Тази истинска история посвещавам на Ейс (Ace Coke),
защото знам, че той най-добре ще ме разбере:)
Вчера сутринта отворих очи и в мига, в който се сетих за снощните ми преживявания, започнах да се смея с глас.
.........
В петък, след работа, си бяхме тръгнали с моята колежка и приятелка Маргото. Както всеки ден, така и днес, вървяхме пеша до нейната спирка. Стигнахме до кръстовището, на което се разделяме: тя си взима автобуса, аз пък яхам колелото и отхвърчам към моя квартал.
Застанахме там и се заприказвахме. Не бързахме да се прибираме. И двете усещахме, че имаме нужда да изпуснем малко парата...
Коментирахме, че напоследък сме се превърнали в отчаяни работохолици - тя работи на две места, а аз доскоро бях на две смени в училището. Взехме твърдо решение да се организираме заедно с другите ни приятелки, както правехме преди година-две, и да подновим груповите посещения по кафенета и ресторанти.
Малко преди да ни „цъфнат кобилиците" внезапно заваля дъжд. Личеше си, че скоро ще спре, защото беше на облак. Не се разтревожих за това, че ще ме навали, докато карам колелото, а че евентуално може да измокря дневника на класа, който съм взела да пиша вкъщи.
- Марго, какво ще кажеш да поседнем тука, докато спре дъжда, а? - и посочих малката неугледна кръчмичка, пред която бяхме застанали.
Маргото погледна към мястото и на физиономията й се изписа неприязън.
- Е, точно тука ли, бе Поли?
- Защо пък не, Марго? Не мислиш ли, че такива кръчмички носят своето очарование? Те са от типа на бар „Наздраве" - имат си постоянни посетители, повечето от които са големи приятели на чашката, но затова пък на такива места можеш да се посмееш от сърце.
Маргото се съгласи и аз подпрях колелото си пред заведението. В момента, в който ние влязохме вътре, всички погледи се устремиха към нас. Ясно защо - за постоянната клиентела ние сме нещо като гости на заведението. Застанахме пред бара да си поръчаме по една бира + картофки. Барманът седеше на една от масите, но като ни видя, тутакси скочи да ни обслужи. В същото време даде знак на още двама от седящите на същата маса да се задействат. На единия му бяха дадени точни инструкции да отиде за картофите, а другият грабна гъбата и почна старателно да бърше единствената свободна маса, на която се очакваше да седнем. Суетнята беше пълна.
Барманът ни обясни много обстоятелствено, с такъв тон сякаш това е от жизненоважно значение за нас, че картофите нямат сол, затова ще бъде добре да си ги поръсим, и че също така можем да си сложим върху тях и кетчуп. Предложи ни чаши за бирите. Аз си взех, но Маргото отказа. Благодарихме му и седнахме.
След пет минути пристигнаха и картофките, носени от втория помощник, който не ги изнесе отвътре, а незнайно защо влезе с тях отвън. Сервира ги на нашата маса, сложи ни вилици и ни сгъна по една розова салфетка. След това, за да ни спести ставането и отиването до бара, донесе кетчупа и солта. Поинтересува се дали искаме още нещо, но ние му благодарихме и му отговорихме, че не искаме нищо, защото всичко си имаме. Той обаче видя, че Маргото няма чаша за бирата, и без да я попита дали тя желае, или не, да пие от чаша, отиде до бара, взе една празна и я сложи пред нея. Маргото смотолеви, че не е трябвало да го прави.
Спогледахме се с нея и в погледа й прочетох, че тя мисли същото, за което и аз. Досмеша ме.
- Марго, не мислиш ли, че тези, тримата, се престараха в обслужването?
- Мисля, как да не мисля - засмя се тя. - Погледни, че само на нас са сложили салфетки, като че ли сме някакви vip гости.
