Огромната  изящно орнаментирана  дървена врата се отвори тежко с прискърцване и през прага прекрачи премръзналият собственик на голямата нова къща в класически стил. Свали черното си кашмирено палто и белия шал, закачи ги на окачалката до вратата, обърна се и погледа му срещна очите на стария иконом.

-         Добър вечер господин графе – каза напълно равнодушно възрастният човек.

„Добра ли?” – помисли си младият мъж. „Нищо добро не се случва по света, как така вечерта може да е добра?”, а после измърмори - Добър вечер! – и съвсем между другото попита, дори без да го интересува особено – Къде е Дора?

-         Госпожата е в библиотеката. Чете.

„- Даже пък и госпожа... Мис някакъв си плаж или по-точно басейн...и по неволя моя жена за известно време, поне докато е удобно и за двамата - за баща и’ и за майка ми” – мислейки в тази посока графът премина през коридора, после през салона за гости и почука по отворената врата на библиотеката.

-         Да не си решила все пак да завършваш право? – попита мъжът и’ с не малка доза сарказъм в гласа.

-         Аз ще завърша право независимо какво си мислиш ти господинчо.

-         Маноле, ела и обясни на тази префърцунена селяндурка кой и’ плаща висшето, червилото, гащите и дамските превръзки....- със студена усмивка, която повече приличаше на грозна гримаса, младият мъж извика иконома.

Възрастния човек лекичко наведе глава и преди да каже името на Александър Литвинов, Дора вдигна глава от книгата и злобно каза:

-         Баща ми. Ти само обираш лаврите и заблуждаваш хората, че можеш да направиш нещо съществено.

Манол веднага разбра, че е излишен и тихичко се измъкна само и само да не стане жертва на поредната съпружеска престрелка с обидни думи.

-         Така ли? И какво не съм направил до сега за теб? – попита подигравателно мъжът.

Дора изкриви лице в презрителна усмивка и изкрещя без  дори да си даде сметка за това.


П.П. Това е началото на моето чисто новичко сапунено мехурче. Написах около 56 страници, но няма да ги пусна сега, защото няма изчитане, но ще ми е интерсно дали ви е интересно какво не не е направил Александър? -:D

Може дълго да се говори за връзката между нас, която в последно време ни задължава да контактуваме един с друг душевно, на ниво чувства. Ние трябва да започнем да се свързваме помежду си не само съгласно екологичните закони, в процесите на производство, функционирането на банковата система, съвместното възпитание и здравеопазване, а и всеки човек лично и съответно на това цялата държава трябва да се включи в добрите отношения един към друг.

В процеса на еволюция на природата, развитието е преминало неживо, растително, животинско ниво, достигайки до човека, и по същите стъпала се е развивала човешката цивилизация, довеждайки ни до това, че  ние започваме да придобиваме образ на единен човек. Именно това състояние се нарича Адам, Човек.

И тук възниква въпросът как ние ще изпълним това? Защото да съществуваме иначе е невъзможно – доброто взаимно отношение се явява изискване за нашето развитие, и без него ние не можем да поправим законите в икономиката, производството, търговията. Светът се намира в задънена улица, светът е объркан, хората не разбират какво да правят нататък. Те някак въобще изгубиха връзката между себе си, защото сега от тях се изисква сърдечна, душевна връзка, каквато между нас никога до сега не е съществувала.

Ние или сме се презирали един друг, или поради безизходност сме си сътрудничели в производството и търговията. Но нито от човека, нито от държавата се е изисквало добро отношение към партньора. А сега от нас изискват вътрешни психологически усилия по отношение на построеното от човека, и именно в това се състои нашето развитие.

Чувстваме, че без тези отношения ние не можем да съществуваме правилно дори и в къщи. Ако аз живея в квартира с други хора, то ние някак се спогаждаме ако всеки си има своя ъгъл. Но сега ние дотолкова зависим един от друг – всеки от всеки, че без правилни отношения между нас, животът ни става просто ужасен.

Затова за нас е необходимо да достигнем до съгласие, а то се нарича – взаимно поръчителство. С други думи отношенията ни трябва да станат такива, че всеки да усеща, че животът му зависи от другите. Така войниците от един отряд знаят, че животът на всеки зависи от всички, и ако всеки не поддържа и не се грижи за останалите, то всички ще загубят.

Такива системи на взаимно поръчителство съществуват в природата и в техниката  – те се наричат интегрални, или аналогови системи. И в тях всички части са толкова свързани една с друга, че ако някой детайл излезе от строя, то целия механизъм престава да работи. И очевидно в процеса на развитие на човешкото общество, ние толкова сме израснали, че сме достигнали до такова съединение.

http://laitman.bg

По същество, нашият егоизъм иска такова напълване. Какво печелим, ако се издигнем над егоизма и не предявяваме такива изисквания?

Първо, благодарение на това, няма да страдаме от недооценка от страна на партньора.

Второ, по такъв начин ще придобием ново свойство. Над изискванията за уважение и власт ще се разкрие противоположния аналог: преодолявайки някое егоистично свойство и издигайки се над него, получавам обратното на него свойство. Това ми позволява да придобия ново средство, ново отношение към света.

Например, ако по-рано съм искал от партньора внимание и уважение, то сега ставам по-скромен в своите претенции. Тъй като вече разбирам: ако погледна обективно, той проявява напълно нормални отношения към мен – просто собственият ми егоизъм е повишил нивото на очакванията. Така че, хайде да си отстъпваме, да съкращаваме егоистичните си изисквания.

