А и помислете си, какво чувства всяка жена, която е отнела или почти отнела мъжа на друга, при вида на вашия червен от плач нос? А ако още и започнете да се дърпате за косите – оо!!! Тя е спечелила. Вие си съсипвате лицето. Вашият мъж сияе от щастие – заради него се бият жени!!

Какво още може да се каже… Съперницата – е една обикновена жена. Такава, каквато и вие. Тя може да има блестяща кариера или особено умение да готви. Там, на другата страна, вечно излиза нещо неочаквано. Тя има точно такива уязвими места, както и вие. Възможно е нейният мъж също да си е тръгнал с друга. И целулитът ѝ да е повече от вашия. Не насъсквайте срещу нея всички кучета.

Тъй като тя е като знаменцето, което бележи опасна, разрушена зона. Тя не е причината, а следствието. Отначало нещо се е разрушило при вас. След това нещо се е построило при тях. Научете тази последователност и се отдръпнете от тази жена.

Мъжете, нещастни в семейния живот, си проличават. Стоят до късно на работа. Имат не много приятен, изоставен вид и изморени очи. Те мечтаят, извинете, да се притиснат до някоя топла и нежна жена, която няма да им пили на главата, ще ги нахрани и обезателно – ще се отнесе с възторг към секса с тях.

А вие – свадливата жена. И може би, запусната, с мрачно, унило лице и на главата – панделки. Или сте бодър, стегнат работохолик с маникюр, фитнес и хладнокръвие в очите. Жалко за вас.

Знаете ли, всъщност всичко е много просто. Повтарям, че си тръгват най-често от там, където няма секс. Дори и формално да го има, но вие го отбивате като задължение. В секса трябва да има радост. И щастие. Той е най-добрият индикатор за отношенията между мъжа и жената. Всички останали отношения – подкрепа, общ бюджет, единомислие във възпитанието на децата, удобен дом – може да изградите с някого от вашите роднини.

И още, ще произнеса една много подривна мисъл. Силно подозирам, че жените сами прогонват своите съпрузи. Подсъзнателно. Сякаш спират някакъв важен кран, откъдето тече поток от топлина, чувственост и енергия. Отива си нежността. Отива си радостта. Отива си влечението.

Юлия Рублева

от книгита “Момичето и пустинята”

Фотографът Майкъл Денис-Хют, който засне тези удивителни кадри по време на сафари в Кения през октомври миналата година, е бил потресен от това, което е видял.

Той разказва следното. “Тези трима братя гепарди живеят заедно откакто са напуснали майка си, когато са били на 18 месеца. Изглежда не са били гладни сутринта, когато ги видяхме. Придвижваха се бързо, понякога се спираха, за да поиграят. В един момент те срещнаха група антилопи, които веднага избягаха. Но една млада антилопа не успя да избяга и за братята беше лесно да я хванат.” След това последваха тези неочаквани сцени.

И те просто отминаха, без да причинят вреда на антилопата.

Животът е кратък…прощавай бързо, обичай във вярност, смей се без задръжки…никога не съжалявай за нищо, което е предизвикало усмивката ти.

2.

Кристина стоеше в кухнята на тристайният апартамент в който живееше с Митко от  две години.

„Две прекрасни години.” – помисли си тя докато палеше свещите на тортата, която всеки момент щеше да поднесе на приятеля си и неговите гости. Не той не беше неин приятел, вече не. Беше неин годеник. Тя погледна пръстена с малък диамант на безименния и’ пръст на дясната си ръка и се усмихна. Не беше най – романтичното предложение, но все пак си беше предложение. Димитър просто се приближи до нея прегърна я и прошепна в ухото и’ думите, които беше очаквала да чуе от много време:

„Ще се омъжиш ли за мен?”

Нямаше листа от рози поръсени по пода, нито вечеря в скъп ресторант, където докато тя отпива от шампанското си щеше да намери пръстена на дъното на чашата. Това не се случва в истинския живот, само във филмите и романите.

-          Не и наистина – прошепна тя в празната кухня и се стресна.

Разочарованието, което се прокрадна в сърцето и’ не и ‘ хареса. Тя имаше всичко, което иска, всичко за което е мечтала или поне така си мислеше. Но няма как да очаква всичко да е като в приказките. В реалния живот няма красиви рицари на бели коне или романтични предложения. Има леко непохватен и нормално изглеждащ млад мъж, който прави нормално предложение на приятелката си. Всичко беше нормално, прекалено нормално.

Но нормалното е хубаво. Хубаво и сигурно. Тя беше щастлива с живота си и рутината, която беше изградила в продължение на четири годишната си връзка с Димитър. Но наистина ли това, което изпитваше бе щастие?

„Примирение.” – помисли си тя, но бързо, почти с погнуса, прогони тази дума от съзнанието си. Щастлива – тя бе щастлива и сгодена, за мъжа, който обича.

