Напоследък ни подлудиха с тая цифровизация... Не бе, не с оная "цифровизация"-тя си тече вече 23 години тихо и спокойно, за да не събуди прокуратурата и несменяемите до Края на света съдии и никога не е спирала, а с другата - на телевизорите.

Та, какво мислите ще се случи на 01.09.2013г. в любимото ни Отечество?

Това е само един възможен сценарий, за който се предполага, че към момента съм предсказал само аз. Спокойно, ако някой до тогава открие в предсказанията на маите или на Нострадамус нещо от тоя род, обещавам, че няма да се разсърдя и ще им отстъпя авторството.

Ето го и Предсказанието МИ:

Някъде, в една далечна галактика, на 1 септември 2013 година...

Дядо Пройчо от китното балканско селце Хлъзничехъл ще стане още в ранни зори– към пет, пет и половина, примерно.

Ще хвърли набързо малко жито на кокошките.

Ще събере 2-3 яйца от полога.

Ще забърка и ще сипе сутрешната дажба на Гошо, респективно – нареченото на някой политически лидер домашно прасе.

После по инерция ще пусне телевизора - 15 годишен „SANYO” за да гледа повторението на „Господари на ефира”.

Но ще остане мноооого изненадан.

Като предсказвам, че ще е мнооого изненадан, имам предвид ей такива ОООООО-та, и то поне толкова, колкото се събират в един Gooooooooooooooooogle, минимум.

Дядо Пройчо ще натисне бутон 1 на дистанционното и там, където ще очаква да види благите образи на водещите от сутрешния блок на БНТ... ще го посрещне един свеж, но за сметка на това - непрекъснат рекламен блок. Едни весели засмени момчета ще си предават ръчно свита цигарка един на друг, ще дръпват дълбоко от нея, а после, усмихнати ще я предават в кръг на следващия… На заден фон, леко, спокойно и напевно младежки глас ще обяснява на драгия зрител, как само днес от WeedsTV му се дава уникалната възможност да закупи не една, не две, а цели три опаковки от най-качествената тревица, расла по нашите земи. Към която, ако се обади до половин час на посочения телефон ще получи гратис и 100 грама дизайнерски чай.

На мястото на Нова ТВ ще има WTF, по която неуспелият да влезе в парламента Яне Янев, ще чете денонощно речи от избраните си съчинения „Как преборих Октопода от А до дабъл Ю”.

 Вместо ТВ7 на следващия канал ще се мъдри логото CSI. По него целодневно ще се излъчва реалити шоуто „От местопрестъплението: София”, където скрити камери в парламента, заведенията наоколо и министерствата ще показват вземането на подкупи в реално време. Ако Дядо Пройчо не заспи до 22 часа, по същия канал ще може да проследи номинации за изхвърляне (или „отзоваване” съгласно евентуално вече приетите промени в законите) на депутата, министъра и служителя, получил най-много гласове за деня.

……………

Злите езици говорят, че докато тълпите на протестите блокирали кръстовищата и искали разни невъзможни неща от хората във властта, които от своя страна никога не биха им ги дали, разни странни субекти обикаляли телевизиите и подписвали договори за изкупуване на аналоговата техника за жълти стотинки, като електронни отпадъци.

Ето на това му викам маркетинг и цифровизация, брат – да гушнеш един необятен пазар почти безплатно.

И през септември да бъде, май…някъде в една далечна галактика...

ПРИКАЗКИ ЗА ШАХМАТНАТА ДЪСКА

Част I

„Първа теория за относителността на Света, Шахмата и всичко останало”

Имало едно време една пешка – нека да я наречем Пешо.

Тя се родила в бедно семейство на прости пешки – работници и получила нормално за една проста пешка образование, въпреки, че все още не била дошла Демокрацията, която както някои пешки разправяли под сурдинка, давала равни възможности за старт на всички в живота.

Когато се чуло, че е дошла Демокрацията, всички – от простите пешки, до конете, офицерите, та чак и топовете мислели, че наистина е дошла Демокрацията.

Всъщност, както се оказало 18-19 години по-късно, това не било точно Демокрацията, а Демо-Крадцията – далечната и презряна братовчедка на Демокрацията и много близка приятелка на Анархията и Беззаконието.

Но това е друга приказка…

Та, когато дошла Демо-Крадцията, пешката вече била пешка - младши научен сътрудник в Академията на Шахматните науки.

Още преди това обаче, докато се трудела над никому ненужни изследвания в Н-ската Изследователска лаборатория към Н-ския Завод за производство на шахматни дъски по безотпадни технонологии, пешката си имала хоби – измисляла си теории.