Аз искам от партньора си внимание, участие, изпълняване на обещанията, искам да пресека неговите безкрайни „престъпления“ в това, което се отнася до домакинството, пренебрегването на интересите ми, отсъствие на знак на любов и грижа. Защото с годините мъжът все по-рядко звъни, за да узнае как съм, как я карам, все по-малко се грижи за жената. Така че, ако намаля своите претенции, ако не си водя сметка на обидите и работя усилено над себе си, доколкото за мен това все пак е много важно – тогава анулирам предишната изкривена връзка между нас.

Издигам се над завишените изисквания и се отнасям към партньора си с любов, като майка към детето си. Дори ако от негова страна има „криминалност“ независимо от моите страдания – аз се държа за принципа: „Любовта ще покрие всички престъпления.“

Как при това помагам на партньора си? Давам му пример, а също предизвиквам в него готовност за такова ответно отношение. Излиза така, че тук вече се крие покана за нов живот. По същество откривам себе си, за да получа от партньора си ново отношение. И проверявам това отношение не егоистично – напротив, тук е важно това, че и двамата взаимно развиваме нашите отношения над егоизма и се поддържаме един друг. Със своя пример помагам на партньора да се издигне над егоизма. Аз прилагам старание, беседвам с него за това, колко хубав ще бъде животът ни, ако се издигнем над своите естествени, неизменни, егоистични пориви. А като резултат, взаимният пример и взаимната поддръжка ще ни водят към подем.

Нещо повече, всеки от нас сега вече гледа правилно и на света, здраво, с готовност за отстъпки. Отново и отново виждам света в сравнение със себе си като нещо съвършено. Новият поглед ми позволява да го разглеждам като съвършена природа. Работата вече не е само в партньора – целият свят става мое огледало.

Това е нещо като психологически тренинг, психологически метод от висш порядък, позволяващ да издигне човека към ново възприятие на реалността, на света, семейството и взаимоотношенията с партньора – възприятие, което не сме имали по-рано.

Разбира се, отначало трябва да се упражняваме в семейството, а като резултат да построим нов свят, нови взаимоотношения.

И тук е необходима взаимност: и двамата трябва да разбираме, че представляваме нещо като малка „лаборатория“, в която двама егоисти се стараят да използват правилно развиващия се в тях егоизъм. В нашето поколение той е нараснал толкова, че разрушава всичко, а ние искаме да го използваме като лост и над него да построим здрави отношения, които да позволят животът да продължи.

http://harmoniata.wordpress.com

От най-дълбоката, от най-светлата, от най-ефирната част на „Извора на живота” се сътвори тя – душата на твореца. Идването и’ бе съпроводено с невиждан блясък и другите души, които бяха сътворени в същия момент разбираха, че тази е някак по-различна, по-специална и очакваха с нетърпение да видят какъв избор ще направи душата на твореца. Дали ще остане векове да танцува своя ефирен бляскав танц около бялата светлина на „Извора на живота” или ще предпочете оковите на материалното тяло?

Но тя – душата на твореца - бързаше да твори и с нетърпение избра първото тяло дошло на бял свят заедно със собственото и’ сътворение. Беше едно много сладко момченце, което в първите дни изключително много зарадва своите родители, но с времето започна да се превръща в истинско изпитание за тях, докато в един момент те разбраха, че той е тяхното съдбовно наказание.

В началото плачеше, после ревеше, накрая направо се дереше от рев, но душата на твореца намираше във всеки тон на този непрестанен рев някаква красота и живееше с надеждата, че този ревльо ще стане изключителен певец.

Трябваше и’ доста време, за да разбере, че никой друг не се диви от способността на бебето да издава ужасяващи тонове, но въпреки че със всеки изминат ден да разбираше, че пеенето е изгубена кауза за този малък човек, душата на твореца знаеше, че той има някакъв изключителен талант и все някога ще го изяви. И точно, когато бебето проходи, душата на твореца разбра, че от него няма да стане танцьор.

Просто до този момент изключителният му талант не се беше проявил, но пък имаше безкрайно много време да го изяви. Затова душата на твореца проявяваше разбиране към растящото дете и чакаше онзи изключителен момент, в който той щеше да стане творец и да сътвори нещо изключително.

Така на душата творческа и’ се наложи да почака докато човечето поне се научи да чете. И той се научи. Но това не беше най-любимото му занимание, а понеже четенето не го привличаше душата скоро откри, че и’ писането няма как да го привлече, следователно от това дете нямаше да стане писател. Уморена от чакане душата на твореца започна неистово да крещи:

-         Гладна съм! Глаааадна съм! Гладна съм!

Усетил позива на глад отвътре малкия човек се зарови в хладилника и започна да омита всичко що можеше да се изяде. Когато се измори да нагъва салами, кашкавали и какви ли не други боклуци отиде в хола пусна си телевизора на детския канал и продължи да набива чипс, пуканки, семки.

Когато душата се умори да крещи колко е гладна, хлапето хвърли небрежно поредния изпразнен плик от някаква храна, оригна се шумно и се замисли какво да прави, а едновременно с това се учуди, че може и да мисли. И като се замисли само...

Душата на творецът пък се зачуди какъв гладко шлифован мозък може да роди такива мисли.

Та мислите бяха: „Ами сега, като няма какво да се прави, дали да не взема да викна някой да си поиграем? Но мама като не дава да си играем у нас, къде да идем да си играем?”

