Случвало ли ви се е да си казвате: „ В предишния ми живот сигурно съм бил/а...Клеопатра, Цезар, куче, котка или пържена рибка” или някой друг да ви го каже.

Съвсем наскоро, още докато си бях в България, една моя позната ми беше на гости от пусто любопитство под предлог, че иска да прочете някои от стихотворенията ми.

Преди време тя се самоосъществи на хартия и сега живее с мисълта, че е съвременна поетеса, а аз реших да се потопя в нета и да не се взимам много на сериозно, защото хартията не се използва само за писане и четене... Не че имам нещо против физиологичните нужди, но все пак не искам да експериментирам.

Та съвременната поетеса, чете що чете и реши, че иска да и’ дам моите неща на хартия да си ги била разгледала по-отблизо в къщи, понеже я заболяло глава да чете от нета. Е, аз пък за домашно ползване не давам нищо, така че и’ написах адреса на блога и я пратих да пасе трева.

Докато ми четеше неизчитаемите глупости насам и натам из всичките ми постове непркъснато ми повтаряше, че това не съм го писала аз, защото и’ звучи някак по мъжки и като не стигна до признание за копи/пействане от моя страна, заключи, че в предишния живот съм била мъж. Тогава ми стана смешно, защото колкото и да се гледам в огледалото нещо все не заприличвам на мъж, а и околните са сигурни, че в този живот съм жена. Но като се позамислих, си спомних, че преди много години една моя преподавателка на първата ни среща също каза, че поради начина ми на държане и говорене смята, че в предишния ми живот съм била аристократ от северна страна, т.е. мъж. Ха, сега де....

Има ли такова нещо като предишен живот и ако съм била мъж, аристократ, защо в тоя живот се родих точно жена в България, а не внучка на английската кралица? Щеше да е нещо като израстване, а аз съм дала пълен назад и съм се родила на кръстопътя на народите, е.ати кармичния избор.

А какво щеше да стане ако можех да съединя всичко, което някога съм била? Идва ми на ум „господар на света”. Изглежда ми се включи мегаломанията на пълна скорост. Но понеже в БГ-то има само един чистокръвен аристократ – „царя” – като го гледам не ми се иска да сме роднини, така че някак аристократизмът не ми пасва на съвременния образ. А какво щеше да стане, ако се бях родила мъж в БГ-то? Така като се замисля сигурно щях да съм посредствен строител, ако модернизирам малко аристократизма в тази светлина, можех да съм и посредствен архитект.

Бе, що си блъскам главицата с толкова сложни въпроси, като нищо не ми пречи да съм си посредствена миячка в емиграция, която за разнообразие прави пици и салати или чисти големи и мнооооооого скъпи риби? Щото то като се замисли човек не е чак толкова лошо да си е посредствен. То не може всички да сме гениални, я. Все някои трябва да измие паницата, след задължителното всекидневно плюскане на гениалните лапачи, колкото и да му е неприятно.

  Тя - светлозелени очите -

пробляскващо жадни за плен.

Някаква песен, сънливо,

преде си зад мен.

С подскоци, фатално комични,

огъва опасна снага.

Тъй сякаш желания скришни

потръпват с вина.

Защо ли посоката знае?!

Нехайна жестокост в тила

е впила. С изящество вае

безмълвна съдба.

Опашка наивно отпуска,

забравила миша вражда.

Обръща се. После се впуска

и чезне в дъжда.    

Нещото е, че заминавам за Гърция за няколко дни. По точно 10-тина, максимум 15. На 30-ти този месец. И от там идва проблемът...

Съквартирантката ми пък се изнася. Имахме уговорка да се грижи за котето ми, но при положение, че няма да я има... И сега търся някой, който да гледа бебчето ми, докато отсъствам. Кротичка е, обича да спи по много, ще оставя храна... Няколко хора вече поеха ангажимент да попитат, но нищо сигурно. Ако някой има желание да удари едно рамо, ще съм много благодарна, а после и ще почерпя:)

И така мили ми блогери... телефонът ми е 0898  20 79 14, в случай, че някой си търси квартира или иска да ми гледа котенцето. Може и двете заедно:)

