Сега да ви опиша перипетите по завръщането ни

Трябваше да пътуваме с американските автобусни линии наречени с гръмкото име Сивата Хрътка, които преди 40 години са били в разцвета на силите си и са превозвали мало и голямо из обширна Америка. Да но преди 40 години. Сега това е жалка транспортна компания, ползвана предимно от хора с ограничени финанси. Това с предимно хора с различен от белият цвят на кожата и слаби хигиенни навици. Заради тези хора и билета е само 50 долара за разлика от 120те за самолет. По-късно самолетния билет се оказа само 80, но вече си бяхме купили автобусен.

Бяхме се примирили с мисълта, че ще има закъснения на автобусите и че условията ще са ужасни. Затова предвидливо ползвахме и предпоследния автобус, вместо супер-удобния, който пристига на летището в Атланта само 3 часа преди полета ни. Два дена преди това се мъчих да навра багажа ми в 2 куфара и една раница. С много мъки успях, но само аз си знам как и с колко изгубено време. На другия ден си извикахме такси и опрашихме към съседния град, където и автогарата. С нас беше и още едно момче от България – Даката. По принцип си бяхме извикали едно голямо такси, което трябваше да ни вземе 3мата заедно с багажите, но вановете на фирмата били счупени и ни докараха 2 коли. Платихме по 24 долара за кола да му се невиди, за път, който струва не повече от долар. Ама както и да е. Зачакахме да дойде автобуса. Гарата беше затворена и щеше да отвори около половина час преди пристигането на автобуса. С Марито отидохме да си търсим бензиностанция да си купим нещо за пиене. В бензиностанцията купих цигари на някакъв американец, който си беше забравил Idто. После след около час закъснение автобуса дойде. Забравих да вмъкна, че багажите ни бяха доста над лимита от 50 паунда и изхвърлих няколко списания, други си вкарах във раницата като ръчен багаж, а останалите натрупахме в една чанта, която Марито представи като втори куфар. Абе закрепихме килата с общи усилия. Като дойде автобуса Даката не можа да си намери билета, човекът, който току що му го беше продал каза да си го е бил пазил и че ако не го намери, да си купи нов. А този човек, както и целия Грейхаунд(така се казва фирмата за превози) изобщо не се вписваха по никакви критерии в картината на Америка. Грозни, бавни и неучтиви. В крайна сметка билета се указа в коша, в едно от списанията, които изхвърлих и което Даката разглеждаше и му предлагах да го вземе с него си.

Тръгна автобуса. Спря се в Панама сити. Там имаше една групичка от руснаци, за които нямаше място в автобуса, както и за багажите им. А те си бяха платили билета както всички останали и заслужаваха да пристигнат където бяха заявили горе долу в някакъв времеви интервал. При заявена около 5 мин почивка, която се оказа 45 автобусът тръгна. Няколко човека слязоха и аз се преместих до Марито вместо до жената, до която бях седнал преди това, която ме гледа доста подозрително и която не изглеждаше да е много нормална. После стигнахме до Талахасе – столицата на Флорида. Добре, че автобуса закъсня доста, че да не чакаме толкова много.

Там имахме няколко часа престой и след около час закъснение новият ни автобус тръгна от началната си спирка. Руснаците, които бяха в Панама Сити и не можаха да се качат, явно са пристигнали по някакъв начин и се качиха в нашия автобус. Тогава с Марито заспахме и се събудихме чак малко преди летището. Пристигхаме там почти навреме. С горе долу разбираемо закъснение. От там нататък ни чакаше престой от 7 до 21:30.

Полафихме си с Даката и с една полякиня. Говорехме за европейския съюз. Тя каза, че това е нещо много лошо. Откакто Полша е вътре всичко е започнало да поскъпва и да се изравнява с цените във Германия и Франция, но не и заплатите. Каза, че е много трудно и че единственият плюс е отварянето на границите и улесняване на емиграцията на населението :).

После започнахме да се размотаваме из летището. Отново имаше доста войници. Няма да забравя момента в който бях в тоалетната и един войник горе долу на моята възраст говореше с някой, който изглеждаше да е баща му. На края на разговора възрастния човек потупа войника по рамото му каза да се пази и да внимава, войника отговори същото и човекът излезе. После войникът започна да плач. Стана ми мъчно и излязох. По-късно докато чакахме в лобито един човек се провикна да сме приветствали американските войници, които отивали да си дават живота за родината по чуждите фронтове.... Всички започнахме да пляскаме, някой и да свирят, а аз като видях, че повечето са на моята възраст се сетих за сцената в тоалетната, помислих си, че някой сигурно няма да се приберат и очите ми се насълзиха. Беше много трогателно. Подобна сцена имаше и миналата година.

А тази година иначе бяха затегнали проверките по летищата. Нямахме право на аерозоли, течности, лекарства...Багажа ни беше намален от 70 на 50 паунда, въпреки, че в билетите ни пишеше 70. Багажа ми беше приготвен за 70 и се поизпотих докато отново го принаредим.През 10 мин ходех до едно от местата за чекване на багажа да го тегля колко тежи.Ако багажа ми е между 50 и 70 паунда трябва да доплатя 25 долара за куфар, а ако е над 70 паунда нямам право да пътувам в Европа.

В крайна сметка след много чакане дойде време за проверка на багажа. Докато чакахме си говорехме с едно американско семейство, което се е преместило да живее в Тенеси, заради това, че имали много по-малко данъци, отколкото в Ню Йорк. После дойде време и за чекване на багажа най-накрая.

