Срам – не срам, ще си призная, че довчера не бях стъпвала в Боровец, един от най-големите ни ски курорти. В разширен семеен състав яхнахме пежото и колко му е – за час и нещо вече бяхме там. Времето се опита да ни откаже (не му прави чест!), но просто не знаеше с кого си има работа. И макар че преди Самоков ни заваля дъжд и се прокраднаха гласове за генерална смяна на посоката на движение, упоритото желание на четирима трудови хора да се освободят поне за малко от здравата хватка на София надделя.
Бяхме възнаградени! В Боровец ни посрещнаха слънцето, мокрият асфалт, по който се стичаше дъждовната вода, и въздухът, наситен с чиста влага. Плановете ни бяха да се разходим до царския дворец и да се качим с лифта още по-нагоре в планината. Обаче сбъркахме посоката! Оказа се, че тримата ми спътници имат много бледи спомени от Боровец. Кой знае защо, асоциирахме царския дворец с името Чамкория и потеглихме към хотел “Чамкория”. Хубава разходка си направихме, обсъдихме вътрешното и международното положение междувременно, обаче дворец пред очите ни така и не се появи. Две жени ни осведомиха, че ако продължаваме да вървим по този път, най-много да стигнем до имота на един известен политик с две големи кучета и до владението на някакъв чужденец. Каква перспектива!
Изпълнихме командата “Кръгом!”, и хайде към хотел “Самоков”. От там – по пътя нагоре до Царска Бистрица са някакви си 700–800 метра (по моя преценка). И ето вече сме пред входа. До самия дворец води алея, около която растат борове, а слънчевите лъчи се прокрадват през тях и правят шарена сянка. Минаваме по мостче над река Бистрица, която е дала името си на двореца. Тя се спуска надолу през прагове, разпенващи водата. Да, човешка ръка е пипала тук и освен праговете е направила и малки вирове. Взирахме се, взирахме се, но риба не видяхме.
Стигаме до двореца, огрян от обедното слънце. Той е около стогодишен – строен е в периода 1898–1914 г., по времето на княз Фердинанд. Сградата, както пише в брошурите, представлява оригинална интерпретация на възрожденската архитектура, повлияна от някои европейски стилове. Макар че не влязохме вътре (не ме питайте защо!), разбрахме, че има какво да се види – богато дърворезбовани тавани, кахлени камини с красиви декоративни плочки, колекция от ловни трофеи на царското семейство, събирани повече от петдесет години. Тук князът пренесъл даже каютата, която му била подарена лично от Жан-Луи Морис, капитан на кораба “Нова Америка”. Злите езици говорят, че тя е спечелена от Фердинанд на карти.
Бяхме възнаградени! В Боровец ни посрещнаха слънцето, мокрият асфалт, по който се стичаше дъждовната вода, и въздухът, наситен с чиста влага. Плановете ни бяха да се разходим до царския дворец и да се качим с лифта още по-нагоре в планината. Обаче сбъркахме посоката! Оказа се, че тримата ми спътници имат много бледи спомени от Боровец. Кой знае защо, асоциирахме царския дворец с името Чамкория и потеглихме към хотел “Чамкория”. Хубава разходка си направихме, обсъдихме вътрешното и международното положение междувременно, обаче дворец пред очите ни така и не се появи. Две жени ни осведомиха, че ако продължаваме да вървим по този път, най-много да стигнем до имота на един известен политик с две големи кучета и до владението на някакъв чужденец. Каква перспектива!
Изпълнихме командата “Кръгом!”, и хайде към хотел “Самоков”. От там – по пътя нагоре до Царска Бистрица са някакви си 700–800 метра (по моя преценка). И ето вече сме пред входа. До самия дворец води алея, около която растат борове, а слънчевите лъчи се прокрадват през тях и правят шарена сянка. Минаваме по мостче над река Бистрица, която е дала името си на двореца. Тя се спуска надолу през прагове, разпенващи водата. Да, човешка ръка е пипала тук и освен праговете е направила и малки вирове. Взирахме се, взирахме се, но риба не видяхме.
Стигаме до двореца, огрян от обедното слънце. Той е около стогодишен – строен е в периода 1898–1914 г., по времето на княз Фердинанд. Сградата, както пише в брошурите, представлява оригинална интерпретация на възрожденската архитектура, повлияна от някои европейски стилове. Макар че не влязохме вътре (не ме питайте защо!), разбрахме, че има какво да се види – богато дърворезбовани тавани, кахлени камини с красиви декоративни плочки, колекция от ловни трофеи на царското семейство, събирани повече от петдесет години. Тук князът пренесъл даже каютата, която му била подарена лично от Жан-Луи Морис, капитан на кораба “Нова Америка”. Злите езици говорят, че тя е спечелена от Фердинанд на карти.
Отвсякъде бялата сграда е обкръжена от зелена морава и високи борове и това ме кара да се чувствам някак особено спокойно и ведро. О, тук има и куче! Една добродушна каракачанка почива в заградената си територия и когато насочвам фотоапарата към нея, тя заема друга поза, която вероятно й се струва по-подходяща за снимка.
В Царска Бистрица има също параклис, както и малка електроцентрала (построена през 1912 г.) с турбина “Siemens”, която продължава и днес да произвежда електричество.
Потегляме бавно по обратния път и се качваме в колата – време за лифта не остана. Непременно ще дойдем отново, за да се качим на Маркуджиците и да погледнем света отвисоко.
Ако всичко мине по вода с какво щяхте иначе да си спомняте тая почивка, а?!
Comments