Високо над града, върху стройна колона се издигаше статуята на Щастливия принц. Той целият беше покрит с тънки листа от чисто злато, за очи имаше два ярки сапфира и голям червен рубин блестеше върху дръжката на неговия меч.
Всички много му се възхищаваха.
- Той е хубав като петле на ветропоказалец - забеляза един от градските съветници, който искаше да си спечели име като ценител на изкуството. - Но не е чак толкова полезен - добави той от страх, че хората ще го сметнат за непрактичен, какъвто всъщност не бе.
- Защо не си като Щастливия принц? - запита една разсъдлива майка малкия си син, който плачеше, без да знае защо. - На Щастливия принц и на ум не му идва да плаче за нещо!
- Радвам се, че има на света някой, който да е напълно щастлив - промърмори един разочарован човек, загледан в чудната статуя.
- Той е същински ангел! - възкликнаха децата от сиропиталището, когато излязоха от катедралата, с яркочервени наметала и чисти бели престилки.
- Отде знаете? - рече учителят по математика. - Вие никога не сте виждали ангел.
- А, разбира се, че сме виждали, в нашите мечти! - говореха децата, а учителят по математика се навъси и доби много строг вид, понеже не одобряваше децата да мечтаят.
Една вечер над града прелетя малко лястовиче. Приятелите му бяха заминали за Египет преди шест седмици, но то беше останало, защото беше влюбено в най-прекрасната тръстика. Беше я срещнало рано през пролетта, когато летеше надолу по реката подир голяма жълта пеперудка, и толкова хареса тънкото кръстче на тръстиката, че спря да й заговори.
- Мога ли да те залюбя? - попита лястовичето, което обичаше да пристъпва направо към въпроса, и тръстиката му направи дълбок поклон. То започна да я обикаля, като допираше водата с крила и правеше сребристи кръгове по повърхността. Това беше неговото ухажване и то трая през цялото лято.
- Каква смешна обич! - чуруликаха другите лястовички. - Тя няма пари, а има толкова много роднини. - И наистина реката беше пълна с тръстики. После дойде есента и всичките птички отлетяха.
След като те заминаха, лястовичето се почувствува самотно и започна да се отегчава от своята любима.
- Тя не умее да разтоваря - каза птичката - и ме е страх, че е голяма кокетка, защото непрекъснато се задява с вятъра! - И действително, щом вятърът подухнеше, тръстиката правеше най-грандиозни поклони. - Признавам, че тя има склонност към домашен живот - продължи лястовичето, - но аз обичам да пътувам, следователно жена ми също би трябвало да обича пътуването.
- Ще дойдеш ли с мене? - попита я най-после то, но тръстиката поклати глава; тя беше твърде много привързана към своя дом.
- Ти си се подигравала с мене! - извика лястовичето. - Аз заминавам за пирамидите. Сбогом! - И отлетя.
То летя целия ден и надвечер пристигна в града.
- Къде ли да се настаня? - каза си то. - Надявам се, че градът е направил приготовления.
Тогава видя статуята на високата колона.
- Ще се настаня тук! - възкликна лястовичето. - Това е чудесно място с много чист въздух. - И кацна точно между краката на Щастливия принц.
- Имам си златна спалня - каза си тихичко то и се приготви да заспи, но едва бе сложило глава под крилото си, когато отгоре му падна една капка.
- Чудно нещо! - възкликна лястовичето. - В небето няма нито едно облаче, звездите са съвсем ясни и ярки и въпреки това вали. Климатът на Северна Европа е наистина ужасен. Тръстиката обичаше дъжда, но това беше само поради нейния егоизъм. В този миг падна втора капка.
- Каква е ползата от една статуя, ако не може да те запази от дъжд? - каза лястовичето. - Трябва да потърся някой хубав комин с шапка. - И реши да отлети.
Но преди още да разпери крила, трета капка падна върху му, то погледна нагоре и видя... О, какво видя то?
Очите на Щастливия принц бяха пълни със сълзи и сълзи се стичаха по златните му бузи. В лунната светлина лицето му бе тъй прекрасно, че малкото лястовиче се изпълни със съжаление.
- Кой си ти? - попита то.
- Аз съм Щастливия принц.
- Защо плачеш тогава? - попита лястовичето. - Ти ме измокри цялото.
- Когато бях жив и имах човешко сърце - отговори статуята, - аз не познавах сълзите, защото живеех в Двореца на безгрижието, където на скръбта е забранено да влиза. Денем играех с другарите си в градината, а вечер водех танците в голямата зала. Градината беше заградена с висока стена, но никога не ми е дошло на ум да запитам какво има отвъд нея, понеже всички ме наричаха Щастливия принц и аз наистина бях щастлив, ако удоволствието може да се сметне за щастие. Тъй живях и тъй умрях. А сега, след като умрях, те ме поставиха тук горе, така високо, че мога да видя цялата грозота и цялата нищета на моя град, и при все че сърцето ми е от олово, не мога да не плача.