Огледах всички маси: на едната бяха седнали роми, на другата - барманът и неговите приятели, а на още две седяха българи, на които по блесналите погледи си личеше, че са здраво закотвени тук от дълго време. Никъде нямаше сложени салфетки, въпреки че някои дори ядяха пържена цаца. Преместих погледа си върху нашите розови, грижливо сгънати, салфетки и избухнах в неудържим смях.
- О, Марго, това трябва да се документира. Сега ще снимам розовите салфетки за спомен от доброто обслужване.
Извадих камерата и ги щракнах два пъти. След това я прибрах и продължихме разговора в друга посока.
След около пет минути от отстрещната маса се надигна барманът и извика толкова силно, че заглуши музиката:
- Извинете, вие какво снимахте преди малко с джиесема без мое съгласие?
Всички посетители млъкнаха и забиха погледите си в нас. Усетих надигащото се напрежение, което е на път да се превърне в скандал, защото този тип изглежда ни беше взел за журналисти. Сега как да обясня, че розовите салфетки на нашата маса са ме впечатлили, понеже заради тях веднага разбрахме, че тук са ни причислили към по-висша категория хора!?
- Господине, това, с което снимах, е любителска камера. Вие толкова добре ни обслужихте, че аз пожелах да запечатам този момент за спомен. Ето вижте, че не съм снимала хората, а как е подредена масата. Как да ви обясня... стана ни мило, че само на нас сложихте салфетки...
- Това е защото ядете картофи - отговори сухо той. Беше ми на устата да му кажа, че за рибата, която се консумира на другите две маси, салфетките са още по-необходими, но си замълчах.
Визуализирах снимките на камерата и му обясних, че сме учителки, а не журналисти, инспектори от ХЕИ или данъчни.
Маргото също се намеси и започна да ме описва като човек, който има хоби да снима постоянно и почти всяко нещо, което му направи някакво впечатление.
- А аз как да разбера, че сте учителки - рече барманът невярващо. - Вие можете ли да се легитимирате?
- Поли, ти защо не им покажеш учителския дневник за доказателство, да не се притесняват хората? - предложи Маргото. Показах дневника, попитах ги дали искат да видят и ученическите тетрадки, които нося, но те отказаха.
Вгледах се в съседната маса, на която седяха ромите, и внезапно сред тях разпознах една майка, чието дете ми е било ученичка от първия випуск. Замахах ръка към нея и извиках:
- Госпожо, аз ви познавам. Вие сте майката на Даниела, нали? - обърнах се към нея аз.
- Аъ? - беше нечленоразделният отговор.
- Учителка съм - казвам, - и съм учила вашето дете.
- Кое дете?
- Даниела...
- А, да... - сети се тя и добави - ама не само нея, вие сте учили и Любчо, и Краси, и Виолета, и...
А бе разсеяна ли е тая жена или нещо й има?
- О, не грешите - прекъснах я аз - останалите ви деца не са били мои ученици.
Обърнах се към бармана, който вероятно беше и собственик на заведението, и му извиках, че съм учила детето на ето тази жена тук, така че вече притежавам желязно доказателство, че съм учителка. Циганката потвърди думите ми важно, важно. Беше горда, че и тя е станала обект на всеобщо внимание.
Най-накрая всички разбраха, че не сме заплаха за заведението и постепенно се успокоиха. Барманът стана и донесе бира. В знак на добронамереност започна да ни налива в чашите, без да ни пита дали искаме. Обяснения от рода на „не е нужно да ни сипвате още", „недейте, не се притеснявайте" и т.н. изобщо не бяха взети под внимание и даже на масата цъфнаха и порции картофи. Настояваха също така да ни сервират кюфтета и кебапчета. От цялото това суетене ни стана още по-неудобно. Разбрахме, че правят опит да ни се извинят, защото са ни обезпокоили, но на нас не ни се искаше те да се чувстват чак пък толкоз задължени.
