Много интересни събития се понасъбраха в наситения ни предимно с работа живот, и направо взех, та се позадъхах, докато ги опиша и трите... Съжалявам, исках да оставя най-развълнувалото ни събитие за десерт.
Вечерта преди потеглянето ни за Санта Фе, в прогимназията на Калоян се състоя поредната „Вечер на Националностите”, организирана от преподавателите по английски като втори език – те самоотвержено обучават всички иностранни ученици от 6, 7 и 8 клас, на които се полага да учат за метонимии и синекдохи, да пишат преразкази и есета на английски в отделен час от американо-родените си съученици: часът по ESL (English as a Second Languagе).
Класът на седмокласниците, в който учи синът ни, включва много, много мексиканци, плюс околните им съседчета от Панама, Пуерто Рико (чудехме се, това пък дете, как така не му е майчин език английския, при положение, че Пуерто Рико се счита почти за щат тук и скоро пак имаше референдум да се присъединят ли те, аджеба, към САЩ – но не, те гордо гласуваха отрицателно), както и от Филипините, Корея, Виетнам, Китай, плюс швейцарска колумбийка (или обратното), рускиня, украинка и нашето родно българче... Общо 15-тина деца, а като прибавим и мощната агитка на 6-класниците и 8-класниците – можете да си представите колко родители, учители, училищно ръководство и приятели се събраха вечерта в училищния стол на тържеството – приблизително около 200 души.
Нашият единствен гостенин беше приятелят на Калоян, Джъстин – местен 12-годишен шоколадов момък, роден в Германия (майка руса германка, и татко много черен американски военен), който беше трогателно-възпитан за 12-годишен: дойде изключително добре облечен с костюм на фини райета, яде донесените от нас български гозби (пълнени чушки, баница и локум), хвали ги, благодари ни за вниманието, че сме го поканили, и, като капак, дори снима на клипче Калоян, по време на презентацията му. Бяхме изненадани от доброто възпитание, което този ‘dude’ прояви... Браво, Dude!
Тържеството имаше огромна "шведска" маса, на която всяко идващо семейство оставяше приготвена от тях типична национална гозба. Масата беше дълга, но държа да кажа, че всички гозби бяха унищожени за половин час. И бяха много вкусни. Нашите гозби бяха единствените с надпис - името на гозбата, националността и съставките й (в случай на алергии към нещо), за което получихме многократни похвали... Така всички разбраха кой е "тъпкал" тези прекрасни пълнени чушки по старинен Бг обичай..
Ох, не мога да се сдържа да ви напомня онзи стар виц за пълнените чушки. „Една посетителка в ресторант се оплакала на сервитьора, че в кюфтето й има косъм... ‘Извинете, но готвачът ни, е еднорък и оформя кюфтетата на гърдите си!’, извинил се сервитьора. ‘Вие добре, че не сте си поръчали от пълнените чушки, да знаете тях как ги пълни...”
Е, нашите пълнени чушки бяха натъпкани от майстор-готвача ни с двете му налични ръце, без да прибягва до помощни части от тялото си. Но чушките бяха общо 19, хубави месести зелени камби, защото тук няма от капиите/сивриите за пълнене, поне не в нашия край...., а да не ви разказвам за количеството ориз, кайма и подправки, омесени за пълнежа. Все едно бяхме в кухнята на ресторант. Цял ден готвене....
После последва и приготвянето на 2 вида Бг баница – една с хоризонтално редени кори и една вита (на пурички). Добавих и Бг локум, от всякакъв вид (като си помогнах и леко с хърватски локум, с орехчета, ама то тук кой ти разбира, че не е бил наш). Мдааааа, общо бяха 4 големи блюда плюс едно малко, с локумчето. "Отсрамихме се пред чуденците"..., ако трябва да перифразирам откъс от известен наш филм.
След като всички гости седнаха в залата (която е всъщност стола на училището) по масите си, госпожата-водеща обяви „откриването на шведската маса” и всички се наредиха в стройни редици от по 4-5 души. Дори малките деца не пререждаха, удивителен ред и спокойствие. За който – каквото остане. И се смеят, и си приказват, няма нерви...
Излишно е да ви казвам, че ние се постарахме да опитаме изцяло от чуждоземната храна - от мексиканските ястия плюс едно най-любимо китайско. Много ни беше яд, че другите готвачи не си бяха сложили етикетчета, да знаеш кое точно е мексиканско, кое панамско, кое пуерториканско..., сигурно има разлика между тях, а ние несправедливо ги обобщихме като „мексикански” – все едно някой да каже, че задължително Бг кухня и сръбската такава са досущ еднакви.
