля, да не чуствам... Внезапно ме обзимат мисли за смисъла на живота... Една вселена... Една галактика... Една планета... Една стая... Едно тяло... Толкова много затвори и само един център- аз! Колко е голямо пространството? До къде достигат духовните граници? Или всичко е илюзия? Пускам радиото, но вместо поредната сърцераздирателна балада фокусирам вниманието си върху нещо съвсем различно..., нещо,което изцяло променя възприятията ми...

      ''Ако си дал на гладния
       дори трохица хляб от своя хляб.
      Ако си дал на скитника
       дори искрица огън от своя огън.
      Ако си дал на милата
      от своето сърце.
      Ако си дал на чуждите
      живот от себе си.
      Ако си дал, ако си дал,
      ако си дал от себе си,
      не си живял, не си живял на празно.

Колко пъти съм чувала тази песен... И просто не съм се замисляла, че именно в това се състои отговорът... За какво живеем..., за какво друго освен да обичаме, да даряваме обич... И неслучайно Аристотел е казал: "Когато ние като отделни индивиди се подчиняваме на законите, които ни наставляват да постъпваме по един или друг начин с оглед на благото на общността като цяло, с това косвено помагаме да се увеличи щастието на всички човешки същества".

      Вятърът заблъска по прозорците ... Тъмнината бавно покриваше целия град... Спомени и моменти изплуваха един след друг... Отворих прашното ковчедже,скрито под кревата. Моята малка съкровищница. Нощта бавно изпепеляваше... Седях на пода и разглеждах една по една красивите, макар и вече омачкани снимки, стихотворения, записани мисли... Спомени... Спомени от живот, изпълнен с обич, надежда, мечти... Много снимки минаха през ръцете ми, но както повечето неща в живота най-ценното открих на дъното. Сгънато на четити, пожълтяло листче, пазено кой знае от кога... Листче, на което бе събрана човешката мъдрост и опит...

      "Макар  двама да следват своите човешки интереси и да търсят познание с различни средства, и двамата разкриват, че не е толкова важно дали животът има смисъл, а дали ние придаваме смисъл на живота, който живеем."- Далай Лама

     Все чакаме някой друг. Несигурни в себе си. Недоверчиви, невярващи. И защо? Защото не вярваме в себе си... Защото искаме да ни съжaляват, да ни съчустват...., а можем... Защото всеки носи доброто в себе си. Въпросът е дали го е потърсил. Не помня колко продължи... Знам само, че стоях на пода, безмълвна, обляна в сълзи... Истинска... Бях изпълнена с надежда... Защото имах цел, не каква да е цел, а онази-лудата,   зашеметяващата, грандиозната... От която ти спира дъха... Която ще следваш, докъто можеш,докъто те има... Моята цел е щастието, любовта, това да постигна нещо в живота си...

     Бях тръгнала вече по една пътека... Нямах право да се обръщам назад.Оставаше само да повярвам в себе си и да прогоня страха... Пътят беше дълъг и каменист, но тръгнала веднъж по него единственото нещо, което можех да направя, бе да се наслаждавам на изкачването...

       "Загубиш ли имот - малко си загубил.

        Загубиш ли чест - много си загубил.

        Загубиш ли смелост - всичко си загубил..."

Дразнещият блясък на множество неонови лампи се отразява в безвкусно боядисания в светлозелено паркет. Стига толкова. Много месеци на много часове тренировки, на пролята пот и понякога кръв свършиха. Двамата стоим в очертания с червено квадрат и сякаш умишлено не се гледаме.

Ръката на рефера пада. „Бокс!” Гадно усещане. Готвеше се за този миг толкова дълго и пак... Сякаш зад теб се изправя стена, сякаш някой те оковава на ринга и изкрещява в ухото ти: „Няма връщане!”. Това и толкова други неща, за които нямаш време да си помислиш, докато политаш във вихъра на първата атака.

В каската ти отеква гръмотевицата на кроше. Вече не мислиш. Ударите ти, като закачени на верижка, се нижат един след друг в главата на противника... тоест партньора, тоест врага. Приятелят, с който всяка вечер след тренировката обсъждаше с горящи от преумора уста новите техники, новите постижения, новите открития. Същият, чийто юмруци дрънчат в слепоочието ти и чийто череп пращи от твоите юмруци. Още толкова много неща, за които не искаш и не можеш да мислиш.