В края на краищата малкия човек не достигна до никакви мислителски открития и душата съвсем отчаяна от резултата реши да си почине от своя приемник и се сгуши в най-тихата част на пухкавото му телце, прииска и’ се да заплаче, но после мислено и съвсем добронамерено се самоуспокои и си каза:

-         Та той е още дете. Още не е открил твореца в себе си. Аз малко ще почакам. Може би след няколко години той ще намери своята същност и тогава ще сътвори нещо голямо.

Така сгушена в дълбините на едно незаслужаващо я тяло душата на твореца прекара тихо няколко години в очакване детето да открие себе си, но с времето нищо не се променяше. Малкия човек стана голям човек и душата откри, че малкият мързеливец вместо в творец се е превърнал в голям мързеливец.

Това може би щеше да продължи още мнооого дълго, но в един прекрасен момент се появи ТЯ – неговата първа любов. Усетила трепета на сърцето душата на твореца се размърда, направо изскочи от убежището си и с нетърпение зачака момчето да прояви таланта си. Душата така жадуваше този миг, че закрещя:

-         Жадна съм! Жаднааа съм! Жадна съм!

А младия човек вместо да запретне ръкави и да сътвори нещо изключително в името на любовта просто измъкна една бутилка с алкохол и се напи до безсъзнание.

Душата се отчая и за първи път заплака, но пияното тяло, което я държеше в плен изобщо не чу болката и’, така както през всичките тези години не бе разбрало нито предназначението и’, нито нуждите и’.

Душата бавно събра смачканите си ефирни крилца, избърса сълзичките си и пак се прибра в убежището си.

Беше сигурна, че ще чака още много дълго миг на прозрение, а може би този миг изобщо никога нямаше да  дойде, защото въпреки че тя беше душа на творец все пак не беше избрала за свой дом тяло на творец и затова с цялата си същност вече разбираше, че това тяло няма да разгърне творчески способности, защото по никакъв начин не разбираше душата, която носеше в себе си, така както душата не бе разбрала какво тяло е избрала да я носи твърде многооо земни години.

Днес много се говори за това, че жената е унизена, потисната и т.н., но не е прието да се казва, че мъжът също представлява жалка гледка.

От една страна, той всъщност е онеправдан в семейството, няма роля там. От друга страна, трябва да обезпечава семейството и да носи всичко необходимо. Но това необходимо е станало такова, че вече малко от мъжете могат да удовлетворят тази потребност. А и кризата води мъжа до там, че даже това, което по-рано е можел, вече не е в състояние да направи. Като следствие, той започва да е груб, свадлив, да бие жена си и т.н.

Намираме се във взривоопасно състояние. Затова този въпрос трябва да се решава комплексно, интегрално: да се откриват курсове към университетите, чрез телевизията, чрез домовете на културата, вечерни курсове и др.

Тоест трябва да просвещаваме! Първо, да просветим жената, защото чрез нея просвещението ще отиде по-нататък. Второ – да решим този въпрос заедно с мъжете, които трябва насила да „закараме“ на курсовете.

Трябва да повдигнем човека от животинското ниво на нивото „Човек“, защото днес той представлява жалка гледка.

Прочети

Всички проблеми, свързани с екологията и демографията през последните 40 години, не са чути от никого, независимо от това, че са точно формулирани от политици, учени и общественици. Но никой не иска да промени живота си, за да направи бъдещето по-благоприятно. От средата на 20 век числеността на населението на планетата се увеличи три пъти и достигна 7 млрд. човека. Човекът живее в несвойствена за него екологична ниша, като чрез разума си се отдалечава от еволюционните закони.

Другите живи организми се приспособяват към променящата се околна среда, като самите те се променят, а не се опитват да променят средата. Човекът полага усилия да направи околната среда удобна за него. В крайна сметка имаме човешка популация не от 500 000, а повече от 7 милиарда. Енергията и невъзобновяемите ресурси започват да се изтощават. Такъв изпреварващ ръст ни отвежда в задънена улица и трябва да се предприемат спешни мерки.

Докато човечеството се наслаждаваше на успехите от прогреса, никой не е мислил, че околната среда има ограничена възможност за поглъщане на отпадъци, че на физически ограничения обект – Земя, не може безкрайно да се развива нещо – задължително ще настъпи краят.

Проблемът е в загубата на ценностните ориентири – явление, с което се сблъскват във всички страни по света. Седемте милиарда души, живеещи на планетата, трябва да започнат да си сътрудничат за постигане на общите цели. А за да започнат да действат така, трябва съответно да се промени възпитанието, а в резултат от него – и съзнанието.

Разбира се, може да се тръгне по пътя на адаптация към измененията на климата. Не съществува единствено решение на плетеницата от световни проблеми. Налице е липса на системно разбиране, че не съществува друго място за живот: живеем на една планета, където всичко е взаимосвързано.

Днешната стратегия трябва да бъде насочена към образование през целия ни живот, защото да се научиш да се учиш – значи да се научиш да предвиждаш проблема, да вземаш изпреварващи мерки.

Образованието не е продължителен процес, в рамките на няколко месеца може да се промени гледната точка на човека по отношение на света, на себе си, на обществото, на природата. Трябва само да бъде приета такава държавна и световна програма.

Земята може да ни изхрани и да даде всичко на всички, ако достигнем равновесие с Природата. Но това е възможно само при условие, че постигнем разбиране и обединение помежду си, посредством издигането над природния си егоизъм. За постигането на такъв резултат е необходимо изучаването и реализирането на методиката за интегрално образование и възпитание.