Кристина взе в ръце тортата със забодени свещи и се отправи към смеха и музиката, идващи от хола. Светлините в стаята бяха изгасени и всичко погледи бяха отправени към нея. Тя застана срещу Димитър и го погледна в очите, сякаш казвайки

„Духни свещите и да приключваме с този маскарад!”

Изведнъж всичкото желание на Кристина да празнува тази вечер се изпари.

Група хора, събрали се да празнуват поредната изминала година от живота на Димитър. Тя не разбираше, защо хората с радост признават пред света, че са остарели, че са се приближили с още една година до старостта.

До смъртта.

Всички хора гледащи я в момента, как тя държи отвратителната и безвкусна торта – донесена от Сестрата на Димитър – със забодени свещи във формата на числото „двадесет и осем”, и’ се присмиват. Тя ги чуваше в съзнанието си:

„Къде е щастието, Криси? Къде е романтиката?”

Изведнъж тя чу оглушителен смях, всички продължаваха да я гледат:

„Розите са червени, виолетките са сини а за Криси всичко вече мина!”

Стаята и хората в нея започнаха да се размазват, светът пропадна под краката на Кристина и тя се свлече на пода изпускайки тортата. Митко падна на колене, хвана лицето и’ в ръце и започна да вика името и’. Кристина просто гледаше към размазания таван, все още чувайки подигравките и смеха, въпреки, че в стаята цареше гробна тишина с изключение на истеричните викове на Димитър.

Миг преди тъмнината да обгърне Криси тя видя пеперуда. Красива пеперуда, цялата черна с изключение на червените точки в края на крилата и’. Пеперудата прелетя два пъти над нея, след това се приближи към ръката на Кристина. Миг преди пеперудата да кацне върху нея, тъмнината я обгърна.

Звънящият телефон на бюрото и’ я изтръгна от примката на спомените и’ и я завлече в реалността. Тя все още беше на работа.

Всички си бяха отишли, само тя стоеше в празния офис и се взираше в стенния часовник, който показваше шест без петнадесет. Настоятелния звън на телефона продължаваше. Тя вдигна слушалката, но в този момент човекът от другата страна затвори. „Още по- добре” помисли си Кристина ставайки от бюрото. Беше време да се прибере, все пак днес бе годишнината им. Пет години. Цели пет години тя и Димитър бяха заедно.

Кристина изключи компютъра, облече палтото си и излезе от офиса. Беше мрачно и влажно. Вече цели три дни валеше без да спира. Тя отвори чадъра си и тръгна надолу по улицата към спирката на тролея, който щеше да я закара в къщи.

„В апартамента на Димитър”- помисли си Кристина – „Неговия апартамент, не моя, не нашия - неговия”.

Бяха изминали близо шест часа откакто доктор Георгиев и’ беше съобщил „новината”. През тези шест часа, тя въобще не мислеше за това. Единственото, което се въртеше в главата и’ бе спомена от рождения ден или по – точно чувството, което бе изпитала в кухнята.

„Примирение.” Наистина ли се беше примирила със ситуацията? Наистина ли беше загърбила мечтите и надеждите си? Разбира се че не, но въпреки това.

„Въпреки това си го мислиш, Криси.”  - каза си тя на ум – „Мислиш си го и това не ти харесва!”

Разбира се, че не и’ харесваше. Тя беше привързана към Димитър, обичаше го. Но беше ли щастлива? Този въпрос обикаляше съзнанието и’ като досадна муха. Не можеше да го прогони.

Чакайки на спирката, тя продължаваше да се пита как се стигна до тук. В началото всичко беше прекрасно. А сега тя имаше съмнения и то само седем месеца преди сватбата и’.

„Седем месеца” – изразът прокънтя в главата и’.
Кристина осъзна, че нямаше да се ожени за Димитър, защото след седем месеца тя щеше да е мъртва.

Полетът на пеперудата

„Ела със мен

Да ти покажа пеперудите,

Да видиш как

Крилата им в пламъци изгарят

Между живота и смъртта”

Любка Георгиева Данчева

1.

Кристина чуваше думите, които изричаше доктор Георгиев, но не ги разбираше. За нея те нямаха смисъл. Думи, като „рак” и „химиотерапия”, думи които тя чуваше само по филмите. За какво говореше той? Едва ли се отнасяше за нея, това би било невъзможно. Такива неща се случват само на другите. Може би на някой далечен братовчед или на колегата от съседния офис, но не и на Кристина Александрова – двадесет и шест годишна жена в разцвета на силите си.

-          Това е невъзможно – прошепна тя

-          Разбирам, че ви е трудно, но....

Тя отново престана да чува доктора, който седеше в кожения си стол в елегантно обзаведения си кабинет в една от най – добрите болници в София. Кристина огледа на бързо стените на кабинета и забеляза множеството дипломи и грамоти поставени в рамки, които да потвърдят верността и компетентността на твърденията на доктора в моменти като този. Колко ли пъти, докторът е седял по същия начин, по – който седи сега, съобщавайки на поредния пациент, че му остават шест месеца живот? Колко ли мечти са били разбити, колко надежди са били убити? Въпреки това тя не разбираше, не можеше да разбере, тя....