"Как, нима не е целият от злато?" - помисли си лястовичето. То бе твърде учтиво, за да направи каквато и да било лична забележка на глас.
- Далече оттук - продължи статуята с тих мелодичен глас, - далече оттук, на малка уличка има бедна къща. Един от прозорците е отворен и през него се вижда жена, седнала до масата. Лицето й е слабо и изпито и тя има загрубели червени ръце, целите изпободени с игла, защото е шивачка. Тя бродира цветя върху атлазена рокля, която най-хубавата почетна дама на кралицата ще носи на следващия дворцов бал. На одър в ъгъла на стаята лежи болно нейното момченце. То има огън и се моли за портокали. Майката не може да му даде нищо друго освен речна вода и то плаче. Лястовиче, малко лястовиче, няма ли да й занесеш рубина от дръжката на моя меч? Краката ми са прикрепени към тоя пиедестал и аз не мога да мръдна.
- Мене ме чакат в Египет - каза лястовичето. - Приятелите ми подхвърчат нагоре-надолу по Нил и си приказват с големите лотосови цветове. Скоро те ще отидат да спят в гробницата на великия цар. Самият цар е там в шарения си ковчег. Той е увит с жълто платно и балсамиран с миризливи билки. На врата му има огърлица от бледозелен нефрит, а ръцете му приличат на изсъхнали листи.
- Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче - промълви принцът, - няма ли да останеш при мен една нощ и да бъдеш мой пратеник? Момчето е тъй жадно, а майката толкова тъжна.
- Аз май не обичам момчетата - отговори лястовичето. - Миналото лято, когато живеех на реката, там имаше две груби момчета, синове на воденичаря, които все ме замерваха с камъни. Разбира се, те нито веднъж не ме улучиха: ние, лястовичките, летим твърде добре за такова нещо, а освен това аз съм от семейство, прочуто със своята ловкост; но все пак това бе проява на непочитание.
Ала Щастливия принц имаше толкова скръбен вид, че малкото лястовиче го съжали.
- Тук е много студено - каза то, - но аз ще остана при тебе за една нощ и ще бъда твой пратеник.
- Благодаря ти, малко лястовиче - рече принцът.
И тъй лястовичето изкълва големия рубин от меча на принца, стисна го в човката си и полетя над покривите на града.
То мина край камбанарията на катедралата, където имаше ангели, изваяни от бял мрамор. Мина край двореца и чу звук на танци. Една прекрасна девойка излезе на балкона със своя любим.
- Колко чудесни са звездите - каза й той - и колко чудесна е силата на любовта!
- Надявам се, че роклята ми ще е готова навреме за дворцовия бал - отвърна му девойката. - Поръчала съм да избродират на нея цветя, но шивачките са тъй мързеливи!
Лястовичето мина над реката и видя фенерите, закачени по мачтите на корабите. Мина над гетото и видя старите евреи да се пазарят един с други да отмерват злато в медни везни. Най-после стигна до бедната къща и надзърна вътре. Момчето се мяташе трескаво на леглото си, а майката беше заспала, толкова бе уморена. Лястовичето подскочи вътре и сложи големия рубин на масата до напръстника на жената. След това леко закръжи около леглото, за да повее с крилата си на челото на момчето.
- Колко ми е хладно! - каза то. - Сигурно започвам да оздравявам. - И се унесе в сладка дрямка.
Тогава лястовичето се върна при Щастливия принц и му разказа за стореното.
- Интересно - забеляза то, - сега ми е съвсем топло, макар че е толкова студено.
- То е защото си извършило добро дело - каза принцът.
Малкото лястовиче се замисли и след това заспа. От мислене винаги му се приспиваше.
Когато се съмна, то отлетя при реката и се окъпа.
- Какво забележително явление! - възкликна професорът по орнитология, който минаваше по моста. - Лястовичка зиме! - И написа за това дълго писмо до местния вестник. Всички го цитираха, понеже беше пълно с думи, които не можеха да разберат.
- Довечера потеглям за Египет - каза лястовичето и се развесели при тая мисъл. То посети всички обществени паметници и дълго седя на върха на черковния покрив. Където и да отидеше, врабчетата чирикаха и си казваха едно на друго: "Какъв именит чужденец!" - и това му доставяше много голямо удоволствие.
Когато изгря месецът, то се върна при Щастливия принц.
- Имаш ли някакви заръки за Египет? - извика то. - Аз вече тръгвам!
- Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче - промълви принцът, - няма ли да останеш при мене още една нощ?
