Прибрал си се вечерта. Включваш телевизора и започваш да “свириш” на дистанционното. Реклами. ТВ игра. Реклами. Сапунка. Реклами. Из живота на звездите... life-style...
GSM-ът ти измърква, за да ти съобщи за нов SMS. О, Уесли Снайпс е поствал нещо ново в блога си. Как няма да го прочетеш! Веднага.
Отваряш си RSS-четеца, а там – потоп! Новини, обновени блогове, подкасти... Скролираш нагоре-надолу по списъка... Па си кликваш върху иконката на блогинг-клиента и споменаваш майката на света.
Та каква е разликата между ТВ и блога? Мърдок казва: няма разлика. И си купи възможно най-популярния блог-хостинг сайт – MySpace.com. Всъщност, там блоговете са като маслинката в коктейла. Сайтът е за социални контакти - запознанства, размяна на информация, календар на интересни събития, промоции на албуми... Идеята е да се съчетаят възможностите за самоизява, комуникация със себеподобни и консумация на поп-култура. По посещаемост му се опира само Yahoo! Предполагам, статистиката е само за САЩ, но пък и парите са там. 70 млн нови потребители след обявяване на покупката. Колкото повече потребители, толкова повече пари от реклама. Ама дали е само това?
“Не – казва Мърдок на 75-ия си рожден ден, - старите медии няма да умрат. Но бъдещето е в тия – новите”. В симбиозата между тях?
Та да се върнем пак на разликата между масмедиите и блоговете. Има ли я тая разлика? Някои намират, че блоговете привличат с “аз-формата” си. Човек пише това, което му се струва важно; така, както иска и тогава, когато сам реши. Няма формалности, няма поръчки, няма цензура... Всичко идва от сърцето. Е, да, засега е така. Но кои са двете най-важни думи, за да бъде един блог успешен, т.е. да се чете? “Вие” и “защото”. “Вие”, не “аз”. Точно, както и в останалите масмедии. Както и другите автори, блогерът трябва да се ръководи от вкусовете на публиката си, ако иска посланията му да стигат до някого.
А да имаш популярен блог е сладко. Освен пряката изгода от реклами, можеш да попаднеш в полезрението на Големите. Съществува сайт, който подбира интересни блогове и ги предоставя на вниманието на вестниците. Удобството на последните е, че спокойно могат да се позовават на тия материали, а същевременно да поддържат обратна връзка с читателите си. Без да се охарчват за собствени форуми и пр. Пък блогерът (“и сам войнът е воин”) изведнъж се превръща във фактор на общественото мнение. Е, какво сега, няма ли разлика по същество между традиционните медии и блоговете? Ами има. Разбира се, че има.
Не помня кой го беше казал, но си е така: който описва ситуацията, той я контролира. Всеки иска да контролира своята си ситуация. Да я опише, демек. Доскоро не всеки можеше да си има за целта вестник, радио, телевизия. Сега вече може. На практика, безплатно. Даже и да няма кой знае каква публика...
А на всичкото отгоре блогът не е само това, не е само медиа.

Update: Написах "медиа" с "а", както имам навик да изписвам тая дума, за да я направя необичайна и да я подчертая по някакъв начин. Та се сетих и за друг аспект на блогирането - за езика. Защото до тук разсъждавах в плоскостта "пишеш в блога, за да те четат". И гледаш да си нагодиш и стила, и правописанието, и всичко... към вкуса на масата от блогочитателите. Да си генерираш публика, демек.
Обаче повечето блогове си нямат публика. Я се завъртят един-двама приятели, я не. Има си и приватни блогове - чете си ги само авторът. Технорати миналото тримесечие отчете такъв феномен: броят на блоговете се увеличава, но броят на блогочитателите се задържа на същото ниво. Пишат си хората, независимо дали ги четат. Ето, затова казвам, че блогът не е само медиа.
Обичате ли Black Metall? Или предпочитате рап? "Рапът" - се казва в една статия на The Guardian, - въведе модата на уличния език. Затова стана популярен по цял свят. Пълен е с клишета, които са познати на всички и никой не се интересува от идеите, които са родили този стил, от това, което стои зад тия клишета". Също като телевизията, нали?
Докато Black Metall крие тайни. Неговите фенове се събират в клубове и се радват на "избраността си", на тайнството, което само те могат да постигнат. Има някакъв подобен дух и в блогерските среди.
Рап или Black Metall? Или нито едното, нито другото. Или и двете...