-          Трябва да е станала грешка – каза плахо тя – грешка в лабораторията или нещо такова...

-          Госпожице Александрова – доктор Георгиев говореше бавно и ясно, сякаш обясняваше на бавноразвиващо се дете, какво представлява слънцето. – Уверявам Ви, че няма грешка. Изследванията показват....

„Какво се случва?” - запита се Кристина – „нима това е истина?” Тя виждаше всичко, като на кино лента, беше излязла от тялото си и наблюдаваше от страни как възрастният и побелял доктор обяснява на красиво чернокосо момиче седнало срещу него, че...

-          Не! – извика тя – Това не е вярно!

-          Кристина, вие умирате. – каза доктора.

Думите на доктора се забиха в нея като нож, тя потрепери и заплака.

Докторът седеше невъзмутимо срещу нея поставил маската на лъжливо съчувствие, което вървеше в комплект с дървеното бюро и рамкираните дипломи.

-          Операцията е прекалено рискована – започна той – Няма доктор, който да се съгласи да Ви оперира. Единственото, което може да предприемем е химиотерапия.

Докторът изрече предпазливо последната дума. Кристина вдигна поглед и погледна доктора с насълзените си сини очи, все още не разбирайки думите му.

„Какво се случва?” – запита се тя, взирайки се в кафявите очи на доктора, седящ с гръб към прозореца, през който влизаше светлина.

Кристина премести погледа си от доктора към гледката, която разкриваше прозореца.

Облачното небе, високите сгради, хора, които безгрижно вървяха по улицата, без да разбират в каква ситуация се намира младата жена, която ги наблюдава. И тогава я видя.

Пеперуда. Красива и грациозна.

Кристина бе виждала тази пеперуда преди, но къде? Пеперудата прелетя покрай прозореца.

След като Кристина изгуби от поглед пеперудата, стана и се отправи към вратата. Докторът я последва.

-          Разбирам, че Ви е тежко за това смятам, че най-разумно ще е да поговорим за това след като се успокоите. – каза той със същата престорена загриженост, която започваше да отвращава Кристина.

Тя излезе от кабинета му.

Съзнанието и’ бе отлетяло, тя не беше в коридора на болницата, чакайки асансьора, тя беше на зелената поляна с Димитър. Третата им среща, когато всичко беше прекрасно, преди припадъка, преди доктора, преди всичко. Двамата лежаха върху одеялото и се наслаждаваха на природата. Наслаждаваха се един на друг. Тя отметна кичура кестенява коса, която бе паднала пред лицето му, след което се вгледа в кафявите му очи. Тя беше влюбена в него, нещо повече, тя го обичаше.

Той погали лицето и’, след което нежно я целуна. Докато двамата лежаха на одеялото под приятното юлско слънце на ръката на Димитър кацна една пеперуда.

-          Красива е – каза Кристина

-          Не колкото теб – мигновено отговори Димитър

-          Може и така да е – каза тя и се засмя.

В този момент пеперудата отлетя. Докато двамата влюбени наблюдаваха как тя се отдалечава, Димитър се приближи до ухото на Кристина и прошепна:

-          Подарявам ти полетът на тази пеперуда.

Тя го погледна, след което го целуна страстно. Не беше най-оригиналната реплика, но беше искрена и казана с любов а за нея това значеше много. Тя бе влюбена в този непохватен младеж. Не беше Принцът на бял кон, но той беше повече – беше истински и я обичаше.

Мобилният и’ телефон я извади от примката на спомена. С учудване тя забеляза, че бе излязла от болницата и почти бе стигнала пред офиса където работеше. Беше време да се връща от обедната почивка, която бе използвала за да отиде и да провери резултатите от изследванията, които бе направила след припадъка на рождения ден на Митко миналия месец.

Тя погледна екрана на телефона си – беше Митко – след което прие обаждането.

-          Здравей Криси – жизнерадостно каза Митко – какво става?

-          Аз... нищо... – Кристина се опита да се съвземе, не беше момента сега да съобщи новината на годеникът си.

-          Всичко наред ли е? – попита той леко разтревожен.

-          Да, всичко е наред, тъкмо ми свършва обедната почивка и се връщам към офиса.

-          За това звучиш толкова разтроена – каза той и се засмя, Кристина обожаваше този смях. Радваше се, че го чува. – Твоята задача е да издържиш само още шест часа, след които ще те чакам вкъщи. Не си забравила нали? Довечера е годишнината ни.

Разбира се годишнината, четвъртата им годишнина, на която доктора с фалшивото съчувствие и дипломите в рамки и съобщи, че има тумор, аневризма или там както се казва в главата и че всеки един момент той може да „избухне” и край с нея. „Честита годишнина Криси, това е подаръка ти, ползвай си го със здраве.” Помисли си тя и едва не се разсмя.

-          Разбира се, че помня с нетърпение чакам вечерята.

-          Супер, трябва да затварям, ще се видим довечера. Обичам те.