Искахме да се обучим, но при липсваща информация - просто си го изядохме в неведение ... Траяна много високо оцени тортия-чипсовете (tortilla chip) на мексиканските приятели, с разни сосове за потапяне/намазване отгоре, а Калоян наблегна на лютивите корейски и китайски ястия, за да не хапне нищичко от страните на девойките, които го ухажват, и така да ги наведе на лъжлива следа.... А, както казах, възпитаното ни гостенче Джъстин се отдаде на българско меню - пълнени чушки, баничка и локумче...
Иначе, тук момченцата са много ящни, макар някои много слабички, а други силно закръглени, но както знаете от предишни мои разкази, мама у дома не готви, а само поръчва пица и китайско. И те, милите, като видят готвена храна, не й прощават. И я оценяват, или поне така ни казват. Но родителите, които са ни гостували, в много малка част ядат готвено като неопорочените си деца, защото отдавна са привикнали да живеят само на пица и пържоли, и това е единственото им препитание, плюс китайска и мексиканска кухня. Нищо друго. Nada mas.
Пробвахме да захраним местни родители например със спагетите на Жорко, които всички в БГ, както и местните деца тук, ценят високо. Пробвахме и с пиле, готвено с бира и гъби... Не. Не можаха да преглътнат. И двете вечери завършиха с по няколко доставени 70-сантиметрови пици-кашкавалки (без други смеси отгоре, че все някой кретен е алергичен към нещо си или не го долюбва)...
Та, затова и не очаквахме някой откровено да оцени пълнените ни чушки. Но явно мултинационалната аудитория , в 90%-те си процента испано-говоряща, наистина има други корени, наистина подчертано неамерикански, защото не само ядоха, но и хвалиха....И всички опитаха от всичко на предългата маса, и много малко чинии се изхвърлиха с останало някакво съдържание в тях...
След като най-после „тръбата изсвири край на яденето" - всички гости чинно изхвърлиха хартиените чинии в огромните контейнери, поставени за целта и, храносмилайки, се приготвиха за слушане и гледане – е, вече същинската част можеше да започне....
Програмата включваше общо дузина презентации на ученици от 6, 7 и 8 клас на класа по ESL, като всеки трябваше да представи по нещо от страната си – знамето, химна й, нещо за историята й, танц или песен... Да не остане държава неспомената! Голямата презентация беше запазена за страната на Калоян Атанасов. Сещате се коя е държавата му, нали? Ох, още не мога да се възстановя от напрежението, че май 10-те минути, които беше подготвил, се оказаха доста дълги и предълги, но пък публиката май наистина за първи път слушаше в подробности информация за България, така че хак им беше!
Първо, публиката стана на крака и сложи ръка на сърцето за родния щатски химн. Всички пяха текста, май само без нас с другия блогер тук, защото нещо не ни идва отвътре още (да не говорим за текста, който не сме си научили). За наша почуда, седмокласникът ни пя, и то с думи!, и с разбиране и с ръка на сърцето, нали го облъчват ежедневно в школото... Не знае човек, да се плаши ли, да се радва ли, какво да си мисли.... И дъщеричката положи ръка в сърдечната област и припяваше на доста от думите думи. Не знам дали съм писала за това досега, но всеки учебен ден започва с въвеждане на знамето в класната стая и рецитация на Pledge of Allegiance (to the flag of the USA) – т.е. клетвата пред знамето. За тях двамата, нито клетвата, нито химнът крият тайни. Не че за нас крият, но им се опъваме още...
После изслушахме всички подготвени химнове – на Мексико, Филипините и на Пуерто Рико (последният наистина приличаше на салса танц – без да се бъзикам с това - още в първите тонове си казахме „пачанга!”, а един суров мургавел ни изгледа заплашитено...)
После започнаха презентациите от учениците – #1 беше представяне на текста и после изпълнение от трима ученика на химна на Филипините “Bayang Magiliw”, който нямаше много общо с изслушания от нас на крака такъв, но какво значение има? Изпълнителите бяха трогателни.
На голяма част от ESL учениците английският малко им куца, което си е нормално, нали си говорят у дома на друг език – но това, което доста ни изненада беше, че една голяма част от децата се представиха не само като Mexican, да речем, а като Mexican-American, което значи че детето е родено тук, или вече е доживяло да хване заветния местен паспорт... А пък говори езика странно - като Салма Хайек (мексиканка) или като Пенелопи Крус (чиста испанка), но все с онзи същия акцент...
По този повод, имам любима реклама на L’Oreal “The color I get is the color I want”, където думата color се произнася от Пенелопи точно както се пише „ко-лор”, с меко ‘л’, никакъв опит да изкара англоподобен звук, обичам я!!