- Мене ме очакват в Египет - отговори лястовичето. - Утре приятелите ми ще отлетят нагоре, към втория праг. Речният кон се излежава там сред тръстиките, а на голям гранитен трон седи богът Мемнон. Цяла нощ той наблюдава звездите и щом блесне Зорницата, надава вик на радост, а след това отново замлъква. По пладне жълтите лъвове слизат на брега да пият. Те имат очи, зелени като берили, а ревът им е по-силен от рева на праговете.
- Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче - заговори принцът, - далече в другия край на града виждам един младеж в таванска стая. Той се е навел над писмена маса, отрупана с книжа, а в малка чашка до него има китка повехнали теменужки. Косата му е кестенява и пръхкава, устните му са червени като нар, а очите - големи и замечтани. Той се мъчи да довърши пиеса за директора на театъра, но му е твърде студено, за да продължи да пише. В огнището няма огън, а той е премалял от глад.
- Ще остана при тебе още една нощ - каза лястовичето, което всъщност имаше добро сърце. - И на него ли ще занеса рубин?
- Уви! Нямам вече рубини - отговори принцът. - Единственото, което ми е останало, са моите очи. Те са направени от редки сапфири, донесени от Индия преди хиляда години. Изтръгни едното от тях и му го завеси. Той ще го продаде на бижутера, ще си купи храна и дърва и ще довърши пиесата.
- Скъпи принце, не мога да направя това - каза лястовичето и заплака.
- Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче - рече принцът, - направи, каквото ти заповядвам!
Тогава лястовичето изтръгна едното око на принца и отлетя към таванската стаичка на студента. Да се влезе беше лесно, понеже имаше дупка в покрива. То се стрелна през нея и се озова вътре. Младежът беше заровил ръце в главата си и не чу как запърхаха крилата на птичката, а когато вдиша очи, видя прекрасния сапфир, оставен върху повехналите теменужки.
- Хората започват да ме ценят! - възкликна той! - Това е от някой голям почитател. Сега мога да завърша пиесата си! - И той съвсем се развесели.
На другия ден лястовичето отиде на пристанището. Там кацна върху мачтата на голям кораб и загледа как моряците вдигат с въжета големи сандъци от трюма. "Ау-у-у р-руп!" - извикваха те, когато всеки сандък се изкачваше горе.
- Аз отивам в Египет! - високо възкликна лястовичето, но никой не му обърна внимание и когато изгря месецът, то се върна при Щастливия принц.
- Дойдох да се сбогувам - извика то.
- Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче - рече принцът, - няма ли да останеш при мене още една нощ?
- Вече е зима - отговори лястовичето - и скоро ще завали студеният сняг. В Египет слънцето огрява зелените палми, а крокодилите се излягат в калта и гледат мързеливо наоколо си. Моите приятели вият гнезда в храма на Баалбек, а розовите и бели гълъби ги наблюдават и си гукат един на друг. Скъпи принце, трябва да те напусна, но никога не ще те забравя и другата пролет ще ти донеса два прекрасни скъпоценни камъка вместо тези, които ти подари. Рубинът ще бъде по-червен от червена роза, а сапфирът ще е син като безкрайното море.
- Долу на площада - заговори Щастливия принц - стои малка кибритопродавачка. Тя е изтървала кибрита в канавката и той се е развалил. Баща й ще я бие, ако се върне в къщи без пари, и тя плаче. Тя няма нито обувки, нито чорапи и е гологлава. Изтръгни другото ми око и й го дай, тогава баща й няма да я бие.
- Аз ще остана при тебе още една нощ - каза лястовичето, - но не мога да ти изтръгна окото. Нали тогава ще бъдеш съвсем сляп.
- Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче - рече принцът, - направи, каквото ти заповядвам!
Тогава лястовичето изтръгна другото око на принца и се стрелна с него надолу. То изви край кибритопродавачката и пусна скъпоценния камък в дланта й.
- Какво хубаво стъкълце! - извика момиченцето и засмяно изтича към дома си. Тогава лястовичето се върна при принца.
- Сега си сляп - каза то, - затова ще остана при теб завинаги.
- Не, малко лястовиче - възрази бедният принц, - ти трябва да отидеш в Египет.
- Ще остана при теб завинаги - каза лястовичето и заспа в неговите крака.