И веднъж, както се била замислила дълбоко,/доколкото една пешка може да мисли изобщо, камо ли пък дълбоко, защото дълбокото замисляне не е свойствено за обикновените пешки/ тя съчинила следната теория, /която по-късно щяла да бъде наречена „Първа теория за относителността на Света, Шахмата и всичко останало”/, която гласяла:
„Светът на пешките не е само една шахматна дъска.

Съществува безкрайно множество шахматни дъски, които образуват една кръгла шахматна дъска.

Но никой не знае кой е цар и кой е обикновена пешка на тази голяма шахматна дъска, защото всичко е толкова относително, че...”

Сигурно тази теория ще ви се стори някак незавършена, но това е така, защото точно на това място процесът на дълбоко замисляне на пешката Пешо внезапно прекъснал, поради факта, че токът в лабораторията внезапно спрял и Пешо без много-много да се замисля произнесъл една фраза по адрес на едни пешки, която никак не става за завършек на Първата теория за относителността на Света, Шахмата и всичко останало.

Или поне аз така си мислех преди 18-19 години…

Част 2

Събуди се от рева на сирената.
Сънят избяга от съзнанието му в секундата, в която отвори очи и видя мигащата червена лампа над вратата на спалното помещение.
Следващите 5 минути минаха като по учебник - за няколко секунди навлече униформата.
След това - на бегом до оръжейната, защитната жилетка, каската, пълнителите, ножа, автоматичната пушка, приставката за изстрелване и няколко гранати, пакета за оцеляване.
Бегом на плаца, влизане в самолета, закопчаване и проверка на парашута.
Както при всяко учебно занятие на морската пехота.

Само че това не беше учение...
Всички го разбраха, когато секунди след излитането лейтенантът събра в платнена торбичка плочките с имената и личния им номер и след това ги предаде на единия от пилотите.
В моментът, в който му подаде своите, сержант Стенли Блекмор от морската пехота на САЩ престана да съществува - поне докато /и ако/ се завърнеше жив от мисията...
Докато летяха към условна точка 1, лейтенантът им разясни целта на мисията - код 666.
Пълно изтребление на живата сила и унищожение на инфраструктурата.  
Място на срещата след мисията - условна точка 2, откъдето ще ги приберат хеликоптерите - показа им я на една от картите, които им раздаде.
Среща - след три часа...
След това им каза едно име - Рикардо Педроза и името на една страна - Колумбия.
И подаде на всеки един от сержантите допълнително оръжие - приличаше на обикновено "Узи", но някакси по-масивно и издължено в задната част - така, че обхващаше цялата ръка до лакътя.
Лейтенантът ги инструктира с няколко думи - свръх строго секретно, първо изпитание в реален бой, ефективен обсег - 400 ярда, не се нуждае от презареждане, самоунищожава се 10 секунди след натискане на скрития в една от ръкохватките бутон.
Полетът продължаваше по план, докато навлязоха в силна буря.
Самолетът започна да се тресе, сякаш всеки момент щеше да се разпадне и пилотите трудно удържаха управлението.
Няколко минути по-късно една силна светкавица удари лявото крило на самолета и двигателят избухна в пламъци. Сигналната лампа, която показваше, че са над мястото за мисията започна да свети, а задния панел на самолета се отвори и всички се втурнаха натам.
След скокът крясъците на лейтенанта и воят на единствения останал изправен самолетен двигател останаха някъде високо горе...
Тъмните гъсти облаците наоколо и поривите на бурята не даваха никаква видимост след скока, а дишането беше невероятно трудно.
Някакъв взрив отгоре на около половин миля от лявата му страна и горящите отломки, които видя секунди по-късно известиха края на повредения самолет.
Висотомерът на ръката му отчиташе някаква странна височина, но поне парашутът се отвори безпроблемно...
Падането надолу в тъмната бездна продължи още не повече от минута, а приземяването сред някаква странна гъста гора не беше от най-прецизните.
Сержантът се освободи от парашута за секунди и се опита да се ориентира в обстановката.
Дъждът беше престанал като отсечен от нож, но за сметка на това тъмнината наоколо не би могла да бъде разсечена и с меч.
Усети дъха на тревата наоколо, уханието на смола и нещо друго, което му напомни тамян ...
Първите изстрели и няколкото взрива, които чу недалеч пред себе си накараха кръвта му да закипи.
Стисна здраво автоматичната пушка, вкара една граната в приставката за изстрелване, опря приклада на рамото си и се втурна напред към сражението.
....
Малко по-късно патроните му свършиха, гранатите - също, а в далечината пред него все още отвреме-навреме проехтяваха изстрели.
Странно - тези, по които стреляше изчезваха, докато ги приближи - сякаш телата им се разтваряха в мрака и се сливаха с тревите и дърветата наоколо.
Нещо наистина не беше наред...
С периферното си зрение забеляза движение - някой се подаде крадешком иззад едно дърво на петнайсетина крачки и нещо ужили дясното му рамо. Почувства как кръвта затопли ръкава му, но раната беше само повърхностна и не беше опасна.