Аз и Марито бяхме при различни служители. Аз бях при един, който явно беше нов, защото въвеждаше доста бавно имената ни в системата. Че този същия нещо започна да се чуди и отиде да пита нещо шефката си. По това време, този, който проверява Марито вече свършва, изпраща и багажа до България и всичко е готово. Да ама моя човек, тъй като е нов и иска всичко да е по правилата се връща и ми казва, че ще ми прати багажа до Франция. Американеца(другия служител беше с тъмен цвят на кожата. Така ще ги разпознавате по-лесно) до него му вика да не се прави ами да го пусне до България. Той му каза, че не било по правилата и не иска. Аз попитах защо, а обяснението бе, че между пристигането ми и полета от Париж имало друг полет до България и в такъв случай не можел да ми прати багажа директно до БГ. Марито му обяснява, че тя е до София и че не знае защо има двойствен стандарт.. ама тъмния като се заинати и няма...

После отиваме вече да се качваме в самолета. Да ама, авиокомпания Еър Франс е продала повече билети, отколкото е допустимо. Това означава, че някой трябва да бъде върнат. На нас незнайно за какво не ни бяха дали номера за сядане. Отиваме да си искаме номера и служителката ни казва, че нямало налични. Абе булка, преди месец сме си запазили места, и Еър Франс обещаха, че за нас, като клиенти на Ориндж щяло да има... Тя каза, че щяла да намери и ни пусна някакви места. Да ама аз бях в края на самолета, а Марито в средата. Полетът е към 9 часа. Реших да помоля някой да се смени с Марито. Единия се оказа нервак, който твърдо искаше да бил в средата и който сигурно го беше страх от летенето със самолет, защото наистина се държа доста странно. Втората се оказа жена, която искаше да е до прозореца. Тогава отидох до Марито и решихме да молим нейните съседи да се преместят на моето място. Съседката и се оказа една от последните пътници влезли в самолета, която се съгласи веднага. Благодарих и и и показах къде ми е мястото. Седнах до Марито и в крайна сметка се оказа, че в самолета има още към 5 свободни места. На нашата тройка седалки бяхме само 2мата. Проспахме и този полет, като се събуждахме само за яденето :)

Кацнахме в Париж. Навигацията в Шарл Дегол е ужасна. Нашите имат само да се учат от американците и тяхната организация. Първоначално самолета ни остави някъде си на пистите и един автобус трябваше да ни закара до терминала. Да ама шофьора нещо се обърка сред лабиринтите и започна да обикаля на едно място. После се спря на един терминал и булчето там явно му каза, че е на грешното място. Докато се обясняваха 2мата пътниците взеха да нервничат, защото много от тях имаха връзка с друг полет, който скоро щеше да отлети. После нашия човек тръгна, пообикаля отново и ни остави 100тина метра от мястото до което бяхме преди. Като спря тресна няколко пъти радиостанцията във волана и сигурно попсува на френски... От там горе долу отидохме да си вземем багажа или по точно да вземем моя багаж. Трябваше да стигнем до терминал Б да си чекнем багажа отново. Тръгнахме да следваме табелите и стигнахме до една, която сочеше нищото. Хубаво, че видяхме една служителка и тя ни упъти накъде да вървим и ни каза да не обръщаме внимание на табелите, защото сме щели повече да се объркаме. Отидохме до Б след около час обикаляне с 2 големи куфара и тежка раница с лаптоп на гърба. Там ни казаха да изчакаме до утре към 8 сутринта, то бе к към 11 сутринта на предния ден.

Тръгнахме да търсим багажно да си оставим багажа. Отидохме и видяхме, че ще ме изгърмят минимум 35 Евро за 2та куфара. Може и 70. Щяхме и в Париж да похарчим към 100 Евро и се отказахме да ходим да гледаме айфелувата кула, защото щеше да ни излезе много скъпа. Благословихме брата, който ми прати багажа до Париж няколко пъти, благословихме евтинията във Франция и започнахме да си търсим място за пренощуване. По пътя си направихме сметка, че можехме да си наемем хотел за около 70 Евро на вечер, вместо да оставяме багажа на съхранение.

Намерихме и идеалната скамейка без облегалки за ръцете, която беше горе долу скритичка, на топличко и на близко до мястото ни за чекване. За жалост тази скамейка беше единствената която видяхме подобна и след като се настанихме решихме да не я напускаме. На тази скамейка прекарахме около 17-18 часа сигурно. Докато спахме се сменяхме ту единия ту другия защото ни беше страх за багажа. По време на последното ми спане някакъв тъпанар седнал до Марито и се е опитал да я обарва. Тя ме събуди след като той си е тръгнал де. Ама това не ме остави вече да заспя, а беше само към 4 часа сутринта. Малко по-късно тоя се върна, ама не знам какво толкова му хареса да се гледаме в очите няколко минути. После той си тръгна. След малко пак се върна и пак погледите ни се срещнахме. Спомнете си как лъва и хиената се гледат докато лъва хапва. Същата ситуация, ама аз бях зает да го гледам вместо да хапвам. После реших да си нахлупя шапката и да гледам надолу все едно че спа, а всъщност бях буден. Тоя нашия човек пак се върна, зави и се запъти към Марито, аз го погледнах рязко, той се обърна и повече не се е връщал... И това на летището на Париж, при наличието на толкова камери. От време на време се разкарваха и войничета с автомати, ама изглеждаха много странно и смешно вместо да вдъхват респект, особено единия като се прозяваше.