Реших и аз да популяризирам тук домашния ни добитък. И без това е станала като фотомодел - голямо снимане пада. Първа хубавица ;)
Животинката се казва Лара и е на около 4 годинки. Когато я взехме беше на по-малко от 2 месеца - малко, пухкаво и страхуващо се от картофите. Тъкмо се чудехме как да се казва и по телевизията говореха за новата компютърна игра, направена по филма за Лара Крофт. Казахме си това ще да е - ще се казва Лара. И така нашата Лара се оказа голям дивак. Добре, че сега с възрастта е станала малко по-мързелива и кротка. Вече е тежка, има си шембенце и обича да си поспива повечко. Класика. Вече не я е страх от картофите и дори ги хапва сурови (в малко количества), явно като отмъщение за онези детски дни, в които подрипаше като ужилена при вида на кротките картофи.Пискунът е отявлен хищник. Дебне всичко, което се движи, включително и нещастните животинки, оказали се на нашия балкон. Пее на птичките, опитвайки се да ги примами, но те, някакси, не се връзват. Не ги разбирам :) За мое дълбоко съжаление има навика да внася в къщи хванатите нощни пеперуди и да се забавлява в захлас (за разлика от мен).<?xml:namespace prefix="o" ns="urn:schemas-microsoft-com:office:office"?>

Колкото и здрава да е котката, ще дойде време, когато тя ще има нужда от хапче. О, как само кимаме с вид на почтени и загрижени собственици на котки, когато ветеринарят ни дава малките пакетчета (по едно сиво на всеки пет дни и после едно кафяво след още десет дни, или да не беше обратното?) Да, някога всички бяхме невинни и си мислехме, че котешката храна поначало си мирише на нещо, измъкнато от дъното на блато. Истинската котка хич няма и да за бележи, ако счукаме малко тия пущини и после ги турим в…

И помъдрявайки, разбира се, научаваме, че средната Истинска котка има вкусови брадавички, пред които най-сложният, компютърно управляван сензорен апарат е като човек с настинка. Тя може да забележи чужда молекула от километър разстояние (опитахме се да махнем част от подозрителната храна и да добавим още от консервата, и продължавахме, докато не стана като в онзи прочут френски химически експеримент със странната вода и тъй нататък — без съмнение, не беше възможно да е останало още от хапчето, но Истинската котка пак го надушваше).

После идва реалистичната фаза („В края на краищата от чисто геометрична гледна точка котката е просто тръба с вход в горния край.“).

Вземате хапчето в едната ръка, а котката в другата…

Ъъ…

Вземате хапчето в едната ръка, а в другата вземате голяма кухненска кърпа, от чийто край се подава фучаща котешка глава. С третата си ръка успявате да разтворите малките челюсти, поставяте вътре хапчето и защипвате челюстите, а с четвъртата си ръка гъделичкате гърлото, докато тих звук от преглъщане не ви подскаже, че хапчето е минало надолу.

Иска ви се.

Не е минало надолу. Тъй като просто е минало встрани. Истинските котки си имат тайна кесийка в бузите за такива неща. Една Истинска котка може да вземе хапче, да се наяде и после да изплюе леко влажното хапче с шум, който, ако това тук беше комикс, вероятно щеше да бъде изписан като „пфуй“.

Четвъртият етап зависи само от вас. Обикновено котката вече така е живнала, че можем да твърдим, че лечението й е подействало. Разтварянето на хапчето с малко вода и натикването му с лъжица в котката понякога върши работа. Един колега — собственик на Истинска котка, твърдеше, че стриването на прах на това злощастно нещо — хапчето де, не котката, макар че на етап четири вече бихте одобрили всякакви идеи, — смесването му с малко масълце и намазването му върху лапичка е безотказен метод, защото котката притежава древния инстинкт да се мие, като се ближе. Подробният разпит доказа, че той всъщност не го е пробвал, просто бил стигнал до този извод по теоретичен път (той е инженер и това обяснява всичко). Ние поддържаме възгледа, че едно животно, готово да гладува и да се задушава, преди да вземе лекарството си, надали би имало проблеми с някаква си оцапана лапичка.

Тери Пратчет, Автентичната котка

А сега и едно видео, което илюстрира написаното от великият Тери Пратчет :)

Той си беше съвсем обикновен – имам впредвид отвътре – както повечето котараци.

Обичаше да се изтяга на припек, обичаше да близва млекце, обичаше да гони маците и не пропускаше да се сбие с някой нахален съседски котак.

И може би щеше да бъде напълно щастлив и нормален обикновен котарак, ако не беше необикновен отвън.

