Днес пътувах (каква изненада, животът ми напоследък минава в пътуване в четири основни посоки)... Забелязах, че около железопътните линии има разцъфнали макове... И си спомних...
Детството ми, както вече съм споменавала, беше асфалтно. Премина в града. Пред блока, на асфалта, в игра на ластик, на народна, на криеница, на дама... Баба ми или дядо ми обаче (живеехме тогава в техния апартамент) ми показаха как да си правя макови куклички. Живеехме близо до линията на влака, всеки ден я пресичахме , заради детската градина, а после и заради училище. Набирахме неразцъфнали, както и цъфнали макове. Неразцъфналите ставаха за роклички, а от цъфналите използвах топченцето, на което са закачени листата (я да видим кой има 5 по биология в 6 клас), за главичка. После оставях кукличките в съд с вода и на сутринта те бяха разцъфнали, готови за бал. Играех си по цял ден с тях и много им се радвах... А имах безброй истински кукли :) Трябва да започна една поредица за детството си.. Не, че е някакво необикновено детство, но си е моето детство. Та това исках да кажа, че ми стана хубаво като си спомних онези моменти по къси панталонки, в които берях макове...

Интересно, много игри са се забравили, други са си останали непроменени.
Кой ли помни например какво е игра на ашици? Толкова често се среща по старите книги... Мисля, че някакви кости се хвърлят...

Имаше едно стихотворение (авторът може би е чичо Стоян, не съм сигурна):
Тичат с колелата
Катето и Жори.
Всеки се отдръпва
път да им отвори.
А отзад ги гледа
Шаро и се чуди:
вятъра ли гонят
тез дечица луди.
На картинката за това стихотворение има две деца, които с някакви метални куки  подкарват  обръчи.
 
Чудесната поредица на Ачо за игрите ме подтикна да ви попитам:

Коя е любимата игра от твоето детство?

Аз харесвах най-много играта на дама - при която се тупка с топка в разчертани квадрати върху плочките.