На сутринта изпих едно френско кафе от машина за Евро, при положение, че от заведение е 2.80 Евро, взехме си куфарите, чекнахме си багажа и ади да чакаме самолета. Докато го чакахме решихме да обиколим из магазините. Минахме покрай един парфюмериен и влязохме да видим колко ще струва Фентъзи на Бритни Спиърс(защо точно него четете в предният ми постинг) Тогава един русичък хвана Марито за слушател и започна да и обяснява колко готин бил новия парфюм на еди кой си и как той щял да стане хит за сезона и как той се продавал само от 3 дена и колко много хора си го били купили. Слушам го и си викам „Излъга я...“ След 2 мин Марито си купуваше вече парфюм за 46 Евро. Питаха дали и аз искам нещо ама отказах.. Преди си бях купил от Америка парфюм Адидас със шапка Адидас за 20 долара, а тука за някакво малко шишенце Диор или Армани щяха да ми искат 50 Евро сигурно.... Отидох до лавката за списания, мъчих се да прочета за Уиндоус лайв на френски и да разгледам списанията им. После си купих една картина от Париж и 2 картички о това му беше посещението на Париж.

Точно преди да излети самолета отидох до тоалетна. От кабинката, в която се бях запътил излезе жена, а до нея мъжете си ги бяга наизвадили и си вършеха работата в писоарите. Между другото в САЩ използват ДЖОН вместо тоалетна. Свърших си работата с Джон и отидох в чакалнята за полета ни. А то мъгла, ама много гъста и полета се забавя за неопределено време. Викам си поне да е 2 часа, щото тогава мога да си търся правата, а ми беше много интересно какви са те. В крайна сметка след около час и нещо самолета излетя.....

Яденето отново беше гадно, както и миналата година в същият полет. Бяхме седнали до аварийния изход и всичкия ни багаж трябваше да е в багажниците над главите ни.Така, че не можах да правя снимки, а имаше няколко красиви гледки, После при снижаването над София от нашата врата започна да капе вода, ама доста... А това май не е нормално... ама още не се е чуло за катастрофа с Еърбъс А300, така че явно са го оправили по-късно.

Забравих да спомена, че някъде над атлантика име 2 много силни турбулентни бури. До тогава такова нещо не бях преживявал. И преди е имало турбуленция, ама тази беше от доста големите. Беше страшничко и бая клатеше и самолета имаше няколко доста големи падания надолу, ама всичко мина нормално.

В България чакахме поне половин час да ни излязат куфарите по пътечката да си ги вземем. Отново прецедент. Едни американци се чудеха какво става. Мислех да им казвам „Добре дошли в България“, ама се отказах. После си взех куфарите, минах през частта от митницата, която казва, че нямам нищо за деклариране, а имах техники за над 2000 долара, ама си бях и решил, че ще се правя на ударен и ако ме спрат тогава да импровизирам.

Ами на летището ме чакаха нашите и...

...приказката за българския студент в Америка, в която аз бях главен герой свърши...

Здравейте

Време е да ви разкажа какво се случи с мен по време на последната седмица от престоя ми в братска Америка.

Тъй като това бе последна седмица имахме по-малко часове работа(или поне аз) . Вече бяхме напуснали работата в магазина вечерта и остана само работата в бъргъра вечерта и тази през деня в другия магазин. А при мен дневната работа бе само 2 дена. Сега е момента да се поясна, че в момента говоря за предпоследната седмица, защото последната бяхме само в бъргъра.

Че тъй като имахме повече свободно време решихме да го запълним. Ходехме на покупки няколко пъти, но за това има време..

Седмицата от забавления започна с излизане в морето с едни познати. Бяхме си помислили, че нищо няма да се получи, защото до последния ден нямахме никакво потвърждение. Бяхме си заспали хубаво и мислехме за работната вечер, когато телефона прозвъня и Лейла ни каза, че след няколко часа сме щели да излизаме в морето. Събудихме се набързо, взехме малко ракия, фотоапарата, качихме се на колелетата и до бъргара. От там в един трък и към пристанището. Лодката се оказа малкичка, но добре екипирана с сонари, джи пи ес, мотор, радио.. Всичко необходимо. На всичкото отгоре капитанът си я е правил сам. Неговата професия е да прави покриви за яхти и да ги продава. Иначе една такава лодка като неговата струва средно към 30 000 долара. Големите и луксозни минават милион. След като се качихме той даде руля на Марито, защото го мързеше да кара. Проблема бе, че за да излезем от залива трябва да минем под един мост и после спазвайки някакви знаци качени на шамандури из залива да излезем от заливчето около града към открито море. Марито се справи успешно с излизането от “гаража”. Докато плавахме си ударихме един лаф, Този моряк се оказа единствения американец, който си призна, че Америка няма да е винаги велика и че имат огромни дългове, които всеки момент ще повлекат целия свят. По едно време се появиха делфини и започнаха да си играят около нас. Спряхме лодката и си потопихме краката и ръцете във водата. Те се приближаваха на около педя от нас и се отдалечаваха. Беше много красиво, а вълнението бе много голямо. Виждах делфини за втори път в живота си и за първи на свобода, а те бяха почти до нас. Бяха няколко семейства, заедно с малките си. Бе много забавно отново да си кажа. След делфинчетата извадихме ракията. Преди това бяхме пили малко биричка. Предупредихме брата хамериканец, че това, което се готви да направи му викаме чук и че може да го удари бая тежичко. Той каза, че само ще пробва ракията, Много му хареса. Обещахме, че ще му дадем остатъка. После се върнахме, хапнахме малко чипс, капитана донесе някаква риба, която бе много вкусна и миди в консерва. После решихме, че може да ни завали дъжда. Капитана предложи да ни закара до нас. Ние се съгласихме, качихме се в пикапа и по пътя изведнъж се изсипа като из ведро за около 200-300 метра път. После дъжда спря и точно преди квартирата запука отново. Бяхме целите мокри, но изпълнени с красиви спомени от разходката.

