Имам толкова много неща... Имам почти всичко... Здраве - най- важното! Три прекрасни деца, добра работа и уютен дом. Страхотен съпруг, който познавам от двадесет години и вече е част от мен.
Имам толкова много неща... Имам почти всичко...
И само едно нещо, което ми липсва страшно много. Танците...
Усещането... Музиката... Движенията...
Двадесет години танцувах без да спра! Една диагноза ме отказа от професионална кариера. А сега съм на 35. Все още млада. Но вече без танци.
Имам толкова много неща... Имам почти всичко...

Толкова съм щастлива и горда! Траяна вече чете!

Вчера беше втория ден, в който учителката й изпраща книжка, която трябва да се прочете у дома и въпросник, който да попълним дали книжката...:

а). е прочетена самостоятелно от детето, а мама е слушала
б). дали мама е помагала с думи, тъй като някои са били трудни на детето
в). дали детето само е слушало, а мама я е прочела цялата за удоволствие и на двамата...

Уррррра! - ние втори ден даваме отговор А). Направо е невероятно, като магия ми е... Миналата година не можеше да каже повече от 10 думи на английски, а сега говори като латерна и вече чете.

Системата на обучение включваше научаването на всяка буква във вариантите й на произнасяне - къса гласна, дълга гласна, двугласна (дифтонг) и после практика и писането й... По една буква дневно - два месеца. После почнаха да разпознават думи и така, постъпателно, полека-лека, се стигна до четене.

Толкова й се радвам. Записахме се в една от градските библиотеки, където няма ограничения за броя на взетите книги - вчера взехме 20 и тя излапа веднага 3... Пу-пу, да не й е уроки! С брат й такива радости не сме имали - всяка книга му беше мъка, а учителката му беше най-омразното същество, на което човек можеше да попадне... Магия е какво може да направи добрият учител с децата ни! Траяна първо чете, после яде - за да не разочарова любимата си учителка...

Tрите неща, неизменно свързани за мен... Хладината с която ме посреща софийската гара сразява след топлината на бащиния дом останал някъде назад.. засега. Пътят към университета. Слушалките в ушите. Jimmy Eat World и песента му 23...

You'll sit alone forever
if you wait for the right time
What are you hoping for?
I'm here, I'm now, I'm ready...
Holding on tight
Don't give away the end -
the one thing that stays mine...

... Липсва ми времето когато пеех, обикалях наоколо с рошава коса, смеех се за глупости, заяждах се на момчетата и умирах от щастие всеки път щом седнех на барабани. Сега, след като си намерих учител по барабани, дори не знам дали ще посмея да тръгна отново по онзи път... Дали ще посмея..?
Мисля за братовчед си Джо. По-малък е от мен с 3 години, винаги съм се грижила за него, винаги съм го пазила. Сега вече е на 17 и не се нуждае от мен. Поне не го показва. Благодаря на Бога, че се занимава с музика - тя го спаси от наклонената плоскост, по която бе започнал да се спуска. Тя го отказа от бягствата от училище, тя го отказа от цигарите, тя не му позволи да започне с дрогата... Той е готино хлапе... Толкова се гордея с него... толкова много...
И той слуша Jimmy. Но любимата му песен е Kill...


God, please don't tell me this has been in vain
I need answers for what all the waiting has been for
You kill me, you always know the perfect thing to say
I know what I should do, but I just can't walk away..
..
I loved you and I should have said it
But tell me just what has it ever meant...


Нещо ме кара да се страхувам, но от друга страна никога не съм била по-свободна. И дори все още да се оглеждам страхливо докато вървя по улицата, живея със съзнанието, че това е авантюра, това е приключение ... и аз нямам право да го изпускам.
Днес, понеделник, в София и в компанията на Jimmy аз все пак ще повярвам, че ще се справя...

Лятото беше тук. До скоро. Още виждаме стъпките му по пясъка - неговите отдалечаващи се стъпки. Къде е, защо ни остави?

Може би вятърът го издуха и то отлетя, като пъстро хвърчило.

