Бункерът в Сектор 5 както винаги изглеждаше смъртоносен и елегантен. Много рядко някой от местните дръзваше да се приближи на повече от километър от него и то само в слънчев ден.
Легендата гласеше, че около това място витае зла сила, която отнема живота на всичко живо, дръзнало да навлезе в нейните владения.
Затова Клод Малкия направо се втрещи, когато видя пред бинокъла си как един човек навлиза в зоната на Сектор 5 отвъд спасителния километър. Той сръга застаналия до него Сло и каза:
- Виж, човече! Ето един, който смята да се прости с живота си! – и бутна бинокъла в ръката му.
Сло го взе и го приближи към очите си. Погледа малко и го върна на приятеля си.
- Тоя не е от нашите – рече. – Виж му дрехите, виж му и ръста. Трябва да е Жрец.
- Жрец? Глупости! – отсече Клод Малкия. – Те отдавна са напуснали тази планета.
- Жрец, нежрец, давай да се омитаме, докато е време. От това място ме побиват тръпки.
Клод кимна в знак на съгласие, двамата се обърнаха кръгом и бавно започнаха да слизат от насипа, откъдето наблюдаваха странния човек, навлязал в зоната на Сектор 5. В селото щяха да разкажат новината и да станат героите на деня.
Но Сло беше познал. Мъжът, който смело приближи бункера наистина беше Жрец. Или поне така биха го определили старейшините на селото, ако има възможността да погледнат в очите му – в тях нямаше никаква милост, никаква следа от надежда. Тези очи можеха да убиват.
Мъжът застана до вратата на бункера и натисна бутона под комуникатора.
- Коук? Ти ли си, кучи сине? – пропука кисел глас от високоговорителчето.
- Разбира се, че съм аз, Мейкър. Да беше отворил, мътните те взели.
Вратата се плъзна навътре и Коук влезе във вътрешността на бункера. В контролната зала го чакаше Мейкъра, запалил неизменната цигара с чаша водка в ръка.
- Е време беше, пич – каза той и посочи към бутилката. – Влей си едно и да започваме. Положението излиза извън контрол.
- Чух, чух – рече Ейс и напълни чашата си до ръба. – Чиърс, май френд.
Двамата пиха до дъно.
- Имаме големи проблеми, приятелю, наистина – каза Ейс и избърса устните си с опакото на ръката. – Пробив в сигурността. Време е да навлезем в паралелното измерение.
- Прав си – отвърна Мейкъра. – Смъртта е привлякла нови хора и равновесието скоро ще бъде нарушено. Смяташ ли, че наистина трябва да влезем в паралелното измерение.
- Не ставай глупав. Това е единственият начин да разберем какво е намислила нашата приятелка.
- Рисковано е. Новите може и да не издържат.
- На кого му пука! Важното е да задържим надмощието си.
- Сигурен ли си?
- Абсолютно. Вади ключа.
Мейкъра извади ключа си и отиде до пулта за времево изкривяване. Ейс застана от другата му страна. Двамата в абсолютен синхрон вкараха ключовете си в жлебовете и завъртяха наляво.
- Господ да ни е на помощ! – каза Мейкъра и натисна червения бутон.
- Той няма нищо общо – отвърна Коук.
Мракът обгърна и двамата.

Смъртта се замисли. По-скоро се опита да мисли. Трудно му беше след това хубаво вино, главата бая го цепеше, но осемте бутилки си струваха... Вярно, отдавна не се бе напивал така, но този път имаше повод... Щепси.

Много обичаше работата си. Всъщност в момента му беше много забавно – тези хорица му ставаха все по-интересни. Не беше като при динозаврите – те така и не разбираха какво им се случва, просто си ... умираха. А хората го караха да е изобретателен и внасяха разнообразие в сивото му ежедневие, тъй като все му се противяха. Все едно им беше писано да са безсмъртни и не искаха да повярват, че и техният ред идва – рано или късно. Така и не успяха да разберат, че всяка смърт е еволюция, необходимо ново начало - на пречистване от стари отживелици и на израстване, на възможност да се реагира адекватно в променените обстоятелства. А обстоятелствата доста се бяха променили...

Смъртта харесваше разумните същества, и те бяха като всички ангели (включително и падналите такива) – т.е. имаха свободна воля. Можеха да бъдат както творци на красота, така и творци на упадък. И в зависимост от това Смъртта имаше повече или по-малко работа. Е, напоследък малко се беше поуморил, доста работа му бяха отворили, но малко се тревожеше от последните събития. От една страна Дяволът го потърси – беше му писнало хората да са по-големи гяволи и от него. Е, да се съюзи със стар враг не му беше по вкуса, но този път това щеше да улесни неимоверно Смъртта в предстоящата му задача да разчисти тази планетка, обаче...

Обаче се появи Щепси. Това предизвика голям поврат в Смъртта. Всъщност, преди да получи сегашното си призвание, той беше ангел. Ангел-жена с чудно дивна красота. Затова и го (я) избраха. Мислиха, че така тези, на които им е писано да си отидат, ще са блаженно щастливи в тези мигове. То така и си беше, преди да се започне с този страх, които всяваше Дяволът в хората с цел да ги управлява по-лесно, от тогава не се понасяха с него. Наложи се заради този дръвник да смени пола и дивната красота с черна мантия. Но Щепси толкова много му напомняше на някогашната красота и чистота, които той сам бе притежавал. Е, той и сега си вършеше работата съвестно и „чисто“, но... не беше същото. Затова и се сепна при нейния вид, а и когато погледна в душата й просто нямаше как да не се влюби в нея – или във вътрешната й красота, в качествата, които отдавна беше изгубил? Едно беше сигурно – Щепси промени нещо в него. Сега беше сигурен, че не може да погуби цялата планета – Щепси ТРЯБВАШЕ да оживее!