Няколко дена по-късно бяхме до парка, в който работехме миналата година. С нас бе една приятелка от България, която работи в съседен град, съквартирантката и, една рускиня и един поляк. Този ден ще го запомня с това, че в парка си изгубих медальон с кръст, който бях намерил преди около година в същият парк, с изгарянето ми от слънцето и с жестокото ядене на пица в една пицария след това. За 20 долара аз и Марито преядохме и препихме. После оставих жените в един магазин а аз се прибрах да спинкам, защото имах към 35 часа без сън. Това беше в неделя, а тогава няма шатъли(микробуси) от единия град до другия и момичетата са се прибрали на стоп.

После дойде деня, в който имах риболов с корабче в открито море. За жалост времето беше много лошо и често превълява дъжд. Освен това беше студено и духаше вятър, а аз бях само с един потник. Умрях от студ. Ама хванах някоя друга риба. Марито и тя, но ако рибата ти е под 16 инча я пускаха обратно в морето. Повечето ни ги пуснаха. Имаше много народ на лодката. Българи и американци. Много от тях бяха се качили само да се напият в морето. Други да се насоят. Имаше едно момиче горкото, което не престана да повръща. А реално когато си отвънка и гледаш водата повръщаш по-малко :) Бая народ видях как тичат до края на лодката и ... :) Иначе риболов представляваше следното... Лодката спре, кажат ни да хвърляме въдиците. Стоим няколко минути и после към следващата спирка. Въдиците бяха наредени по перилата на корабчето. До всяка въдица имаше кофичка с някакви мекотели като миди, риби, октоподи и не знам още какво. Имаше и цели малки рибички. Целите риби се слагаха на долната кукичка, а на горната частите от мекотели. Имахме и доста големи тежести на кордата. За да хванем рибата пускаме кордата докато стигне дъното и после чакаме нещо да я опъне. По някое време обаче дойдоха делфини и те започнаха да ядат от стръвта. При някой се усещаше силно повличане и очакване всеки момента да се скъса кордата. После като извадиш стръвта на нея няма нищо. На някой други пък малко по малко им чукваше по кукичките и като ги извадиш виждаш как някой си е взимал от стръвта. При прибирането ни от риболова закачиха рибата на кърмата на кораба и започнаха да свирят след като влязохме в пристанището.

Както казах ходехме и да пазарим. Аз съм най-горд с факта, че купих парфюма на Бритни Спиърс – Fantasy от 50 мл. Само за 9 долара, при цена в интернет на същото от 40 долара, а в един бутик в Париж – 40 Евро. Подарих го на Марито. Купих го в един от последните ми работни дни в Таргет. Подреждах магазина, когато попаднах на шишенцето. Обърнах цената и видях 9 долара. Нямаме право да пазарим стоки с намаление докато работим, затова го оставих на мястото му на щанда и продължих работа. Докато минавах покрай него ми се стори, че е по-голям отколкото останалите. По късно след като го купих видях, че е с цели 20 мл повече. Обяснението ми е, че сигурно това е било някаква мостра, а нашите в магазина не са знаели и са си помислили, че е дефект, защото я нямаше пластмасовата му опаковка. Иначе картонената не беше отваряна и парфюма си беше чисто нов. По-късно пък, когато реших да си купувам куфар, и след като го взех на намаление отново разбрах, че оригиналната му цена е 145, а аз го купих само за 35 долара. Но куфара е голяма работа и дотогава не бях виждал куфар с толкова много джобове. Реших и да купя DV Video кабел, за една камера, която носех като подарък. Първият път, когато взех кабел, дори не беше и такъв, какъвто ми трябва, хем носех камерата да видят какво ми трябва. А кабелът го купувах от Best Bay. Това е нещо като нашия техномаркет Европа и има добра репутация в САЩ, дори редовно правят реклами по ТВ заедно с неговия Geek Squad, който веднага ще дойде до вас и ще оправи проблема на компютъра ви. Абе с 2 думи ги имат за големи разбирачи. Миналата година един разбирач от там ми беше казал, че не мога да записвам текстови файлове на емпитри плеър самсунг, ама карай. Простих му. След като поредния разбирач, работещ там ми даде грешния кабел вече не бих препоръчал на никой да ги ползва. В крайна сметка нашия човек ми е дал USB кабел с 2 различни вида накрайника, който се ползва при свързване на 2 кабела.После се върнах отново, обясних им какво ми трябва и им казах, че само единия край на кабела трябва да е USB, а другия да е DV Video. Те ми дадоха нещо, но то пък беше DV Video и букса, подобна на тази на юесби, но по дебела и по-малка по размери. Върнах се и за 3ти път отидох да сменям кабела. Този път вече явно попаднах на една жена, която разбира и тя ми каза, че това, което търся си е обикновен FireWare кабел и че няма начин да има такъв кабел, който от другата страна да е USB. Тогава вече купих FireWare- FireWare, защото се сетих, че имам такъв порт на лаптопа и се отървах от бремето за търсене на кабели за камери. Като си купувате камера внимавайте по какъв начин можете да се свържете с компютър, защото не било толкова лесно колко си мислех. Аз поне не знаех, че не мога да имам юесби-файруеър кабел.