И дори да разбираме, че желанията ни са егоистични, какво от това? Даже им се радваме, защото без тях как щяхме да достигнем цялото това великолепие? Да, ние се раждаме егоисти. Допускаме, че в определена степен това не е добре, за което ни говорят и религията, и морала. Но това не ни кара да страдаме. Плюем на морала и гребем купища пари, макар и по някога да чувстваме вина пред бедните и се стремим да им помогнем. Какво да се прави: всекиму – неговото. Така че, ако си затворим очите за това, което ни се струва негативно, може да се живее.

И едва с идването на глобализацията постепенно забелязваме, че не всичко е така просто в „датското кралство”. Глобализацията се стреми да обедини всички хора, живеещи на Земята, за което в самото начало много се радвахме. Появиха се нови възможности да се правят пари, икономиката стана глобална, най-накрая се появи възможност да се види най-отдалечената точка на планетата. „Тук беше Пешо!” Чувстваме се доволни и щастливи. Егото ни бушува, изискванията му нарастват. Искаме все повече да се издигнем над другите, да им покажем колко сме „печени”!

Заедно с това, обаче, сме свидетели, колко много се увеличиха ненавистта, войните, жестокостта, извращенията. „Така е било винаги, но са го криели от нас” – казват някои, „изключвайки” се по този начин от реалността, затваряйки се в своя тесен, но все пак личен, свят от интереси.

Но мнозина усещат все по-голяма празнота, разочарование, горчивина. Защо се случва така, че колкото повече учим и работим, в крайна сметка се чувстваме все по-зле, а светът става все „по-тъмен”?

Глобалната взаимовръзка е научен факт. Преди някъде живееха африканци, някъде – французи, китайци и всички бяха разделени. Днес всички сме взаимосвързани и взаимно зависими. Съединяват ни не само маршрутите за доставка на стоки и техните наименования. Ние сме свързани чрез някаква вътрешна мрежа, довела до глобализацията, а заедно с нея и до кризата, която да заяви „публично”, че връзката ни е неправилна, защото е егоистична и че цялото зло в света е от отсъствието на правилни връзки помежду ни.

Ние всички сме антиглобалисти. Не искаме друга връзка, освен тази, която ни диктува нашето его.

Искаме да си останем там, където се намираме, в егоистичното си разбиране за новия, тоест глобалния свят и затова да не го приемем. И да казваме: „Да става каквото ще!” Значи така ще стане. „Аз ще бъда” – както казва малката ми дъщеря. Ще продължавам да бъда вълк по отношение на другите, ще ръмжа по тези, които не приемам, ще им се нахвърлям, стараейки се да ги унищожа… Ще мисля само за своя малък, но същевременно голям проблем и ще съществувам само за себе си…

Ние – поданиците на егоистичната връзка, се страхуваме да я загубим, защото нямаме алтернатива. Страхуваме се от неизвестното и страдаме, страдаме …

Страхът е днешното общо състояние на света. Има малък страх – от това, че нямаме определени неща, например, пари или работа. И голям страх, роден от малките – страх от отсъствие на смисъла на живота. По-нататък какво? За какво да се живее? Страх от това, че не виждаме перспектива за добро бъдеще. И тогава, търсейки избавление от страха, започваме да търсим отговор у ближния си, започваме да мислим за него, като за необходим елемент от съществуването си, без който не виждаме бъдеще…

Сега, в днешно време, за пръв път в човешката история достигнахме точката на свободния избор.

Или се чувствам като горд индивидуалист, яхнал вълната на успеха си, и от такива като мен се състои социума. Или, чувствайки се като член на интегралното общество, преставам да мисля за себе си. Обслужвам тях и им осигурявам всичко необходимо. Обществото възпитава мен и аз възпитавам обществото.

Всъщност, това е колосален психологически момент, нова човешка психология, когато всеки усеща себе си и другите като единно цяло. Няма „аз” – има „ние”. Вече не се намирам на еднопосочна улица. Между нас има връзка, базирана на общата цел. Свързва ни желанието да не причиняваме зло на другия.

Така постепенно се изгражда абсолютно друга взаимовръзка. В нея аз започвам да разбирам, че грижата за ближния, за неговото благоденствие, ще ми осигури спокоен и щастлив живот.

Когато войниците стоят в укритията, а наоколо гърмят изстрели и няма какво да се прави, те старателно търсят занимания, които да им помогнат по-лесно да понесат опасността. И често всички хора приличат на такива  войници, спасяващи се от света: кой с честолюбие, кой с карти, кой с писане на закони, кой с жени, кой с игри, кой с коне, кой с лов, кой с вино, кой с държавни работи.

Л.Н. Толстой.

Във вагона на метрото всеки се старае да наведе поглед към книгата, без значение каква е тя. Целта е да не виждаш редовете от чужди безразлични лица, а зад тях – чернотата на  гърмящия тунел, накъсвана за кратко от светлите отблясъци на спирките. Според твърденията на психолозите, сред множеството човешки страхове, най-разпространеният е страхът от смъртта. Днес на първа позиция излиза страхът от живота.

Ние имаме всичко, което до скоро се срещаше само във фантастичните романи. Постигнахме много и в същото време чувстваме, че нямаме най-важното. Ние бяхме на Луната, но се боим от утрешния ден. Защо правим всичко възможно за да избягаме и да се скрием от живота?

Човекът е единственото същество на Земята, което иска да получи отговор какъв е смисълът на живота му. Но нито в училище, нито в университета това не се изучава. У дома отговорът на такива „неудобни” въпроси е един: „като пораснеш ще видиш”.