Целия следващ ден то седя върху рамото на принца и му разправя приказки за това, което бе видяло в чужди страни. Разказа му за червените ибиси, които стоят в дълги редици по бреговете на Нил и хващат златни рибки с човките си; за сфинкса, който е стар колкото света и живее в пустинята, и знае всичко; за търговците, които крачат бавно до камилите си с кехлибарени броеници в ръце; за царя на Лунните планини, който е черен като абанос и се кланя на голям кристал; за огромната зелена змия, която спи на една палма и двадесет жреци я хранят с медени питки; и за пигмеите, които кръстосват голямо езеро върху широки плоски листа и вечно воюват с пеперудите.
- Скъпо малко лястовиче - каза принцът, - ти ми разказваш за необикновени неща, но много по-необикновени от всичко друго са нещастията на хората. Няма по-неразгадаема тайна от страданието. Обиколи моя град, малко лястовиче, и ми разкажи каквото видиш. Лястовичето литна над града и видя богатите да се веселят в прекрасните си къщи, а просяците да седят пред портите си. Прелетя през тъмни улички и видя бледите лица на изгладнели деца, които гледаха равнодушно тъмните улици. Под свода на един мост две момченца лежаха прегърнати и се мъчеха да се стоплят.
- Колко сме гладни! - мълвяха те.
- Не бива да лежите тука! - закрещя им пазачът и те излязоха на дъжда.
Тогава лястовичето се върна и разправи на принца какво беше видяло.
- Аз съм покрит с чисто злато - каза принцът, - трябва да го свалиш лист по лист и да го дадеш на моите бедни, живите винаги мислят, че златото може да ги направи щастливи.
И лист по лист лястовичето сваляше чистото злато, докато Щастливия принц стана съвсем сив и грозен. Лист по лист носеше то чистото злато на бедните и бузките на децата порозовяха, и те се смееха и играеха на улицата.
- Сега си имаме хляб! - викаха те.
После заваля сняг, а след снега дойде студът. Улиците изглеждаха така, сякаш бяха направени от сребро - тъй светеха и блестяха; дълги ледени висулки, като кристални кинжали висяха от стрехите на къщите, всички ходеха облечени с кожи, а малките момченца носеха алени шапки и се пързаляха по леда.
На бедното лястовиче му ставаше все по-студено и по-студено, но не можеше да остави принца - то го обичаше твърде много. То кълвеше трохички пред вратата на хлебарницата, когато хлебарят не гледаше, и се мъчеше да се стопли, като пляскаше с крила.
Но най-после разбра, че ще умре. Силите му стигнаха само колкото да подхвръкне още веднъж до рамото на принца.
- Сбогом, скъпи принце! - пошепна то. - Ще ми позволиш ли да ти целуна ръка?
- Радвам се, че отиваш най-после в Египет, малко лястовиче - каза принцът, - ти се забави тука твърде дълго, но трябва да ме целунеш по устните, защото те обичам.
- Аз не отивам в Египет - отговори лястовичето. - Аз отивам в Дома на смъртта. Смъртта е сестра на съня, нали?
И то целуна Щастливия принц по устните и падна мъртво в краката му.
В този миг странно пращене прозвуча вътре в статуята, сякаш нещо се счупи. Работата бе там, че оловното сърце се беше разцепило точно наполовина. Денят наистина бе ужасно мразовит.
Рано на другата сутрин кметът прекосяваше площада, придружен от общинските съветници. На минаване край колоната той вдигна очи към статуята:
- Боже мой! Колко жалък изглежда Щастливият принц! - каза той.
- Колко жалък наистина! - възкликнаха общинските съветници, които винаги се съгласяваха с кмета, и се приближиха да го разгледат.
- Рубинът е паднал от неговия меч, очите му ги няма и вече не е златен - забеляза кметът. - Всъщност той почти не се различава от просяк!
- Почти не се различава от просяк - повториха общинските съветници.
- А ето и някакво мъртво птиче в краката му! - продължи кметът. - Ще трябва да издадем наредба, че на птичките е забранено да умират тука. - И градският писар си взе бележка за предложението.
Така смъкнаха статуята на Щастливия принц.
- Понеже не е вече красив, не е вече и полезен - каза професорът по изящни изкуства в университета.
След това стопиха статуята в една пещ, а кметът свика общинския съвет на заседание, за да реши какво да се направи с метала.
- Трябва, разбира се, да направим нова статуя - каза кметът, - и това ще бъде моя статуя.
- Моя статуя - каза всеки от съветниците и те се скараха.
Когато последния път чух за тях, те все още се караха.
- Чудно нещо - каза надзирателят на работниците в леярната. - Това счупено оловно сърце не ще да се стопи в пещта. Трябва да го изхвърлим.
И те го хвърлиха на бунището, където лежеше и мъртвото лястовиче.
- Донеси ми двете най-скъпоценни неща в града - каза Бог на един от своите ангели и ангелът му донесе оловното сърце и мъртвата птичка.
- Правилно си избрал - рече Бог, - защото в моята райска градина това птиченце ще пее за вечни времена, а Щастливият принц ще ме възхвалява в златния ми град.