После излезе презентатор #2 – Ивон Алисея, хубаво чернокосо момиче (а, иначе светлокосите ученици по ESL са единствено Альона из России, Мария от Украйна, швейцарската колумбийка Селин, която явно прилича на татето-швейцарец, и нашият светлокестеняв художник – всички други са много тъмнокоси, с мустачета и много колоритни на вид).... Та, нежната Ивон много свенливо ни изпя игривия пуерторикански химн. Публиката много я хареса, макар, че едвам я чувахме.
Е, изпълнение #3 беше стрррррахотна! Мацката се казваше Норимар Неварес (произнесено Нори’мАр), и преди да стъпи на сцената, наистина бях убедена, че е учителка, понеже прилича на многогодишна, особено с тежкия грим и колоритния си тоалет (на нас с Жорката ни напомняше на една героиня от отдавнашния бразилски сериал „Изаура” – на Женоария). Обаче, Норимар се оказа много кръшна за набитата си физика и ни друсна страхотен танц с заголвания на бедра. Много смело момиче! Онази предишната беше като капчица, тъничка и хубава, а почти се задави от срам... А тая, силна, здрава и свирепа, дори хвърляше „белтъци” към хилещите се на вихрения й танц съученици. Калоян после ни каза, че тя и в клас си била все такава бойна...
Изпълнение #4 беше на стихове, писани от ученици за техните учители... Браво, всички имат чувство за хумор! И учители, и ученици! Авторите имаха звучните имена Никка Биндехо, Бианка Сесенас, Сам Ернадес, Леонардо Асевес и Кевин Мартинес. Оле!
Сега, внимание – ние имахме голям личен интерес към презентация #5, на тема „Символични азиатски животни” (дракон, тигър и пеперуда), представена от Андрю О (Кореа), Кевин Ву (Виетнам) и Диана Алкантар (Китай-Мексико-Филипините-Италия, по една четвъртинка отвсякъде, в случая - от името на Китай...). Какво общо имахме ние ли с тях ли? Ами надписът в разпечатаната за всички програма, информиращ публиката: „Автор на картината: Калоян Атанасов”. Картината на горепосочените животни, нарисувана на голям бял картон....
Всички родители бяха впечатлени от картината и не вярваха, че Калоян я е рисувал. Ние пък вярвахме и се кефехме видимо. Дори една майка ме попита „всички ли в България рисуват така?” – да, казах, "това е като кубинците и пурите, като вас, мексиканците и танците, разбирате, нали"? Тя каза, "о, колко прекрасно" и че искала да посети БГ, да се наслаждава на картини! Само така, амига!
И, така неусетно в песни и пляски, дойде и нашият ред – презентация #6 беше на представителят на БГ – Калоян, известен в училището като Kal …. Той с английският е добре, но четеше много бързо, защото и той доста се стъписа от голямата публика, и най-вече от голямото си многоминутно представяне и мисълта как ще досади на слушащите.
Публиката хабер си нямаше, че ще е дълго, и учтиво се втренчи в хубавия плакат за България, който Калоян беше приготвил – на платно за картина (50х70 см, боядисано в златен цвят), с принтирани цветни снимки и оригинални картички от различни забележителности на страната, на фона на очертанията на България.
Е, още в първите секунди, падна и информацията, че презентаторът е кръстен на българския цар Калоян, царувал през ...20-ти век, но, простено да му е на стесняващия се, все пак бе добре, че не каза Цар Кал! Е,другото беше добре, но дъъъълго, дъъъълго. Много търпеливи хора.... Мучас грасиас на публиката!
Изненада ги историята за българската азбука (май руското семейство нещо не се съгласи, защото те знаят, че тъкмо Русия е дала кирилицата на света...., но беше добре че нямаше македонци, че можеше и да постреляме в залата...), както и списъка на известните люде от Бг произход – Стоичков, окей, ама как така Джон Атанасов (че пък и със същото фамилно име, оу?), нима и той с жилка от Бългериа? И ски курорти, успоредно с морски курорти? О, муй биен! Браво, Бульга’рИя! Амигос!
Презентация #7 беше уникално изпълнение – песента „Только ты один”, на нашата руска приятелка Альона Дехтярьова от Хабаровск (само си представете как го произнася учителката й – Алиина Дектироува е най-близкото, до което могат да стигнат).