„Няма не искам!" се пееше в една песен. Барманът и компанията му започнаха да ни обграждат с все повече и повече внимание. Освен че на всеки две-три-пет минути ни доливаха бира в чашите, вкараха колелото ми вътре в заведението и го подпряха пред бара. Не че имаше опашка от клиенти, но то зае почти цялото пространство отпред и аз си помислих, че това все пак създава известни неудобства. Е, проблемът си беше техен. Най-младият от групата ме помоли да му разреша да го покара. Съгласих се, какво да направя. Излезе на улицата и след малко се върна. Всички сметнаха, че това е много смешно.
Навън започна да се смрачава. Заявих на всеослушание, че ще си тръгваме, защото се стъмва, а аз пътувам с колело. Думите ми бяха посрещнати с бурен отказ и всички ми заобясняваха, че колелото мога да оставя на съхранение при тях, а за прибирането не трябва да се тревожа - те отговарят.
Виждаше се накъде отива работата.
- Марго, май ни излезе късмета - пошушнах й аз, както обичаме да се шегуваме.
Изправихме се, за да потегляме, но барманът дойде при нас и с умоляващ глас ни заприканва само за 15 минути да поседнем при тях. Уверяваше ни, че те били абсолютно безопасни, че не трябвало да имаме каквито и да било притеснения по отношение на тях, че те никога нямало да нахалстват и т.н. Просто станало (цитирам) „голямо шоу", благодарение на нас и щяло да им бъде много приятно, ако ги уважим, като поседим на тяхната маса.
Спогледахме се с Маргото и решихме, айде от нас да мине, да им изпълним желанието. Пет минути по-късно звънна Митето. Попита ме къде съм и аз му обясних местоположението на заведението. Той отговори, че ще дойде да ме вземе след мъничко. Наблюдавах реакциите на присъстващите, които разбраха от думите ми, че мъжът ми пристига. Никак не им хареса новото развитие на нещата, но нищо не можеха да направят. Обявих, че след малко всички ще видят мъжа ми, който е много готин.
Вярвам безрезервно в Митето и знам, че както и да ме завари, в каквато и да било ситуация, той няма да си помисли нещо лошо. По тази причина останах напълно спокойна за разлика от присъстващите. Те започнаха леко да нервничат, защото всичките им старания да ни впечатлят, отидоха на вятъра. И сега какво - съпругът идва, и купонът, дето го замисляха, свършва.
Гледах ги, и отвътре ми беше толкова смешно, че на моменти вече щях да се пръсна, едвам издържах да не се издам, че се забавлявам за тяхна сметка. След малко чух гласа на Маргото:
- Ама това не ли Митко?
Някой беше застанал отвън зад стъклената врата и надничаше. В стоящата фигура разпознах любимия си съпруг. Махнах му да влезе. Той отвори вратата и, честно казано, не се зарадва на гледката, която завари вътре. Аз обаче не се разтревожих, защото с Митето общуваме като приятели и съм в състояние да изясня с него всяко недоразумение за отрицателно време. Освен това той се кълне, че е опериран от чувството на ревност и това сега е удобен случай да проверим дали казва истината.
Представих Митето на онемялата компания, но... интереснооо - никой на никого не подаде ръка. От очичките на Митето прехвърчаха леки искрички, той взе колелото и без много приказки тримата се изнесохме навън. Докато той товареше колелото ми на автомобила, Маргото стоеше до мен и се вайкаше:
- Поли, Поли, никога не съм виждала Митко такъв сериозен. Знаеш ли, че той ревнува в момента?
- Моля те, Марго, това са глупости, той е просто изморен, затова така ти изглежда. Не се притеснявай, всичко е наред.
Качихме се в колата и тръгнахме. Аз щракнах диктофона и записах какво обяснявахме на Митко, докато пътувахме - който иска може да го чуе на плеъра. След толкова много изпита бира, разказът ни е несвързан и много накъсан, но имайте предвид, че и ние, учителите, имаме нужда понякога да му отпуснем края в говоренето без правила...
А ето и снимки от мястото на събитието:)
. Точно си е!
Стихвото е супер яко обаче - криещ се талант?
Comments1