Той направи всичко възможно да се огледа и откри, че алтернативата е измамна и все пак има стени. На една от тях бе залепнала дъвка.

-         Помощ! – викаше дъвката

Синият цвят веднага я облада. Не беше трудно, защото дъвката бе отдавна използвана и нямаше вече ни цвят, ни мирис.

-         Защо крещиш?

-         Изследват ме! – каза изтощено дъвката.

-         Хм, - каза неодобрително Синият цвят и за всеки случай се измъкна от дъвката – И какво толкова ти изследват?

-         Популярността.

-         Боли ли? – леко уплашен попита Синият цвят

-         Неее! – изкрещя дъвката – Но е скучно! Скучно, скучно, скучноооо! Всичко тук е скучно!

“Вярно.”, помисли си Синият цвят, “Няма много забавления наоколо, но пък въздухът е така свеж! Чувствам се така ободрен, така силен. Дали да не помогна на тази глупава дъвка?”. Той реши да я огледа хубаво за да намери начин да я изтръгне, но с изненада установи, че тя се бе смалила значително. Странно как, пък стените на алтернативата му бяха станали много близки.

-         Какво става, - попита той дъвката – защо се сви така?

-         Не съм се свила, глупако! – кресливият глас на дъвката се чуваше едвам-едвам – Ти си се издул като балон.

-         Така ли? – Синият цвят се огледа с неприязън. Той винаги се бе гордял с вродената си елегантност. После изпадна в паника – Помощ! – закрещя той – Имам страх от затворени пространства! Помощ! Страдам от клаустрофобия!

-         Стига си викал! – един сив нюанс се появи с един голям ченгел. Прихвана Синия цвят и започна да го тегли нанякъде.

Синият цвят бе неспособен да се съпротивлява. Припадна.

.....

Синият цвят седеше в една килия с надпис “Отвлечен”. Вече бе престанал да брои секундите. Тук доброто беше вечно.

Беше му неописуемо скучно. Непрекъснато му пращаха диференциални уравнения, които бяха неописуемо грозни. Тикаха му ги в килията и с интерес наблюдаваха, как ще се съеши с тях, но нищо не излизаше. Пращаха му ги на цели системи, накичени с най-различни параметри, но от това те не ставаха по-хубави, дори напротив.

-         Абе, ти да не си индиферентен? - беше го запитал надзираващия интелект – едно също така изключително грозно същество.

-         Индиферентен ли? – обиди се Синият цвят – Вие ми пратете една рапсодия, пък питайте - индиферентен ли съм!

Интелектът потръпна от отвращение при споменаване на думата “рапсодия”.

-         Тук ще забравиш за рапсодиите. Трябва да се сприятелиш с някое уравнение.

-         Че как да се сприятеля? Абсурд! Много са прости!

-         Проста е м... – интелектът едвам удуши нападналата го страст. Той лично композираше уравненията – Добре! Ще пробваме нещо друго.

Синият цвят беше забелязал странна промяна в себе с напоследък. Ту му се привиждаха зюмбюли, ту му се приискваше малко джаз. Преди не бе забелязал такива влечения в себе си. Дали не го беше налегнала критическата?

От кошмара го спаси един експеримент, който замести провалилия се интелект. Той започна да му праща много по-разнообразни създания, но все още доста скучновати и написани главно на C++. Пак нищо не се получаваше, освен, че Синият цвят закопня да си поприказва с някой Цинобър и с носталгия започна да си спомня карфиоло-подобните дървета, които рисуваше художникът. Започна да си спомня и разни други работи, като например как беше ял бой от някаква червена агитка, макар и представа да си нямаше къде и кога се е случило това, защото си спомняше, че не обича футбола.

Експериментът не се предаваше и започна да го засипва с най-разнообразни фрактали, но макар това да бе все пак някакъв напредък, Синият цвят продължаваше да се чувства сконфузен, и продължи да се отнася с недоверие към всички неща, които му пробутваха.

В крайна сметка експериментът изпадна в дълбока депресия и една сутрин (макар тук постоянно да бе сутрин) се появи в килията на Синия цвят с бутилка отлежали блянове, реколта 1930 и няколко нови вица за мезе. Този му отчаян ход донякъде успя да разчупи леда.

....

Междувременно, странните явления в обществения живот не спираха. Ето какво пишеха вестниците по първите си страници:

“Огромни количества от странна стока бяха открити вчера в почти всички хранителни магазини.”

“Ароматни кубчета и лентички със сладък вкус тормозят стомасите на нашите деца”.

 “Диетолози констатират, че на практика тези сладкиши никога не могат да бъдат сдъвкани в достатъчна степен за да бъдат погълнати безопасно в стомаха. Съветват да се изплюват веднага след изсмукване на захарното им съдържание.”

“Появява се проблем с остатъците от така наречените – дъвки”

“Министерство на здравеопазването разпореди незабавно затваряне на всички фабрики, произвеждащи гумените бонбони”.