Альона имаше дълга руска червена носия и най-кристалния глас, който сме чували. Тръпки ни побиха! Сестра й Аня (или Аниа, спред бледоликите) й акомпанираше на йониката. Страхотни деца, гордост за родителите си! Освен семейството й и съученичката й Мария (украинка, осиновена на 9 години от американско семейство и още тъгуваща болезнено за по-големите си сестра и брат някъде из украински домове), само ние разбирахме какво пее Альона. Кеф!
След края на вечерта отидох да й кажа, че е „Молодец!” и да я похваля на майка й на руски, а майката се разплака горко, че чува родна реч от неруска уста, и скрепихме със сълзи новия пакт за руско-българска дружба в Колорадо Спрингс.
Изпълнение #8 беше представяне на мотото на Италия (не го разбрахме какво точно значеше това...), представено от Диана Алкантар, помните я: китайка-филипинка-мексиканка-италианка, и от Бианка Сесенас, и тя италиано-мексиканка – абе, на вид хич не им личеше италианството, но явно и двете имат праотец от Тоскана, и затова тъкмо те ни представиха своята половин- или четвърт-родина: Италия.
Изпълнение #9 беше представяне на Швейцария и нейните храни и продукти, и на Колумбия и нейните продукти (хм, представиха само кафето, а за онзи, другия продукт, на картелите, премълчаха децата...) от двете сестри Селин и Одри, които са швейцарски колумбийки (вече обясних: тате от Швейцария, мама от Колумбия), но те и двете светлички, на тате момиченца...
Изпълнение #10 беше салса-танц, с името „Cumbia Dance” – не знаем какъв е точно, ако не е салса, извинявам се за заблудата, но така ни звучеше и изглеждаше – изпълниха го брат и сестра Артуро и Беатрис Барсенас.
После (# 11) двама свенливи и сричащи сладури, не знам дали имат роднинска връзка, но тя май не искаше да има нищо общо с кавалера си – Сам Ернандес и Фернанда Ернандес ни представиха мексиканския флаг. Странното беше, че освен обявеният помощник Рафаел Мартинез, на сцената се изтупа и още един момък-анонимус, който май говореше „инглес” най-добре от групата, ама така и не го разбрахме кой беше. Нада инфомаси’Он!
Сега да си дойдем на думата: изпълнение #12 made the night! Страшно колоритните две моми-осмокласнички Жаклин Монтелонго и Моника Галван разкършиха тела в два традиционни мексикански танца, облечени в типичните рокли с широки фусти на волани, а под фустите с - гащички в същия цвят, с дантелка отдолу, абе, гледали сме ги по каубойските филми тия носии. Страшни! Гримирани до страховитост, с безброй панделки, вплетени в косите, и артистични и кръшни! Ай-ай-ай-яяяяй, подвикваше каката с жълтата рокля! И въртеше фустата си нависоко. Голям смях, големи ръкопляскания, направо пощуряха фамилиите им, не ги пускат да слязат от сцената.... Вива, Мехико!
Накрая, едва-усмирената публика кротко изслуша финала на програмата (#13) – специално избраните от госпожите три съчинения по темата “Heroes” – трогателно мили съчинения на трима ученика: две мексикански момичета, Оралия и Алин, и на едно българско момче – май се сещате кое е. И трите бяха за това как техните герои всъщност са техните родители. Тук имаше три маси с отчетливо ревящи майки – две украсени с мексиканския флаг и една с нашето триколоьорче. Приятелят Джъстин после каза, че Кал направо го просълзил с това съчинение (точна формулировка бе: „You almost made mе cry, dude!”)
Край, край! Джъстин окончателно ни спечели во веки веков – тук спането у приятели е много популярно и Джъстин си окопа сламата у дома за вечни времена .... Само не искам да мирише вътре на марихуана много, момчета!
Завършекът на вечерта бяха едни безкрайни снимки на цялата агитка, и балони, и смях, и благодарности от публиката, и върволица родители, чинно чакащи да благодарят на децата, които са ги впечатлили, и любезности да разменят всички, а я и по-русскому говорила, с което май дала лъжливи надежди на влюбени девочки...
Да разясня: всички бели и светлокоси девойки в ESL класа (рускинята, украинката, и швейцарската същност на швейцарката-колумбийка) са отчаяно влюбени в Калоян, който, обаче трепти на други, явно не толкова светлокоси честоти... И затова, ему не хотелось мать да говори по-русскому, защото съвсем ще захлътнат девочките. Обаче мать неудержимая, ей хотелось говорит (ако съм го и написала правилно, ще се отстрелям направо!)....
