Преди известно време четох една приказка за една вълшебна гора, написана от Арагорн, която ме върна в детството, когато наистина вярвах, че някъде в този толкова голям свят съществува такова вълшебно място и просто чака да го открия. Аз още вярвам в него, но вече не го търся, защото то е в мен и аз го нося в душата си... А може би не само аз?

                           * * *                                                                         
Отново настъпи вечерта. Спусна черната си мантия над света и се скри в клоните на смълчаните дървета. Отсреща присветна прозорец. Едно момче се прибираше след тежък, изморителен ден. Отпусна се на леглото, така, както беше с дрехите и затвори очи за секунда. Секунда, но достатъчна, за да изплува в главата му НЕЙНИЯТ образ. Образ, който се появява винаги вечер и никога през деня. Образ, който живее с него от много, много нощи и ТОЙ не иска да си отиде. Харесва му това съжителство, макар, че понякога му причинява болка, но то винаги е така с неосъществимите неща.

Ще си легне, ще заспи и отново ще бъдат заедно - както преди, както последните нощи... ТЯ ще събуе обувките си, ще поеме ръката му и ще го поведе към онази вълшебна гора, където времето е спряло...
Пътечката е тясна за двама човека, затова вървят един след друг, хванати за ръце. Стиска ръката му, сякаш се притеснява, че може да го загуби и тича - нагоре и все нагоре... Би трябвало вече да се е уморил, но не! Не усеща никаква умора, само нетърпение, защото не знае къде го води ТЯ. Всъщност знае - във вълшебната гора, но там всеки път е различно и стигат по различни пътища. Гората е някак различна - по-тържествена от друг път, дори се носи някаква приглушена музика от клоните на дърветата... А може би така му се струва? В небето летят птички и всичко е толкова светло - повече, отколкото е било някога. Една пеперуда, обагрена с цветовете на дъгата, каца спокойно на ръкава на дрехата му, а ТОЙ не смее да помръдне, за да не я изплаши. Върви като хипнотизиран, защото никога не е бил тук, точно на това място. Тишината е обсебваща и вече не помни нищо от миналия си живот. Помни единствено НЕЯ... Чува смеха й някъде зад себе си и се обръща. ТЯ е там, застанала на някаква поляна. Господи! За първи път вижда нещо подобно - поляната е сякаш напоена с кръв, цялата червена и толкова красива! Затичва се, а краката му нагазват червеното... Макове! Поляната е осеяна с макове и нежните им главички са навсякъде. Красота! Протяга ръцете си настрани и започва да се върти в кръг, защото е щастлив! Грабва крехкото й тяло, завърта го със себе си и загубва равновесие. Падат на земята, а смехът им се носи навред. Навежда се над лицето й и... се събужда... Светлината блесва в очите му, а ТОЙ все още стиска устните си за онази целувка... Тази нощ успя ли да я целуне? Нищо. Следващата нощ ще успее. Може би... Ако не - по-следващата и така, до тогава, до когато...
Ако я целуне, може би ще успее да я задържи, да остане завинаги с НЕЯ, да не се върне никога от онази вълшебна гора?...
Става с нежелание от леглото и започва обичайното ежедневие. Не мисли за нищо, защото знае, че денят ще свърши, ще настъпи отново нощта, когато ТЯ ще дойде, за да го отведе в онова безвремие, където се чувства така безгрижен и щастлив, защото са само ТОЙ и ТЯ, и тишината... И може би тая нощ ще успее да я целуне?