-          И аз те обичам. – каза тя след което прибра мобилния си телефон в чантата и влезна в офиса.

Докато вървеше към бюрото си, Кристина усещаше погледите на всичките си колеги върху нея. Те я гледаха и шепнеха, те знаеха. Знаеха за припадъка, за диагнозата за пеперудата.

„Глупости, не ставай смешна!” – Скара се на себе си Кристина. – „Няма как да знаят, така ти се струва.” И беше права, но за коя пеперуда си мислеше тя? Едва ли е за тази от преди години, която видяха на поляната – не. Ставаше въпрос за пеперудата от рождения ден на Митко, когато тя припадна.

Когато войниците стоят в укритията, а наоколо гърмят изстрели и няма какво да се прави, те старателно търсят занимания, които да им помогнат по-лесно да понесат опасността. И често всички хора приличат на такива  войници, спасяващи се от света: кой с честолюбие, кой с карти, кой с писане на закони, кой с жени, кой с игри, кой с коне, кой с лов, кой с вино, кой с държавни работи.

Л.Н. Толстой.

Във вагона на метрото всеки се старае да наведе поглед към книгата, без значение каква е тя. Целта е да не виждаш редовете от чужди безразлични лица, а зад тях – чернотата на  гърмящия тунел, накъсвана за кратко от светлите отблясъци на спирките. Според твърденията на психолозите, сред множеството човешки страхове, най-разпространеният е страхът от смъртта. Днес на първа позиция излиза страхът от живота.

Ние имаме всичко, което до скоро се срещаше само във фантастичните романи. Постигнахме много и в същото време чувстваме, че нямаме най-важното. Ние бяхме на Луната, но се боим от утрешния ден. Защо правим всичко възможно за да избягаме и да се скрием от живота?

Човекът е единственото същество на Земята, което иска да получи отговор какъв е смисълът на живота му. Но нито в училище, нито в университета това не се изучава. У дома отговорът на такива „неудобни” въпроси е един: „като пораснеш ще видиш”.

А след като пораснем попадаме в обществото на потреблението, където се усещаме висящи в безлична тълпа, лишени от каквато и да било твърда опора. Чувството на отчуждение е толкова силно, че задължително води към осъзнаване на самотата във Вселената, безразлична към нашата съдба.

За да се избавим от плашещото чувство на празнота и вътрешно безпокойство, ние се опитваме да се отдадем на развлечения или различни видове занимания, или приспивайки разума си с някаква идеология, да й прехвърлим отговорността за живота си. В бягството си от истинския живот, ние се задоволяваме със заместители: пиянство, наркотици, спортни състезания или с преживяване на чужди измислени страсти, заливащи ни от екраните.

Но ако само за миг се отвлечем от тези занимания, тревогата  и  безпокойството се връщат. С тревога, чувствайки, че животът, като пясък, изтича между пръстите ти, започваш да усещаш, че съществуването губи своя смисъл. В крайна сметка, изпадаме в отчаяние.

За да осъзнаем дълбочината на проблема, неговите причини и търсенето на решения, трябва да погледнем правдата в очите, колкото и горчива да е тя. А тя се състои в това, че живеем в свят, където станахме част от машина, създадена със собствените ни ръце. Ние мислим, чувстваме и желаем в съответствие с очакванията на околните, загубвайки при това истинското си „аз”. Ние свикнахме да не мислим за това, какво всъщност ни е необходимо и как губим живота си в надпреварата да притежаваме.

Но ако поне за миг спреш тази безумна надпревара, неволно се прокрадва мисълта: „Добре, ще получа новата работа, ще купя нова кола, ще замина на пътешествие – и после какво? Защо ми е всичко това? Не преследвам ли това, което ще ми омръзне, веднага щом го постигна?”. „Нормалният” човек се старае да избяга от тревожните мисли, като ги смята за резултат от умората или депресията и продължава гонката към целите, които погрешно смята за свои собствени.

Да бъдеш – означава да разкриеш талантите и дарованията, които са вложени във всеки един от нас. Преодолявайки тесните рамки на своя „аз”, да проявяваш интерес и любов към другите, развивайки в себе си не желанието да вземаш, а - да даваш.     

Ерих Фром.” Да имаш или да бъдеш..”

В книгата, излязла през 1976 година, Ерих Фром, немски социолог, философ и психолог, оценява състоянието на човечеството като състояние пред катастрофа. Надеждите за всеобщо щастие, благодарение на постиженията на техногенната цивилизация, не се оправдаха. Причината на нарастващите кризисни явления е в пороците на обществената и икономическата система, игнорираща изконните интереси на човека. Системата произвежда адаптиран към нея индивид – егоистичен, самолюбив и алчен – осакатена личност в болно общество. Единственият способ да се избегне катастрофата е да се промени нашето отношение към света, от принципа да притежаваш към принципа да бъдеш.