Такива работи сe случиха на вечерта на националностите. Много трогателно беше – всеки, който е бил на подобни тържества на деца, или пък ги е организирал като преподавател, може да ви каже колко са чудесни. Децата са толкова естествени и искрени! А и понеже тук в Америка цинизмът е на по-ниско ниво, отколкото в Бг, някак си изглеждат съвсем подозрително естествени. В България, например, трудно можеш да накараш пищна 12-13 годишна девойка да разтресе телеса в пачанга, защото съучениците ще я замерят с обелки – тук, обаче, всички й се радваха чистосърдечно, а който се е смял, си е за негова сметка...
Когато после в колата коментирахме събитието, ние с Жорко се старахме да бъдем премерени и определено възторжени, защото Калоян и Джъстин бяха много позитивно настроени към видяното. Аз единствено се изпуснах, че Норимар ми е заприличала отначало на учителка, но те и двамата ми казаха „защо така говориш, ученичка си е, заради грима си решила така...”
Браво, добре е така, позитивната! Може и мать все някога да стане голяма, и да заприлича и тя на детите си – позитивна и порастнала...
Дано снимките ви харесат! Пожелавам, в тази връзка, повече позитивност на всички!
* * *
И накрая, моля позитивно да простите едно известно позагубване на нишката в последната третина на съчинението ми, но .... избягахме за два часа с Жорката да гледаме новият Джеймс Бонд (това е друга тема, но ние сме любители на филмите с Бонд, и този ни допадна мнооого, браво и на Дейниъл Крейг), та леко бях отклонена от смисления си словоред...
Peace!
Comments29
Освен, ако не си купил жилището с цел отдаване под наем, или препродажба. Ако решиш да си купиш жилище просто за да живееш в него...
Авторът даже е наблюдател на "прибиране" на жилища, купени с ипотечен кредит...
А за търсенето, Румен, айде да не си говорим глупости. В цял свят се знае, че цената на едно жилище е приблизително 17 годишен доход от наем - т.е. при мен требе да е 122 400 лева, т.е. 63 000 евро /приблизително/, знайш ли кога ще ми го продадат за толкова - точно никога. Освен това, дори и да ми го продадат за толкова, идеята да кихна на банката /пак най-ниския лихвен %/ 133 252 евро за тридесет години (теглил съм 50000 евро, останалите 13 съм ги извадил - щото е условие на банката). Та връщам на банката - 370евро месечно. Което пак е повече от наема ми, който е в размер на 300 евро. Упс, ква стана тя? И честно казано, ако имам 100 000 евро, последното нещо, в което бих ги инвестирал е покупката на жилище, в което да живея. Най-малкото щото си спестявам годишни данъци и такси битови отпадъци. И куп такси по прехвърлянето на имота - данък 2,5%, такса на брокера, такса на нотариуса... 10000 отидоха на кино. А колко щях да изкарам ако ги вложа дори само на един кирлив депозит с годишна лихва 6 %. Да не говорим, че мога да си направя собствен бизнес с тези пари, или да купя акции/облигации. Да има риск да ги загубя, но доходът е правопропорционален на риска, тъй, че всеки инвеститор си преценява къде и колко да инвестира.
А ти - купувай си имоти.
Апропо - ако купя един имот и го отдам под наем - доходността в най-добрия случай е 5%, което е далеч от най-ниските лихви по депозит /банков/. И най-важното парите са гарантирани в банката, още по-важното не се разправям с наематели /които да рушат/, не плащам данъци. Лихвите по банковите сметки на физ лица са необлагаеми, но наемът Е облагаем.
Апропо, дано некой умник вземе и прочете следните ми мисли:
В големите градове, съвсем брутално, брокерите действат така, че да повишават изкуствено търсенето. Като обявяват, че "жилищата от току що построената кооперация са продадени, с изключение на 1-2". Друг път, има толкова незаселени блокове, построени... И некупени... и все още собственост на строителя... Егати.. Ма за да се вдигат цените...
ПП Въпреки, че в България всичко може... и то най-нелогичните неща винаги се случват...Живеенето под наем може да е икономически обосновано , но жилището под наем не е ДОМ ,
За мен сигурността е много важно нещо. Независимостта също. Искам да имам сигурност, че покривът над главата ми е мой и е толкова здрав, колкото аз съм си го направила. И не завися от капризите на някого. Моят дом е моята крепост - колкото и да е изтъркано. Това е мястото, което ме кара да се чувствам удобно, което ми дава необходимата сигурност, защитеност и независимост, за да бъда спокойно себе си във всеки смисъл на думата. Ако това място не е мое - цялата сигурност отива на кино, ако ме разбираш. Но това си е мое мнение - много е възможно за теб нещата да стоят различно.
