Преди мъничко се върнах от Витоша, където ходихме pchelichkata, kotka_sharena, malkata_feya, Ace Coke, edinotwas, joneff и аз :)

Изкарахме си чудесно! Срещнахме се в 10 часа пред кино Одеон, където се помотахме и тръгнахме нагоре. Минахме отново през супермаркета и накупихме два кила месо, чушки (този път не ги забравихме!:), домати, лук, хляб и каквото още се сетите :)

След това на автобусчето и стигнахме в Симеоново. Не ни трябваше много време да се катерим, докато стигнем до заслона, на който с IvanAngel си бяхме направили седмица по-рано барбекю. Там събрахме съчки, накладохме огън, на който всеки трапер би ни завидял и направихме чудесни шишове. Огънят стана над 2 метра висок, а шишчетата цвърчаха ароматно, докато ние си пеехме песнички и ръсехме вицове и щуротии. Доста се напростяхме там горе, говорихме какви ли не глупости и отдалеч изглеждахме като някакви пуснати от лудницата :) Но пък си починахме добре, насмяхме се, хапнахме и пийнахме. На няколко пъти щеше да завали дъжд, но ни се размина. След като хапнахме отново попяхме народни песни, че и някои стари български естрадни.

След това ни заваля дъжд, а ние мокри и весели тръгнахме наобратно към спирката на автобуса в Симеоново. Времето не ни позволи да отидем по предварително начертания маршрут към Бай Кръстьо и към Драгалевци, но за сметка на това си устроихме пикник за чудо и приказ :)

Лично на мен ми беше много приятно и на моменти се улавях, че стоя отстрани и само гледам с усмихнат поглед веселата компания. Мислех си колко приятно ми е да сме заедно и как сме се събрали такава шайка веселяци :) Всички се веселиха много, което е видно и от снимките :)

Направих доста снимки, а също и няколко видеоклипове :)

Попяхме си и народни песни :)

Видеото очаквайте след малко, обработва се от сървъра :)

Стъкмяването на огъня :) (видео)

Edinotwas беше издялкал някакъв доста труден за нанизване шиш, така че докато го нижехме се разлигавихме и набучихме на него сандвич, цял домат, и дори обмисляхме да боднем и една консерва :)

 Отново с прословутия шиш  :)

Версията със сандвича :) Пчеличката умира от смях :)

Edinotwas се престара със събирането на дърва - събра толкова, че и бизон да можем да опечем :) Същински Крали Марко. Ехеей, те много арни бе, Танасе!



Въпросните мръвки :) Весело цвърчат, а блогерите ги гледат със замечтани очи :)



Трапезата си беше царска :)




Познайте кои са това? :)



Тонката реши да облече бодито на Феята :) Всички се смяхме :)


Всички снимки можете да намерите тук :)

Искам да припомня, че се организираме в неделя да направим един весел блогерски поход с маршрут Симеоново - Бай Кръстьо - Драгалевци. Срещата е в 10 часа на кино Одеон, откъдето ще вземем 94 до Семинарията и след това автобусчето до Симеоново. Ще купим мръвки и ще си направим барбекю, за да можем също като IvanAngel да захапем цвъртящото шишче, както сторихме това миналата събота и неделя :)



Маршрутът е лек, приятен и вярвам, че ще се хареса на повечето хора, които ще дойдат в събота :) Време е да размърдаме тези задници и да ги раздвижим малко, не може само пред компютъра да се стои, нали така? :)
Абсолютно всеки, който желае може да заповяда в неделя. Дори и да не е идвал досега на някоя наша среща, нищо не пречи да дойде сега :)