Ходехме 2 пъти на бюфет с китайска храна. За по 7 долара ядеш на глава, ако ще пиеш даваш ако не се лъжа 3. За десерт ако искаш можеш да си напълниш фунийка със сладолед от сладолед-машината в ресторанта. Жестоко ядене беше, но този път знаехме как да се държим, дори оставихме бакшиш и платихме с кредитна карта :) При второто ни посещение сервитьорката помнеше какво ще пиеме от първото и бе много любезна с нас. Базикахме се, че сигурно ни е запомнила заради 3те чинии, които изядох предния път. При второто попаднахме с Марито на нещо с лютива чушка и почти едновременно се опарихме. Ама много сериозно. Марито се разхълца, а аз се зачервих целия и започнаха да ми капят сълзите.Не мога да сваря да бягам да вземам хляб от масите да гасим. Беше голям зор наистина. Добре, че бе към края на обяда, защото от там насетне дълго ни люта на гърлата.

Ходехме няколко пъти и на макдоналдс. От чисто любопитство. Разбрах, че хамбургерите им не струват и че в Whataburger сме много по-добри. Дори за закуска там ядох пенкейк със сосидж и яйце. На български това ще рече нещо като палачинка със сладък сироп, ама наблягам на НЕЩО със НЕЩО като пържено объркано яйце и с НЕЩО като салам. Беше вкусно.

В деня в който ядох това с Марито излязохме през гаража и казахме на Нанси да заключи. После излязохме с Том и с колата му до конкуренцията. Том беше с костюма си на мениджър в Уотабъргър. Поръчахме от колата и на връщане разбрахме, че никой от нас няма ключ за къщата. Че давай с Том до съседния град до работата на Нанси да вземем ключ да се приберем. А това бе един от малкото дни, в които Том щеше да се прибере рано в тях си, защото обикновено работеше доста след като му свърши смяната в бъргъра.

Абе като гледам пак стана доста дълго. Дано сте стигнали до тука и дано Ви е било интересно. Мога да пиша още, но ще го спестя.

В крайна сметка последната седмица бе изпълнена с много преживявания и малко спане и работа.

Ето, че дойде и крайно време да ви пратя малко снимки. Досега те бяха само за посветени, които знаеха паролата на майла в гмаил, в който си качвах снимките. Но сега след като случайно разбрах от Надя, че мястото в албума на яхо било неограничено реших да ги преместя там. След около ден прехвърляния можете да видите резултата на

http://new.photos.yahoo.com/micromax_bg/albums

по принцип според мен трябва да се зареди ако напишете в браузара само и

photos.yahoo.com/micromax_bg

Да се надявам, че са ви харесали. Скоро очаквайте ъпдейти относно ситуацията ми тука. Поздрави и целувки на всички познати!

<==== продължение от предишния постинг

Брата Коста отново дойде на гости.

Този път си работих в ресторанта. Отидох да дам една поръчка, провиквам се за номера на поръчката и го видях. Че като ме напуши на смях. Не мога да спра да се смея от радост. За съжаление обаче малко преди това бях казал на шефката, че мога да остана до по-късно, защото един колега беше закъснял. Така, че брата коста ме чака около час два докато свърша. Той пък бил тука само за малко, така че бяхме заедно за около 3-4 часа. Времето беше лошо и отиодхме до другия град да пазарим. Беше прекалено рано и не можахме да купим нищо, защото магазините бяха затворили. После отидохме до старбъкса (Starbuсks е много известна марка кафенета в америка. Няма да се очудя, ако вече има и в софия такова) испихме по едно фрапочино, поговорихме си малко и това беше. Каза, че ако може ще дойде отнвоо да се видим. Ако не не знам след колко години ще се мернем отново. Поне добре, че е скайп да си говорим от време на време. А това ми е най-добрия приятел. Кофти. Като споменах скайп, разговорите до САЩ са безплатни независимо дали се обаждаш на мобилен или стационарен телефон. Започва да мирише вече на края на телефоните, такива каквито ги познавахме досега май. Поне ако зависи от мене де.Почти не бих ползвал обикновен телфон тук. При положение, че под път и над път има безжичен интернет. И в къщи хващаме от някъде. И то с доста дора скорост. А стандартния интернет е супер бърз за моите разбирания. На другия компютър е сигурно към 150-200 кб/с поне. 1 ГБ ги свалих за около час и половина.

На мариен ден бяхме в парка в който работехме миналата година. Тогава си взехме почивка през деня и през нощта, За първи път имах почивна вечер откакто съм в Америка. Предишната беше в началото и не се брои. Че на парка отидохме с шефа ни в ресторанта. Той е обратен, но най-пекания американец, който познавам и ми е много добър приятел. А и е много забавен. Че дойде Том, взе ни с колата, отидохме да си купим вода от една бензиностанция. Там продаваше един българин – водата с намаление за нас. Отиваме в парка , при влизането в паркинга българи – за нас без пари. Спестихме 5 долара. Влизаме в самя парк – на портала българка, върна ни билетите и пак можем да отидем като имаме свободно време, отиваме да си оставим багажа в шкафче. Струва 11 долара като си вземаш ключа. Пак беше българка.. представете си колко платихме :) Том се беше ухилил до уши и каза, че вече само с нас щял да излиза. Настанихме се ние в парка, намерихме си място, но Том си беше приготвил 100 долара за харчене в парка и реши да пие бира. Бирата 5 долара да и се невиди, а по принцип се продава за долар масово. Ама нашия човек като имал почивка препивал и искал и този път да е така. Изпи 10 бири през цялото време докато бяхме в парка. Накрая забранихме на касиерката да му продава бира. А колко долара и е оставил бакшиш.. .сигурно поне 20 долара :) искаше да ни копува пица, ама не бях гладен и отказах. Много ме беше яд после. Иначе си прекарахме много приятно. Изгоряхме, аз бях много уморен, зашото бях работел цялата предна вечер, а предния ден започнах от 1:30 и ми се беше насъбрало доста време без сън. Бях заспал на един огромен пояс в едно като изкуствена река, Спал съм и съм се носил из реката сигурно около час. Събуди ме един спасител, като ми премества тубата от една област, в която ме трябва да има никакви хора и туби и ме пита дали съм бил добре :) После изгорели се прибрахме в къщи, заспахме и спахме от 5 вечерта до 8 и половина на другата сутрин. Така марито си прекара имения ден :) Забравих да спомена, че се видяхме малко с една приятелка на Марито, която работи в съседния град. По план трябваше да сме цял ден с нея, ама стана един фал и се видяхме само за около половин час.