Принципът да притежаваш

„Притежаването” по своята същност е базирано на самосъхранението и натрупването. Отношението към света, базирано на този принцип, разпространява собственическите желания практически върху всичко: върху вещите, другите хора, собственото „аз”, идеите, убежденията и даже навиците. Биологично обусловеното желание да живееш, поражда потребности за заместители на безсмъртието – славата и предаваната по наследство собственост. Изконните интереси и стремежи на човека се заместват от приетите в обществото мисловни и чувствени стандарти; щастието се вижда в превъзходството над другите, в славата и властта.

Принципът да бъдеш

Принципът „да бъдеш” произлиза от „не биологичната” особеност на човека – неговата потребност да се преодолее самотата, посредством единението на човека с другите хора. Този принцип се базира на реализирането на заложбите, интереса към света, преодоляване на рамките на своя изолиран „аз”; условие за щастието се явява любовта и грижата за другите.

Стъклената чаша, поглъщаща всички цветове, освен един, ние наричаме „синя” – по свойството на това, което тя отдава.

Ерих Фром.

И двата принципа – и „да бъдеш” и „да притежаваш” – са вкоренени в  нашата същност и живеят във всеки човек. Коя от тях ще преобладава – зависи от обществото, неговите ценности и норми. Не тези, които декларира, а по които живее и които, неволно копирайки, като гъба попива младото поколение. Какъв товар възлагаме на крехките плещи на младото поколение, въвеждайки ги в живота на възрастните?

Детето по природа е пълно с любопитство и иска да знае истината – защото това е най-сигурният начин да се ориентираш в непознатия свят. Тук като правило то се сблъсква с неискреност, обичайна при общуването с децата, когато възрастните поднасят на децата изкривена картина на света.

В училище окончателно му убиват желанието да мисли самостоятелно, след като му натъпчат главата с готови мисли. Заради необоснованото суеверие, че за постигане на реалността са необходими колкото се може повече знания, цялото му време отива за запомняне на стотици разпокъсани, не свързани помежду си, факти. А време за мислене няма.

Знанията, придобити извън рамките на общата картина, губят конкретните си очертания, придобивайки отчужден, абстрактен характер и на преден план излиза количеството зазубрени факти. Информацията, получена по този начин, става не по-малко препятствие за мисленето от нейното отсъствие.

Поставяйки на пиедестал заучаването на разностранни факти и цифри, образователната система се отказа от възпитанието. Като резултат тя формира „психологически робот”, създаден по поръчка на обществото на потреблението за удовлетворяване на неговите конкретни нужди. Той живее само биологично, но емоционално е мъртъв. В него се развиват характерните черти на психопата: неспособност да поставиш себе си на мястото на другия, отсъствие на емпатия/съчувствие, съвест и разкаяние.По думите на американския професор по психология Робърт Хеер, психопатите анализират обкръжението логически, а не емоционално, постоянно,  разработвайки нови начини за манипулация на хората.” Терминът „костюмирана змия”, описва психопата, който не лежи в затвора, а е част от даден управленски екип”. Познат образ, нали?

Своята лепта в разрушаването на връзката с реалния живот внасят и медиите. Свикнали сме съобщения за гибелта на хиляди хора да се сменят от пленителен глас, който, на приятен музикален фон, разказва за достойнствата на дамските превръзки. На екстравагантното поведение на естрадните звезди се отделя много повече внимание, отколкото на най-значимите събития от реалния живот, науката или изкуството.

Ние постепенно губим връзката с чутото и ставаме безучастни към случващото се в света и в резултат към самите себе си. В крайна сметка, ние се превръщаме в стадо, вярващо, че пътят, по който върви, непременно ще го доведе до желаната цел, единствено защото и другите вървят по него. Загубвайки чувството за ценност и уникалност на всеки един от нас, ние превърнахме себе си и своите близки в инструмент за постигане на някакви външни цели, а всички останали - в обекти, оценявани само по изгодата, която може да се извлече от тях.
 
Обществото на „психологическите роботи” се крепи на твърденията на съвременната наука, че светът наподобява механизъм, който може да бъде разбран посредством изследване на отделните му части. Като резултат човек с недоумение и страх стои пред безформената планина от тези части, без да знае какво да прави с нея.

Пътят към дома – светлината в края на тунела

Човекът е част от цялото,което ние  наричаме Вселена… Той усеща себе си, своите мисли и чувства като нещо отделно от целия останал свят, което, само по себе си, е нещо като оптическа измама. Тази илюзия се е превърнала в затвор, ограничавайки ни в света на собствените ни желания и привързаността към тесен кръг хора. Нашата задача е да се освободим от този затвор, разширявайки сферата на своето участие до всяко живо същество, до целия свят в цялото му великолепие.

А. Айнштайн.

Нашето време е последният стадий от преходния период, проточил се четири столетия – време на край и начало, наситено от възможности и опасности.

Ние не можем и по-нататък да вървим по стария път: развитието по предишните правила се изчерпа. От психологическата и икономическата катастрофа може да ни спаси само коренна промяна на отношението ни към света – от принципа да притежаваме към принципа да живеем –  да бъдем.
 