Може нашето лято е отишло в незнайни страни, да търси нови цветя и пеперуди.

Може би то ни се обиди: помисли, че сме свикнали с него и сме спрели да му се радваме.

Но не, то не ни беше омръзнало. Просто... бяхме заети с друго. За малко. И когато се огледахме - то вече не беше тук.

А може би просто тук му доскуча. "Не се сърди, една сутрин аз ще замина със слънцето."

Интересно е да обиколиш света след слънцето.

А после - един ден да се върнеш.

Бях едно мъничко коте, когато ме довеха в новата ми къща.
Толкова малко, че се побирах в една шепа...


Но започнах бързо да се уча.
Как се ползва телефона... Как се влиза в bglog...


Как се работи с калкулатора... Кой е този от огледалото...


Търсех навсякъде и за всичко като един истински откривател.

Какво държат зад леглото... ... и под масата...


Гледах на терасата... През прозореца... В шишето...


И установих, че от всичко най-хубаво е да се папка... :))



А и колкото повече ядеш, толкова по-голям и пухкав ставаш. По-силен. И по-смел. Започваш да откриваш нови неща. Да правиш още по-невъзможни бели. Изобщо живееш съвсем иначе.

Научаваш стопаните да те слушат. Да идват като кажеш 'мяу', да те галят като легнеш в скута им, никога да не те оставят гладен и да играят с теб. Те понякога трудно възприемат, но аз съм търпеливо коте и им давам втори шансове. Въпреки всичко, те са някак симпатични по своему и ги обичам.

Чакам ги да се върнат... Грижа се за цветята на балкона.


Пазя пералнята... Напомнят им да си мият чиниите...

И ги посрещам с цветя... или просто с "Мяуу"...


Важното е не да си винаги добър, но да изглеждаш такъв. Да се качваш на кухненската маса, когато никой не те виждаш. Да ядеш тайно листата на палмата. Да бъдеш преди всичко мил..

И да си наясно къде можеш да се скриеш...


Не им позволявай да се държат лошо. Може да им се сърдиш по мъничко като гледаш обидено от телевизора и няма начин да не дойдат да те погалят. Ти си тяхното любимо коте. Нали..?


Одраскай ги с лапа, защото си наистина обиден.

И освен това не обичаш да те снимат!


Най-приятно е да мързелуваш. Колкото се може по-често. И по много.
Обожавам да спя. Мррр... Мога да го правя навсякъде.





До всеки...



В най-различни пози...

Проверявам си имейлите за пореден път. Няма нови писма... Колко тъжно... Всъщност има. Няколко, но те или са спам, или някакво напомняне, или по работа...

Защо вече никой не ми пише просто ей така, само за да ми разкаже колко скучен е бил денят му, или просто за да ме попита как съм... Колко пъти съм се заричала никога повече да не ги проверявам, но продължавам да го правя... По няколко пъти на ден... Сещам се с умилениe колко хора ми пишеха преди и на колко хора пишех... Всъщност аз продължавам да им пиша, но те не ми отговорят, ако отговарят само пишат, че в момента нямат време... за мен... Защо продължавам да им пиша? Реално погледнато връзката ни е прекъсната... необратимо за съжаление... Повече никога няма да им пиша. Дори ще изтрия адресите им...

И пощенската кутия у дома хвана паяжина. Получават се само разни сметки и рекламни брошури... А имаше дни, когато получавах по 2-3 писма на ден... И на всички отговарях... и продължавам да пиша, но те вече не ми пишат... С какво ли сбърках? С какво ги обидих? С това, че им обръщам внимание и че все още малко или много ми пука за тях? Странни същества сме хората... Ах, да... Забравих, че вече нямат време за мен...

Нищо! Понякога е по-добре да скъсаш окончателно старите си връзки и да започнеш на чисто... Да изгориш старите писма, да изпразниш инбокса... Сигурно ще съжалявам след време, но сега въобще не ми е мъчно...

Има нещо толкова романтично в това да седнеш зад бюрото, да вземеш лист и химикал и да напишеш писмо. Да изрисуваш плика (макар и нескопосано) и после да отидеш до пощата и да го пуснеш... и да чакаш в трепетно очакване отговора... а отговор може и да няма...