В случай на публична продан по реда на ГПК - продажба на ипотекирани имоти - банката продава на цена, която да я удовлетвори. И примерно, ако цената на жилището е 100 хил евро, а банката има да взима от теб само 30 хил евро, като нищо ще го продаде за 50 хил евро/и обикновено купувач е чиляк на банката или частния съдия изпълнител, който продава жилището/... и тогава си с бръкнат в устата пръст.
Тъй, че при ипотекирано жилище - пак нямаш сигурност. Даже по-зле - мизеруваш 30 години, за да казваш, че живееш в жилище, което притежаваш под условие...?!??!?
А това с вноските - ти и да имаш желанието, като попаднеш във финансовата криза от 2025 година, дето е подобно на Голямата депресия ... и язък ти за мизеруването в продължение на 15 години.
Аз съм хазяин от 3 години. И договорът ми за 5 години е вписан. Отне по-малко от час. Беше важно за спокойствието на наемателя, който използва партерното ми жилище за офис. Спокойствието на наемателя е мноооого пряко свързано със спокойствието на хазяина и си заслужава цената.
ПП. Получавам наем какъвто е в договора и си плащам данъците върху този доход. Което също мисля има значение, за да решиш дали вписваш договор за наем. Не е точно въпрос на ентусиазъм. май ;-))))
И освен това, хазяинът пък е сигурен, че:
1. Може по-лесно да си прибере парите - вкл чрез съдия изпълнител
2. че има наемател, сериозен, който няма да се изнесе утре, а ще остане дългосрочно.
Бе изобщо, когато хазяинът си има такъв наемател, не мисля, че има какво да го притеснява. Това вписване по принцип би трябвало да устрои и двете страни.
А актуализация на наема, може да бъде заложена и в първия договор. Например всяка година да се покачва наема в размер на обявената инфлация. Или в размер на 10%, или на 5%. Воля на страните.
Но считам, че един хазяин, който не е готов да впише такъв договор, няма да ме спечели. Това значи, че той е от онези, дето прибират депозитите, после те гонят и не ти връщат депозита, дори всичко да ти е наред /демек да си си платил сметките, да не си трошил и т.н./
Ако пък е готов да шмекерува... е, тогава няма да се съгласи, ма аз при такъм не бих се и нанесъл.
MariaD, дали ако наемателите ти ползваха жилището ти за живеене, а не за бизнес, щеше да си на същото становище?В момента си търся квартира и ви уверявам, че въпросът с вписването въобще не ми е между критериите, просто защото знам, че няма да се стигне до там. Някога като млад ентусиаст, исках вписан договор - покрай всичко друго да мога да се картотекирам в общината и да чакам ... и аз вече не знам дали съм си вярвала. Познай дали някой от хазяите ми се нави?? Затова вече и не питам. Според вас може и да не съм права, но не съм чула от никои от моите познати, които ЖИВЕЯТ под наем, да имат вписан договор.
Много често квартирата, в която живеем, съм наричала не ЖИЛИЩЕ, а ОБИТАЛИЩЕ - просто място за обитаване, а не ДОМ. Защото ДОМЪТ се гради с години - с мебели и цветове по твой вкус, с години си изграждаш съседските отношения.
А от друга страна не съм склонна да се заробя с непосилна ипотека (по-голяма и от наема), да купувам нещо на свръхцена.
Ми за съжаление нещата така ще стоят у нас :( дори пре 17 годишна възвръщаемост и при най-ниският лихвен % показах сметките, чисто цифрово ... И наистина не считам, че не мога да нарека тази квартира - мой дом
Наистина, България е в челните места на притежавано собствено жилище на глава от населението.
Преди всичко става въпрос за български ценности - произтичащото чувство на сигурност, познато ви е и милото споменаване на "родната стряха", да се "задомиш" като първостепенен дълг, помните и "моят дом е моята крепост"...
Дали тъкмо жизненият стандарт в България не стимулира тази огромна инвестиция в недвижими имоти? Личното (вече) жилище все пак не "яде" от месечните доходи както наемът. Имота е една от най-стабилните инвестиции неподатлива на инфлацията и обезпечаването на децата в наследство се счита за добър старт в живота.
Ипотеката не е самоцел.
Планков, темата е много интересна, но досега нямах време да и' обърна нужното внимание.
Та...в България имаме две къщи - едната строена от дядо ми и баща ми, другата - от свекъра ми и мъжа ми. Естествено, изплатени са, а данъците, които плащаме за тях, са малки.
За мен тези къщи имат основно емоционална стойност.
Не бих ги продала, за съжаление не мога да живея в нито една от тях.
Сега живея в САЩ - там, дето балонът със заемите се спука.
Живея под наем - защото не мога да си позволя да взема заем, който да изплащам 30 години.