Друго по-интересно около мен е, че си накупих доста джунджории и вече съм свършил с подаръците за България. За лаптопа имам много готин светещ оптичен мишок, който си сменя цвета на светене. Май беше към 20 долара, купих си много готини слушалки филипс за около 25 долара. Досега не бях чувал такъв звук от слушалки(не че имам и голям опит де), купих си потративен харддиск от 40гб за 100 долара, 1 ГБ флашче за 30 долара, микрофон за 10, май имаше и нещо друго ама забравих. Имам тука и 2-3 игри, купени на разпродажба за около 2-3 долара парчето, но не знам кога ще ги инсталирам и ще ги играя. Сигурно чак в БГ.Бързо се харчат парите изкарани с пот на челото. Тази година наистина бачкам яко, но поне знам закакво. Жалкото е, че от работа не ми останаваше време да си разбазикам лаптопа и фотоапарата и да им се накефя максимално. Всеки ден по малко, но номера е да им видиш всично в началото. После не е толкова интересно. Дори още не съм пробвал да гледам телвизор от лаптопа. По принцип имам ТВ тунер и дистанционо, но не знам дали ще работят в Бг, заради различните стандарти в телевизионните излъчвания.

Сега ме чака голям ръш до края, Прибирам се на 20ти Септември в България, а от Америка излитам на 18ти. Имам 24 часа престой в Париж. Работите започвам да ги отказвам една по една около седмица две преди да се прибера. В таргет имам още 3 седмици работа, 3 седмициа са и в Уин Дикси, В бургера съм до последно. В таргет в следващите 2 седмици не чакат по 30 часа седмично, в бургера сигурно 35 някъде, в диксито 20тина.... и така сигурно ще е до края. Още не съм запознат какво може и каквно не да има в ръчни багаж. До тогава сигурно ще разбера. Понякога искам да съм си в БГ, но като знам какво ме чака там много много не ми се прибира, ще има разправии в университета, разправии по търсененто на квартири.... абе лудница. После увеличение на тока и усложняване на и без това сложня ми студентски живот... Тука има яка работа, но в последно време всичко е спокойно и без промени. Ако си само с 1 работа живота ще то тече по мед и масло. Въпроса е колко ще си доволен от тази работа. Приятелчето ми примерно(брата Коста) е заместник менаджер и взема 12-13 долара на час. Прави 70 часа седмично, като от тях 30 часа са с заплата към 18-20 долара. И му харесва в САЩ и като има време се качва на колата и обикаля.... Сега съм на емоционална вълна, защото в последния половин час слушам някакви балади и ми стана едно такова странно.... Сещам се трудно за някой думи на български... Искам в БГ и не ми се напуска САЩ, ако можеше да е по-близко и да съм тук по-често. Ако дойда друг път не искам във Флорида. Искам да е щат с гори, като Колорадо или Монтана. Искам при следващото ми идване да знам за какво идвам и да си вземам някаква нормална за моите разбирания заплата от около 20 долара поне на час... ето защо сега съм тука, да си купя лаптоп да си улесня ученето, щото съм осъзнал, че начина по който мога да прогресирам са знанията. А тези знания искам да ги придобия докато програмирам, а за това ми трябват доста парички за техника, книги... да не говорим за време в практика и упражнения. Лично аз предпочитам да си стоя в БГ пред Псто и да си програмирам, но без пари няма начин. Затова идвам тука и бачкам някакви второстепени работи да натрупам начален капитал да знам, че имам финанси за някаква основа...абе пак започнах да плямпам много. Виновен е Ник Лейчи(ако така се произнася Nick Lachey). В някоя от след следващите писма ще направя по-голяма развмосметка.

Чао за сега на всички и Сори за дългите постове, които пиша. Няма начин да са по-малки.

Целувки!!!

Здравейте

Доста време не бях писал, за което съжалявам. През този период се слуичиха доста неща, купих си фотоапарат и лаптоп от интернет, проблемите с работата се оправиха, имах няколко интересни случки, ходих до парка, в който работех миналата година.... Сега едно по едно. Първо се сещам за фотоапарата. Поръчах го от amazon.com а модела му е Canon PowerShot S2 IS. За повече подробности можете да прочетете в ревюто му, което ще направя в блога за фотография не знам след колко време, а ако не ви се чака, можете да проверите в интернет. По принцип не мислех да си копувам нов апарат, но Марито се съгласи да ми купи стария за 100 долара. Тогава ми щъкна идеята за нов, мислех това да е а75, но като се поразрових в интернет установих, че за съвсем малко повече, мога да взема много повече и се хвърлих към по-високия модел. Разликите са доста. Само заради по-бързото почти мигновенно зареждане си заслужава да се направи ъпгрейда. Недостатък донякъде са по-големите габарити на апарата, но това се принебрегва в предвид на недостатъците.