По-силно! Удряй по-силно, не се уморявай. Дишай! Удряй още! Това е бой, разбираш ли, схватка, или ти, или той. Удряй!

Първата кръв не закъсня. Само секунди след това идва и втората, и третата и вече не ги броиш и не им обръщаш внимание. По пода, тениската ти и ръцете разцъфтяват малки алени петънца.

Каската те притиска като в менгеме, няма въздух, не виждаш, назъбникът се врязва в устните ти като шкурка. И удряш, удряш, удряш. Виждаш как главата му се тресе с мътен поглед, но не спираш, не се уморяваш, не мислиш къде си и какво правиш. Само продължаваш да удряш.

Клинч, душене, ключ. Вече сте на земята. Той се бори да се измъкне, драпа, удря и дере като уловено в капан диво животно. Един от ударите разкъсва хватката ти като масло и идва твой ред да се спасяваш. И на свой ред драпаш, биеш, душиш, бориш.

Двамата лежите на земята, вкопчени в мъртва хватка един в друг, все едно сте се разбрали да си починете за малко. Чуваш  дрезгаво, кънтящо в каската дишане. Твоето и неговото. Свирепият дует на двама разярени бойци. Край на паузата – той започна да удря. Няколко секунди не му отвръщаш – иде ти да затвориш очи и да си починеш за малко, да отдъхнеш, да пиеш малко вода, да си поговорите с него за хватката. Глупости! Това е Боят, забрави ли? Схватката, в която нямаш приятели. Всичко, което имаш са ръцете ти и ръкавиците на тях. Не можеш да се предадеш и не можеш да молиш за милост, затова стани и се бий! И пак свиваш юмруци и биеш, докато и най-тънките жилки по ръцете ти започнат да крещят от болка и изтощение.

Гонг. Двете минути свършиха. Никой не е нокаутиран – боят продължава до отказ. Докато единият вдигне ръце и каже: „Стига!”.

Не мислиш за това. Довлачваш се до ъгъла, сядаш и започваш да дишаш колкото можеш по-тежко. Сякаш цял ден си тичал в пустинята и сега подлагаш зажадняла уста под хладна струя вода. Едва сега забелязваш втрещената публика, кръвта по ринга, по него, по себе си, раните си, разбитата си физиономия. Клепачите ти сами се затварят. В мрака бягат мълниите на неговите удари, белите му ръкавици препускат една след друга и гърмът от срещата на юмрук с череп и на ръкавица с каска пръска до болка слепоочията ти. Отваряш рязко очи. Проклети лампи! Гадна дразнеща светлина!

Отново гонг. Стига толкова съм си почивал. Неговата почивка също свърши, спокойно. Той също е уморен. А дали колкото мен? Той също е наранен. А дали колкото мен? Как ми се иска да седна да си почина още малко. Още съвсем малко...

Стани и се бий! Той няма да те чака! Изправяш се. „Бокс!” Вече няма вихър, няма енергия, няма адреналин. Атаката ти е самоубийствения полет на полужив труп. Неговата - също. Сякаш удряте по-слабо, но боли повече.

Дишай, само дишай. И удряй. Не спирай. Отново клинч, отново на земята. Отново горе, отново на земята. Отново пот, отново болка, гръмотевици в главата, кръв. Отново чуваш тежкото му ръмжене. Май пак сте на земята. Очите ти са отворени, но сякаш не виждаш. А всъщност виждаш... но не възприемаш. Само се бориш, удряш, дереш, натискаш, напъваш и лееш собствена и чужда пот. Виждаш само лицето му, потънало във влага и опръскано в кръв. Колко смешни са увисналите му мокри вежди и зачервените очи! Сигурно и твоите са такива...

Изправят ви от земята. „Отказваш ли се?”. Махаш отрицателно с ръка – вече не можеш да поемеш въздух, за да кажеш нещо. „Бокс!”. Удряш, той също. Клинч, въргал, борба.

Пак ви изправят от пода. „Отказваш ли се?”. Събираш последни сили, за да махнеш за „не”. Не си напълно сигурен, дали него го питат същото, но и той маха по същия начин. „Бокс!”

Най-сетне през решетката на каската на хоризонта се появява друго, освен помленият от бой противник. Виждаш втрещената публика. Хората са опулили очи, сякаш гледат филм на ужасите на живо. В техния кротък подреден животец на градски мимози няма такива кървави гладиаторски схватки.