А след като пораснем попадаме в обществото на потреблението, където се усещаме висящи в безлична тълпа, лишени от каквато и да било твърда опора. Чувството на отчуждение е толкова силно, че задължително води към осъзнаване на самотата във Вселената, безразлична към нашата съдба.

За да се избавим от плашещото чувство на празнота и вътрешно безпокойство, ние се опитваме да се отдадем на развлечения или различни видове занимания, или приспивайки разума си с някаква идеология, да й прехвърлим отговорността за живота си. В бягството си от истинския живот, ние се задоволяваме със заместители: пиянство, наркотици, спортни състезания или с преживяване на чужди измислени страсти, заливащи ни от екраните.

Но ако само за миг се отвлечем от тези занимания, тревогата  и  безпокойството се връщат. С тревога, чувствайки, че животът, като пясък, изтича между пръстите ти, започваш да усещаш, че съществуването губи своя смисъл. В крайна сметка, изпадаме в отчаяние.

За да осъзнаем дълбочината на проблема, неговите причини и търсенето на решения, трябва да погледнем правдата в очите, колкото и горчива да е тя. А тя се състои в това, че живеем в свят, където станахме част от машина, създадена със собствените ни ръце. Ние мислим, чувстваме и желаем в съответствие с очакванията на околните, загубвайки при това истинското си „аз”. Ние свикнахме да не мислим за това, какво всъщност ни е необходимо и как губим живота си в надпреварата да притежаваме.

Но ако поне за миг спреш тази безумна надпревара, неволно се прокрадва мисълта: „Добре, ще получа новата работа, ще купя нова кола, ще замина на пътешествие – и после какво? Защо ми е всичко това? Не преследвам ли това, което ще ми омръзне, веднага щом го постигна?”. „Нормалният” човек се старае да избяга от тревожните мисли, като ги смята за резултат от умората или депресията и продължава гонката към целите, които погрешно смята за свои собствени.

Да бъдеш – означава да разкриеш талантите и дарованията, които са вложени във всеки един от нас. Преодолявайки тесните рамки на своя „аз”, да проявяваш интерес и любов към другите, развивайки в себе си не желанието да вземаш, а - да даваш.     

Ерих Фром.” Да имаш или да бъдеш..”

В книгата, излязла през 1976 година, Ерих Фром, немски социолог, философ и психолог, оценява състоянието на човечеството като състояние пред катастрофа. Надеждите за всеобщо щастие, благодарение на постиженията на техногенната цивилизация, не се оправдаха. Причината на нарастващите кризисни явления е в пороците на обществената и икономическата система, игнорираща изконните интереси на човека. Системата произвежда адаптиран към нея индивид – егоистичен, самолюбив и алчен – осакатена личност в болно общество. Единственият способ да се избегне катастрофата е да се промени нашето отношение към света, от принципа да притежаваш към принципа да бъдеш.

Принципът да притежаваш

„Притежаването” по своята същност е базирано на самосъхранението и натрупването. Отношението към света, базирано на този принцип, разпространява собственическите желания практически върху всичко: върху вещите, другите хора, собственото „аз”, идеите, убежденията и даже навиците. Биологично обусловеното желание да живееш, поражда потребности за заместители на безсмъртието – славата и предаваната по наследство собственост. Изконните интереси и стремежи на човека се заместват от приетите в обществото мисловни и чувствени стандарти; щастието се вижда в превъзходството над другите, в славата и властта.

Принципът да бъдеш

Принципът „да бъдеш” произлиза от „не биологичната” особеност на човека – неговата потребност да се преодолее самотата, посредством единението на човека с другите хора. Този принцип се базира на реализирането на заложбите, интереса към света, преодоляване на рамките на своя изолиран „аз”; условие за щастието се явява любовта и грижата за другите.

Стъклената чаша, поглъщаща всички цветове, освен един, ние наричаме „синя” – по свойството на това, което тя отдава.

Ерих Фром.

И двата принципа – и „да бъдеш” и „да притежаваш” – са вкоренени в  нашата същност и живеят във всеки човек. Коя от тях ще преобладава – зависи от обществото, неговите ценности и норми. Не тези, които декларира, а по които живее и които, неволно копирайки, като гъба попива младото поколение. Какъв товар възлагаме на крехките плещи на младото поколение, въвеждайки ги в живота на възрастните?

Детето по природа е пълно с любопитство и иска да знае истината – защото това е най-сигурният начин да се ориентираш в непознатия свят. Тук като правило то се сблъсква с неискреност, обичайна при общуването с децата, когато възрастните поднасят на децата изкривена картина на света.

В училище окончателно му убиват желанието да мисли самостоятелно, след като му натъпчат главата с готови мисли. Заради необоснованото суеверие, че за постигане на реалността са необходими колкото се може повече знания, цялото му време отива за запомняне на стотици разпокъсани, не свързани помежду си, факти. А време за мислене няма.

Знанията, придобити извън рамките на общата картина, губят конкретните си очертания, придобивайки отчужден, абстрактен характер и на преден план излиза количеството зазубрени факти. Информацията, получена по този начин, става не по-малко препятствие за мисленето от нейното отсъствие.

Поставяйки на пиедестал заучаването на разностранни факти и цифри, образователната система се отказа от възпитанието. Като резултат тя формира „психологически робот”, създаден по поръчка на обществото на потреблението за удовлетворяване на неговите конкретни нужди. Той живее само биологично, но емоционално е мъртъв. В него се развиват характерните черти на психопата: неспособност да поставиш себе си на мястото на другия, отсъствие на емпатия/съчувствие, съвест и разкаяние.По думите на американския професор по психология Робърт Хеер, психопатите анализират обкръжението логически, а не емоционално, постоянно,  разработвайки нови начини за манипулация на хората.” Терминът „костюмирана змия”, описва психопата, който не лежи в затвора, а е част от даден управленски екип”. Познат образ, нали?

