Безспорно най-красивата аудио постановка, която съм слушал, това е "Незнайко в слънчевия град". Ето сега пак си я слушкам и се радвам най-искрено на невероятните песнички и красивия начин на представяне на тази незабравима история. Ето и впечатленията на Незнайко и Кърфичка, когато пристигат в Слънчев град:

"Къщите не са от слънце
и са малки като зрънце.
Няма никаква ограда,
все едно си на площада.
А по улиците чисти
върху плочките сребристи
има маси подредени
със фъфтъци и бадеми.

Дрееееебооооосъчета вежливи
с дрешки чисти и красиви
се разхождат между тях,
а пък други търпеливо
си играят мълчаливо
лото, домино и шах.

Ах каква е красота в този град на радостта,
ах каква е красота в този град на радостта!"

Приказката може да си свалите от тук. Чудно, как след толкоз години, тези приказки, разказани по този начин, отново олицетворяват проблемите на ежедневието. Но също така помагат за себеоткриването и израстването на всички слущаши ги със сърце...

Проверявам си имейлите за пореден път. Няма нови писма... Колко тъжно... Всъщност има. Няколко, но те или са спам, или някакво напомняне, или по работа...

Защо вече никой не ми пише просто ей така, само за да ми разкаже колко скучен е бил денят му, или просто за да ме попита как съм... Колко пъти съм се заричала никога повече да не ги проверявам, но продължавам да го правя... По няколко пъти на ден... Сещам се с умилениe колко хора ми пишеха преди и на колко хора пишех... Всъщност аз продължавам да им пиша, но те не ми отговорят, ако отговарят само пишат, че в момента нямат време... за мен... Защо продължавам да им пиша? Реално погледнато връзката ни е прекъсната... необратимо за съжаление... Повече никога няма да им пиша. Дори ще изтрия адресите им...

И пощенската кутия у дома хвана паяжина. Получават се само разни сметки и рекламни брошури... А имаше дни, когато получавах по 2-3 писма на ден... И на всички отговарях... и продължавам да пиша, но те вече не ми пишат... С какво ли сбърках? С какво ги обидих? С това, че им обръщам внимание и че все още малко или много ми пука за тях? Странни същества сме хората... Ах, да... Забравих, че вече нямат време за мен...

Нищо! Понякога е по-добре да скъсаш окончателно старите си връзки и да започнеш на чисто... Да изгориш старите писма, да изпразниш инбокса... Сигурно ще съжалявам след време, но сега въобще не ми е мъчно...

Има нещо толкова романтично в това да седнеш зад бюрото, да вземеш лист и химикал и да напишеш писмо. Да изрисуваш плика (макар и нескопосано) и после да отидеш до пощата и да го пуснеш... и да чакаш в трепетно очакване отговора... а отговор може и да няма...

За това започвам да пиша писма в бутилки и да ги пускам в морето, така поне няма да съм разочарована от факта, че не съм получила отговор... И ще мога да си фантазирам кой ли го е намерил писмото ми и какво си е помислил като го е прочел...

В тон с въпроса на Момо какво е вълшебно и с публикацията на Смехи за онези хубава къща на приятелите му имам предложение да си направим едно вълшебно място. Нищо, че ще го претрупаме сигурно с хубави неща - всеки ще се чувства хубаво като прочете описанието му.
Идеята ми е всеки да добави нещо за да допълним картинката на най-хубавото място. Аз започвам и вие се включвате в последствие всеки със своите представи за някое реално или въображаемо кътче...
Например така:
Намираме се на планина - не много висока, през лятото - в къща с голям двор. Къщата е сравнително малка на два етажа с островърхо покривче - в по-голямата си част дървена. На двора има брезички и листата им издават много особено шушкане, когато повее вятър. До къщата има навес с камина и люлеещ се стол...

Хайде, кой ще опише облаците, етажите, времето, миризмата... всичко, което виждате...

Искам да честитя празника на общност "Сапунени Мехури", както и на всичките й членове! Искам да честитя и личния празник на Момо и всеки от нас, който ще си остане винаги в онази сладка възраст, в която са нашите приятели - Малкият Принц, Мечо Пух и всички знайни и незнайни деца в този, онзи и литературния свят. На всички, които пазят детското у себе си, независимо колко са порастнали!!!

Маргаритки... Цяла нощ вали...
По листенцата ви - бисерна росица.
С пръстчета разперени върви
детството ми с рошава косица.

Къса цветовете с весел смях.
Всяко малко слънчице целува.
Детство чисто - без вина и грях -
знаем всички колко много струва.

Скрито в бяла кошничка щурче
свирка му и се закача с него.
Детство мое - палаво дете,
нужно си ми и във студ, и в жега.

До последен дъх ще бъдеш с мен
и дете ще си остана нежно...
Маргаритка крехка в слънчев ден -
щит пред всичко пошло и небрежно.

................
И аз харесвам маргаритките.
И се присъединявам към вас с радост.
Дано това, което ражда поетичната ми муза, докосне душите ви :)
Благодаря на momo , че ми гласува своето доверие.