Тази неделя в 10 часа откривам поредният поход към Витоша. Мястото на срещата е добре познато - кино Одеон :)
Маршрутът, по който ще поемем ще бъде Симеоново - Бай Кръстьо - Драгалевци, като маршрута може да включва и посещение на Драгалевския манастир, който е много приятно място и си заслужава да бъде видян. По пътя ще имаме посещения на множество полянки обсипани с цветя, чешмички, а на Бай Кръстьо можем да седнем и да хапнем и пийнем.
Ако имате желание, може да си стъкмим огън и да си направим шишчета, по примера, който дадохме с ИванАнгел този уикенд (този път се надявам че няма да има цифрови камери алангле:) Ако има достатъчно желаещи за такъв лагерен огън, ще се отбием през някой супермаркет и ще купим месо, картофи, лук, чушки и хляб, а също и напитки.
Маршрутът е панорамен и приятен, с повече почти водоравни пътеки, така че ще имаме въздух и за песни. Нарочно го избирам, за да могат и хора, които не са в София да могат след това да се приберат по родните си места и да не бъде маршрутът причината да не дойдат с нас :) Общо времето за път по този маршрут е около 3-4 часа, а заедно с почивките и печене по полянки, игри и спирка в Бай Кръстьо и Манастира може да стане 6-7 часа.
Неделният ден е избран защото в събота в 15 часа ще представяме с Жоро BgLOG и BlogTronix платформата на конференцията УебТех 2006 в хотел Родина.
Очаквам да дойде всеки, който пожелае :)
П.П. Edinotwas - знам за Лакатник. Не е нужно и тук да пишеш за там.

Сутринта станах рано. Приготвих си багажа, изпих си кафето и тръгнах към кино Одеон, където обикновено си чукваме срещите на блога. Времето беше чудесно, а Витоша беше цялата в мъгла и не можех да преценя дали времето и там е такова, каквото е в София.

Хванах си автобуса и докато пътувах си слушах радио. Беше ми приятно и с нетърпение очаквах момента, в който ще почнем да ходим по горските пътеки.

Когато стигнах Одеон ми беше притеснено. Предната вечер бях разбрал, че Пчеличката Мая няма да може да дойде на похода, а малко след нея получих и SMS от Малката Фея, която също каза, че няма да може да бъде с нас. Когато се появи ИванАнгел, му казах тъжната вест и реших да се обадя на БасиДи. Обадих му се, но се оказа, че и той няма да може да дойде. Затова с Иван тръгнахме само двамата на поход. Така де, и сам войнът е войн. В случая не бях сам, а си имах компания – нещото, което си мечтая от може би три години. Така че тръгнахме към автобуса. Първо си хванахме 94 до Семинарията, а там отидохме в супермаркета Елемаг и започнахме да пазаруваме. Купихме си хляб, картофи, един килограм свинско месо, лук и зелени уханни чушки. Взехме също и сол, подправка за барбекю, една бутилка бира и една бутилка коняк. По пътя купихме и вестник Новинар, но не за да го четем, а за да ни служи за подпалки. Обясних на ИванАнгел, че този вестник не го чета, защото е прекалено тендециозен и клюкарски. И така освободили душите си от вина, че ще палим вестник, се качихме в автобусчето и потеглихме към Симеоново.

По пътя влязох чрез телефона и Opera Mini в блога и написах постинга, който сте прочели. Получих и SMS от koymunuka, дали сме горе, писах му, че още не сме, и дали да го очакваме. „Засега не”, гласеше отговорът му, който ме накара да вярвам, че може и да се присъедини към нас.

Когато стигнахме Симеоново поехме по уличката, кръстена с красивото име „Симеоновските езера” и тръгнахме нагоре по стръмното, което щеше да ни отведе към пътеката за симеоновските езера. Наоколо имаше много хора, които вървяха бавно и се радваха на хубавото време. Ние също вървяхме и си говорихме за живота, за планините, за красотите, около които минаваме, за приятният аромат на бор, който се носеше във въздуха и за куп други неща.

Ванката беше в добро настроение, а в същото такова бях и аз, въпреки, че ми беше малко тъжно, че се качваме само двамата нагоре.

Качихме се до симеоновските езера и горе в заслончето решихме да си направим огън и да си наготвим, защото вече бяхме огладняли. Аз не бях закусвал, така че виждах минаващите около нас като крехки бройлерчета.

Измих си ръцете в рекичката и положих биричката в коритото и да се изстудява и хукнах да търся клонки за подпалки. Преди това обаче ми направи впечатление, че заслонът се е променил. Преди той беше открит, съставен само от речни камъни и с 3 стени. Сега вече си имаше и четвърта стена, направени от все още неостарели дъски. Имаше си дори и прозорец. Някой ентусиаст бе сковал четвъртата стена, бе сложил пейки и масичка. Беше станало много красиво и уютно, а надписите по стените с въглен демонстрираха, че хората, които са посетили мястото след реконструкцията правят дълбок поклон на този ентусиаст. Имаше и надпис – „Евалата братче, че си оправил заслона!”. На мен ми стана приятно, защото едно такова действие няма как да не стопли душата.