Мнението ми за живот в квартира:
тук този въпрос е уреден отдавна. Подписвам всяка година договор с хазяина, който указва наема ми, правата и задълженията ми, както и неговите права и задължения.
Чувствам се нормално в тази квартира и тя е нашият дом, защото домът е мястото, в което си заедно със семейството си и се чувстваш щастлив.
За да увелича усещането за сигурност на децата си, не сме се местили от този апартамент (хубавата страна на това е, че така се изгражда доверие с хазяина и той не ни е вдигал наема), освен това го пребоядисахме по своя воля, заедно с децата - така те са мотивирани да пазят много повече. Все пак, макар да не е наше, живеем на това място и трябва да го уважаваме. Сприятелихме се с хора, които живеят наблизо и децата им учат с нашите...
За Америка притежаването на собствено жилище е лукс - най-вече заради данъците.
Ако вземеш заем от банка - да речем $300 000, за да купиш жилище, то е твое след около 30 год., но връщаш доста повече на банката под формата на лихви.
В същото време всяка година в зависимост от квартала, в който живееш, плащаш данъци от $ 7 000 до .....(нямам идея колко плащат хората с къщи като прогимназии).
Освен това, понеже жилището все още не е твое, а на банката, задължително плащаш застраховка всяка година.
Освен това - трябва задължително жилището и всички площи около него да бъдат в добър вид - тревата да е окосена, снегът да е изринат през зимата .....Ако нямаш време сам да го правиш - плащаш си на мексиканци и те го правят вместо теб.
+ такса смет...и още други неща, за които не знам, защото не ги плащам...
Да, та ако:
--успееш да го изплатиш
--ако в квартала ти не се заселят хора, които са от рисковия контингент (престъпни елементи), които да снижат общата оценка на всички къщи в района
--ако имаш достатъчно други пари, с които просто да живееш (пари за храна, бензин, дрехи, лекарства.....защото досега ставаше въпрос само за къщата, не за хората)--
тогава можеш да го продадеш с печалба.
Има още едно условие за щастлива развръзка обаче -
ако в момента, в който решиш да го продадеш, за да спечелиш много пари, цените на жилищата паднат драстично (както е тук от няколко години и не се знае колко още време) -
тогава просто тези 30 години лишения се обезсмислят.
(разбира се, в България не съм живяла на квартира и не мога да дам компететно мнение за предимствата и недостатъците да живееш на квартира в София да речем :)
Обобщение:
в момента за мен лично квартирата е единствената разумна алтернатива.
Всеки за себе си преценява дали да купи жилище, но жилището не е инвестиция.
Инвестицията носи приходи. Жилището - разходи.
Мисля, че ако хората са научени да приемат повече това, което МОГАТ, а не да се вторачват само в това, което ИСКАТ, светът нямаше да е пълен с толкова депресирани индивиди.
Инвестицията носи и намаление на разходите. И тогава пак е инвестиция. Например - инвестирам в икономични електроуреди - намалявам си разходите за ел. енергия.
В България собственото жилище (без ипотечни тежести) има по-ниски разходи от наетото. Все още таксата смет и данъка са равни или по-малки на един наем. А останалите разходи се плащат и от наемателите + още 11 наема.
Ние се "наживяхме" на квартири - сменихме 5 квартири за шест години, преди да влезем в собственото си жилище. И договори имахме, и всичко, но когато собственикът реши да играе по своята гайда, трябва да имаш готовност за много разправии по отстояване на правата си, а ние не бяхме склонни да трошим време и нерви, затова и вдигахме ръце и се местехме. С пълна покъщнина.
Най-колоритния ми спомен е преместването от първата ни гарсониера преди 15 години - бях бременна в деветия месец със сина ни, седмица преди термина ми. Хазяинът поиска незабавно освобождаване, защото ни срещна на улицата и ми видя корема. Реши, че "изгонване на наематели с бебе" било по-трудно. Така и не стана ясно защо ще ни гони, след като въпросът беше да си взима парите всеки месец, с което той нямаше проблеми, но той е следвал своя логика.
Както и да е. Мен лично квартира с наем не ми действа добре. Наемът няма изплащане. А и не е съвсем вярно, че по света хората живеят под наем. Пак зависи от личния им избор и, както ти казваш, дали ще искат да инвестират в имот или не. Рисковете и в двата случая са налични, макар и различни. Та, след достатъчно главоболия с наеми и хазяи, ние си купуваме жилищата.