Въпросът беше как? Едната възможност бе да се опита да се въздържа, но рано или късно инстинктът в него самия би го подтикнал да извърши непоправимото. Не, това не беше решение. Дали да не помоли Господ за безсмъртие за нея... не, едва ли би се съгласил, той не обичаше пазарлъците. А сегашният му съюзник – Дяволът – нямаше достатъчно сила, за да я направи безсмъртна. Единствената надежда, която виждаше, беше да накара хората да се борят – или поне тези, които Дяволът още не беше посетил или сам доброволно беше напуснал. Да мобилизират силата си на творци и да променят себе си и света около тях така, че да не се налага Смъртта да ги вземе. За тази цел обаче трябваше да е много внимателен – Дяволът не беше вчерашен, а си и имаше достатъчно уши и очи в света на хората и не само там. Трябваше всички да повярват, че е срещу хората. Затова изпрати Щепси срещу Ейс и Лейди Фрост - беше сигурен, че тя няма да успее да погуби старите си приятели. А и това беше причината да продължи смъртоносната игра на мишка и котка с помощта на този Блог...

„По дяволите, къде е деветата бутилка вино? Нали беше 'Клин клин избива', или май имаше друга поговорка за последиците от махмурлука?... Да му се невиди!“ изпсува той, изненадан от собствените си подредени „културни“ мисли в този момент. Все пак бяха има-няма триста хиляди годинки от последният му запой... Най-сетне я откри до компютъра, на чийто екран се виждаше разположението на армията на електронните плъхове...

За "Блогът на смъртта" иде реч, ако некои още се не сещат.

В тоя ред на мисли - давам време до 27 юли на всички автори, които искат да се включат за довършването на проекта.

Справки и записвания тук.

Двадесет и осми час, откакто Борис не беше лягал. Беше се подпрял на печатарската машина и изкарваше последните бройки календари на списание "Жената с фес". Очите му се затваряха сами и само от време на време някой от клепачите му притрепваше да провери следващата страница за съвършенството на печата и това на модела, огряващ от там. Бръкна за цигара, но пакетът Арда бе лишен от съдържание още преди час. Шишето от мастиката също бе празно, което накара Твореца да изпсува гласно на стар руски диалект:

- Мамка ви капиталистическа! - Отекна в халето, където бяха наредени машините за печат.

Борис се поизправи, поизтегна се, обърна се и пред очите му лъсна надцевка дванайсти калибър. Старецът го гледаше със сивите си очи, а спокойствието, което излъчваше, всякаш свиваше пресъхналото гърло на Твореца.

- Какво става с редакцията, Борис? Търпението ми започва да се изчерпва!

Едва доловимото трепване на пръста на новодошлия, накара Борис да се осъзнае светкавично. Отби цевите, точно когато сачмите бяха изминали две трети от пътя до изхода, като с това намери решение за приложението на празната бутилка от мастика. Стъклата й се посипаха по календарите, а перверзният модел на тях сега изглеждаше някак садомазохистично.
Изведнъж забравил за преумората, Борис стовари дву тонния си удар право в долната челюст на Стареца. Чу се познат хрущящ звук, но Творецът нямаше време да го мисли дали е от челюстта или от ръката му. Болката беше неописуема, както и бученето в ушите му. Обърна се и тътри да бяга в лишеното от други хора помещение. Или не съвсем. Точно в този момент дочу пред себе си звук от припалване на бензинова резачка. След миг иззад една от машините се показа Лирика. В погледа му имаше нещо лудо. Някаква екзалтазия, която се поддържаше от високите обороти на двигателя.

- Къде е романа, Творецо? Трябва ли да се наказваме, непослушнико?

Борис не искаше да разбере какви са наказанията, а се шмугна между две от машините и се отправи навътре в халето. Спринтът му не продължи много, защото бе пресрещнат от дръжка на коса, което го стовари директно върху студения бетон. Като по чудо той успя да се претърколи встрани, въпреки жестокия удар по тила, и успя да види как металното острие на Смъртта прорязва бетона като че ли е козе масло. До него под ръка го гледаше презрително Щепселинка, с изваден договор за съредактор.

- Изоставаме с плановете, колега. Инвеститорите са ядосани.

Последната посока за бягство бе мазето. Въпреки, че ако влезеше там, нямаше да има почти никакъв шанс за спасение, но поне щеше да спечели време. Изтича по тъмните стълби, тъкмо в момента, когато една светкавица изпепели печатарска машина на педя от тялото на Борис. Изглежда и полубожествата бяха срещу него. А няма нищо по-лошо, когато владеят силата на светкавиците.
Творецът влезе в непрогледния мрак, като се надяваше поне за мъничко да отдъхне, невиждан от никого, докато реши какво да прави. Но плановете му бяха погрешни. Нова светкавица откъм горната част на стълбището озари силуетите на Ейс Коук и Лейди Фрост, които държаха алуминиеви бати и ритмично почухваха по пода. Зад гърба му се чуха характерните звуци на коса, потропваща по стълбите, бензинова резачка, работеща на празен ход и наместваща се челюст. Някой сложи ръка на рамото му...

Борис се стресна. Беше заспал над машината, точно на новогодишния еротичен календар на вестник "Трета възраст". Ръката, докоснала го по рамото се плъзна нежно и го плесна по дупето.

- Хайде, готин. Още малко остава - изчурулика нежното гласче на новата къдрокоса помощничка в печатницата. "Май трябва да привърша романа" - мислеше си Борис, докато отпиваше жадно от ледената мастичка, донесена от ангелчето...