В заслончето се огледах за надписи, които аз съм оставял. Спомням си, че съм писал какво ли не. Нещо като „Т+Н=ВНЛ, 1996”, „Т+М=ВНЛ”, „Т+Я=ВНЛ”.. Брех, сега като помисля колко надписи съм оставил там. Някак си ми става едно приятно и топло. И с тези спомени в главата си почнах трескаво да търся следи от предишните ми идвания. Но уви, времето бе заличило всичко. Само стария накривен пирон до камината все още стоеше и сякаш безмълвно ми казваше: „братле, помня те. И теб, и много други след теб”.

Но да продължа. Тръгнах да събирам съчки и след това като професионалист стъкмих огъня. Той се разгоря с весел пламък, почна да пуши, да издава приятно ухание. След като стана по-силен, отидохме в заслончето и започнахме да свещенодействаме. Сиреч, да набождаме на шишовете месцата. Шишовете бяха осигурени от Ванката, който докато стъкмявах огъня бе натоварен с нелеката задача да търси прави и свежи клонки за шишове.

В заслончето разбрахме една жестока истина – тези прекрасни зелени чушки, които избирах с такава нежност в магазина – са останали в магазина. Имахме си само лук и месо. И лютеница. Е, и баничка. Нищо де, за едни чушки ли сме, амаха. Преживяхме ги, но често си спомняхме за тях с тъга. Ароматът на шишчетата щеше да бъде невероятен с тяхна помощ. Но, както и да е :)

Докато свещенодействахме при нас дойде една сладка баба, която много ни се зарадва. И попита как да стигне до Симеоново. Ние я упътихме и се заговорихме с нея за това, как някой добър човечец е направил реконструкцията на заслончето.

След това милата баба си замина, а ние пльоснахме шишчетата в жарта и с напрегнат поглед започнахме да следим процеса по опичането. Не се опитвахме да обясняваме научно ставащото, просто гледахме и попивахме аромата, който се носеше във въздуха.

По едно време реших да заснема видеоклипче, заедно с някоя от песничките, които записах на телефона си. И снимах Ванката край огъня. Тъй като съдбата на фотографа е да го няма на снимките, помолих Ванката да ме снима по същия начин, на видео с телефона в ръка, за да се чува и музиката. И тогава стана нещо, което и сега не мога да си обясня. Ванката каза „Хоооп”, цифровата камера и телефона полетяха, всеки в различни посоки и едновременно се стовариха на земята. Цифровата камера се настани в огнището, точно в жарта, а телефона на тревата.

Докато се усетя какво става, Ванката скочи и извади апарата от жарта. Сърцето ми викаше „тупалупа”, но си отдъхнах, като видях, че апарата е 100% здрав, няма никакви белези и казах бодро „Най-хубавото на това апаратче е това, че има история. Всяка една драскотина е свързана с някоя случка. А какво е вещ без история? Тя няма стойност”. Ванката се беше притеснил от случката, та доста трябваше да се мъча да го развеселявам. Демонстрирах му че нито камерата, нито телефона имат каквото и да е било поражение, след което мъдро заключихме „Сони е върха!”. Очаквайте видеоклип от падащ фотоапарат в жарта :) Интересното е, че апарата дори паднал насред огъня бе продължил да снима и е запечатал всичко! :)

След кратката пауза се отдадохме отново на свещенодействието. Което се състоеше във въртенето на шишчетата и подтискането на слюнчестите жлези, които вече точеха зъби за атака.

И накрая дойде момента. Набучих комат хляб и го препекох и с пукащи уши почнах да ям. Ванката малко се забави, защото си беше сложил шишчетата на някаква пепел, която нищо не правеше, но след това навакса бързо, като разгорихме още малко огъня.