 By Soda
Блоговете са нов тип медия. Мнението е на специалисти, чиято работа е свързана с медиите, или т. нар. посредници. Едно време се смяташе, че интернет-медиите ще изместят традиционните такива – радио, вестници и телевизии. Днес е вече сигурно, че традиционните медии не могат да бъдат изместени, а просто се допълват от интернет-изданията. Повечето новинарски сайтове стартираха, догонвайки радиото като бързина на поднасяне на информацията, а днес по-мощните сред сайтовете за новини работят като агенции – изпреварващо, с уникална информация, със собствена репортерска мрежа.
В същото време вестниците загубиха част от обаянието, което им се преписваше в началото на т. нар. демократични процеси. Измени се езикът на медията, измени се и начинът, по който тя се рекламира. Изчезнаха, или почти липсват, острите пера в журналистиката, които правеха изданията продаваеми. На тяхно място се появи говоренето на „уличния език”, по-пивкото като форма писане, което говори на теб, а не те поучава. Този тип писане възникна със списание „Егоист”, за да намерят по-късно място неговите автори и във вестниците. „Тежките” анализи от своя страна бяха оставени в ръцете на политиците, за които част от публиката с досада откри „Ха, този не може да говори, пък сега седнал да ми философства”.
Но езикът на медиите се менеше паралелно с езика на политиците. Ако в началото на 90-те бе модно да се мрази, да се руши, днес това се нарича „злоговорене”, днес повечето от „консуматорите” дори намират за нелишен от логика призивът на един бивш премиер „Да гледаме положителното”.
Блоговете у нас се появиха, следвайки световните тенденции, но пък раждането на този нов тип комуникационни канали, съвпадна с абсолютното обезценяване на институционалното говорене. Девалвацията на езика на политиците, роди феномени като „Атака”, липсата на „чуваемост” за тези, които искат да бъдат чути, прочетени, да се покажат – роди блог-поколението.
Днес, вчера, а и утре хората, които четат искат да бъдат информирани. Това налага и разделението в блоговете – сред тях има информационни такива, има и лични, които могат да се определят просто като „Мило дневниче”. И в двата случая създателите на блогове боравят със „свобода”, която съществуващите в този момент медии не им предоставя. В дневника няма редакторска намеса, нито цензура, в дневника всеки си е главен редактор, а читателите му верни, тъй като обикновено това са т. нар. групи по интереси или иначе казано – просто приятелски кръгове.
Във вестникарския, медиен жаргон, съществува поговорка, според която вестниците приличат на главните си редактори. Същото важи и за блоговете, те се създават „от” и служат само на своя автор. Обаянието на блога е именно в личното, в което може да надникне абсолютно всеки, но така, че да се почувства на гости, в уютния дом на създателя на блога, а не в кулоарите на парламента, барикадите на „Атака” или мозъка на до болка втръсналите стари анализатори в мастодонта в. „Труд”, да речем.
Блог-говореното създава илюзия за интимност, въображаемо усещане за сигурност. Езикът на блога е спокоен, защото за разлика от форумите по интереси, в блога се срещат сродни по усещане, близки, еднакво отритнати от „традиоционното” хора.
Блогът създава значимост и за своя автор. Дава му въображаем личен престиж, той е завеса, зад която можеш да покажеш само това, което искаш и само това, което е ценно за теб, блогът е липса, отсъствие на авторитарно, агресивно или наставляващо говорене. Блогът съпреживява, а не съветва.
Според някои бумът на „блог-говоренето” ще създаде ефекта – търся си читатели. Ако всеки двама от трима интернет-потребители имат блог, възможно е да не останат читатели, напълно вероятно е някои блогове да се окрупнят в сайтове по определена тема на принципа на литературните такива.
Блог-говоренето е своеобразен провал на традиционните и интернет медиите или форумите. То, въпреки че все още не е било обект на сериозни изследвания,  показва в определен аспект невротизма на своите създатели, отчаяното желание на много хора да бъдат част от нещо, от общност, което желание обаче е останало нечуто, и затова се е самозатворило във формата на самотното, понякога безцелно писане. Затова и в блоговете доста често могат да се намерят изповеди от рода „днес минах с колелото си върху една мъртва птица” или „този стол намерих на боклука, много е хубав и затова го прибрах вкъщи”.
Но блог-културата създава и еднотипно приказване, еднообразие на образи, в сходните като типаж „дневници”. В блог-културата има мода, такава, каквато са създавали вестниците (тип” 24 часа” с обърнатите заглавия” или „марката” интервюта на в. „Труд”, „По пантофи”, които за първи път въведоха българския читател в интимни или подробностите от пейзажа – кихна, смее се, гледа дяволито и т. н.) мода, каквато по-късно създадоха интернет-форумите или литературните сайтове, в които стилът на писане, се влияе от лидера на оформилите се „групи” или „приятелски” кръгове.
Доколко блогът може да се превърне в медия зависи в голяма степен и от това доколко писачите на дневници могат да обърнат писането си в посоката на по-голямата аудитория или биха останали на ниво – може и да съм неграмотен, но пък какво от това, ще разкажа за птичката и колелото.
Ако за традиционите, а и интернет медии, важи правилото – няма свобода на словото, то не така стои въпросът с блоговете. И именно това отличава, прави интересът към тях толкова голям. Дори интимността не е подходящата стръв, а свободата.

Текстът е недовършен, следователно отворен и поради своя неинтимен характер не е публикуван в блог.  ( вече е:)  бележка на ентусиаст)