Съвременният човек, живеещ с идеалите на потреблението, не може да разбере духа на общество, което няма да е ориентирано към собствеността и алчността. Само единици са тези, които могат да плуват срещу течението, преодолявайки съпротивата на обкръжението си. А и колко дълго ще имат сили? Значи единственият път е да се променят принципите на обществото. Какъв е начинът да се извърши масова промяна на мирогледа? По мнението на Е.Фром, отношението към света може да се промени ако: ”Ние страдаме и осъзнаваме причините за нашите страдания. Ние разбираме, че за да се освободим от страданията трябва да променим съществуващия начин на живот и да се придържаме към нови норми и правила”.
 
„Висшите принципи на нашите стремежи,- пише Алберт Айнщайн, са: развиването на свободен и отговорен човек, който да може с радост да предостави своите сили в услуга на цялото човечество;…нашето съществуване и нашата дейност придобиват смисъл, само ако са насочени към тази цел и свързаните с нея ценности”. Но такъв преход не може да бъде осъществен чрез революции. За тази цел трябва да се възпита новият човек.

„В какво се изразява ролята на образованието и училището? – продължава гениалният физик, - Те трябва да помогнат на младежта да расте в такава атмосфера, в която  тези фундаментални принципи да станат за нея като въздуха, който дишат. При механичното заучаване това не може да се случи”.

От тук следва, че без коренно преобразуване на образователната система, при което на първо място да се постави възпитанието, а образованието да е негово допълнение. За да може вместо човешки роботи, които да са приставки към машините и компютрите, да се възпитават личности, устремени и способни да съберат заедно всички „парчета” на разбития свят.

 
Нито злото, нито доброто не са предопределени и не се реализират автоматично. Решението се взема от човека. Но ако действаме сами, няма да постигнем успех. Никой от нас не притежава истината и няма достатъчно знания и мъдрост. Никой от нас няма сили и влияние, достатъчни, за да започнат необходимите промени.
 
Само ако обединим усилията си, издигайки се над възгледите, които ни разделят, над навиците и привързаностите, ще можем да започнем движение напред.

Трябва да се вслушаме в зова на сърцето и да търсим пътя към общия дом, за да се обединим с хората, с които заедно ще можем да създадем и развием такова общество, заради което си струва да живеем и да раждаме деца. И тогава, в края на нашия тунел задължително ще заблести светлина.

Всеки човек е нечие дете.

Пиер Огюстен де Бомарше

Раждането на новия човек е едно от най-вълнуващите събития в живота на всяко семейство. Родителите, в състояние на тревожно и радостно очакване, предварително обзавеждат детската стая, избират креватче и количка, мъжът, долепил ухо до издутото коремче на жена си, слуша как шава плодът.

Честно казано, далеч не всички изпитват умиление пред тази пасторална картинка. На много от хората са им напълно достатъчни тези деца, които вече съществуват около тях и те съвсем не искат да имат собствени деца.

Такива хора наричат себе си childfree – свободни от децата. Отстоявайки своите убеждения пред натиска на традиционното общество, childfree оправдават позицията си, като посочват камара убедителни причини.

Най-разпространената причина е недостигът  на средства, с които да се осигури приетото в обществото ниво на живот, без да лишава себе си от нищо. Другата причина, актуална предимно за еманципираните жени, е служебната кариера, която не оставя време и сили, а най-важното- желание, необходимо за раждане и възпитаване на децата. И, разбира се, при отсъствие на съпруг или съмнение в неговата надеждност, е напълно оправдано нежеланието да се отглежда дете без баща.

Мнозина, без да се натоварват с търсене на причина, честно признават, че искат просто да си поживеят, а някои извеждат бездетността до нивото на философия на живота и призовават всички да следват примера им.

Всичко това говори за угасването на майчиния инстинкт. Защото, ако жената иска дете, недостигът на средства няма да я спре. Ставайки майка, тя лесно ще се откаже от много неща, които си е позволявала по-рано, а ще реализира себе си не правейки кариера, а създавайки домашна атмосфера и възпитавайки децата. Даже отсъствието на мъж не винаги е непреодолима преграда. За да бъдат майки много от жените са готови да стоварят изцяло върху себе си бремето на възпитанието на детето.

Но как инстинктът може да угасне? Оказва се, че може. Даже инстинктът за самосъхранение отстъпва пред натиска на обществото. Хората са готови да загинат за идеята или да умрат, но „да запазят честта си”.

Натискът от страна на обществото, стресът, проблемите в семейството и на работата, могат да накарат човека да „убие” самия себе си.

А какво се случва с инстинкта на майчинството? Думата да родиш произлиза от думата род и това не са само думи с един корен. Раждането на детето е неразривно свързано с продължаването на рода и тази връзка е фиксирана в нашето съзнание.

Появата на новия човек винаги се е възприемала като добавка /тоест усилване/ към семейството, династията, родовия клан. Семейството било защитник на човека, негова опора, общност, към която той принадлежал. Но днес, във века на тоталния индивидуализъм ние не усещаме своята принадлежност към продължаващия се в поколението род. Семейните връзки се стесняват до най-малката клетка – мъж, жена, деца, родители – или изчезват съвсем.