Хапнахме си добре и доволни продължихме нагоре. Пътят беше чудесен, осеян с камъчета, на места леко влажен, а въздуха бе свеж и с ухание на борова гора. Птичките пееха, разминавахме се с хора, които усмихнати ни поздравявахме, а ние им отвръщахме на жеста.

Не усещахме особена умора и бодро крачехме нагоре, като си говорихме отново за най-различни неща. Най-вече за това, че трябва това лято по-често да ходим на Витоша, пък и на други места и че е хубаво блогерите да се организираме за такива разтоварващи мероприятия. И смятам това да не останат само думи, а да ги преобразя в дела. ХАУ!

След около час бодър вървеж стигнахме до една широка пътека и там спряхме за почивка. Аз изпуших една цигара (знам, не ме разстрелвайте!) и в един момент към мен се приближи една пчеличка, която започна да се върти около мен и накрая кацна на едно листо. Аз извадих апарата и почнах да я снимам, а тя търпеливо позираше. Прибрах апарата доволен и тя кацна върху каишката му. Извадих го пак и отново и направих една фотосесия. Отново прибрах апарата и пчеличката кацна на калъфката му. Е не се стърпях, извадих го отново и моята манекенка отново бе нащракана от всички ъгли. По-късно, когато разглеждахме снимките, ВанкатаАнгел ми каза, че това не било пчеличка, а муха, която се е дегизирала като такава. Но аз докато я снимах не обърнах внимание и бях малко разочарован от този факт. Но нищо де, все пак станаха чудесни снимки. Муха под прикритие кой е снимал? :)

След още около половин час вървеж стигнахме до станцията на лифта. Той не работеше. Ванката отиде до един човек да попита дали лифта работи. Онзи му каза, че не работи. С този изключително информативен диалог приключи стоенето ни до лифт-станцията и продължихме по пътя си. Там имаше една чешмичка, която всеки път като минавам се отбивам до нея да си налея вода. Но този път чешмичката не работеше.

Тръгнахме отново по пътя и аз си пуснах някои от песничките, които бях записал на телефона си. Така ми се искаше да си пеем....И си попях. Стана много красиво когато стигнахме до един квадратен тунел направен от панели и вътре ехото усили музиката и стана вълшебно. Записал съм го на видеоклип, който ще видите тук като кача видеоклиповете :)

Десетина минути по-късно, станахме свидетели на разруха. Мостчето беше отнесено, пътеката беше обрасла, а минаването по нея бе трудно. Но ние минахме. И изведнъж пътя свърши с река, над която стоеше едно дърво, по което явно се очакваше от нас да минем. На мен ми стана смешно и почнах да се смея с глас на този трагикомизъм, ирония или както искате го наречете. Весело ми беше, защото както си вървиш и изведнъж – прас, препятствие достойно за Adventure филмите. Минахме отстрани и там пътя свърши с една стена. Да, стена. Съставена бе от много плочи с издадени краища. Аз и преди съм се катерил по нея. Висока е около 10 метра и трябва човек да е много внимателен, за да не падне от високо. И се покатерихме с умение и вещина, на която би завидял всеки професионален алпинист :)

Горе попаднахме на лифта, междинна станция, покрай която лифта на слизане само минава покрай нея, а на качване спира и могат да се качват хора.

Това бе долната част на ски писта, а до нея имаше доста влекачи и машини за изкуствен сняг.

От там малко се залутахме. Аз тръгнах да търся пътеката, но не я открихме. Минахме по няколко пътища и се връщахме назад. Единственият изход беше да се качим по стръмната ски писта. Едни момчета с две весели и игриви кучета вече бяха поели по баира. И ние в Ванката решихме, че ще ги последваме. Това изкачване беше жестоко. Наклонът беше може би 60 градуса и всяка стъпка бе мъчителна. Накрая вече правехме по 10 метра и спирахме за почивка. Отдолу София не се виждаше, беше обвита в мъгла, а изминатото от нас разстояние ни караше да се възхищаваме от себе си. За 15 минути бяхме изкачили 20 етажен блок, за час вече може би бяхме 200 метра по-високо, а гледката беше невероятно красива.