Ето какво казва доктор Фауст от Масачузетския институт. “Всъщност, нищо неестествено няма в появата на този вид сладкиши. Те не са изникнали за една нощ. Промяната, е в самите нас. Ние просто отказваме да осъзнаем тяхното предназначение. За нас този продукт е станал безсмислен.”

А на задните страници се мъдреха други заглавия

“Още един цвят изчезна от видимия спектър.”

“Бордото започна да се възприема като неаполитанско жълто. Доктор Фауст от Масачузетския институт вижда в това ново потвърждение на теорията си”

.........

Експериментът вече плетеше език:

-         Виждаш ли, приятелю  - говореше той на Синия цвят – В тази работа са вложени много пари. Ти така или иначе ще бъдеш формулизиран. По-добре се предай доброволно. Вярвай ми, след мен ще дойде друг, и кой знае през каква матрица ще те прекара...

И експериментът си взе един по-дълъг виц и дълго го преглъща. Синият цвят не замезваше. Вицовете му изглеждаха доста тъпи.

Синият цвят реши да се включи в разговора.

-         Тук защо няма други цветове? – запита той и отпи малко блян

На Синия цвят му стана интересно. Почувства известно затопляне и развеселяване.

-         И какво е това пророчество?

...... То бе континуед .....

Синият цвят си седеше кротко в парка и се наслаждаваше на пролетните нюанси, които минаваха край него. Синият цвят беше вече в зряла възраст и вкусът му до голяма степен бе изчистен от заблудите на неопитността. С много нюанси бе имал работа той, и добре познаваше капаните им, горделивостта им, тяхната наивност. Наоколо пърхаха радостни благоухания, които тази година се съчетаваха идеално с пролетното настроение разпространено от кметството.

Синият цвят реши, че е време да се придвижи. Доброто бе на път да свърши след няколко часа, а пътят до работа бе дълъг. Тъкмо щеше да има време малко да се поразмисли. Два нюанса минаха покрай него и го измериха закачливо. Синият цвят бе навикнал на подобни белтъци и не промени осанката си. Все пак му стана приятно и той усети лек гъдел. “Трябва да се стегнеш!” вразуми се Синият цвят, “Още е началото на пролетта, а ти си изгубил чувството си за преценка!” Синят цвят реши да кривне по едно странично хрумване. Не му се искаше да се размива от разни случайни срещи.

В това хрумване наистина го очакваше покой. Тук почти не се срещаха нюанси, няколко стари светлини дремеха пред входа на кооперацията си, два акорда се гонеха из контейнерите. Синият цвят се местеше и преценяваше.

Напоследък все го смесваха с Неаполитанско жълто. Вярно, времената бяха трудни и той не можеше да си позволи много-много да подбира, но все пак... Трябваше ли да подлага репутацията си на риск? Дали не беше време да смени попрището?

Беше чувал за нова палитра, два етажа по-нагоре, където идеите били по-абстрактни и имали нужда от чисти цветове, а той все още минаваше за такъв. Вярно, че беше малко поизплашен, но едно съвземане не би му излязло толкова скъпо.

Синият цвят се загледа в тавана. Там плуваха грозните сънища, на художника. “Пак е пил евтина водка”, хрумна му на Синия цвят. Все пак, имаше нещо в този художник. На Синия цвят му беше жал за него. На времето не беше толкова задръстен.

Но времената си минаваха, а Синият цвят още не беше получил своя сюблимен момент. Нямаше да е зле да прегледа ценовата листа и да си избере някой по-харчен художник. Макар, че те в тази листа всичките бяха бедняци. А при бедняка вдъхновението не ходи. Само водката идва. А водката не може да различи кобалт от веронез!

Ама, че се закучи това хрумване! Синият цвят трябваше да излезе на всяка цена от тук. Огледа се за внезапен изход, но наоколо се виждаха само трупове. Да се обърне назад нямаше смисъл. Трябваше му повей или полъх... А! Ето там се бе заплел един!

След като успешно се изхлузи от несполучливото хрумване, Синият цвят се възкачи на едно съмнително вдъхновение, колкото да отмори малко. Подобни вдъхновения бяха изключително непредвидими и на другия ден от тях болеше глава, но Синият цвят не смяташе да му се дава дълго. Ловко се изплъзна на няколкото симулации, с които го бомбардира вдъхновението и скочи с главата надолу.

Падането с главата надолу при залез беше изключително вълнуващо. Всичко изглеждаше на обратно, движението бе шеметно и свиреше в ушите. Можеше да се забиеш и в нещо меко, ако нямаш липса на късмет.

“В крайна сметка със скок или без винаги попадаш на работа” – замисли се Синият цвят. “Не е ли това изненадващо? Каква странна закономерност? Защо като падам с главата надолу, зеленото не ми изглежда розово?...” Полека-лека Синият цвят заспа.