Електрическия /или какъвто е там/ заряд, който изстреля секунда по-късно унищожи противника, а стволът на дървото, зад което се криеше се превърна в куп димящи въглени.
Новото оръжие, здраво закрепено за ръката му действаше перфектно...
Сержантът продължаваше напред - дори, когато престана да чува изстрелите от оръжията на другите пехотинци.
Инстинктът му на убиец, трениран упорито толкова години действаше безотказно.
Изведнъж се озова в края на гората. 
Зората изпращаше плахо първите слънчеви лъчи на разузнаване над хоризонта.
Блекмор огледа за секунди поляната и приведен продължи напред, като държеше в готовност оръжието.
Подмина някакво овъглено дърво, до което още помръдваше в конвулсии опашката на едра тропическа змия, останала след изстрел на "електромета".
Едно прошумоляване отдясно, рязко обръщане и изстрел... Съзнанието на войника запечата някакъв старец, облечен в бяла роба с вдигната ръка, който се разтопи в електрическия разряд, изстрелян от сержанта.
Сори, дядка - не взимаме пленници, помисли си Блекмор - не и в Колумбия...
Зад гърба му остана огромна врата от ковано желязо, украсена с причудливи животински и растителни орнаменти, разбита в едната си част от взрив.
На върха й се полюшваше от вятъра изкривена табела с обгорен надпис, от който се четеше само първата буква.
Премина без проблеми изпречилата се по-нататък река  с изоставена на брега лодка. От дрипавия лодкар не беше останало много след нечий изстрел...
Продължи напред, докато се озова пред нещо, приличащо на вход към бункер.
Предпазливо влезе във входа и се озова пред някакъв асансьор.
Натисна бутона, който отвори вратата и отпусна оръжието, когато се увери, че кабината е празна.
Влезе и натисна единствения бутон, върху който имаше гравирана стрелка, сочеща надолу.
Странно... Явно имаше друг изход - отдолу.
Асансьорът се понесе надолу с бясна скорост. Почувства се така, сякаш някой стисна в менгеме съдържанието на стомаха му...
Изгуби представа за времето и благодари на Бога, когато кабината забави скоростта си и после внезапно спря, а вратите се отвориха със скърцане.
Това, което видя навън надниквайки за секунда никак не му хареса.
Върна се назад в кабината, а сърцето му биеше сякаш всеки момент ще се пръсне на хиляди парченца.
Изведнъж съзнанието му навърза събитията от последните часове - мисията, висотомера, странните създания, разтапяни от изстелите на новото оръжие, овъгленото дърво и опашката на змията, старецът с вдигната ръка, разбитата желязна врата, обгорения надпис и първата буква Е...
Сълзите, бликнали от очите на безмилостния боец направиха чисти вадички по изцапаните му с мръсотия и барутен нагар бузи.
Прости ми, Господи!- промълви сержант Стенли Блекмор.
После стисна зъби, хвана още по-здраво оръжието и натисна отново стрелката, която сочеше надолу.
Знаеше, че вече е мъртъв.
Но имаше да разчиства някои сметки...
В Ада!

Наистина - пътуването към теб не беше лесно.

Трябваше да минат няколко месеца, докато стане възможно второто ми пътуване.

Няколко дни по-късно ти ме видя за първи път...

Не мога да забравя как ме докосваше, как ме галеше...

И ставаше все по-хубаво - с всеки изминал ден, в който бяхме заедно...

Ти си друг - топъл, жив, пращящ от енергия...

Обожавам моментите, в които ме галиш...

Топлината ти се влива в мен...

Обожавам моментите, в които танцуваме заедно.

Ръцете ти...

С тези ръце можеш да ме накараш да стена, да плача, да вия, да крещя от радост...

Невероятни са миговете, когато телата ни се докосват, когато чувствам топлината на тялотото ти, когато горещи капчици пот падат върху мен, когато немирната ти коса ме погали...

Не можеш без мен, както и аз без теб!

Но ние с теб знаем друго - аз съм Твоята китара, Страннико!