После реших да си копувам лаптоп. Първо се спрях на един модел на Тошиба. Май беше а105. Поръчах го от сайта на Тошиба. Да но там се появиха едни проблемчета, подари които доставката доста се забави. Всичко исхождаше от това, че миналата година, като съм си издавал дебитната карта съм бил на друг адрес. Новият ми адрес не е вкаран в базата данни на банката и при поръчки от интернет, при сравняване на личните данни, които съм въвел няма пълно съответствие. После правя нова поръчка. Този път с адреса ми от миналта година. Да, но сега пък адреса на доставка го нямало в базата данни. В същия ден на поръчката разбрах, че са намалили този модел в амазон.ком и има само 1 в наличност. Можех да отменя поръчката от тошиба директ и да поръчам от амазон, но не исках да рискувам, защото не знаех до къде са стигнали от тошибата. След няколко дена чакане проверка на валидноста на дебитната карта разбрах, че нищо няма да излезе и отмених поръчката. Да но пък в амазона лаптопа вече беше свършил. Тогава започнах всеки ден да проверявам в амазон, кога ще има в наличност от същият модел лаптоп. Един ден реших да поровя да видя какво имат, което оправдава моите изисквания – нямаха нищо в наличност. По-късно след 2 или 3 дена реших да направя същото търсене и видях едно съвпадение. Дори този беше по-добър от предишния – с по-голям дисплей. Веднага го поръчах от страх да не свърши. И ето го звяра – Toshiba Satelite P-S6084. Отново проверете в интернет какво представлява, защото нямам време да го описвам в подробност. Само ще спомена, че искарах някакъв късмет да го взема без такси, което си е голяма работа, защото спестих към 100 долара. Смятам, че това е така, защото го вземах в седмицата преди да започне учебната година в САЩ.

А сега малко за учебната година. Доколкото разбрах в Флорида учебната година започва по-рано отколкот в останалата част на Америка и това се дължи на многото урагани, заради които правят ваканции. Тази година започна на 1ви Август май. В магазина, в който работя направиха специална секция наречена “обратно на училище”, в която бяха сложили почти всички пособия, които ще трябват на учениците. Дори имаше един щанд, в който бяха сложили за кой клас какво трябва да се купи от ученика, учещ в дадено учелище. Това става, след като училщето изпрати списък с необходимите посообия за всеки отделен клас. Точно тези списъци ми станаха много интересни. Всички се разкарваха с такива списъци, търсеха и отметяха това, което са намерили. Питах един американец защо са тези списъци, като родителите могат сами да разберат какво трябва на детето им. Той каза, че едно време е било така, но се случвали много проблеми, поради неравностойното социално положение. Целта на списъците е да постави всички ученици под общ знаменател и да са почти еднакви. Така се избягвало напрежението между децата. Питах го дали има и униформи. Той каза, че само частните учелища имали униформи. Общите нямали. Разказва ми, че в града в който съм нямало голяма разлика между частните и общите учелища, защото града бил с много богаташи и те плащали много данъци и учителите вземали по-високи заплати и образованието било доста добро. Поговорихме си още малко за образованието им, но вече съм позабравил за какво още. Заради училището 1 седмица преди да започен почти всички стоки с цена под 100 долара се продаваха без такси. А таксите е нещо като нашия ДДС и са май около 6 процента за Флорида. Това без таксите било да улеснят родителите да подготвели децата си. Дрехи, обувки, пособия... всичко. Точно в края на тази безтаксова седмица се паднах да работя в часта на магазина с ученическите пособия. Не знаете какво се казва лудница и какво е през 5 минути да виждаш как целия ти труд отива на вятъра (в смисъл точно си си оправил и подредил щанда и като се обърнеш всичко е наопаки). Иначе ми беше много приятно, защото ми напомняше на БГ и моментите в които сме пазарили преди училище. Представете си майка, деца и баща. Майката и децата обикалят, Майката пита това харесва ли ти, детето казва да или не, а бащата скучае и казва ади по-бързо :) От време на време някоя майка извиква, че е уморена и че не може повече, мъниците се радват и не спират да повтарят колко яко било това и това... :) А най-големия майтап е като ме питата примено къде ножиците, а те са до тях. Дори имах един случай с някаква чужденка. Май беше румънка. Не знаеше къде са доста от нещата от списъка, дори не знаеше какво означават и избирахме заедно. Тя беше и доста интересен случай, защото детето и знаеше по-добре английски от нея. Но цялото семейство бяха големи сладури и ми беше доста забавно да пазарувам с тях. Дори и аз се възползвах от тази седмица и си купих раница без такса. А на марито за имения ден и купих нещо като куфарче органайзер за университета. По време на тази седмица беше на разпродажба за 8 долара без такси. В момента цената му е 14 долара отново без такси.