Събуди се във ваничката си, ръсен от пепелта на цигарата на художника. Какво щеше да бъде днес? Аха! Делириум тременс. Някои хора спешно се нуждаят от трепанация на черепа! Как не му омръзна да рисува дървета? Може би в детската градина все дървета са го карали да рисува, може би детското изплува в него, след смъртта на мозъчните клетки, поливани редовно с водка? “Защо не си купи свястно зелено, а все ме меси с Неаполитанско жълто?”

Преди от художника струяха идеи, дори вдъхновения. С тях можеше да се извисиш донякъде. А сега струят само изпарения. Да не би този човек да мрази рисуването? Виж тази идея не беше хрумвала на Синия цвят, можеше да поработи над нея – имаше цял ден.

Синият цвят хвана един поглед на художника и се издигна пред картината. Това можеше да мине и за натюрморт с броколи. “То че е морт – морт си е, но аз какво правя тук?”, ядоса се Синият цвят и погледна Червения цвят в другия край на кутията с бои. Това му подейства успокояващо.

Синият цвят мразеше Червения цвят. И той не знаеше защо. Двамата вечно бяха съперници. Вечно ги слагаха един до друг. Вечно ги противопоставяха. Вечно ги бъркаха в тъмното, защото имаха еднаква цветосила. Сякаш бяха двата опорни стълба на видимия спектър. А когато ги слееха насила, се получаваше вместо нещо велико – нещо жалко – Лила, Виолет. Можеше ли някой да си представи нещо по скучно от Виолет?

Сега обаче Червеният цвят направо му се стори симпатяга, пръв приятел и другар. То беше защото Синият цвят вече бе взел твърдото решение да избяга. А Червеният цвят щеше да остане да господства в палитрата на този бездарник. Халал да му е!

Синият цвят успокоен се остави да го смесват с каквото си искат през целия ден. Той се сети, че художника бе изгубил вдъхновението си, след като се ожени по сметка преди пет години. От тогава бе започнал да рисува само дървета – преди това рисуваше основно голи жени, а жена му мразеше той да гледа голи жени. Художникът мразеше да рисува, защото мразеше да рисува дървета, а какво друго му оставаше да рисува? Кани ли? Това е – този художник е безнадежден случай! Спокойно можеше да го изостави!

.......

“Странно явление бе констатирано днес” – пишеха в общи линии всички вестници на сутринта. “Синият цвят изчезна от нашето ежедневие. Някак си съвсем спонтанно, за една нощ той ни напусна. Това, което беше синьо, вече стана жълто. Сигнали за жълто бедствие прозвучаха едновременно от целия свят. Какво ще правим без синьото?”

“Пречи ли това всъщност на някого? Какво е значението на цветовете за човека? Някога задавали ли сме си този въпрос?”

“Далтонистите потриват ръце – за тях всичко е цветосила.”

“Черно-бялата фотография тържествува”

“Графиката е на мода. Къде изчезна синьото море, къде изчезна синьото небе?”

“Физиците са безсилни.”

Последните изследвания показват странен резултат. Ето какво казва доктор Фауст от Масачузетския институт. “Всъщност, нищо в природата около нас не се е променило. Няма промяна на веществата. Промяната, като че ли засяга само човека. Той просто не възприема синьото като синьо. За нас тази част от спектъра стана невидима.”

“Какво всъщност се е случило? Изследванията върху ретината хвърлят нова светлина върху синята мистерия. Рецепторите ни продължават да работят нормално. Всъщност проблемът е по-скоро в “осмислянето” на самия цвят. Ние като че ли отказваме да го “осмислим”. Идеята за синия цвят е изчезнала. Заместена е с идеята за неаполитанското жълто. Парадоксално е, но е вярно.”

.......

Синият цвят се беше объркал. Тази пътека би трябвало да го отведе на предписаното място, а наоколо ставаше все по-странно. Големи кордели висяха от пепелта над главата му, чуваше се вой на сирена. Кордон войници тропаше някъде в близкото, често се срещаха жаби. Знаеше си той, че тези агенти стават все по-съмнителни, но какво можеше да стори, като реши да спести пари?

Синият цвят джвакаше из лепкаво сладострастие и непрекъснато се оглеждаше за изход. Един ботуш профуча над главата му и се заби в отсрещното целомъдрие. “Можеше и да е по-зле!”, каза си Синият цвят и за всеки случай тръгна приведен. Обстановката не се подобри. Девически хор заглуши воя на сирени и отблясъците наоколо станаха нетърпими. Вляво се виждаше тъмна алтернатива и Синият цвят реши на всяка цена да се добере до нея. Пречеше му ято комари, и горичка от кисели краставици, но той упорито се провираше и драскаше към спасителната хлад на алтернативата. Когато се приближи на триста крачки от нея, тя го засмука.