Човек  става самодостатъчен и самотен, даже създаването на стабилна съпружеска двойка вече може да се смята за голям късмет. Но съпружеската двойка, която няма деца, това не е семейство – това са двама души, документално оформили интимните и имуществените си отношения. В същото време, мъж и жена, които възпитават дете – вече са семейство, дори отношенията им да не са официално закрепени.

- Но мен, разбира се, не особено ме интересуват автобусите, телефоните и друга подобна…
- Апаратура! – подсказа карираният.
- Абсолютно вярно, благодаря, - бавно произнесе магът с тежкия си басов глас,  - отколкото значително по-важния въпрос: дали тези граждани са се променили вътрешно?

Михаил Булгаков. Майсторът  и Маргарита

В нашия бит дълбоко навлязоха ултрасъвременни технологии: интернет, „умни” мобилни телефони и портативни компютри. Животът се промени до неузнаваемост. Купувайки си в магазина екзотични продукти от най-отдалечените места в света, можем да допълним недостигащите, като за броени часове достигнем със самолет до дригия край на планетата.

В наше време цифровият /дигитален/ подход завоюва огромна популярност. Той решава маса проблеми. Например, как да оценим този или онзи човек? В САЩ направо питат: колко струва той или тя? Веднага става ясно, кой е стойностен човек, а кой- ходеща грешка на природата. Това, което не може да бъде измерено, избледнява, изгубило своята привлекателност, а това което може – придобива особена магнетична сила. Така женската красота се сравнява с идеалните размери 90-60-90 и силните на деня си избират приятелки по този принцип. Предложението на един от Нобеловските лауреати по икономика да въведе понятието „неизмерими ценности” не намери широк отзвук – опитайте се да измерите щастието!

Независимо от нечувания скок в технологиите, ние „превъртаме” старите записи и отбелязваме, че възприемането на света не се е изменило от края на по-по-миналия век.

Днес информацията се разпространява със скоростта на светлината, но събитията, случващи се различните кътчета на планетата изглеждат като нещо случайно не свързано помежду си.

Затова, когато чуваме, че махането на крилата на пеперудата може да предизвика ураган на място отдалечено на хиляди километри разстояние, всичко ни се струва като красива, откъсната от реалния живот метафора. Ние живеем в разбит на парчета свят, където царува само един общ закон – побеждава по-силният! Така ли е в същност? И защо ни е да знаем истината?

Буридановото магаре – да умреш прав, или да живееш на колене?

Разумът е извел човека на пътя на технологичния прогрес, който започва да диктува темпа на движение, противопоставяйки човека на Природата. Повярвал в своето могъщество и загубил връзката си с Природата той се е провъзгласил за неин господар. Времето показва: цивилизацията няма да отиде далече  по този път, тя ще се изгуби във Вселената, независимо колко резки от техническите си творения ще остави, защото Вселената  е безкрайна, а животът е краен и на нас ни е отреден само един неин миг. – В.Лебедев, летец-космонавт, член-кореспондент на РАН.

Човекът обича да се прекланя пред собствените си творения. Така е било през XVII век с механичните играчки и джобните часовници, а в ХХ с изчислителните машини, които оперирайки с огромно количество данни, получават резултат почти мигновенно. 
Компютърният интусиазъм  е стигнал до там, че на изчислителните машини са възложени задачи да съчиняват музика и стихове. Резултатът, може би, ще се хареса на роботите, но на човека едва ли.

Работата на компютъра се базира на логиката и оперира с числа. Информацията, закодирана в езика на компютъра във вид на единици и нули /например числото 19 изглежда като 10011/, преминава през поредица математически действия, подчинявайки се на алгоритъм – последователност, зададен в програмата. Тъй като ние самите определяме, какви данни влизат в компютъра и какво той трябва да прави с тях, по мнението на В.Лебедев,”опитвайки се да създадем изкуствен интелект, ние влагаме в него потока на своите мисли, тяхната логика по пътя на постигане на конкретна цел. Правим крачка, след нея следваща и т.н. Този конвейр ни засмуква, като не ни дава да видим далечната перспектива, защото вместо към хоризонта ние си гледаме в краката”.

Стремежът към комфорт роди надеждите, че „умните машини” ще могат да мислят вместо нас и това породи опитите психиката да бъде сведена до нивото на работата на компютъра. Всъщност, появи се мнение, че човешкия мозък се подчинява на логиката и работи по зададена програма.

Почитателите на логическото мислене утвърждават, че Буридановото магаре, /наречено на името на френския философ от XIVЖан Буридан/, ще умре от глад, без да може да избере една от двете еднакво привлекателни купи сено. Макар парадокса да се е появил стотици години преди първия компютър, той описва основната слабост на машината, сравнена с действията на живото същество.