Своята лепта в разрушаването на връзката с реалния живот внасят и медиите. Свикнали сме съобщения за гибелта на хиляди хора да се сменят от пленителен глас, който, на приятен музикален фон, разказва за достойнствата на дамските превръзки. На екстравагантното поведение на естрадните звезди се отделя много повече внимание, отколкото на най-значимите събития от реалния живот, науката или изкуството.

Ние постепенно губим връзката с чутото и ставаме безучастни към случващото се в света и в резултат към самите себе си. В крайна сметка, ние се превръщаме в стадо, вярващо, че пътят, по който върви, непременно ще го доведе до желаната цел, единствено защото и другите вървят по него. Загубвайки чувството за ценност и уникалност на всеки един от нас, ние превърнахме себе си и своите близки в инструмент за постигане на някакви външни цели, а всички останали - в обекти, оценявани само по изгодата, която може да се извлече от тях.
 
Обществото на „психологическите роботи” се крепи на твърденията на съвременната наука, че светът наподобява механизъм, който може да бъде разбран посредством изследване на отделните му части. Като резултат човек с недоумение и страх стои пред безформената планина от тези части, без да знае какво да прави с нея.

Пътят към дома – светлината в края на тунела

Човекът е част от цялото,което ние  наричаме Вселена… Той усеща себе си, своите мисли и чувства като нещо отделно от целия останал свят, което, само по себе си, е нещо като оптическа измама. Тази илюзия се е превърнала в затвор, ограничавайки ни в света на собствените ни желания и привързаността към тесен кръг хора. Нашата задача е да се освободим от този затвор, разширявайки сферата на своето участие до всяко живо същество, до целия свят в цялото му великолепие.

А. Айнштайн.

Нашето време е последният стадий от преходния период, проточил се четири столетия – време на край и начало, наситено от възможности и опасности.

Ние не можем и по-нататък да вървим по стария път: развитието по предишните правила се изчерпа. От психологическата и икономическата катастрофа може да ни спаси само коренна промяна на отношението ни към света – от принципа да притежаваме към принципа да живеем –  да бъдем.
 
Съвременният човек, живеещ с идеалите на потреблението, не може да разбере духа на общество, което няма да е ориентирано към собствеността и алчността. Само единици са тези, които могат да плуват срещу течението, преодолявайки съпротивата на обкръжението си. А и колко дълго ще имат сили? Значи единственият път е да се променят принципите на обществото. Какъв е начинът да се извърши масова промяна на мирогледа? По мнението на Е.Фром, отношението към света може да се промени ако: ”Ние страдаме и осъзнаваме причините за нашите страдания. Ние разбираме, че за да се освободим от страданията трябва да променим съществуващия начин на живот и да се придържаме към нови норми и правила”.
 
„Висшите принципи на нашите стремежи,- пише Алберт Айнщайн, са: развиването на свободен и отговорен човек, който да може с радост да предостави своите сили в услуга на цялото човечество;…нашето съществуване и нашата дейност придобиват смисъл, само ако са насочени към тази цел и свързаните с нея ценности”. Но такъв преход не може да бъде осъществен чрез революции. За тази цел трябва да се възпита новият човек.

„В какво се изразява ролята на образованието и училището? – продължава гениалният физик, - Те трябва да помогнат на младежта да расте в такава атмосфера, в която  тези фундаментални принципи да станат за нея като въздуха, който дишат. При механичното заучаване това не може да се случи”.

От тук следва, че без коренно преобразуване на образователната система, при което на първо място да се постави възпитанието, а образованието да е негово допълнение. За да може вместо човешки роботи, които да са приставки към машините и компютрите, да се възпитават личности, устремени и способни да съберат заедно всички „парчета” на разбития свят.

 
Нито злото, нито доброто не са предопределени и не се реализират автоматично. Решението се взема от човека. Но ако действаме сами, няма да постигнем успех. Никой от нас не притежава истината и няма достатъчно знания и мъдрост. Никой от нас няма сили и влияние, достатъчни, за да започнат необходимите промени.
 
Само ако обединим усилията си, издигайки се над възгледите, които ни разделят, над навиците и привързаностите, ще можем да започнем движение напред.

Трябва да се вслушаме в зова на сърцето и да търсим пътя към общия дом, за да се обединим с хората, с които заедно ще можем да създадем и развием такова общество, заради което си струва да живеем и да раждаме деца. И тогава, в края на нашия тунел задължително ще заблести светлина.

„Адът и раят са в небесата” – утвърждават фанатиците. Аз, поглеждайки в себе си, се убедих, че това е лъжа: Адът и Раят не са кръгове в двореца на мирозданието, Адът и Раят – това са двете половинки на душата.

 Омар Хайaм

Силите в природата

Изследвайки обкръжаващият ни свят, можем да забележим множество най-разнообразни сили: силата на тежестта, електромагнитната сила, силата на съпротивлението на въздуха, силата на взрива, силата на налягане на течностите или газа и т. н.

Но когато е била изяснена атомната структура на веществата е станало ясно, че цялото разнообразие на тези сили във физиката, химията, биологията и в другите естествени науки е в резултат на взаимодействието между атомите.

