Имало едно време един дядо и една баба. Те много се обичали и не можели да живеят един без друг. Бабата била чудесна домакиня и отлична готвачка, а дядото - висок, силен и снажен мъж, който някога, на младини, донесъл от планината огромни скални късове и с тях построил първия етаж от къщата.

Били щастливи и честити с трима внуци, които до тръгването си на училище отраснали при тях, а след като станали ученици – всеки свободен миг идвали при любимите си дядо и баба.

Момчетата тичали на воля наоколо, а в игрите си проверявали своята бързина, сила и съобразителност. Щом духнел силен вятър, бързо се изкатервали почти до самите върхове на трийсетметровите тополи край пътя, за да се люлеят юнашки. Когато изкачвали планината, си устройвали опасно състезание кой ще успее да изненада другите двама, като внезапно блъсне към тях някой голям камък да се търкаля надолу. Хрумвали им всякакви щурави идеи, като например да скачат от покрива на къщата с чадъри и да затънат почти до шия в купчината тор, да давят кокошките в кацата с вода, за да се наслаждават на красивите им бавни движения с крилете и много други подобни.

Е, за по-сериозните им пакости дядото, разбира се, ги наказвал строго. Първо ги строявал по големина, а след това им загрявал вратовете с тежката десница. Момчетата изтърпявали боя и наказанията, но това нито ги укротявало, нито намалявало обичта им към дядото и бабата.

След години пораснали и тогава осъзнали, че са имали най-щастливото и безгрижно детство на света. Всеки тръгнал по своя път, заживели в различни градове, и вече все по-рядко се виждали с поостарелите дядо и баба. Възрастните хора не преставали да се обичат, работели усърдно и продължавали да се грижат за своите деца и внуци и да им помагат с каквото могат.

Един ден бабата, която от години страдала от захарна болест, се разходила из гората и ненадейно си наранила крака. Крайникът й започнал да гнои и да набира. Казала на внуците си, които дошли да я видят, че това е краят, защото кракът й бил попаднал в стъпка на самодива. Дядото не вярвал на тези суеверия и бил сигурен, че тя ще оздравее, но това не станало. Тя легнала на легло и един летен ден предала Богу дух.

Оттогава дядото се превърнал в най-самотният човек на света. Започнал да страда силно за жена си, всяка свободна минута да ходи на гроба й и да ридае с глас. Минали няколко години в безутешна тъга по непрежалимата съпруга. Все по-рядко неговите наследници идвали да го навестяват и даже, когато един ден поднал от крушата и си счупил крака, той съвсем сам си го шинирал и си направил патерици, с които да ходи, докато се възстанови.

___________________________________

Някъде там – в този пространствено-времеви отрязък, се появих и аз в тази истинска приказка. Всъщност мъжът ми е един от тримата палави внуци, който за дядото беше и най-любимият. Виждала съм стария човек точно два пъти и последното му желание беше неговият имот да остане в наследство на съпруга ми. През 2000-ната година старецът почина и ние станахме стопани на къщата с големия двор. 

През всичките тези години ходехме на село, но твърде рядко – не повече от два-три пъти годишно - защото мъжът ми е много зает човек. Още от първите ни посещения, тъй като много от личните вещи на дядото и бабата все още стояха там, в мига, щом влезех през външната порта, изпадах в едно особено състояние, в което си представях прекалено живо и ярко сцени от живота в селския дом. За тези мои преживявания допринасяха както разказите на мъжа ми, така и развинтеното ми въображение.

Понякога се питах дали самата къща не ми въздейства по този вълнуващ начин, ако се доверим на някои теории, в които се твърди, че предметите се зареждат с енергия, могат да пазят спомени, мисли и чувства на хората, които са ги докосвали.

Тази събота отидохме на село и дали защото имахме много работа – заварихме спукан от големите студове водопровод - но ми се стори, че този път се чувствам далеч по-спокойна и усещанията ми са някак притъпени.

... Но до момента, в който решихме да се приготвяме да спим...

Въпреки че селцето се намира на юг, в Кюстендилския край, то е разположено в полите на Конявската планина, от която целогодишно лъха хладина и свежест и до началото на лятото нощите са много студени.

Обикновено си носим малък калорифер, който включваме да работи през нощта, но този път го забравихме. Налагаше се да запалим пернишката печка, която не е горяла от шест години. Все още край хамбара стояха струпани въглища и дърва, които дядото е събирал, така че имахме с какво да я заредим.

Мъжът ми отвори вратичката на печката. Оказа се, че тя е пълна догоре с пепел и изгорели въглени. С една лопатка започна да гребе от съдържанието и да го изсипва в кофа. Изведнъж от печката изпадна малко светещо парче с големината на едро бобено зърно. В този момент никой не допусна, че това може да е тлеещ въглен и затова мъжът ми го взе в ръка, за да го разгледа, но веднага го пусна на пода, защото усети изгаряне.

Аз гледах и не вярвах на очите си. Въгленът горя около две минути и угасна. Мъжът ми го хвана с двата пръста, но парчето изведнъж се разпадна и се превърна в прах. „Я гледай! Но то беше съвсем твърдо, като го пипнах” – каза той напълно объркан.

„Господи” – помислих си аз, – „какво е това нещо? Възможно ли е цели шест години един въглен да се запази жарещ, или станахме свидетели на паранормално явление? Да не би това да е някакъв знак, символ, който има за цел да ни покаже, че нещо тук, в този дом, продължава да гори, да живее?”

Приятели блогери, преди да повярвам напълно във второто предположение, моля да ми помогнете да разреша загадката! Знам, че сред вас има хора, които се занимават с науки, с помощта на които евентуално би могло да се обясни това явление.

Въпросът ми е следният: СЪЩЕСТВУВА ЛИ НА ЗЕМЯТА ТАКЪВ МАТЕРИАЛ, КОЙТО ДА ПОДДЪРЖА С ГОДИНИ ТЛЕЕЩА ЖАРАВА? Ако отговорът е "да" – ще приема, че в печката е попаднало случайно парченце от него и няма да гледам на случая като на нещо свръхестествено.