Още щом се роди всички го забелязаха. Първо го забелязаха останалите котки. После съседските момчета и не на последно място – двете самотни жени от третия етаж и техните добри приятелки от петия.

Той беше абсолютно бял и много пухкав, с едно синьо и едно зелено око. Отделно бе и с благ и мързелив котешки характер, какъвто е характера на голяма част от дебелите и пухкави котараци. Муцунката му имаше дълбокомислен израз на китайски мъдрец.

Ако беше човек сигурно всички бихме се възхитили на способността му да възприема философски и спокойно нещата от живота и да не бърза за никъде.

Майка му и братчетата му си бяха съвсем обикновенни-обикновенни котки и никой нито ги забеляза, нито си ги спомни по-късно.

Съдбата, обаче, с необикновенния му вид, му бе скроила странен номер, защото както сигурно се досещате, котките помнят. А една такава необикновенна котка има много повече спомени от най-обикновенните-обикновенни котки.

Още щом се роди всички съседки и съседчета се изредиха да минат, да го видят, да го погалят. А щом поотрасна започнаха да го взимат да живее при тях.

Той беше толкова хубав, че нямаше начин да не го прибереш поне за един следобед да му се порадваш.

Така започнаха неговите патила, едно след друго и ако можем да ги наречем патила, ще е доста пресилено, защото едно такова красиво коте, което после стана на един такъв красив котарак не получаваше от хората нищо повече от уважение, любов, хубава храна и топло местенце, където да дремне. Живота бе тъй благосклонен към него, че той рядко си спомнше момент, в който да не е мъркал.

Като същински котарак, обаче, той бе достатъчно свободолюбив, за да не се задържи никъде и щом му се прискиташе – скиташе, и преди да се е сетил, че е време да си почине, вече бе прибран в следващата топла и добра къща.

Така годините се нижеха една след друга и неусетно той остаря. От което не страдаше, защото остаря двойно по-бавно от останалите котки и дори на една сериозна възраст беше все още здрав. Но старостта не прощава на никой. Постепенно той изгуби силите си, стана по-мързелив, както стават повечето котораци, когато остареят, спря да гони маците и започна да избягва съседските котаци. Вече и не можеше да вижда толкова добре, нито пък имаше сили да ближе и чисти идеално бялата си до скоро козина. Стана сивкав на цвят и мършав и освен една баба, от оцелелите му почитателки от петия етаж, никой друг не се сещаше да му донесе храна.

И тъй като всяка една котка изпада в подобни моменти в живота си и той като съвсем обикновенна котка (все пак отвътре си беше такава) си спомни (като слон) всяко едно кътче, където някога беше добре приет и се бяха отнесли добре с него. А тези места бяха толкова много, че той седна и седя няколко часа докато те минаваха като стрелички през котешкото му съзнание. Ако беше човек, сигурно би го заболяла главата, но както знаем, котките са едни съвършенни животни и нашите несъвършенни човешки проблеми са им чужди.

Така той стана и тръгна по ред на номерата да обикаля всички тези места, защото така повелява Закона на оцеляването (демек-котешкия сървайвър) и защото му се искаше пак да е сит, и обичан, и благ на някое топло и хубаво местенце.

Сигурно тази история щеше да има съвсем друг край, ако котарака не бе стигнал до единствения кръстопът в квартала, който даваше начало на 5 улици и поради котешкия си мързел не бе поспрял да си почине и помисли къде първом да отиде. И тъй като, освен на всички други места, също и на петте ъгъла все някога от живота си бе живял (дори на няколко места на всеки един ъгъл) – в различни моменти и по няколко пъти, наистина се зачуди. Опита се да си спомни кой го е галил най-дълго и кой му е давал най-вкусната херинга и съвсем се обърка. Седя по средата на кръстовището мно-о-ого дълго време. Наоколо минаваха хора. Някои го познаваха и си казваха – «Ха този котарак. Още е в квартала.» А той седеше и не можеше да реши – къде точно да отиде. Спомени за хора, улици, апартаменти, къщи и ухания на вкусни неща объркано се въртяха и преплитаха в бялата му котешка главаица и караха мустаците му да потръпват.

И сигурно би седял така още един котешки живот, ако не бе паднала бяла и гъста мъгла и не го бе отнесла със себе си.

- Къде е котарака, мамо – попита едно малко момиченце, след като мъглата се вдигна

- Там където отиват всички котараци, все някой ден, – отговори майка му.