Синият цвят се въртеше като есенен лист подхванат от ноемврийски вятър. Алтернативата ставаше все по-широка и сива. Стените й се отдалечаваха от него и скоро той престана да ги вижда. “Къде ли ще попадна?”, мислеше си Синият цвят докато се носеше безпомощно из празното пространство.

....... To be continued .....

Преди известно време четох една приказка за една вълшебна гора, написана от Арагорн, която ме върна в детството, когато наистина вярвах, че някъде в този толкова голям свят съществува такова вълшебно място и просто чака да го открия. Аз още вярвам в него, но вече не го търся, защото то е в мен и аз го нося в душата си... А може би не само аз?

                           * * *                                                                         
Отново настъпи вечерта. Спусна черната си мантия над света и се скри в клоните на смълчаните дървета. Отсреща присветна прозорец. Едно момче се прибираше след тежък, изморителен ден. Отпусна се на леглото, така, както беше с дрехите и затвори очи за секунда. Секунда, но достатъчна, за да изплува в главата му НЕЙНИЯТ образ. Образ, който се появява винаги вечер и никога през деня. Образ, който живее с него от много, много нощи и ТОЙ не иска да си отиде. Харесва му това съжителство, макар, че понякога му причинява болка, но то винаги е така с неосъществимите неща.

Ще си легне, ще заспи и отново ще бъдат заедно - както преди, както последните нощи... ТЯ ще събуе обувките си, ще поеме ръката му и ще го поведе към онази вълшебна гора, където времето е спряло...
Пътечката е тясна за двама човека, затова вървят един след друг, хванати за ръце. Стиска ръката му, сякаш се притеснява, че може да го загуби и тича - нагоре и все нагоре... Би трябвало вече да се е уморил, но не! Не усеща никаква умора, само нетърпение, защото не знае къде го води ТЯ. Всъщност знае - във вълшебната гора, но там всеки път е различно и стигат по различни пътища. Гората е някак различна - по-тържествена от друг път, дори се носи някаква приглушена музика от клоните на дърветата... А може би така му се струва? В небето летят птички и всичко е толкова светло - повече, отколкото е било някога. Една пеперуда, обагрена с цветовете на дъгата, каца спокойно на ръкава на дрехата му, а ТОЙ не смее да помръдне, за да не я изплаши. Върви като хипнотизиран, защото никога не е бил тук, точно на това място. Тишината е обсебваща и вече не помни нищо от миналия си живот. Помни единствено НЕЯ... Чува смеха й някъде зад себе си и се обръща. ТЯ е там, застанала на някаква поляна. Господи! За първи път вижда нещо подобно - поляната е сякаш напоена с кръв, цялата червена и толкова красива! Затичва се, а краката му нагазват червеното... Макове! Поляната е осеяна с макове и нежните им главички са навсякъде. Красота! Протяга ръцете си настрани и започва да се върти в кръг, защото е щастлив! Грабва крехкото й тяло, завърта го със себе си и загубва равновесие. Падат на земята, а смехът им се носи навред. Навежда се над лицето й и... се събужда... Светлината блесва в очите му, а ТОЙ все още стиска устните си за онази целувка... Тази нощ успя ли да я целуне? Нищо. Следващата нощ ще успее. Може би... Ако не - по-следващата и така, до тогава, до когато...
Ако я целуне, може би ще успее да я задържи, да остане завинаги с НЕЯ, да не се върне никога от онази вълшебна гора?...
Става с нежелание от леглото и започва обичайното ежедневие. Не мисли за нищо, защото знае, че денят ще свърши, ще настъпи отново нощта, когато ТЯ ще дойде, за да го отведе в онова безвремие, където се чувства така безгрижен и щастлив, защото са само ТОЙ и ТЯ, и тишината... И може би тая нощ ще успее да я целуне?

"...Тези сапунени мехури бяха неуловими малки светове, които отразяваха големия свят върху безплътността на повърхността си и в ярки багри като въображението му. Бе любопитно да се види как минувачите гледаха на тези искрящи илюзии, които долитаха на улицата и правеха по-красива скучната атмосфера край тях. Някои се спираха и може би отнасяха приятен спомен от сапунените мехурчета, докато стигнеха ъгъла на улицата; други поглеждаха гневно нагоре, сякаш бедният Клифърд ги бе засегнал, като бе изпратил това въплъщения на крастотата така близо да прашната им пътека. Много от тях искаха да докоснат мехурчетата с пръстите или с бастуните си заради дребното извратено удоволствие да видят как мехурчето, отразяващо земята и небето, изчезваше, като че ли никога не бе съществувало...."

                                                                                                  Х.Хесе