Явно са ви спрели, защото вече не се биете. Не, не си нокаутиран. И не си се предал. Той също. Бихте се до последно. Вадиш назъбника и поемаш с астматичен хрип спарения въздух на залата. Свърши!

Реферът държи две ръце. Само една от тях ще се вдигне.

Влюбваш се в този момент. Не, не в момента, когато обявяват победителя. Влюбваш се в момента, в който публиката ръкопляска, а ти отново срещаш, но в прегръдка, плувналото в топла влага, разтреперано от усилие и разкъртено от бой тяло на своя... приятел. След цяла вечност безмилостна битка, идва още един кратък, безценен миг истинско приятелство.

Кой победи? Кой загуби? На кого му пука! Започват много месеци и много часове на тренировки, на пролята пот и кръв.

Дразнещият блясък на множество неонови лампи се отразява в безвкусно боядисания в светло зелено паркет. Стига толкова. Много месеци на много часове тренировки, на пролята пот и понякога кръв свършиха. Двамата стоим в очертания с червено квадрат и сякаш умишлено не се гледаме.

Ръката на рефера пада. „Бокс!” Гадно усещане. Готвеше се за този миг толкова дълго и пак... Сякаш зад теб се изправя стена, сякаш някой те оковава на ринга и изкрещява в ухото ти: „Няма връщане!”. Това и толкова други неща, за които нямаш време да си помислиш, докато политаш във вихъра на първата атака.

В каската ти отеква гръмотевицата на кроше. Вече не мислиш. Ударите ти, като закачени на верижка, се нижат един след друг в главата на противника... тоест партньора, тоест врага. Приятелят, с който всяка вечер след тренировката обсъждаше с горящи от преумора уста новите техники, новите постижения, новите открития. Същият, чийто юмруци дрънчат в слепоочието ти и чийто череп пращи от твоите юмруци. Още толкова много неща, за които не искаш и не можеш да мислиш.

По-силно! Удряй по-силно, не се уморявай. Дишай! Удряй още! Това е бой, разбираш ли, схватка, или ти, или той. Удряй!

Първата кръв не закъсня. Само секунди след това идва и втората, и третата и вече не ги броиш и не им обръщаш внимание. По пода, тениската ти и ръцете разцъфтяват малки алени петънца.

Каската те притиска като в менгеме, няма въздух, не виждаш, назъбникът се врязва в устните ти като шкурка. И удряш, удряш, удряш. Виждаш как главата му се тресе с мътен поглед, но не спираш, не се уморяваш, не мислиш къде си и какво правиш. Само продължаваш да удряш.

Клинч, душене, ключ. Вече сте на земята. Той се бори да се измъкне, драпа, удря и дере като уловено в капан диво животно. Един от ударите разкъсва хватката ти като масло и идва твой ред да се спасяваш. И на свой ред драпаш, биеш, душиш, бориш.

Двамата лежите на земята, вкопчени в мъртва хватка един в друг, все едно сте се разбрали да си починете за малко. Чуваш  дрезгаво, кънтящо в каската дишане. Твоето и неговото. Свирепият дует на двама разярени бойци. Край на паузата – той започна да удря. Няколко секунди не му отвръщаш – иде ти да затвориш очи и да си починеш за малко, да отдъхнеш, да пиеш малко вода, да си поговорите с него за хватката. Глупости! Това е Боят, забрави ли? Схватката, в която нямаш приятели. Всичко, което имаш са ръцете ти и ръкавиците на тях. Не можеш да се предадеш и не можеш да молиш за милост, затова стани и се бий! И пак свиваш юмруци и биеш, докато и най-тънките жилки по ръцете ти започнат да крещят от болка и изтощение.

Гонг. Двете минути свършиха. Никой не е нокаутиран – боят продължава до отказ. Докато единият вдигне ръце и каже: „Стига!”.

Не мислиш за това. Довлачваш се до ъгъла, сядаш и започваш да дишаш колкото можеш по-тежко. Сякаш цял ден си тичал в пустинята и сега подлагаш зажадняла уста под хладна струя вода. Едва сега забелязваш втрещената публика, кръвта по ринга, по него, по себе си, раните си, разбитата си физиономия. Клепачите ти сами се затварят. В мрака бягат мълниите на неговите удари, белите му ръкавици препускат една след друга и гърмът от срещата на юмрук с череп и на ръкавица с каска пръска до болка слепоочията ти. Отваряш рязко очи. Проклети лампи! Гадна дразнеща светлина!