В последно време много често съм касиер в Таргет. Много е лесно. Само сканираш стоки. Ако е алкохол регистъра изисква да въведеш дата на раждане на копувача. Дори във Флорида в неделя до 1 следобед е забранена продажбата на алкохол. Тогава изобщо не ти позволяват да сканираш алкохолно питие и се изписва на екрана, че до 1 не можеш. Всичко е толкова улеснено. Като ти дадът парите въвеждаш каква сума са ти дали и то ти изписва каква сума трябва да върнеш като ресто. Датата я пише с големи букви. Това е в улеснение на тези, които плащат с чек. Ако някой плаща с чек, трябва да вкарам чека, в едно устройство като малък принтер. Това е най-трудната част по принцип, защото чека трябва да е обърнат в точно определан посока от точно определена страна. В началото все го слагах погрешно, но вече нямам проблем. После машината си взема чека и печата някакви глупости по него. По някога изисква документ за самоличност, понякога не, понякога освен сканиране на документа трябва да въведа и номера му, понякога не... абе и аз не знам как и кога си работи. С дебитните и кредитни карти става много лесно отново. Само си вкарваш картата в едно малко терминалче и започваш да отговаряш на едни въпросчета. После се подписваш на екрана, който е чувствителен на допир и ти излиза бележка. Понякога някой искат да се разписват на бележката. Тогава освен касовата бележка излиза още една, в която има поле за подпис, под което е написано името на притежателя на картата. Улеснението е огромно. Пролбемите ми са ако някоя стока няма примерно баркод, тогава трябва да разбера от кой департмент е и да въведа кода за съответния департмент и после да питам посетителя колко пари струва да въведа съответната цена. Веднага се сещате сигурно как в БГ ще се махат масово баркодовете и за цена ше се казва нещо по-ниско :) Като касиер ми харесва това, че общувам с хората и че им разкзвам за БГ. Казвам им само хубави неща естествено. Дори имаше един много интересен от към на контакти ден.

В началото бях на сейлсфлора (в смисъл из магазина и попълвах стоките или пък ги оправях.. обща работа) и видях, че една жена иска колело. Свалих и го, закарах и го до вратата за излизане. Тя реши да го провери отново и видя малка драскотина на кормилото. Поиска ново. Аз закарах старото, донесох ново. Тя пак го гледа и видя още по-малка драскотина на кабела на спирачките. Занесох и новото, отидох в склада, намерих още един модел на колелото и го занесох. То вече беше добро. Абе тука клиента е бог и може да те прави на маймуна ако реши. Ама тази жена беше много културна и се държа много добре с мен. По-късно момичето на гест сървиса (това е часта за обслужване на клиенти, които имат някакви проблеми с гаранцията, поръчали са си нещо специално и т.н.) ми вика, абе ти знаеш ли коя е тази. Викам коя. Тя каза, че много хора са исакли автограф от нея. Аз пак питам коя е тази жена... а тя била съпръгата на някакъв много известен ръгбист от Америка и имали много милиони долари и били много много известни. Да ама аз като не гледам американски футобол и няма как да знам. А колелото беше детско колело за момиче за около 80 долара. После отидох на регистъра. Там пък докато обслужвах една и тя ме попита от къде съм бил. Казах и че съм от България. Тя пита дали това не е страната на Стоичков. Ама му каза стойчо. Викам Да. Тогава започнахме да си говорим за футбол и разбрах, че брат и бил футболист от атлетико мадрид преди, но сега бил тренйор някъде, другия и брат пак бил футболист ама не каза къде играел. Питах я за името на брат и. Тя го каза, звучеше ми познато, но сега не го помня. Една пък баба ми каза, че съм имал много готин акцент. Казах и че се опитвам да го избегна, ама тя каза, че се харесвал от момичетата... :) Абе забавно е да си касиер. Вчера примерно си играех с един бебок, който в началото плачеше. Накрая не стига, че спря да плаче, ами и започна да се усмихва слд моите физиономии и хартиени самолетчета. А имах време да си играя с него, защото майка му си прави кредитна карта от магазина. А тези кредитни карти ти дават 10 процента намаление в деня в който си я искараш. После на всеки 1000 долара похарчени с нея в магазина имаш отново 10 процента намаление. А и 2 процента от всяка сума похарчена с нея отиват за благотворителност за училището в което си учил. На ден искарваме средно към 10-15 карти. Много са вжни за магазина и си имат план по колко карти трябва да искарат минимум на ден и за седмица. И не само при нас. Всеки гледа да издава кредитни карти. амазон.ком също. Но аз не мога да си изкарам :( Всичко в този магазин е вече наред. Имам си по 30 часа седмично и го няма предишното намаляване на часове, както през лятото. Спред мен това се дължи на факта, че много от работниците са учценици и няма кой да им работи.

Сега за другия магазин, в който по принцип работех пред вечерта. Поисках понякога да работя през деня и ми смениха депртамента. Направиха ме багер. Трябва да стоя пред касата и да вкарвам стоките в чанти и после чантите в количките на посетитлите. От време на време излизам отвънка и събирам количките от паркинга. По принцип е по-забавно от таргет, защото около мен има доста българи и можем да си говорим по време на работа. От време на време удряш някой лаф с посетителите и ги гледаш какво ядат. Масово неща за мокровълновата фурна, зеленчуци, скара и някакви бързи храни. Понякога помагам и на бабите да си натоварят нещата в колите. Те са ми много забавни. Представте си баба на 80 години, която едвам върви и говори, с количка пълна с котешка храна, бяла коса с прическа на триъгалник и жълти кръгли очила, не можеща да си намери колата на паркинга. Вече имам 3 такива случая. Обикновено им помагам, като се огледам налявао или на дясно. Те обикновено помнят на кой ред им е колата ама са забравили колоната. После след като го натовариш те едвам едвам се качват в колите, които обикновено са някакви огромни типично американски марки и бавно бавно потеглят. Едната преди да се качи в колата си половин час рови в чантата си. Накрая ми каза, че много би искала да ми даде долар където съм и помогнал, ама не могла да намери, Ами като нямаш долар, а искаш да дадеш дай 10 ама карай :) Не ми трябват доларчетата на амираканските баби.

                                                        =>  Следва в следващият постинг