На всички непораснали дечица тук подарявам няколко минути с една от емблематичните за моето детство книжки. Мисля, че всички ще я познаете. НЕДЕЛЯ, 10 ЮНИ, КОГАТО ЕМИЛ КАЧИ МАЛКАТА ИДА НА МАЧТАТА ЗА ЗНАМЕТО В неделя, 10 юни, в Катхулт очакваха гости. Щяха да дойдат много хора, не само от Льонеберя, а и от други места. Няколко дни подред майката на Емил готвеше ястия. — Скъпо ще ни излезе тази работа — каза таткото на Емил. — Но ако ще е, да е! Не сме скъперници, я! Макар че кюфтетата можеха да са малко по-малки. — Правя кюфтетата точно както трябва — възрази майката на Емил. — Достатъчно големи, достатъчно кръгли и достатъчно запържени. Така си и беше. А освен това приготви и задушени свински филета и телешки шницели, и херингова салата, и маринована херинга, и ябълкова пита, и пушена змиорка и разни задушени меса, и пудинги, и две огромни баници и на всичко отгоре един особен вид наденица, която беше толкова вкусна, че хората с удоволствие идваха чак от Вимербю и Хултсфред, за да си хапнат от нея. Емил също много обичаше тази наденица. А денят наистина си го биваше за угощение. Слънцето грееше, люлякът и ябълковите дървета цъфтяха, въздухът бе изпълнен с птичи песни, и стопанството на Катхулт, кацнало върху своя хълм, беше красиво като сън. Дворът бе пометен, всяко ъгълче на къщата — изтъркано, яденето готово, нищо не липсваше. Впрочем само едно! — Вай, забравили сме да вдигнем знамето! — възкликна майката на Емил. Това накара таткото на Емил страшно да се разбърза. Той се втурна на двора, където стърчеше мачтата за знамето, а подир него хукнаха Емил и малката Ида. Искаха да гледат как се издига знамето. — Смятам, че ще стане една весела и приятна гощавка — рече майката на Емил на Лина, когато останаха насаме в кухнята. — Да, но не би ли било по-сигурно, за всеки случай да заключим Емил предварително? — отвърна замислено Лина. Майката на Емил я погледна с укор, ала нищо не продума. Тогава Лина тръсна глава и си промърмори под носа: — Е, правете каквото си знаете! Ама да видим какво ще стане. — Емил е едно добро момченце — каза натъртено майката на Емил. През кухненския прозорец тя виждаше как доброто момче тича по двора и играе със сестричката си. Струваше й се, че и двамата са красиви като ангелчета, Емил с раирания празничен костюм, нахлупил фуражка върху къдравия перчем, а Ида с нова червена рокля, препасана с бял колан през закръгленото тумбаче. Майката на Емил се усмихна под мустак. Но после погледна неспокойно към пътя и въздъхна: — Дано Антон успее да вдигне знамето, защото гостите може всеки миг да пристигнат. Изглежда, че всичко вървеше добре. Но да знаете каква беля се случи! Тъкмо когато таткото на Емил се оправяше със знамето, откъм обора бегом се зададе Алфред и отдалеч се развика: — Кравата се отелва, кравата се отелва! Беше Пъструша, разбира се, — такава подла крава, сега ли намери да се отелва, когато имаше толкова други бързи работи, пък и тъкмо щяха да вдигат знамето! Таткото на Емил трябваше да зареже всичко и да хукне към обора. Но Емил и Ида останаха до мачтата. Ида изви глава назад колкото можеше и се загледа в позлатената топка на върха на мачтата. — Колко е високо — обади се тя. — Оттам сигурно се вижда чак до Марианелунд! Емил се замисли. Но не за дълго. — Туй можем веднага да го проверим — рече той. — Искаш ли да те издигна догоре? Малката Ида се разсмя — ех, колко добър беше Емил и какви весели неща измисляше постоянно! — Да, искам да видя Марианелунд — извика малката Ида. — Ще го видиш. — заяви Емил добродушно. Той взе куката, на която се окачваше знамето и я забоде в колана на Ида. После хвана здраво въжето с двете си ръце. — Сега ще полетиш — каза Емил. — Хи-хи — разкикоти се Ида. И полетя нагоре малката Ида. Чак до върха на мачтата. След това Емил закрепи здраво въжето, точно както правеше татко му, защото той не искаше Ида да падне и да се удари. Сега тя висеше там горе, съвсем спокойно и безопасно. — Виждаш ли Марианелунд? — провикна се Емил. — Не! — извика малката Ида. — Само Льонеберя! — Глупости, Льонеберя… искаш ли да слезеш? — продължи да вика Емил. — Още не! — отвърна с цяло гърло Ида. — Льонеберя също ме забавлява… олеле, гостите идват! И те наистина идваха. Стопанският двор се напълни с коли и коне, а хората като поток се изляха през портата в градината и бавно тръгнаха към къщата. Напред вървеше изисканата госпожа Петрел. Идваше с файтон чак от Вимербю, за да си хапне от наденицата на мама Алма. Тя беше много изискана госпожа, с пера на шапката и закръглена отпред и отзад. Госпожа Петрел се огледа със задоволство. Катхулт наистина беше красиво стопанство, сгушено под слънцето сред ябълки и люляци — о, колко празнично изглеждаше всичко и знаме бяха вдигнали… да, бяха го вдигнали, тя го видя, въпреки че беше малко късогледа. Знамето! Изведнъж госпожа Петрел в изумление се закова на място. Какво ли ги беше прихванало Свенсонови от Катхулт — да се чудиш, наистина! В същия миг откъм обора се зададе таткото на Емил и госпожа Петрел му извика: — Драги ми Антоне, какво означава това? Защо на вашата мачта се развява Данебруг? Емил стоеше до нея. Той не знаеше какво е това — Данебруг. Нямаше дори понятие, че така наричаха червено-бялото знаме на Дания — страната, където живеят датчаните. Но едно нещо знаеше: че онова червено-бяло нещо на върха на тяхната мачта не беше никакъв ти там данебруг. — Хи-хи, — изкиска се Емил. — Това е само малката Ида! А малката Ида също се разсмя, както си висеше там горе. — Хи-хи, това съм аз — провикна се тя. — Виждам цяла Льонеберя. Таткото на Емил не се засмя. Той побърза да свали малката Ида и тогава малката Ида рече: — Хи-хи, толкова весело не ми е било, откакто Емил ме накисна в мармалада. Тя говореше за един път, когато си играеха с Емил на индианци и Емил я набута в големия котел, пълен с червени боровинки, за да станело цялото й тяло червено като на индианците. Да, да, добре се грижеше Емил за забавленията на Ида. Но нямаше кой да му благодари за това. Напротив! Ето и сега татко му го хвана здраво за рамото и го разтърси. — Аз какво казах?! — забеляза Лина, като видя как таткото на Емил поведе Емил към дърводелската барака. Винаги там го затваряха, след като направеше някоя беля. Емил се развика и разплака колкото му глас държеше. — Ама тя искаше да види… Ма… ри… ане… лу… унд — хълцаше той. Емил си мислеше, че татко му е много несправедлив. Никой никога не му беше казвал, че не бива да покаже Марианелунд на малката Ида. А да не беше той виновен, че тя не можа да види по-далеч от Льонеберя! Емил продължи да плаче. Но само докато татко му заключи вратата и си отиде. Тогава престана. Всъщност, в дърводелската барака беше много приятно. Там имаше много парчета дърво и дъсчици, от които се правят разни неща. Всеки път, когато седеше в бараката след някоя пакост, Емил си издялкваше по едно малко, смешно дървено човече. Имаше вече петдесет и четири парчета и по всичко личеше, че ще станат повече.