След като минахме стръмнината, задъхани и без капка сили стигнахме до пътеката, която стига до Алеко. От другата страна на Алеко. Аз винаги съм излизал отдясно на Алеко, а сега бяхме отляво. Мдам, грешен път, знаех си, че не трябва да катерим този баир, знаех си. Но нищо, изхабихме доста калории, аз изхвърлих доста фасове и се чувствах щастлив от физическото усилие.

След още 5 минути пеша, вече бяхме в хижата, където си взехме нещо за пиене и се настанихме в стаята. Там се преоблякохме и слезнахме долу. Взехме си по биричка и към 21 часа умората ме повали и вече мечтаех за леглото. И вместо да дремя на масата, отидох и си легнах. Горе ми се обади Тонката, който бил във Варна и прати поздрави. Искаше и телефона на The_AI, но за съжаление го нямах.

Малко по-късно си легнах и заспах, а докато заспивах в главата ми се въртяха множество красиви мисли.

Сутринта станахме бодри още към 8 часа и слезнахме долу. Изпих 3 кафета и един сок, а Ванката чайове и кафе. Беше опитал от баницата и се оказа, че има аромат и вкус на лекарства – мухъл. Неприятно... Ядеше ми се баничка. Повече от Елемаг няма да пазарувам, никога!

След около час мързелуване и пиене на кафе, тръгнахме към Драгалевци. Първо поехме по една пътека, която ни отведе до едно тресавище, по което не ни се искаше да минаваме, така че се върнахме и тръгнахме по царския път. Беше приятно, птичките отново пееха, а във въздуха се носеше аромат на цветя, на борове, на дим (от този, който ти навява спомени за ”Малка къща в прерията”) и на свежест.

По пътя не отлепвах очи от Черни връх, от Алеко и от обвитите в облаци върхове. Беше красива и някак кристално чиста гледка. Очите бяха във възторг, белите дробове също. А апаратчето не спираше да снима и да снима.

Докато ние се връщахме, е един охлюв се катереше към Алеко, бавно, бавно. Вярвам, че ще стигне! :)

След около час, а може би и два (бяхме загубили представа за времето) пристигнахме до Бай Кръстьо. Тъй като аз не бях закусвал, си взех от прословутия Витошки качамак, една бира и две кюфтета. Хапнах здраво, а Ванката шльопна едно шкембенце, което си овкуси царски с чесънче и оцетец.

Изкарахме на масата час-два и продължихме надолу. Вече не ме стърпяваше и си пуснах песните, които си бях записал – Детство мое, Too lost in you, на Sugababes, Прозорец под звездите, Пак ще се срещнем след 10 години, Кълна се, Ну а дружба начинаеться с улыбка, Непознати улици на Marys Boys Band и Минаваш през мен, на Каризма.

Вървях надолу и си пеех. Беше много хубаво, а от време на време и Ванката пригласяше, така че не бях сам в моето действие :)

Срещнахме доста хора по пътя, които ни гледаха как си вървя и си пея и се усмихваха дружелюбно и със симпатия :) Беше ми приказно, та не се интересувах много какво ще си помислят хората :)

И така. Малко по-късно стигнахме до Драгалевци, хванахме си автобуса и се разделихме с ИванАнгел на Околовръстното шосе. И ето ме, час по-късно пиша това, усмихнат, уморен, но бодър и зареден с позитивна енергия.

Надявам се приятели, следващия път да не сме само двама, а да дойдат и повече хора. Времето беше чудесно, съжалявам, че някои се уплашиха от него. В интерес на истината, в петъчния ден, когато в София е гърмяло и трещяло, на Витоша не е паднала и капка. Това ни го каза хижарката, която предния ден е вдигала 100 пъти телефона да успокоява разтревожени родители, пратили децата си в хижата.

 

Надявам се, другия път да сме повече и да си направим тази екскурзия дружно! :)

Ваш, Тери

P.S. Всички снимки можете да видите тук :)

Тъй като утре ще ходим на Щастливеца, се сетих за един човек, който живее там и с който се запознах преди 5 години. Човек, който изкарва прехраната си с продажба на семки. Той се казва Кольо и е изживял живота си на Витоша. И винаги е живял на Щастливеца. Имало е времена, когато е живял по-добре. Сега живее на милост в една стаичка под стълбите. Сетих се за този човек, защото ми направи голямо впечатление когато го видях и поговорих с него. Бях си записал впечатленията за него и ще ги публикувам сега, за да знаете, че горе на върха на планината има един добър човек.

"...Решихме че можем да говорим с вечерящите дами и господа, и да си купим поне нещо за пиене. Влезнахме в ресторанта, или може би това име беше прекалено гръмко за него, и май през деня си беше един обикновен стол.
Огледахме се. Вечеряха, дрънкаха съдове. Никой не ни обърна и капчица внимание, въпреки, че ни забелязаха. Тогава един мъж, който в първия момент не успях да видя, защото вниманието ми бе привлечено най-вече от хората до камината, ни попита на висок подсещащ съдържателите глас дали сме гладни. Тогава го видях. Един весел човек, който ни правеше знаци. Ние му отговорихме утвърдително, а от масата, на която досега вечеряха се надигна една жена и се запъти към бюфета. Докато купувах супи и напитки, приятелката ми бе седнала на една маса, близо до масата на човека, който ни беше повикал. Мъжът и говореше нещо, а тя кимаше и се усмихваше.
Изядохме супичките, докато възрастния мъж ни говореше от съседната маса. В началото, всичко което казваше пораждаше смях у нас, като се радвахме на неговата чистосърдечност и чувство за хумор. После, аз погледнах спътничката си и предложих да поканим мъжа на нашата маса. Той стоеше сам, с една пластмасова червена чашка, от която дори не виждах да отпива, май просто я държеше.

Той в началото настояваше, отказваше да дойде, твърдеше, че не желае да ни досажда, и че ще си млъкне, но накрая успяхме да го склоним. Той се премести до нас и ни подари пакетче със семки. Едни големи едри семки, няколко от тях се посипаха по масата, а мъжът бръкна в торбата си и извади още една шепа и допълни фунийката.

Мъжът започна да говори. В първия момент сякаш загуби дар-словото си, щом седна при нас, но малко след това се отпусна пак и си дадохме наздравица. Тогава той започна да разказва живота си. Разказваше го така увлекателно, че ние стояхме и го гледахме в захлас. Разказа ни за най-вълнуващите си случки в живота, живот интересен, живот, който на всеки би се случил, но не всеки би го усетил и би го изживял по същия начин, както го бе сторил той. Постоянно повтаряше, че е прост, но ако той беше прост, тогава не знам какви биха изглеждали много академици, политици и всякакви уважавани от обществеността хора пред него. Мъдростта, с която говореше беше проста и не бе завита прилежно в префърцунени думи. Тя просто извираше от него и проникваше в нас. На моменти имах чувството, че той дори не говори, че го чувам, но не със слуха си, а просто го усещам.

В този човек имаше мъка, но тази мъка не отстъпваше на надеждата и чувството за доброта. Той разбираше живота си, но доброволно се бе качил наскоро, някъде преди 30 години на Витоша, където и останал. Той ни разказа за историята на планината. За чешмичките, на които се бяхме натъквали, за паметници и тези ,които са оставили костите си на тези места. Разказа ни и историята на двама братя, единият от които умрял 62-ра година при падане от ски и задушаване, следствие глътване на езика, и другия, който останал след смъртта на брат си на това място и започнал да се грижи за планината, и хората го обичали.

Този мъж, името на който е Кольо, ни разказа доста неща за себе си, много от които будеха в момента на чуването им непринуден смях у нас, но после, последствие аз усещах, че зад тях се крие болка и мъка. Той ни даваше и много наставления. Примерите, с които изразяваше своите думи бяха простички, като притчи, но в същото време и лесно разбираеми. Казани така, че да бъдат усещани и разбирани веднага. Една житейска мъдрост, която е приживяла и отлежала в този човек. Мърдост, която той самия не е успял да приложи в живота си, но по всичко личеше, че е мечтал за това, което имах аз в този момент.

Слушах го, и не вярвах на очите си. Честно казано, бях и щастлив. От него разбрах, че не бива да бъдем и такива егоисти. Че трябва да сме чисти и откровени, че трябва да сме сърдечни и добри. Този човек мечтаеше да има един мотор, на който като седне краката му да са изправени, да викне на своето вярно куче, то да скочи в коша зад него и да потегли на път. Да пътува, а от вятъра да го пази вярната му шапка.