За това започвам да пиша писма в бутилки и да ги пускам в морето, така поне няма да съм разочарована от факта, че не съм получила отговор... И ще мога да си фантазирам кой ли го е намерил писмото ми и какво си е помислил като го е прочел...

Да не мислите, че това, което правим вкъщи преди лягане, е просто събличане, миене на зъбите и други части от тялото, обличане на пижамата и завиване в леглото? Не, то си е цял ритуал!

Поредността на действията е долу-горе такава, но между тях се вмъкват някои не толкова необходими. Например с облечено горнище на пижамата и голи крачета дъщеря ми решава да скача по спалнята. Вдига си до ушите ръчичките с по две щръкнали пръстчета и дяволито заявява: “Аз съм малко зайче!” Обикаля родителското легло с подскоци, а аз, заела поза “делва” (нали знаете, с ръце на кръста), я подканям: “Хайде, малка, утре няма да ти се става за детската градина!” Друг път й хрумва да ми покаже какви танци са учили през деня – добре че спалнята е здрава. Или пък трябва непременно да оцвети нещо в новата книжка. И така ритуалът всеки път се удължава, защото задължително включва “чужди” елементи.

Най-сетне овладявам положението. Прегръщам Божена, целуваме се като ескимосите – с носчетата (в нашето семейство умалителното от нос е носче, а не носле), после целувам малките сладки очета и тя си ляга. Завивам я като пашкулче – отвсякъде я затискам с одеалото, като си давам сметка, че това ще изтрае до първото обръщане. И следва приказка. Божена си избира коя точно да прочетем. Сред любимите са книжките за костенурчето Франклин.

Преди известно време обаче с Гошо (мъжа ми) трябваше да влезем в ролята на съчинители, защото на мода станаха приказките по зададен сюжет и герои. Ето какво измисли веднъж Гошо, когато Божена определи герои да са слончето Анежбо (друг път може да ви разкажа откъде идва името) и неговите родители. “И слончето да избяга от детската градина, а майка му и баща му да го намерят”.

“Имало едно време едно малко палаво слонче, което се казвало Анежбо. То живеело щастливо с майка си и баща си. Един следобед, както си играело в детската градина с другите слончета, му хрумнало да си отиде само у дома. Анежбо си мислело, че знае пътя към къщи. Е, вярно че сутрин баща му го возел с колата до детската градина, но вечер майка му го вземала и те се прибирали пеш през парка, където оставали за малко и слончето си играело на катерушките и пързалките. И тъй, Анежбо си мислело, че ще може да се прибере само вкъщи. Но като тръгнало, се объркало – улиците около детската градина толкова много си приличали! Седнало слончето на тротоара, под едно дърво и горчиво заплакало.

През това време майката на Анежбо отишла да го вземе от детската градина. Много се разтревожила, когато разбрала, че детето й е изчезнало. Обадила се веднага на мъжа си и двамата започнали да търсят Анежбо. Но не го намерили. :( Тогава бащата се сетил, че има един приятел, който е пилот на хеликоптер (малка връзка с действителността – работата на нашия кум е свързана с хеликоптери). Помолил го да помогне да издирят слончето. И приятелят веднага излетял във въздуха и закръжил около детската градина. Бързо забелязал нещастното Анежбо, седнало на тротоара, под дървото, и съобщил на родителите му къде се намира. Майката и бащата се зарадвали и веднага отишли при своето дете. Видели го как ридаело безутешно и горчиви сълзи се стичали по лицето му. Родителите прегърнали силно Анежбо и нацелували мокрите му солени бузки”.

Тук Божена се намесва и казва: “Първо го наплескали малко и после го прегърнали и го нацелували”. “Защо да го плескат?”, пита баща й.
“Ами защото друг път да не бяга от детската градина. Защото не е хубаво”.

Лека нощ, Боженко! Спи спокойно и сънувай само хубави сънища! Мама и тате те обичат. :)