Като прочетох заглавието на постинга на Момо се сетих за нещо, което ми се е случвало в далечното минало- когато бях още малчуган.

Не знам колко от вас са ходили в Родопите, но за мен това е най-вълшебната българска планина!
Та, там има една местност /и курорт/, наречена Цигов чарк.
Може да се отиде от две места- през Батак, или по пътя за Велинград, пред Ракитово.
Винаги ми е харесвало да ходя там и повечето ми летни ваканции, та даже и една зимна са преминали в тази местност. Планината наоколо съм я пребродил на длъж и на шир-пълно е с дъхави горски ягоди, малини и боровинки.
Мястото е красиво не само заради природата, но и заради изградения там огромен язовир Батак, който се вписва идеално в околния ландшафт.
Та, именно до малката стена на язовира, която се намира недалеч от последните вили на курорта...там почва приказката!

Представете си едно топло, слънчево лято!
Слънцето ви пощипва по загорелите бузки, вятърът си играе с водата на язовира. И прави малки вълнички, в които слънчеви зайчета се учат да плуват.
Боровете наоколо разклащат рошавите си прически, катерички скачат от клон на клон. А вие вдишвате с пълни гърди ароматът на борова смола, който вятърът разнася в шепи.
Слагате длан над очите си и поглеждате към малката стена на язовира.
Погледът ви преминава през поляните със сочна зелена трева, където лениво пасат стада овце, охранявани от едри и рунтави каракачански кучета...
И изведнъж там-в далечината, виждате едно ОГРОМНО,ама наистина ОГРОМНО бяло поле, съставено от стотици,хиляди, десетки хиляди маргаритки!
Една снежнобяла пелена, покриваща полята, полюшваща се от поривите на топлия летен вятър, грейнала насреща ви с цялата си невероятна, нежна и вълшебна прелест!
Съжалявам, че тогава не съм имал фотоапарат, за да снимам тази невероятно красива гледка, която може би вече не съществува!
Въпреки това, този спомен е един от най-красивите ми детски спомени!

Ето и малко снимки от тази местност: