BgLOG.net
By momo , 8 November 2006
Високо над града, върху стройна колона се издигаше статуята на Щастливия принц. Той целият беше покрит с тънки листа от чисто злато, за очи имаше два ярки сапфира и голям червен рубин блестеше върху дръжката на неговия меч.
Всички много му се възхищаваха.
- Той е хубав като петле на ветропоказалец - забеляза един от градските съветници, който искаше да си спечели име като ценител на изкуството. - Но не е чак толкова полезен - добави той от страх, че хората ще го сметнат за непрактичен, какъвто всъщност не бе.
- Защо не си като Щастливия принц? - запита една разсъдлива майка малкия си син, който плачеше, без да знае защо. - На Щастливия принц и на ум не му идва да плаче за нещо!
- Радвам се, че има на света някой, който да е напълно щастлив - промърмори един разочарован човек, загледан в чудната статуя.
- Той е същински ангел! - възкликнаха децата от сиропиталището, когато излязоха от катедралата, с яркочервени наметала и чисти бели престилки.
- Отде знаете? - рече учителят по математика. - Вие никога не сте виждали ангел.
- А, разбира се, че сме виждали, в нашите мечти! - говореха децата, а учителят по математика се навъси и доби много строг вид, понеже не одобряваше децата да мечтаят.
Една вечер над града прелетя малко лястовиче. Приятелите му бяха заминали за Египет преди шест седмици, но то беше останало, защото беше влюбено в най-прекрасната тръстика. Беше я срещнало рано през пролетта, когато летеше надолу по реката подир голяма жълта пеперудка, и толкова хареса тънкото кръстче на тръстиката, че спря да й заговори.
- Мога ли да те залюбя? - попита лястовичето, което обичаше да пристъпва направо към въпроса, и тръстиката му направи дълбок поклон. То започна да я обикаля, като допираше водата с крила и правеше сребристи кръгове по повърхността. Това беше неговото ухажване и то трая през цялото лято.
- Каква смешна обич! - чуруликаха другите лястовички. - Тя няма пари, а има толкова много роднини. - И наистина реката беше пълна с тръстики. После дойде есента и всичките птички отлетяха.
След като те заминаха, лястовичето се почувствува самотно и започна да се отегчава от своята любима.
- Тя не умее да разтоваря - каза птичката - и ме е страх, че е голяма кокетка, защото непрекъснато се задява с вятъра! - И действително, щом вятърът подухнеше, тръстиката правеше най-грандиозни поклони. - Признавам, че тя има склонност към домашен живот - продължи лястовичето, - но аз обичам да пътувам, следователно жена ми също би трябвало да обича пътуването.
- Ще дойдеш ли с мене? - попита я най-после то, но тръстиката поклати глава; тя беше твърде много привързана към своя дом.
- Ти си се подигравала с мене! - извика лястовичето. - Аз заминавам за пирамидите. Сбогом! - И отлетя.
То летя целия ден и надвечер пристигна в града.
- Къде ли да се настаня? - каза си то. - Надявам се, че градът е направил приготовления.
Тогава видя статуята на високата колона.
- Ще се настаня тук! - възкликна лястовичето. - Това е чудесно място с много чист въздух. - И кацна точно между краката на Щастливия принц.
- Имам си златна спалня - каза си тихичко то и се приготви да заспи, но едва бе сложило глава под крилото си, когато отгоре му падна една капка.
- Чудно нещо! - възкликна лястовичето. - В небето няма нито едно облаче, звездите са съвсем ясни и ярки и въпреки това вали. Климатът на Северна Европа е наистина ужасен. Тръстиката обичаше дъжда, но това беше само поради нейния егоизъм. В този миг падна втора капка.
- Каква е ползата от една статуя, ако не може да те запази от дъжд? - каза лястовичето. - Трябва да потърся някой хубав комин с шапка. - И реши да отлети.
Но преди още да разпери крила, трета капка падна върху му, то погледна нагоре и видя... О, какво видя то?
Очите на Щастливия принц бяха пълни със сълзи и сълзи се стичаха по златните му бузи. В лунната светлина лицето му бе тъй прекрасно, че малкото лястовиче се изпълни със съжаление.
- Кой си ти? - попита то.
- Аз съм Щастливия принц.
- Защо плачеш тогава? - попита лястовичето. - Ти ме измокри цялото.
- Когато бях жив и имах човешко сърце - отговори статуята, - аз не познавах сълзите, защото живеех в Двореца на безгрижието, където на скръбта е забранено да влиза. Денем играех с другарите си в градината, а вечер водех танците в голямата зала. Градината беше заградена с висока стена, но никога не ми е дошло на ум да запитам какво има отвъд нея, понеже всички ме наричаха Щастливия принц и аз наистина бях щастлив, ако удоволствието може да се сметне за щастие. Тъй живях и тъй умрях. А сега, след като умрях, те ме поставиха тук горе, така високо, че мога да видя цялата грозота и цялата нищета на моя град, и при все че сърцето ми е от олово, не мога да не плача.
"Как, нима не е целият от злато?" - помисли си лястовичето. То бе твърде учтиво, за да направи каквато и да било лична забележка на глас.
- Далече оттук - продължи статуята с тих мелодичен глас, - далече оттук, на малка уличка има бедна къща. Един от прозорците е отворен и през него се вижда жена, седнала до масата. Лицето й е слабо и изпито и тя има загрубели червени ръце, целите изпободени с игла, защото е шивачка. Тя бродира цветя върху атлазена рокля, която най-хубавата почетна дама на кралицата ще носи на следващия дворцов бал. На одър в ъгъла на стаята лежи болно нейното момченце. То има огън и се моли за портокали. Майката не може да му даде нищо друго освен речна вода и то плаче. Лястовиче, малко лястовиче, няма ли да й занесеш рубина от дръжката на моя меч? Краката ми са прикрепени към тоя пиедестал и аз не мога да мръдна.
- Мене ме чакат в Египет - каза лястовичето. - Приятелите ми подхвърчат нагоре-надолу по Нил и си приказват с големите лотосови цветове. Скоро те ще отидат да спят в гробницата на великия цар. Самият цар е там в шарения си ковчег. Той е увит с жълто платно и балсамиран с миризливи билки. На врата му има огърлица от бледозелен нефрит, а ръцете му приличат на изсъхнали листи.
- Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче - промълви принцът, - няма ли да останеш при мен една нощ и да бъдеш мой пратеник? Момчето е тъй жадно, а майката толкова тъжна.
- Аз май не обичам момчетата - отговори лястовичето. - Миналото лято, когато живеех на реката, там имаше две груби момчета, синове на воденичаря, които все ме замерваха с камъни. Разбира се, те нито веднъж не ме улучиха: ние, лястовичките, летим твърде добре за такова нещо, а освен това аз съм от семейство, прочуто със своята ловкост; но все пак това бе проява на непочитание.
Ала Щастливия принц имаше толкова скръбен вид, че малкото лястовиче го съжали.
- Тук е много студено - каза то, - но аз ще остана при тебе за една нощ и ще бъда твой пратеник.
- Благодаря ти, малко лястовиче - рече принцът.
И тъй лястовичето изкълва големия рубин от меча на принца, стисна го в човката си и полетя над покривите на града.
То мина край камбанарията на катедралата, където имаше ангели, изваяни от бял мрамор. Мина край двореца и чу звук на танци. Една прекрасна девойка излезе на балкона със своя любим.
- Колко чудесни са звездите - каза й той - и колко чудесна е силата на любовта!
- Надявам се, че роклята ми ще е готова навреме за дворцовия бал - отвърна му девойката. - Поръчала съм да избродират на нея цветя, но шивачките са тъй мързеливи!
Лястовичето мина над реката и видя фенерите, закачени по мачтите на корабите. Мина над гетото и видя старите евреи да се пазарят един с други да отмерват злато в медни везни. Най-после стигна до бедната къща и надзърна вътре. Момчето се мяташе трескаво на леглото си, а майката беше заспала, толкова бе уморена. Лястовичето подскочи вътре и сложи големия рубин на масата до напръстника на жената. След това леко закръжи около леглото, за да повее с крилата си на челото на момчето.
- Колко ми е хладно! - каза то. - Сигурно започвам да оздравявам. - И се унесе в сладка дрямка.
Тогава лястовичето се върна при Щастливия принц и му разказа за стореното.
- Интересно - забеляза то, - сега ми е съвсем топло, макар че е толкова студено.
- То е защото си извършило добро дело - каза принцът.
Малкото лястовиче се замисли и след това заспа. От мислене винаги му се приспиваше.
Когато се съмна, то отлетя при реката и се окъпа.
- Какво забележително явление! - възкликна професорът по орнитология, който минаваше по моста. - Лястовичка зиме! - И написа за това дълго писмо до местния вестник. Всички го цитираха, понеже беше пълно с думи, които не можеха да разберат.
- Довечера потеглям за Египет - каза лястовичето и се развесели при тая мисъл. То посети всички обществени паметници и дълго седя на върха на черковния покрив. Където и да отидеше, врабчетата чирикаха и си казваха едно на друго: "Какъв именит чужденец!" - и това му доставяше много голямо удоволствие.
Когато изгря месецът, то се върна при Щастливия принц.
- Имаш ли някакви заръки за Египет? - извика то. - Аз вече тръгвам!
- Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче - промълви принцът, - няма ли да останеш при мене още една нощ?
- Мене ме очакват в Египет - отговори лястовичето. - Утре приятелите ми ще отлетят нагоре, към втория праг. Речният кон се излежава там сред тръстиките, а на голям гранитен трон седи богът Мемнон. Цяла нощ той наблюдава звездите и щом блесне Зорницата, надава вик на радост, а след това отново замлъква. По пладне жълтите лъвове слизат на брега да пият. Те имат очи, зелени като берили, а ревът им е по-силен от рева на праговете.
- Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче - заговори принцът, - далече в другия край на града виждам един младеж в таванска стая. Той се е навел над писмена маса, отрупана с книжа, а в малка чашка до него има китка повехнали теменужки. Косата му е кестенява и пръхкава, устните му са червени като нар, а очите - големи и замечтани. Той се мъчи да довърши пиеса за директора на театъра, но му е твърде студено, за да продължи да пише. В огнището няма огън, а той е премалял от глад.
- Ще остана при тебе още една нощ - каза лястовичето, което всъщност имаше добро сърце. - И на него ли ще занеса рубин?
- Уви! Нямам вече рубини - отговори принцът. - Единственото, което ми е останало, са моите очи. Те са направени от редки сапфири, донесени от Индия преди хиляда години. Изтръгни едното от тях и му го завеси. Той ще го продаде на бижутера, ще си купи храна и дърва и ще довърши пиесата.
- Скъпи принце, не мога да направя това - каза лястовичето и заплака.
- Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче - рече принцът, - направи, каквото ти заповядвам!
Тогава лястовичето изтръгна едното око на принца и отлетя към таванската стаичка на студента. Да се влезе беше лесно, понеже имаше дупка в покрива. То се стрелна през нея и се озова вътре. Младежът беше заровил ръце в главата си и не чу как запърхаха крилата на птичката, а когато вдиша очи, видя прекрасния сапфир, оставен върху повехналите теменужки.
- Хората започват да ме ценят! - възкликна той! - Това е от някой голям почитател. Сега мога да завърша пиесата си! - И той съвсем се развесели.
На другия ден лястовичето отиде на пристанището. Там кацна върху мачтата на голям кораб и загледа как моряците вдигат с въжета големи сандъци от трюма. "Ау-у-у р-руп!" - извикваха те, когато всеки сандък се изкачваше горе.
- Аз отивам в Египет! - високо възкликна лястовичето, но никой не му обърна внимание и когато изгря месецът, то се върна при Щастливия принц.
- Дойдох да се сбогувам - извика то.
- Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче - рече принцът, - няма ли да останеш при мене още една нощ?
- Вече е зима - отговори лястовичето - и скоро ще завали студеният сняг. В Египет слънцето огрява зелените палми, а крокодилите се излягат в калта и гледат мързеливо наоколо си. Моите приятели вият гнезда в храма на Баалбек, а розовите и бели гълъби ги наблюдават и си гукат един на друг. Скъпи принце, трябва да те напусна, но никога не ще те забравя и другата пролет ще ти донеса два прекрасни скъпоценни камъка вместо тези, които ти подари. Рубинът ще бъде по-червен от червена роза, а сапфирът ще е син като безкрайното море.
- Долу на площада - заговори Щастливия принц - стои малка кибритопродавачка. Тя е изтървала кибрита в канавката и той се е развалил. Баща й ще я бие, ако се върне в къщи без пари, и тя плаче. Тя няма нито обувки, нито чорапи и е гологлава. Изтръгни другото ми око и й го дай, тогава баща й няма да я бие.
- Аз ще остана при тебе още една нощ - каза лястовичето, - но не мога да ти изтръгна окото. Нали тогава ще бъдеш съвсем сляп.
- Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче - рече принцът, - направи, каквото ти заповядвам!
Тогава лястовичето изтръгна другото око на принца и се стрелна с него надолу. То изви край кибритопродавачката и пусна скъпоценния камък в дланта й.
- Какво хубаво стъкълце! - извика момиченцето и засмяно изтича към дома си. Тогава лястовичето се върна при принца.
- Сега си сляп - каза то, - затова ще остана при теб завинаги.
- Не, малко лястовиче - възрази бедният принц, - ти трябва да отидеш в Египет.
- Ще остана при теб завинаги - каза лястовичето и заспа в неговите крака.
Целия следващ ден то седя върху рамото на принца и му разправя приказки за това, което бе видяло в чужди страни. Разказа му за червените ибиси, които стоят в дълги редици по бреговете на Нил и хващат златни рибки с човките си; за сфинкса, който е стар колкото света и живее в пустинята, и знае всичко; за търговците, които крачат бавно до камилите си с кехлибарени броеници в ръце; за царя на Лунните планини, който е черен като абанос и се кланя на голям кристал; за огромната зелена змия, която спи на една палма и двадесет жреци я хранят с медени питки; и за пигмеите, които кръстосват голямо езеро върху широки плоски листа и вечно воюват с пеперудите.
- Скъпо малко лястовиче - каза принцът, - ти ми разказваш за необикновени неща, но много по-необикновени от всичко друго са нещастията на хората. Няма по-неразгадаема тайна от страданието. Обиколи моя град, малко лястовиче, и ми разкажи каквото видиш. Лястовичето литна над града и видя богатите да се веселят в прекрасните си къщи, а просяците да седят пред портите си. Прелетя през тъмни улички и видя бледите лица на изгладнели деца, които гледаха равнодушно тъмните улици. Под свода на един мост две момченца лежаха прегърнати и се мъчеха да се стоплят.
- Колко сме гладни! - мълвяха те.
- Не бива да лежите тука! - закрещя им пазачът и те излязоха на дъжда.
Тогава лястовичето се върна и разправи на принца какво беше видяло.
- Аз съм покрит с чисто злато - каза принцът, - трябва да го свалиш лист по лист и да го дадеш на моите бедни, живите винаги мислят, че златото може да ги направи щастливи.
И лист по лист лястовичето сваляше чистото злато, докато Щастливия принц стана съвсем сив и грозен. Лист по лист носеше то чистото злато на бедните и бузките на децата порозовяха, и те се смееха и играеха на улицата.
- Сега си имаме хляб! - викаха те.
После заваля сняг, а след снега дойде студът. Улиците изглеждаха така, сякаш бяха направени от сребро - тъй светеха и блестяха; дълги ледени висулки, като кристални кинжали висяха от стрехите на къщите, всички ходеха облечени с кожи, а малките момченца носеха алени шапки и се пързаляха по леда.
На бедното лястовиче му ставаше все по-студено и по-студено, но не можеше да остави принца - то го обичаше твърде много. То кълвеше трохички пред вратата на хлебарницата, когато хлебарят не гледаше, и се мъчеше да се стопли, като пляскаше с крила.
Но най-после разбра, че ще умре. Силите му стигнаха само колкото да подхвръкне още веднъж до рамото на принца.
- Сбогом, скъпи принце! - пошепна то. - Ще ми позволиш ли да ти целуна ръка?
- Радвам се, че отиваш най-после в Египет, малко лястовиче - каза принцът, - ти се забави тука твърде дълго, но трябва да ме целунеш по устните, защото те обичам.
- Аз не отивам в Египет - отговори лястовичето. - Аз отивам в Дома на смъртта. Смъртта е сестра на съня, нали?
И то целуна Щастливия принц по устните и падна мъртво в краката му.
В този миг странно пращене прозвуча вътре в статуята, сякаш нещо се счупи. Работата бе там, че оловното сърце се беше разцепило точно наполовина. Денят наистина бе ужасно мразовит.
Рано на другата сутрин кметът прекосяваше площада, придружен от общинските съветници. На минаване край колоната той вдигна очи към статуята:
- Боже мой! Колко жалък изглежда Щастливият принц! - каза той.
- Колко жалък наистина! - възкликнаха общинските съветници, които винаги се съгласяваха с кмета, и се приближиха да го разгледат.
- Рубинът е паднал от неговия меч, очите му ги няма и вече не е златен - забеляза кметът. - Всъщност той почти не се различава от просяк!
- Почти не се различава от просяк - повториха общинските съветници.
- А ето и някакво мъртво птиче в краката му! - продължи кметът. - Ще трябва да издадем наредба, че на птичките е забранено да умират тука. - И градският писар си взе бележка за предложението.
Така смъкнаха статуята на Щастливия принц.
- Понеже не е вече красив, не е вече и полезен - каза професорът по изящни изкуства в университета.
След това стопиха статуята в една пещ, а кметът свика общинския съвет на заседание, за да реши какво да се направи с метала.
- Трябва, разбира се, да направим нова статуя - каза кметът, - и това ще бъде моя статуя.
- Моя статуя - каза всеки от съветниците и те се скараха.
Когато последния път чух за тях, те все още се караха.
- Чудно нещо - каза надзирателят на работниците в леярната. - Това счупено оловно сърце не ще да се стопи в пещта. Трябва да го изхвърлим.
И те го хвърлиха на бунището, където лежеше и мъртвото лястовиче.
- Донеси ми двете най-скъпоценни неща в града - каза Бог на един от своите ангели и ангелът му донесе оловното сърце и мъртвата птичка.
- Правилно си избрал - рече Бог, - защото в моята райска градина това птиченце ще пее за вечни времена, а Щастливият принц ще ме възхвалява в златния ми град.
Legacy hit count
51560
Legacy blog alias
9490
Legacy friendly alias
Щастливият-принц---Оскар-Уайлд
Забавление
Култура и изкуство
Литература
Настроения на душата
Приказки
Любими детски книжки

Comments8

Katherine
Katherine преди 19 години и 6 месеца
Красива приказка :) Момо, благодаря, че ми я припомни. Много обичам приказките на Оскар Уайлд.
Lilia
Lilia преди 19 години и 6 месеца
Приказките на Оскар Уайлд са изпълнени с вълшебство, дълбок поглед върху живота, и мъничко тъга.
  А "Славеят и розата" помните ли я?
momo
momo преди 19 години и 6 месеца
"Славеят и розата" е също незабравима приказка. Бихме могли и нея да добавим. Може всеки месец да си припомняме по нещо вълшебно от детството.
pipon4eto
pipon4eto преди 19 години и 5 месеца
Бих искала да ви се представя с истинските си имена,но тук при вас всичко е толкова вълшебно и красиво.Така лесно те пренася в мечтите ти в детството ти, виждаш лъча светлина дори и в най-тъмния тунел на живота, затова ще оставя всичко така, така както сутринта не променя първичната си свежест,така както всичко е уникално заради това че е то.
МАГИЯ това сте вие тук с вашите мисли с вашите илюзии, вие не сте като възрастните, защото да си като тях е трудно и те убива.
Благодаря ви за това че на фона на приятна музика обезсмислям терзанията на житейския път @>-)---
TRIADA_BG
TRIADA_BG преди 18 години и 3 месеца
Здрасти, не бях влизал в тази общност на сайта. Но от скайпа на една моя позната видях връзката към тази тема. И кликнах:)  Не мога да кажа, че не съм впечетлен.  Дам в нашето забързано ежедневие и изпълнено с препятствия време, ни трябват повече Оскар - овци:) И се натъжих:( Ех защо и в нашата държава няма такива щасливи принцове:(
TRIADA_BG
TRIADA_BG преди 18 години и 3 месеца
Здрасти, не бях влизал в тази общност на сайта. Но от скайпа на една моя позната видях връзката към тази тема. И кликнах:)  Не мога да кажа, че не съм впечетлен.  Дам в нашето забързано ежедневие и изпълнено с препятствия време, ни трябват повече Оскар - овци:) И се натъжих:( Ех защо и в нашата държава няма такива щасливи принцове:(
Ems4etyy
Ems4etyy преди 13 години и 10 месеца
Това цялата приказка ли е ?
eminem28eminem28
eminem28eminem28 преди 13 години и 10 месеца

Цялата приказка ли е?



By Teri , 3 October 2006
В тъмната есенна утрин се разнесе боботене на двигател. Стържеше силно и дразнеше ушите на две ранобудни гарги, които проверяваха съдържанието на купчина боклуци наблизо. После ревът се засили и светнаха фарове. Гаргите погледнаха към светлината с интерес, а след това продължиха да ровят из купчинката. Едната гарга ощипа другата и отскочи назад. Втората и го върна. Затова и бяха така проскубани.

От паркинга бавно започна да се изнася автобус Икарус, червен на цвят, очукан, с мръсни стъкла и нездрав вид. С ръмжене и проскърцване той се придвижи към първата спирка по маршрута си и спря със силно скърцане. След това се чу грохотът на отварящите се врати. Един млад господин се качи с подскок в автобуса, като в ръката си държеше топла баничка. Веднага седна на една седалка и започна да яде и да гледа през прозореца събуждащият се град. Вратите се затвориха и трясъкът, който беше много по силен от този при отварянето им стресна младежа, който се закашля, задавен с троха от баничката си.
После автобуса зави надясно и продължи по тясна уличка, през която минаваше трудно, заради множеството спрели автомобили. Уличката беше дълга и осветлението и придавах мистичен вид, всъщност, по-скоро тъжен. Автобусът въздъхна и превключи на трета скорост с ръмжене. После продължи бавно бавно по уличката.
Той въздъхна отново. А шофьорът си запали цигара и разклати утайката в чашата с кафе. Отвори прозореца и в кабината му нахлу свеж въздух.
Очуканият автобус си пътуваше по уличката умислен. Той си спомняше тази уличка, преди години, тя бе оживена постоянно. Деца играеха по нея и той постоянно трябваше да спира и да внимава, те не го забелязваха, но той не им се сърдеше. Затова пък се опитваше той да ги забелязва и винаги беше нащрек, дори и сега, когато вече бе стар и очукан.
А бяха времена...спомни си той и въздъхна отново след втората спирка по маршрута си, на която не се качи никой. Спомни си, че преди много години, не знаеше колко, бе пристигнал една сутрин с влака от Унгария - направо от завода. Бяха много и всеки беше заел по един открит вагон. После ги разтовариха внимателно, дойдоха хора, оркестър, радваха им се, посрещнаха ги подобаващо. В целия град се носеше мълвата за новите автобуси. Той нямаше да забрави първият си курс - рано сутринта в 4.50 на първата спирка имаше хора, усмихнати. На втората също. На третата също! Всички хора, макар и да не се познаваха се радваха на новия автобус, чувстваха се щастливи, че са го изпробвали първи. Предната вечер му бяха монтирали някакви апаратчета до прозорците и хората вкарваха някакви листенца в тях, а после ги гледаха. В огледалото за обратно виждане той видя, че те не дупчеха повече от един, освен ако не бяха компания.
После дълги години се движеше по улиците на града, хората се качваха, слизаха, качваха се, слизаха, някои заспиваха по седалките, правеха по два курса, преди шофьора да ги събуди и да ги помоли да слезнат.... Бе свидетел на манифестации, на шествия, на моменти на радост. Зимите бяха малко проблемни, лугата, която ръсеха по пътя постоянно му създаваше сърбежи и чувстваше, че се разранява откъм колелата.

Автобусът отново въздъхна и зави умело надясно, а след това спря пред светофар. Той се казваше Стефчо. Не светофара. Автобуса. Кой ли знаеше как се казва? Автобуса отново въздъхна и продължи през кръстовището, като намали пред трамвайните релси и след тях отново спря. Отвори с грохот вратите и вътре се качиха полупияни младежи, които вдигнаха глъчка, която събуди младежа, който тъкмо храносмилаше баничката.
Стефчо... старият Икарус знаеше своето име. Бе му дадено от своя шофьор, който се казваше Иван. Шофьорът бе работил с него 10 години, като през цялото това време се беше грижил за него. И му бе дал име. Беше го нарекъл на своето дете, което бе загинало в автомобилна катастрофа, когато е било на 2 годинки. Иван също въздишаше често и погледът му се навлажняваше, когато стоеше в паузите между курсовете в кабината на автобуса.
Иван му бе разказал историята за Икар, за неговата мечта да полети в небето. така той разбра своето родословие. Разбра, че е син на велик мечтател, който не се е страхувал да пожертва дори живота си, за да изпълни своята мечта. Когато научи това Стефчо се усети по-силен - харчеше по-малко от горивото и задминаваше другите автобуси по булеварда с гордост.
Иван му бе разказал и за други неща. Често му споделяше за живота си, а от думите му струеше тъга. Стефчо не знаеше какво е тъга, но вярваше, че е разбрал. Веднъж изпита тъга, когато вярната му предна дясна гума се спука - мислеше си, че е същото. Когато я сменяха той се разплака. Техникът дълго се чуди какво не е наред с устройството за почистване на предното стъкло...
Но Стефчо знаеше и какво е радост. Сутрин Иван го посрещаше с думите: "Стефчо, готов ли си друже? Хайде да потегляме!" и смяната започваше. Той се чувстваше щастлив и "бягаше" по пътищата, в жеги, дъжд и сняг. Чувстваше се като Росинант! Не знаеше какво е Росинант, но се чувстваше добре. Вечер в гаража се опитваше да си представи и реши, че е олекотена версия на автобус с много по-мощен двигател и крила. Крила! Трябваше да има крила, иначе нямаше да бъде никакъв Росинант! Особено от рода на Икар...Икарус.
- Икарус.. - въздъхна Стефчо и се закашля. Усети тъпа болка в двигателя, а после шофьорът смени скорост и се разнесе ръмжене, от което фаровете на Стефчо примигнаха от болка. Капчица масло остана на асфалта и небето се огледа в нея, а врабче отиде любопитно да я види.
Стефчо продължи по булеварда и в този момент автобус с зелен цвят и лъскав вид го задмина, като не пропусна да избипка игриво. Стефчо стегна двигателя си с болка и продължи да се тътри нагоре.
Стефчо мина покрай една витрина и видя отражението на салами в него, от което му призля, но си наложи да издържи до следващата спирка. Вече бе стар, очукан и с реклами на салами по себе си. Срамуваше се. Вратите му се удряха с трясък, често дори не се отваряха, прозорците зееха отворени и зимата.. на пътниците им беше студено, но той не можеше дори с парното си да ги стопли, макар че се опитваше, особено като видеше, че се качва майка с дете.
Иван го нямаше вече.... Отиде си. Дълго не знаеше къде е, но веднъж мина покрай един некролог поставен на входа на гаража и разбра... Не можеше да чете, но разбра... Тогава Стефчо се развали и дълго криеше от техниците причината за отказа си да работи. Не бе в състояние да работи. Не искаше..
След това дойдоха други шофьори, но те не бяха така мили, както Иван. Те дори пиеха в кабината след работа! А един дори и по време на работа, та Стефчо впрягаше всички сили да управлява кормилото и вместо него на моменти. Той знаеше, че някой друг като Иван можеше да има същата снимка закачена за стената, ако не се намесеше, а не искаше никой друг да стои в гаража две седмици като него...
Онзи шофьор работи три години и после се махна. Чу, че го били уволнили. Стефчо бе доволен. Имаше пръст в това, ъъъ, гума, всъщност, кормило. Болеше, но трябваше да го направи. Стефчо не бе сигурен дали трябва да се гордее със саможертвата си, но бе сигурен, че така е било правилно. Една сутрин, когато пияния шофьор дойде на работа, Стефчо сам се блъсна в една тенекиена стена, а след нея в стълб. Ударът не беше много силен, но предното му стъкло се счупи и после ремонтът му беше цяла седмица. И болеше. Но шофьора повече не се появи. Дойдоха разтревожени хора, които задаваха много въпроси... на шофьора, който ухаеше отдалеч на ракия.

След това се смениха много шофьори. Редуваха се на смени. Самия той често отсъстваше от работа. Може би три години от живота си бе изкарал по сервизи. Удряха го с чукове, сменяха счупени стъкла, кърпеха седалките, караха го да застава в някакви опасни места с дупка по средата, в която се събираха хора и почваха да човъркат някакви части под него. Стефчо го беше срам от тези процедури и затваряше фаровете си. Тоест, изключваше се, не ги затваряше. Той бе видял как хората затварят очи и се мъчеше да го прави сам, с тази разлика, че външно не се виждаше никакво действие.

После минаха години...Стефчо вървеше по един и същ маршрут, а около него се сменяха сезоните....настилките...светофарите, хората. Дойдоха по-буйни поколения, които постоянно го трошаха и рисуваха с флумастери по стените и седалките. Сградите наоколо се промениха, издигнаха се други, а Стефчо доби още по-вехт вид. Вече трудно вървеше по маршрута си. Чувстваше се стар. Почти всеки чарк в двигателят му бе сменен с неоригинален, изработен по поръчка от фирми, които не знаеха как точно да ги направят. И затова всяко движение на буталата болеше.
Още един автобус, лъскав и зелен (без реклами на салами!) го изпревари по равното. Стефчо въздъхна, но и се усмихна под мустак. Идваше нанагорнище. На пръв поглед - нищо и никакво, но тези младоци се задъхваха. Стефчо форсира двигателя и започна да усилва своя ход. Приближи зеления Мерцедес, даде мигач и започна да го изпреварва, докато младока се задъхваше и креташе едва-едва. Докато го изпреварваше бибитна игриво и присветна с фарове.
Изпревари го и продължи в средната лента на платното, която бе цялата на кръпки и ходът на автобуса беше много труден. Той продължи своята инерция, а в двигателя си усети щастието. Усети че лети, че е млад, представи си за момент, че няма реклама за салами върху него, че двигателят му е чисто нов, а външният му вид не дава вид, че всеки момент ще се разпадне... И тогава Стефчо полетя. Не наистина, наужким. Просто се отпусна по инерция и продължи към другата спирка, където приветливо отвори вратите си. Хората се качиха, автобусът се напълни с глъчка, хората се люшнаха назад, и Стефчо пое нататък. Беше щастлив. Сега.

Legacy hit count
3235
Legacy blog alias
8991
Legacy friendly alias
Тъжният-Икарус-Стефчо
Размисли
Любов
Култура и изкуство
Невчесани мисли
Литература
София
Нещата от живота

Comments19

Katherine
Katherine преди 19 години и 7 месеца
Не знам защо, но нещо ме хвана за гърлото... Не си представях, че може да ми домъчнее за някакъв стар, очукан автобус...
entusiast
entusiast преди 19 години и 7 месеца
Страхотно е!
aragorn
aragorn преди 19 години и 7 месеца
Терко,така ме разчувства,че душата ме заболя...

Shogun
Shogun преди 19 години и 7 месеца
Всички сме автобуси, и всеки от нас тегли хомота от спирка до спирка, макар че имаме крила (в душата си). И когато ръждясаме, не бива да съжаляваме, че времето е поотминало, защото все пак сме возили достойно пътниците си, доколкото сме могли и доколкото моделът ни позволява.
Janichka
Janichka преди 19 години и 7 месеца
Само ти го можеш, така да разчувстваш човек от нещо, което не е очаквал...
Teri
Teri преди 19 години и 7 месеца
Радвам се, че ви е харесал разказа :) Хрумна ми вчера, докато се прибирах от работа вечерта, седях в един раздрънкан автобус и си мислех, че искам да напиша нещо, да споделя нещо, което мисля, но да не бъде в директна форма, а под формата на разказче. И се чудех под каква форма да представя нещата, когато разбрах, че те са около мен. Когато се прибрах нащраках това на един дъх. Още не съм си оправил грешките :)
queen_blunder
queen_blunder преди 19 години и 7 месеца
Тери, великолепно написано!!! Още онзи ден прочетох разказа ти и тогава здраво си поревах, въпреки щастливия край, който си му сложил...
Unforgiven
Unforgiven преди 19 години и 7 месеца
А аз чак сега попаднах на твоя разказ, Тери.
И ... сутрешната препечена филия ми преседна, а сълзите ми покапаха в кафето, забравено и недопито, защото не можех да откъсна очи от екрана.
Прииска ми се да прегърна Стефчо.
Вече никога няма да погледна автобус със същите очи...
Teri
Teri преди 19 години и 7 месеца
Ех, не съм искал да събудя чак толкова силни емоции. Но пък вярвам, че и от такива има нужда човек, за да усети нещата около себе си. Пък и един разказ трябва да носи частичка добро, щом сте го усетили по този начин, значи е успял, което искрено ме радва!
Ще взема да напиша още нещо, събужда се в мен писателят :) Има толкова неща, които ме вълнуват и които бих описал в такава приказна форма, че не знам от кое да започна. Но довечера, ако ми остане време ще седна да напиша още нещо :)
TRIADA_BG
TRIADA_BG преди 19 години и 7 месеца
Браво, найстина браво! Това ме хвана за гушата, като незнам какво? Да хората са като автобуси:) Докато сме млади ръмжим, като току що смазан двигател. После пукаме някой джам (аз имам два де) и остаряваме:(. Но и старостта има своите сладости:) Браво, Тери. От теб става писател:)
queen_blunder
queen_blunder преди 19 години и 7 месеца
Тери, наистина сериозно се заеми с писане!
Teri
Teri преди 19 години и 6 месеца
Хехе, ами аз съм се заел с писане, но на по-компютърни текстове... Но може да се пробвам:)
Впрочем, преди години бях написал роман, не беше завършен, когато бе унищожен от вирус. Още бях с 20 мегабайтов диск, ДОС и 5 инчови дискети. Все се каня да го пренапиша и довърша... :)
Terkoto
Terkoto преди 19 години и 4 месеца
Благодаря ти ,разказа ти ме разчуства доста .Мисля вече да гледам по-друг начин на Икарусе, а на Мерцедесите никва жалост :)
Teri
Teri преди 19 години и 3 месеца
Ехх, Икарусе, Икарусе, Икаре...
Прочетох си те отново, защото май си те познавам. И си викам - брех, защо ли крилете така лесно увисват и клюмат.
Shogun
Shogun преди 19 години и 3 месеца
Има дни - и дни.
Serenity
Serenity преди 19 години и 3 месеца
Аз съм просто щастлива че го прочетох!
Terkoto
Terkoto преди 19 години и 1 месец
На мен лично разказа много ми харесва, но така и не мога да си представя за коя линия става дума там. Много ме навежда на мисълта, че е някоя от Малашевските линии, но не съм сигурен. Може и да е дружбенска - 604, 204, 76... Но като цяло разказа за този Икарус е много сполучлив. В Малашевци има един Икарус, който се казва Галинчо - инв. №2115 .
Teri
Teri преди 19 години
За автобус 76 става въпрос. Много рядко се случва по линията да пътува Икарус. Днес например точно в такъв се возих. Разкажи за Галинчо, моля те :) Стана ми интересно :)
Terkoto
Terkoto преди 18 години
Страхотен разказ, БРАВО! Точно като писател. Много ме разчувства и написаното вътре не е измислица а истина(с изключение на това, че Икаруса е жив). Тия идеоти дето ги чупят и драскат е******а. Жалко, че и скоро няма да останат такива.
By aragorn , 20 June 2006
Хе-хе, вчера явно е бил доста заспал ден, щом и двамата с Тери сме пуснали по нещо за Спящата красавица!Smile
Мисля, че и това ще ви развесели - приятно четене!
Legacy hit count
1083
Legacy blog alias
7641
Legacy friendly alias
Цигански-вариант-на--Спящата-красавица-
Забавление
Литература
Смях до дупка! :)

Comments1

lorddesword
lorddesword преди 19 години и 10 месеца
мдааа, това съм го цхел и преди - култово е, което ми напомня да пусна разказите за червената шапчица, разказвани от различни хора:)

By Teri , 19 June 2006
Изображението "http://connections.smsd.org/nieman/cucumber.JPG" не може да бъде изобразен, защото съдържа грешки.Чуйте тази весела аудиоприказка, в която се разказва за "Спящата красавица" :) Лично на мен тя много ми харесва, много е весела и има много култови реплики, като "що, да не ти се повтаря" и др., които ще ви оставя да откриете сами :) Ще се радвам да споделите репликите, които са ви харесали най-много в приказката :) Не знам кои са авторите на тази приказка, но им свалям шапка :) Иначе самата приказка е нещо като черен фолклор, подобно на Черно Фередже :) Приятно слушане! :)

Отвори файл: Spqstata_Krastavica.mp3

Legacy hit count
5303
Legacy blog alias
7633
Legacy friendly alias
Спящата-краставица---
Забавление
Podcasting
Смях до дупка! :)

Comments4

queen_blunder
queen_blunder преди 19 години и 10 месеца
Тери, тая "спяща краставица" изби рибата!!!...

Тука сама си се хиля и не мога дъх да си поема от смях:) Даже си я дръпнах оттука на моя компютър - то не било трудно, ако имаш някакво понятие от уеб страници :)

Teri
Teri преди 19 години и 10 месеца
О, аз отдавна я знам тази приказка и си я слушам чат-пат :) Много ми харесва как е представена, както и коментаторите на заден план :) Радвам се, че има такива ентусиасти, които да направят нещо готино :)
lorddesword
lorddesword преди 19 години и 10 месеца
култова е, само където жената лек осе мръщи като и я пусна, нищо че после се смее повече и от мен:)

а от същия баламурник, т.е. автор имаше и за червената шапчица, слушал съм и началото, обаче така и неможах да си я намеря:(

taralezh
taralezh преди 19 години и 10 месеца
Laughing
Tук я има на 6 части (най-долу).
By Eowyn , 24 April 2006
Когато Прометей донесъл огъня на земята при хората, в началото всички били много доволни.Храната станала по-вкусна, а светът по-топъл.Но с огъня дошли и изгарянията, пожарите, разрушенията.Хората се разделили на две - тези, които приели огъня с недостатъците му и решили да продължат по пътя на неговата цивилизация на оръжието, и тези, които се отказали от него и решили да запазят старите ценности и се преместили да живеят далеч на север .

Години по-късно в двора в двора на Горещите хора се родил син, наследник на царя.Владетелят бил доволен от предсказанието, че неговият син ще бъде воин, който ще превземе целия свят.Малко по-късно в Ледения двор също се родил наследник - крехко момиченце,на което древните сказания определяли съдбата на спасителка на света. Расли двете деца, едното обучавано да убива и завзема, да ползва различни огнестрелни оръжия, да пали, а другото - да чете и пише, да пази историята и културата, да се грижи.

Минали години, пораснали Горещият принц и Ледената принцеса и дошла време да се сбъднат предсказанията.Принцът трябвало да покори света и се заел да води война срещу всички с безпощадните си танкове, автомати,самолети.Скоро превзел голяма част от света.Останало му само малкото Ледено царство, за което той нямал никакви съмнения, че бързо ще се предаде.

Научила Ледената принцеса за предстоящата атака и извикала своите войни.Те нарамили своите хладни оръжия - мечове,саби,копия, и тръгнали на поход.Изправили се двете арми една срещу друга.Едната -  многобройна,въоръжена с модерни огнестрелни оръжия и другата -малочислена, с хладни оръжия.Излезли предводителите и Горещият принц се изправил пред Ледената принцеса.За първи път бил поразен от женска красота.Тя пристъпила напред, а срещу и се насочили десетки автомати.
- Искам да ти покажа нещо...Ще ме изслушаш ли?Нека войните ти свалят оръжието.
Принцът махнал с ръка и войните свалили автоматите, но когато принцесата извадила старинен меч, отново ги насочили срещу нея.Ледената принцеса му подала меча и го помолила да се огледа в стоманата.Жестокият воин видял разрушения, пожари, обгорени трупове, над които плачели жени.Принцесата се приближила до него и се огледали двамата.Видели кораби, самолети, пътувания до Луната.
Принцесата го погледнала и казала:
-Всичко това можеда постигнем заедно, ако спреш войната.
Принцът, дали повален от красотата и, или разтърсен за първи път от жестокостта си, той на място освободил армията си и коленичил пред принцесата.
От техния брак се родили Топлите хора - силни и благородни, те създадоха красив свят.Но , до съвършенството все още има много път, защото все още у тях понякога надделяват огънят и разрухата.
Legacy hit count
1563
Legacy blog alias
6184
Legacy friendly alias
Огън-и-лед
Приказки

Comments1

Shogun
Shogun преди 20 години
Охооо, това сигурно е от философските приказки. Поздравления! Smile
By Eowyn , 5 January 2006

Живели някога хора с крила.Безскрупулни ,интелигентни,жестоки,но и много красиви били те.Благодарение на тези свои качества,те бързо се издигнали над останалите и започнали да управляват света.