Слушайки този човек, се сетих за Робинзон Крузо. Сетих се за себе си. Сетих се за хилядите въпроси, които винаги са ме занимавали, чувството за адреналин, когато си представя, че мога да живея като отшелник. Почувствах се щастлив, а мъжът също бе щастлив. Щастлива бе и спътничката ми, която просто грееше. Този извор на човешка мъдрост бе с нас и ние изпитвахме топли чувства към него.

На следващия ден отидохме да го видим. Навън беше се събрало едно огромно множество. А човекът стоеше и продаваше своите семки. Почерпи ни от цигарите, които ние му бяхме подарили вечерта. Тогава той ни даде и едни монети, които бяха много повече, от цигарите, които му бяхме оставили ние. Той нямаше пари. Не знаеше дали ще изкара дори. Сам каза, че делнични дни горе на Алеко е пусто, рядко се качва някой. Него го храни събота и неделя.

Болно ми стана, когато видях един усмихнат млад чичка, наредил маса, на която бе сложил няколко смачкани кроасана, вафли и лъскави бонбони, и разбира се семки. Мазната му физиономия лъщеше, а търговецът правеше оборот. Семките му едва ли бяха по-вкусни от тези на бай Кольо. Той не ги продаваше и с тази нежност, с която го правеше той. Той се бе качил с лифта, за да върти търговия. Той не живееше на Алеко, чакайки да минат безкрайните делнични дни, за да дойдат деца и възрастни, потенциални купувачи на единственият му артикул - семките. Или може би както се казваше в една приказка на Джани Родари - Продавач на надежда. Семките му не бяха просто семки, а добро настроение, надежда и нежност. Доброта."

  
Продавач на надежда


                     Джани Родари


Ако можех да имам едно
магазинче със две полички,
бих продавал... познайте какво?
Надежда! Надежда за всички.


"Купете с отстъпка за вас!
Всеки трябва надежда да има!"
И на всеки бих давал аз, 
колкото трябва за трима.


А на тоз, който няма пари
и само отвънка поглежда,
Бих му дал, без да плаща дори,
всичката своя надежда.

В събота си направихме чудесно купонче в Криво 2, където видяхме няколко нови лица, сред които Pchelichkata (Maya:), Kotka_Sharena и Vimp. Веселихме се до късно, а след това отидохме на дискотека в Double Vision :)
След това, на сутринта се организирахме и отидохме на Витоша, по маршрут Златните мостове. Беше много весело, а през целия път с Пчеличката пяхме песни, та дори и руски песнички. Аз не знаех текста на повечето, но рапирах, докато тя пееше :)
На една полянка си направихме чудесни снимки, а по-късно се качихме в хижа Белите брези, където хапнахме и отпочинахме. След това отново тръгнахме нагоре, където ни хвана един порой, който малко по-късно се обърна в град. Толкова беше силен дъжда, а градът бе огромен, с размери на падпъдъчи яйца. Ние имахме щастието да се подслоним в една спирка, преобразувана като заслон. Вътре имаше и слама и беше уютно, а мокрите до кости блогери бяха усмихнати и щастливи. Заредени с енергия, положителни емоции и уморени от път, но въпреки това с блеснали очи :)
Няма да споменавам, че купонът продължи до късно. Изпратихме Пчеличката на автобуса и се пренесохме в Южният парк, където с Vimp, edinotwas, Котката, Щепси, Фрости и Тони обсъдихме някои въпроси свързани с християнството.
Върнах се капнал, но със светнали очи. Щастлив и ухилен до уши :) Така ми се иска всяка събота и неделя да ходим на Витоша или на поход. С Мая, ИванАнгел и Джонев решихме, че можем лятото да направим един няколкодневен поход из българските планини. Нужен ни е китарист и водач, а който пожелае нека се чувства поканен на нашия поход, който най-вероятно ще се състои август месец :) Ще има песни край лагерния огън и много, много положителни емоции :)

А ето и малко снимки :)


Пчеличката жужи на полянката осеяна с цветя :)


Пчеличката и ИванАнгел пазят равновесие :)


Вижте колко големи бяха ледените топчета :)


На връщане в маршрутката :)


Бедромания :)