Доколкото междуатомно взаимодействие има основно в електромагнитната природа, то, както се оказва, болшинството от тези сили представляват само различни проявления на такова взаимодействие. Едно от изключенията е, например, силата на тежестта, причина за която се явява гравитационното взаимодействие между телата, имащи маса.

В крайна сметка цялото разнообразие от съществуващи сили може да се сведе към две: силата на привличане и силата на отблъскване – и към техния баланс. За по-нататъшното излагане на материала нека се разберем да считаме силата на привличане със знак (-), а силата на отблъскване със знак (+) (в координатната система свързана със земята, човека, клетката, атома и т.н.).

Силите в природата или техният баланс са същността на причината за всичко, което се случва или гарантирано не се случва в материалния свят. Всичко в нашата вселена съществува от баланса на две сили: силата на привличане и силата на отблъскване, тоест (-) и (+). При това там, където я има едната сила, задължително трябва да присъства и другата. Нито една система, нито един механизъм няма да може да работи, ако в него не действат две противоположни сили.

Но какво е това сила? Например, силата на гравитацията сама по себе си – ние не я познаваме. Усещаме само различните действия на тази сила и реакциите на нея и не повече от това. Ако съединим двете равни, но противоположно насочени сили на привличане и отблъскване, то ще получим 0, например при безтегловността в космическия кораб.

Следователно от 0 получаваме (-) силата на привличане и (+) силата на отблъскване. Всичко останало е преобразуване, трансформация на тези две сили в материя през нашите сетивни органи. Тоест, в крайна сметка получаваме същност – съществуваща от нищото. Между впрочем, известният астрофизик Стивън Хоукинг утвърждава, че съвременната космологична теория е напълно способна да обясни създаването на света от нищото.

Общият закон на природата

В природата действа един общ закон – законът на любовта! Обаче както знаем, любовта може да бъде егоистична – любов към себе си, или алтруистична – любов от себе си към другия, към ближния. В нашия свят този закон се изразява във вид на любов към себе си и се явява по своята същност егоистичен, в частност неговото действие се нарича закон на гравитацията.

Притеглят се положително и отрицателно заредените частици, северът и югът в магнита. И Земното кълбо обича всичко, което се намира във въздуха и иска да привлече към себе си. То има привличаща и отблъскваща сила, както във всяко физическо, химическо или биологическо явления. Този процес се състои от голямо количество частности, които не винаги разбираме.

Природата е неделима и само в нашите представи се раздробява на различни нива: неживо, растително, животинско и човешко. На неживо, растително и животинско ниво това е природа, с цел съхранение, представлява „улица с едностранно движение” – пробужда се да действа пряко за собствено благо. От друга страна, на човешкото стъпало има още едно особено действие, което често грешно се отнася към алтруистичната любов.

Човекът е способен да усеща ближния си – и затова е готов да даде на ближния нещо, но за сметка на последвалата изгода и наслаждение. Усвоили сме различни способи за използване на ближния в собствена полза, каквито няма на по-ниските нива. Такова действие в никакъв случай не трябва да се отнася към алтруистичната любов.

Йерархията на естествените науки

По-рано беше отбелязано, че цялото разнообразие на сили във физиката, химията, биологията и в другите естествени науки е резултат от взаимодействието на две противоположни по направление сили. Във философията е известен законът за единството и борбата на противоположностите. Именно противоречието, борбата на противоположностите съставлява основният източник на развитие на материята и съзнанието.

Но ако развитието на материята се описва със законите на основните естествени науки: физика, химия и биология, то със съзнанието се занимава основно психологията. При това, всички тези науки имат  взаимопроникване.

Така, например, съществува физична химия и химична физика. Многото биологични процеси е невъзможно да се разберат без да се вземат под внимание химичните и физичните закони. Също и в психологията се използват знанията за физичните и химични процеси, случващи се в биологичния организъм на човека. Например, психофизическият закон на Вебер Фехнер, според който силата на усещанията е пропорционална на логаритъма на интензивност на дразнителя.

Йерархията на основните естествени науки в степента на тяхното  взаимопроникване може да се представи така и във физиката, химията, биологията, психологията, където всяка следваща включва в себе си частично всички предишни.

Отношенията човек и общество

Ако в материалната, физическа среда, на атомно ниво действат само противоположните сили на привличане и отблъскване, то в психобиологичната среда като в по-развита, по-висша е необходимо малко да се разшири разбирането за тези две сили, защото са задействани цели организми.

По-горе беше представено известното деление на цялата обкръжаваща ни действителност на четири нива: нежива, растителна, животинска и човешка – говореща. При това работата по създаване на човека следва да се отнесе към говорещото ниво, а неговото биологично тяло – към животинското. На свой ред, говорещото ниво се дели на четири типа отношения на човека и обществото. С тези типове отношения са описани комбинациите само на две сили: силата на желанието да получаваш (получаване) и силата на желанието да отдаваш (отдаване).

Но работата по създаването се характеризира не само с желание, а и с намерение. Тоест, заради какво или кого желанието се осъществява или ще се осъществи.

Намерението така, както и желанието, може да се съотнесе към двата типа: заради получаване, тоест заради себе си, и заради отдаване, тоест заради другия. По правилото на комбинаториката от указаните по-горе типове желания и намерения може да се съставят споменатите по-рано четири типа взаимодействия на човека и обществото. В рамките на получаването има възможност за получаване заради себе си и отдаване заради себе си, а в рамките на отдаването – отдаване заради отдаването и получаване заради отдаване.