Отново гонг. Стига толкова съм си почивал. Неговата почивка също свърши, спокойно. Той също е уморен. А дали колкото мен? Той също е наранен. А дали колкото мен? Как ми се иска да седна да си почина още малко. Още съвсем малко...

Стани и се бий! Той няма да те чака! Изправяш се. „Бокс!” Вече няма вихър, няма енергия, няма адреналин. Атаката ти е самоубийствения полет на полужив труп. Неговата - също. Сякаш удряте по-слабо, но боли повече.

Дишай, само дишай. И удряй. Не спирай. Отново клинч, отново на земята. Отново горе, отново на земята. Отново пот, отново болка, гръмотевици в главата, кръв. Отново чуваш тежкото му ръмжене. Май пак сте на земята. Очите ти са отворени, но сякаш не виждаш. А всъщност виждаш... но не възприемаш. Само се бориш, удряш, дереш, натискаш, напъваш и лееш собствена и чужда пот. Виждаш само лицето му, потънало във влага и опръскано в кръв. Колко смешни са увисналите му мокри вежди и зачервените очи! Сигурно и твоите са такива...

Изправят ви от земята. „Отказваш ли се?”. Махаш отрицателно с ръка – вече не можеш да поемеш въздух, за да кажеш нещо. „Бокс!”. Удряш, той също. Клинч, въргал, борба.

Пак ви изправят от пода. „Отказваш ли се?”. Събираш последни сили, за да махнеш за „не”. Не си напълно сигурен, дали него го питат същото, но и той маха по същия начин. „Бокс!”

Най-сетне през решетката на каската на хоризонта се появява друго, освен помленият от бой противник. Виждаш втрещената публика. Хората са опулили очи, сякаш гледат филм на ужасите на живо. В техния кротък подреден животец на градски мимози няма такива кървави гладиаторски схватки.

Явно са ви спрели, защото вече не се биете. Не, не си нокаутиран. И не си се предал. Той също. Бихте се до последно.          Вадиш назъбника и поемаш с астматичен хрип спарения въздух на залата. Свърши!

Реферът държи две ръце. Само една от тях ще се вдигне.

Влюбваш се в този момент. Не, не в момента, когато обявяват победителя. Влюбваш се в момента, в който публиката ръкопляска, а ти отново срещаш, но в прегръдка, плувналото в топла влага, разтреперано от усилие и разкъртено от бой тяло на своя... приятел. След цяла вечност безмилостна битка, идва още един кратък, безценен миг истинско приятелство.

Кой победи? Кой загуби? На кого му пука! Започват много месеци и много часове на тренировки, на пролята пот и кръв.

1. Движете се!

2. Следвайте природата

3. Наблюдавайте се

4. Слушайте музика!

5. Спете

6. Излизайте с приятели

7. Медитирайте!

8. Усмихвайте се!

9. Забравете лекарствата!

10. Бъдете добри


Диета
Д-р Димитър Димитров
По сп. "Фокус"

На р.д. на Тони бяхме на балкона и Тери изведнъж ме попита: "Как се справяш със стреса?"
Отговорих: "Какъв стрес? Аз се ядосвам за 5-10 минути и после ми минава..."
Казах му също, че планината е най-доброто лекарство срещу стреса, пък Таня и Жоро се съгласиха с мен. Второто лекарство е театърът. Тери, да го знаеш ;) Имате ли свободно време, качвайте се на чист въздух. И хората там са по-сърдечни и забавни :)

В събота обикновено излизам с приятели, а тази бяхме на р.д. на Ace Coke и се прибрахме рано... Към 4,30 ч. Наложи ми се да стана след 3 часа, защото имах среща с нашите на Хладилника, за да се качим на Витоша. Цял ден на планина! Времето беше много хубаво! Слънце, синьо небе, панорами, всичко се е раззеленило! Красота! После отидох и на танци, както всяка неделя, и се разглобих тотално. След танците имах среща с Калин. Прибрах се с последния рейс, душ и заспах моментално. Хубаво ми беше, но сега ми е изморено. Мразя в понеделник да се чувствам така. Имам усещането, че цяла седмица ще съм е кисела и недоспала. Дано да не стане така.

Ям ягоди в офиса и си мисля: "Кой ли е нарекъл събота и неделя почивни дни?" За мен тези дни се казват изморителни дни :Р Интересно ми е колко от вас наистина успяват да си отдъхнат от седмицата? И как? Не ми казвайте само, че стоите вкъщи пред монитора, когато навън грее слънце...