Ела, за Щатите зависи и от мястото - цените на имотите в района на Чикаго са по-високи в сравнение с нашия град (Колорадо Спрингс). И данъците при вас са далеч по-високи. При нас, наемът на квартирата тук беше доста съизмерим с месечното изплащане на ипотека за дори по-голям имот. Зависи от квартала и от разните допълнителни гъдели - например, квартирата ни граничеше с игрище за голф. Това й вдига цената. Гледаш също така и качеството на училищата в района, вида на къщите, липсата на както ти казваш "рисков контингент", инфраструктурни плюсове и прочие.
Квартирата ни тук ни създаваше и емоционални проблеми - с управата на т.нар. домсъвет на всички живеещи в квартала. Кварталът беше т.нар. "gated community" - затворен квартал с множество двуетажни постройки. Влизаш с код, не може да ти дойде гост, освен ако не си му дал кода, и разни хей такива.
Не можеш да закачиш един пирон на терасата, защото застрашава живота на някоя изкукуругала баба отдолу. Не дават да тропнеш след 9.30 вечерта, защото някой все се оплаква. Ако ти се полага едно паркинг място, а имаш втора кола, ще обикаляш да търсиш "място без навес отгоре", което означава, че то е свободно за паркиране от всеки. Ей такива местни щуротии. Българските квартири имаха едни главоболия, американските - други, но са все главоболия. А личната къща ти дава друга свобода, е верно - налага се да ринеш сняг или да косиш трева, но то си носи и друго удоволствие – да ти изглежда къщата пригледна, да си изцапаш ръцете с цветята в градината, хубаво си е...
Та, за мен изборът между собствено или наето жилище е въпрос само на финансов избор. Каквото ти е възможно в момента, това ще правиш, колкото и дълго да се налага. Пък иначе, домът е там, където ти е шапката (нали такава беше песента) - там където ти е семейството, децата, обичта, това наричаш дом. Няма значение под наем ли е, твое ли е, на банката ли е за още ХХ години...:))
Щом си щастлив и те устройва, значи е дом. А ние всички се явяваме наематели за кратко в тоя живот, та все тая. Както ти харесва, така ще е.
А, забравих да кажа – може да инвестираш в соларни батерии на покрива на къщата си. Общината ти покрива веднага половината от цялата сума на инвестицията, защото ще си енергоспестител. Произвеждаш ток и ако е повече от потреблението ти, дори го връщаш обратно на енерго-компанията и тя ти го заплаща по определена тарифа. Инвестицията се възвръща за период от десетина години и после не плащаш ток. Та и такива работи са интересни. Доста ги има наоколо.
А за таксата смет в България ме боли душата. Егати сумите, особено на по-големите имоти. И данъците са съразмерни на западните вече. Модерна държава – сме в това отношение.
Да, вярно е, че ние в Илинойс се гордеем с най-високите такси в Америка :)))...
Не че не предпочитам да живея в къща - ако можех да избирам, с тия две енергични деца, спортни натури като баща си :), не е лесно да се живее в апартамент...А и винаги съм живяла в къща.
Но както ти казваш, въпросът е финансов.
Реалист съм и знам, че в момента къщата би ми струвала 4 пъти повече...
Много е готино това със соларните батерии, не го знаех.
Имаме приятел българин, който пък поставя инсталации, използващи геотермалната енергия за отопление и охлаждане на къщата.
Останалите 50 %, дето ги нямаш, банката ще ти иска лихва 8%. Добре, ама нали жилището казахме, че поскъпва с 10% годишно. Т.е. имаш положителен резултат от цялата работа.
Е, ама ако лихвата ти не е 8%, а 14%.... Ако имаш идея да си вложиш парите (ония, дето ги имаш) в нещо с по-голяма печалба... Всеки да си прави сметка. Има и моменти, когато жилището не поскъпва с 10%, а поевтинява. Ноооо и в бизнеса имаш моменти, когато си на загуба.
Цялата работа е в това, че в момента в Бг наемите са много ниски, несъизмеримо ниски в сравнение с цените на жилищата. (Това, дето Планков го знае за 17 години, аз го знам за 10 години - т.е. икономически смислено е да купуваш жилище, ако цената на жилището, разделена на 10, ти дава годишния наем). От тази гледна точка в момента наемът е категорично икономически обоснован.От друга страна, като инвестираш в жилище, след NN години ще имаш нещо, а с наем няма да имаш нищо.
От трета страна, рискът е голям, да не би да нямаш стабилни доходи дълго време, та по-спокоен си с наем.
От четвърта страна, ти като нямаш сигурни доходи, как ще плащаш наем?
От пета, шеста, седма страна....Така че.... всеки да си решава.
А да мисля за едни деца, дето нямат идея още кво искта /тях даже ги няма/ ми заеби ти тази работа