Да разгледаме накратко тези съчетания. Първото – това е желанието да получаваш заради получаване за себе си, тоест само за любимия себе си – добре известното на всеки. Такива хора се отнасят към типа завършени, пълни егоисти.

Второто също е желание да получаваш, но завоалирано с допълнителни действия на отдаване на другия: заради получаване за себе си на едни или други блага. Например, да помагаш на роднини и близки, на бедните, на нещастните животни и др.

Това също са егоисти, но пребивавайки в заблуждение, считат себе си за алтруисти. Те отдават на другия само за да могат да живеят спокойно и комфортно. При това, всички действия са обусловени от желанието за получаване на изгода за себе си, даже посредством действия на някакво отдаване. Така тези хора са устроени от природата, на нивото на инстинктите.

Трето – желанието да отдаваш на другия заради самото действие отдаване. Това е, когато човек не съществува заради себе си, а живее само за другите. И накрая четвъртият тип – желанието да получаваш, но само за това, за да отдаваш на другия.

Първите две комбинации в крайна сметка са егоистични и напълно характеризират отношенията на човека и обществото в нашия егоистичен свят. Вторите две комбинации представляват отношенията на хората в идеално общество и за съжаление в нашето общество практически не се срещат. Както виждаме, от една страна, желанието за получаване и желанието за отдаване са противоположни едно на друго, а от друга – се допълват.

Като резюме към гореизложеното може да се каже следното: в неживата природа силите на привличане и силите на отблъскване, по своята същност, реализират силата на желанието за получаване и скрито, в завоалирана форма, изпълняват ролята на сили на отдаване и получаване. Но тези две сили следва да се отнесат към егоистичния тип, тъй като тяхната крайна цел е – съхраняване на съществуващото състояние (форма, свойства, баланс) заложено от природата изначално, тоест в собствено благо. По такъв начин двете сили: привличане и отблъскване – образуват материята.

Силите на развитие и угасване

Съвременната астрономия е показала, че в различните области на Вселената не съществува абсолютно равновесие на силите на привличане и отблъскване, една от тях задължително преобладава. Там, където преобладава отблъскването, материята и енергията се разсейват и звездите угасват. Там, където връх взема привличането, материята и енергията се концентрират и в резултат се появяват нови звезди. По такъв начин в хода на взаимодействие на тези противоположни сили се осъществява вечното движение на материята и енергията в космоса.

На живите организми също са присъщи противоречиви процеси: асимилацията – процес на синтез в живия организъм (отделните клетки отдават жизнена енергия към целия организъм заради растежа на организма и общото преживяване) и дисимилация – процесът на разпад в организма (получаване на жизнена енергия само за поддържане на своето съществуване, тоест заради получаване).

Тяхното взаимодействие представлява особеният източник на развитие на живия организъм. Тези противоречиви процеси не могат да се намират в абсолютно равновесие – един от тях задължително преобладава.

В младия организъм асимилацията взима връх над дисимилацията, което обуславя растежа му, развитието му. Когато преобладава дисимилацията, организмът старее и се разрушава. Но във всеки организъм, млад или стар, тези процеси си взаимодействат, макар да са противоречиви. С прекратяване на противоречията животът свършва и настъпва смърт.

В растителния и животинския свят силите на получаване и отдаване трябва да се разглеждат на нивото на целия клетъчен организъм и даже на биологичното обединение (групи, колонии, стада). Без да изпадаме в подробности, само ще отбележим, че тук силите на получаване и отдаване работят на нивото на инстинктите, на програмите, заложени поначало от природата. Заради общата цел за оцеляване на организма, на колектива от отделни клетки, индивидите живеят на принципа „отдаване заради получаване”. По-подробно с такива примери може да се запознаете в статията на А. Ангелова „Още веднъж за любовта”.

По такъв начин цялото многообразие от сили, известно във физиката, химията, биологията и другите, е резултат от действието само на две общи сили: силата на получаване и силата на отдаване. Ако първата присъства явно на всички нива на природата, то втората действа за собственото оцеляване, посредством оцеляването на целия организъм в неявен вид поддържа баланса или живота и води към по-нататъшното развитие.

Така, например, в неживата материя силата на отдаване действа скрито, а на растителното и животинско ниво тя явно развива живота. В единството и борбата на две сили – силата на получаване и силата на отдаване е заключена програмата на съществуване и развитие на Вселената и на нас самите.

Баланс на силите и хармония в природата

В протежение на десетки хиляди години човекът е живял в хармония с природата, съхранявайки баланса на силите на получаване и отдаване. Но в последните столетия силата на получаване (на желанието да получаваш заради самото получаване) в човека и в цялото общество рязко е нараснала и балансът се е нарушил. И човекът, и обществото са се трансформирали в ракова клетка на тялото на природата, поглъщайки без задръжки всичко за себе си и нищо не отдаваща в замяна.

Но трябва да знаем, че природата е програмирана да ни въздейства с единната сила на отдаването, разпределена по четирите нива. На неживото ниво – чрез почвата, на растителното – с помощта на флората на земята, на животинското – посредством представителите на фауната и нашето тяло, на човешкото – чрез обкръжението на обществото. Но по силата на своето потребителско, егоистично отношение всички ние – и обществото, и всеки от нас, днес се намираме в противоречие с програмата на природата.

Обаче не трябва да забравяме, че силата на отдаване е създаващата сила, а силата на получаване – разрушаваща, която без силата на отдаване в крайна сметка води отделния човек и обществото към гибел. Само силата на отдаване – силата на развитие, силата на живот, се явява определяща.