Ние притежаваме това, което коренно ни отличава от всякакви електронни „произведения” – чувства и интуиция. Как да предадем на езика на компютъра – чрез нули и единици – това, което чувстваме, наслаждавайки се на потресаващ пейзаж? Нито красотата, нито любовта, не ни е дадено да опишем с езика на цифрите. Опитайте се да разясните на машината такива елементарни понятия като „добро” или „лошо”. Не е по силите на нито един компютър да подскаже, кое е по-добро за нас: „да умреш прав, или да живееш на колене?”.

Затова през последните години се правят опити да се съвместят живота и компютрите. Може би по този път ни чака успех?”Създавайки биороботи, -  пише В.Лебедев – ние, всъщност, влизаме в ролята на Твореца, но, тъй като не знаем дълбочината на неговия замисъл се занимаваме с копиране на себе си... Чувствата, интуицията, въображението не могат да се вложат в изкуствения разум, следователно създадените същества никога няма да ни разберат. Те няма да могат да възприемат нашия духовен свят, както и недостъпното за тях многообразие от нюанси на нашия живот. Така, ромоленето на водата на ручея за тях ще бъде само шум; не им е дадено да разберат музиката, живописта, изкуството, да усетят израза  на очите ни. И затова, те ще ни гледат от позицията на способностите си да действат рационално, в което ние, разбира се, ще им отстъпваме.

Те ще бъдат други – нито човек нито машина, от биотехнологията ще получат надежност, устойчивост, от нас, може би, ще съхранят телесната структура, външността, но в тяхната обвивка няма да има място за Душата, с която ни  дарява Природата, правейки ни хора, а ние или и даваме да се разкрие в цялата си красота и богатство, или я угнетяваме чрез властта на разума”.

Начина на обработването на информацията, постъпваща в мозъка, е коренно различен от ставащото в компютъра. Ние виждаме човек каращ колело, а не колела, кормило и рамка, защото за нас същността на велосипеда е в неговата цялостна система, а не в отделните части. В този ред на мисли, нашето възприятие, не може да се сведе до сума от усещания.

Да не говорим за вземането на решения! Тук имаме явно преимущество пред магарето на Буридан. По думите на американския учен Стивън Строгац (S. Strogatz):”… Нашите инстинкти и интуиция представляват по-съвършени процеси, отколкото изострените от разума, логически прецизирани мисли. Вземайки важни рещения в живота си, аз разбрах, че най-доброто е да се довериш на сърцето си,... защото то разполага с всички важни сведения”.

В това няма нищо странно. По време на цунамито през 2005 година загинаха 300 хиляди души; дивите животни и „диваците” на островите не пострадаха. Те, без съмнение, са имали достъп до най-важната информация, скрита от цивилизованите хора, свикнали да се доверяват на своя, а много често и на чуждия разум.

Защо подсъзнанието разполага с това, от което е лишен разумът? Не стъпваме ли тук върху плаващите пясъци на мистиката?

Последните открития на науката хвърлят светлина върху тази загадка, изграждайки мост между физическите явления – „странностите” на квантовите частици и загадките на психиката и интуицията. Тук чудеса няма, защото на субатомно /квантово/ ниво обмяната на информация става мигновено, светът става свързано в едно цяло*, а молекулите на генетичния код – ДНК – са своеобразна антена, способна да приемат тази информация..

*Щом квантовото свойство – посоката на спина на частицата, намиращ се в едно от двете положения – „нагоре или надолу” – „ се преобърне”, на момента същото се случва и с нейната „двойничка” – даже когато тя се намира  на другия край на Вселената. Разпознавайки направлението на спина, молекулата на генетичния код – ДНК – става нещо като антена, способна мигновено да улови квантовата информация – даже от неживата природа – на нивото на живите организми.

Доминирайки над съзнанието, нашия разум блокира достъпа към тази информация. Ние  приемаме единната сила на Природата като действия на отделни сили и събития, като непредсказуема случайност. В същност, … нито един организъм на Земята не съществува изолирано. Така е и във Вселената – животът е единен в цялото му разнообразие, взаимодействайки по неведоми за нас канали извън хоризонтите на нашите представи.

Как да възстановим загубената връзка с природата? Нима е реално да се откажем от разума си, връщайки се на животинско ниво? 

За щастие, Природата не ни е оставила на произвола на съдбата: … с млякото на майката се предава духовната възприемчивост. От нея израства съзнанието, което ни обединява, свързвайки света.Без това всичко ще се разпадне. Това крехко богатство трябва да се пази, захранва и насища. Без него няма да може да се преодолеят бариерите на антипатиите и взаимните претенции, които са възниквали през вековете между народите, страните и религиите и които не позволяват да се издигнем до устройство на света в интерес на болшинството от хората. В търсенето на бъдеще, трябва да достигнем до тържество на разумното на нашата планета, иначе ще изпаднем от живота на Вселената, нарушавайки хармонията и. С други думи, разумът трябва „да се разгърне” в друго направление, в посока към Природата, за да осъзнаем нашето място в единия взаиосвързан свят. И, обединявайки сърцето и разума, да станем Човеци. Успех на всички нас!