На жестокия крал се родила дъщеричка.Кралицата била много щастлива,че е дала живот на толкова красиво и кротко бeбе.И кралят бил доволен.За първи път след раждането на сина им жестокото му лице било прорязано от някакво подобие на усмивка.Вечерта дошла орисницата.Жената погледнала бебето и с ужас промълвила:

-Ще бъде много красива,много нежна и чувствителна.Ще обича и мрази силно.Ще умре млада ...от ръката на брат си...

-Лъжеш!-креснал кралят.

-Има един начин да провериш истината-тихо казала орисницата.

Кралят я пoгледнал яростно и заповядал да донесат Кинжала на Истината.Сребърното оръжие било гравирано изкусно с дракон-Вестителя на Истината.Кралят го взел и забил ядно в гръдта на орисницата.Тя се свлякля мъртва на земята,а драконът оповестил ,че е казвала истина.

Притеснена за дъщеря си,кралицата се затворила с нея в златна кула с решетки.Растяла красивата принцеса и слушала приказките на майка си.Виждала света само през златните решетки и той и се струвал нереален и прекрасен.Желанието и да опознае външния свят се засилвало с всяка изминала година.Приказките

на майка и започнали да и омръзват и тя поискала да полети.Сърце не давало на кралицата да я пусне,но след като преценила,че така дъщеря и ще е по-далеч от брат си,се съгласила и отключила златните решетки.Принцесата се качила на перваза,разперила крила и скочила.Вятърът я понесъл и за първи път от 18 години тя се почувствала свободна.Летяла принцесата над земите си и се дивяла на чудната им красота.Колко прекрасно било всичко!И океанът ,и планината,и равнините били много по-хубави отколкото и разказвала майка и.

Обиколила принцесата територията си и решила ,че е време да опознае народа си.Слязла долу.Какво било учудването и,когато видяла мизерията и грозотата на обикновените хора без крила.Тръгнала сред тях.Навсякъде ,от където минела,хората се отдръпвали от нея,респектирани от чисто белите и крила.Принцесата се натъжила,че хората не отвръщат на усмивката и с усмивка.Тя започнала да носи широка перелина,която да прикрива белоснежните криле.Навсякъде принцесата слушала колко много хората мразят новия владетел-брат и,как ненавиждали всички крилати хора,заради тяхната жестокост,за това как не правят нищо за народа.Принцесата плачела от тежките думи на хората.Чувствала се самотна и нещастна,не искала вече да има крила,щом в очите на всички това значело жестокост.Една нощ по пълнолуние тя извадила ножа си и отрязля крилата.Вмигом ослепяла.Красивите и очи вече не виждали.Бялоседефената кожа придобила сивкав оттенък,ръцете и се набръчкали,гарвановата коса посивяла и загубила блясъка си.Изящните дрехи се превърнали в дрипи.

Хората вече не я отбягвали,тя била една от тях.Но вече не се усмихвала.Принцесата искала да отвори очите на брат си,да му покаже колко е грозно да си жесток и немилостив.Тя тръгнала бавно към двореца.Успяла да се промъкне и горда застанала пред краля.

-Дойдох да отворя очите Ви,кралю!

Той погледнал просекинята пред себе си и се изсмял.

-Коя си ти,че ще ми отваряш очите ?Една сляпа просекиня!

-Сестра ви,годподарю.Народът ви страда.Вие сте безмилостен владетел.Никой не ви обича,хората се страхуват от вас,мразят ви!

-Лъжеш!-креснал кралят.-От самото начало-ти не си сестра ми!А народът ми ме обожава!

-Има само един начин да проверим истината-промълвила принцесата.

Кралят взел Кинжала на истината и го забил в сърцето и.

Драконът обявил:

-Тя казва истината!

Трупът извиднъж възвърнал красотата си,крилете отново поникнали.Виждайки сестра си мъртва,нещо се пречупило в младия крал.Раздал цялото си богатство по равно на народа и научил що е милост.

Така се родили ангелите.
Legacy hit count
1046
Legacy blog alias
3957
Legacy friendly alias
От-къде-идват-ангелите--приказка-
Литература

Comments7

entusiast
entusiast преди 20 години и 4 месеца

Хубава приказка за деца. Наистина ми хареса.

Ако беше за вьзрастни трябва да завършва така според реалността:

И народът пил и ял тридесет и три лета и тридесет и три зими и накрая всички измрели. Някои измрели от препиване, други от преяждане, а останалите се изклали. Тогава на младият крал му израстнали черни крила и от той бил назначен от дявола да прибира душите на пияните. Муа-хахахахах-ха-ха!Yell

Janichka
Janichka преди 20 години и 4 месеца
Eнтусиаст, много реална тая твой край :))
Булке, страхотна приказка ...
Eowyn
Eowyn преди 20 години и 4 месеца
Тя е за деца, ЕнтусиастLaughing Искам да имам книга с мои приказки, които да чета на децата си. Само че засега имам 3 приказки и нито едно дете...А трябва да са поне 8...приказките, не децата!
Serenity
Serenity преди 20 години и 4 месеца

Красива е.
Мисля , че бъдещите ти деца са големи късметлии :) Гуш от мен.

Shogun
Shogun преди 20 години и 4 месеца

Издирих още една от трите приказки. Значи една ми се губи - има ли я в блога?

Приказките са много красиви!

На мен все пак ми се струват приказки за възрастни... или поне за порастнали деца. (За сравнение - приказките на Оскар Уайлд). Прекалено са тъжни. В стила на Вилхелм Хауф би трябвало поне майката на Слънчевото момче да разбере, че синът й ще е по-щастлив другаде... а крилатата принцесата непременно трябва да се съживи от сълзите на брат си. (Това не е пошъл холивудски маниер за хепи енд, а стар похват на разказвачите, ако децата са малки).

Eowyn
Eowyn преди 20 години и 4 месеца
Шогун, тя се съживява ;) Във втората приказка, която ме е измързяло да набера, а и още не е съвсем изгладена, но скоро ще я видите и нея - всъщност именно тя е третата приказка :)
Calathea
Calathea преди 16 години и 6 месеца

Прекрасна е, Ео!

Поздравления и много творчески успехи!