А ето и един видеоклип, заснет в заслона в най-големия дъжд :)


Другите снимки можете да видите тук :)

    Вчера, неделя, направихме един чудесен излет на Витоша!
    Ще ви го синтезирам с няколко думи, а пък тук можете да видите снимковия матриял.
    Компанията беше сравнително голяма - Единотвас, Коимупука и една негова приятелка, Ейс Коук, Краси, Таралеж, един мой приятел, аз и двете ни кучета.
    Такааа, тръгнахме от Княжево грубо казано сутринта - някъде към 11 без нещо. Всички добре екипирани за перфектното време в добро настроение и с бира в ръка. Кой спал предишната нощ, кой не спал, важното беше желанието, а и то планината предразполага.
    Естествено бяхме изключително набиваща се на очи компания с кучетата, песните и бирата, но хората ни се радваха.
    Единотвас ни засрами всички като все беше първи в колонката и търпеливо ни изчакваше. Някои от нас, оправдавайки се с кучето, клепахме най-отзад, ама какво да се прави...
    Както вече споменах времето беше идеално - топло и слънчево. Беше сравнително сухо, ама и ние не се качвахме много нагоре. Към обяд си намерихме една хубава полянка, опнахме найлон и чаршафче и похапнахме. После играхме на карти и на фризби. Ейс имаше няколко произшествия по време на играта, тъй като поради всеотдайността му към спорта, се мяташе да спасява всячески неспасяемите подавания. Но това не му попречи да изпита себе си и въпреки нараняванията по краката, слезе чак до Княжево бос!!
    На полянката забавлявахме околните туристи с певчески изяви, викове, смях и лай, от време на време с отклонило се фризби, както и със забавни вицове от порядъка на 15 минути единия, предоставени ни с любезното съдействие на Ейс.
    Моя милост благополучно се прибра с кучето към 4 и 30 уморена, но мноооого доволна от хубавия ден. Някои го продължиха и сега очакваме да чуем и техните преживелици.
    Със затоплянето на времето подобни излетчета ще стават все по-приятни така, че направо дайте да се захващаме поне предложения да има за всяка събота или неделя пък, когато успеем, да се качваме на чист въздух.
    Благодаря ви за чудесната неделя, надявам се да го правим по-често.

Поредната оферта за Витоша. Става въпрос за неделя. Сборен пункт Княжево, последната спирка на трамваите. Говорим за ниска и кратка разходка. Ще има кучета (поне едно със сигурност). Идеята е да се позадъхаме малко на що-годе чист въздух, да поотворим белите дробове и да се пльокнем после на някоя не толкова суха полянка. Времето се очертава слънчево, но все пак е рано за по-сериозни полянкови излети по Витоша, така че се ограничаваме с ниските височини . Необходими работи: храна там квато ви трябва да оцелеете и малко отгоре, че от чистия въздух се огладнява, вода, найлон и нещо за сядане върху него, топли връхни дрехи, които лесно да ги набутате в раницата, щото може да ни изненада и супер жега и супер студ, височки пътъчки непромокаеми по възможност, ако не, още някой чифт чорапи (не се смейте, това е един от основните неписани закони на скаутите - винаги си носи чорапи в раницата), искрено се надявам да не опрем до чадъри, иначе ще има яко "тепане" на синоптици..., всякви работи, с които можем да се забавляваме на открито - топки, фризбита, карти, зарчета и каквото се сетите още, биха били приветствани. Идеята е да не се забием в кръчма освен, ако не настане супер студ, ами да се пльоснем на полянка и няма да се катерим много, само докато си намерим подходящо местенце, щото нагоре си има сняг... Чакам предложения и допълнения...

АААА, срещата е в неделя в 10 без 10, че да се съберем докъм 10 и 10 и гоу, гоу! Че хем да можем да се видим, хем кой когато иска да си ходи.
Айде кажете си тежката дума!

ПП. Малеее с какви ли не презентации се опитваме да я рекламираме тая разходка до Витоша бееее! Та не беше Тери, не беше  Еми, не беше Наско, не беше Вальо... голяма работа сме

ППП Само да кажа, че можете да си мислите, колкото искате, и да решите в последствие. Аз със сигурност ще съм там в 10 да знаете.