А и помислете си, какво чувства всяка жена, която е отнела или почти отнела мъжа на друга, при вида на вашия червен от плач нос? А ако още и започнете да се дърпате за косите – оо!!! Тя е спечелила. Вие си съсипвате лицето. Вашият мъж сияе от щастие – заради него се бият жени!!

Какво още може да се каже… Съперницата – е една обикновена жена. Такава, каквато и вие. Тя може да има блестяща кариера или особено умение да готви. Там, на другата страна, вечно излиза нещо неочаквано. Тя има точно такива уязвими места, както и вие. Възможно е нейният мъж също да си е тръгнал с друга. И целулитът ѝ да е повече от вашия. Не насъсквайте срещу нея всички кучета.

Тъй като тя е като знаменцето, което бележи опасна, разрушена зона. Тя не е причината, а следствието. Отначало нещо се е разрушило при вас. След това нещо се е построило при тях. Научете тази последователност и се отдръпнете от тази жена.

Мъжете, нещастни в семейния живот, си проличават. Стоят до късно на работа. Имат не много приятен, изоставен вид и изморени очи. Те мечтаят, извинете, да се притиснат до някоя топла и нежна жена, която няма да им пили на главата, ще ги нахрани и обезателно – ще се отнесе с възторг към секса с тях.

А вие – свадливата жена. И може би, запусната, с мрачно, унило лице и на главата – панделки. Или сте бодър, стегнат работохолик с маникюр, фитнес и хладнокръвие в очите. Жалко за вас.

Знаете ли, всъщност всичко е много просто. Повтарям, че си тръгват най-често от там, където няма секс. Дори и формално да го има, но вие го отбивате като задължение. В секса трябва да има радост. И щастие. Той е най-добрият индикатор за отношенията между мъжа и жената. Всички останали отношения – подкрепа, общ бюджет, единомислие във възпитанието на децата, удобен дом – може да изградите с някого от вашите роднини.

И още, ще произнеса една много подривна мисъл. Силно подозирам, че жените сами прогонват своите съпрузи. Подсъзнателно. Сякаш спират някакъв важен кран, откъдето тече поток от топлина, чувственост и енергия. Отива си нежността. Отива си радостта. Отива си влечението.

Юлия Рублева

от книгита “Момичето и пустинята”

Любовта, или законът на пълното взаимно отдаване, е основното обединяващо свойство на мирозданието. На законът на всеобщата любов се подчинява цялата природа – „неживото”, „растителното” и „животинското” нива, освен нивото „човек”, където ние, оставени сами на себе си, вършим всичко, каквото си поискаме, действайки против него.

Като говорим за човека, ние нямаме предвид жизнените функции на нашия организъм на ниво животинско тяло. Разбира се, на това ниво неговото функциониране се подчинява на законите на природата.

Нивото „човек”, нашето „аз”, – това е нивото на нашите взаимодействия, усещания, мисли. Тук ние сме абсолютни егоисти. Ние не искаме да вземем под внимание интегралността на света, взаимодействието между неговите части. Явявайки се неразделна част от природата, ние чрез своите мисли, желания, действия нанасяме на тази интеграция огромна вреда на всички нива. И тя, в крайна сметка, се връща към нас във вид на отрицателно въздействие от страна на всички части на природата. Днес ние започваме да усещаме това. 

Съществуването на всеки организъм и неговото развитие има за основа пълното интегрално взаимодействие на неговите елементи. В съответствие с това, всяка клетка се грижи за поддържането на неговата жизнеспособност, тоест тя автоматично отдава всичко, което е необходимо, като даже се подчинява на заповедта за самоунищожението си. След като е изпълнила своята функция и е отработила своя ресурс – програмата се изключва и клетката се самоунищожава.

В наше време сме свидетели на пълното разпадане на човешките взаимоотношения. Всичко е изградено на проста егоистична сметка. Всеки се стреми да използва всекиго – в секса, в семейството, в обществото – за своето мнимо благо. Мнимо, защото накрая човек не получава никакво благо. И това е добре, защото виждайки истинското си лице, пагубността на своето поведение, ние все повече се приближаваме към проблема и неговото решение.

Искреното желание на човека доброволно да приеме закона на интегралното развитие ще му разкрие онези части на природата, които той все още не може да почувства. Нови измерения, нови светове, където съществуваме в изконно вечното си състояние, където се намираме до раждането и след смъртта си, където пребиваваме като неразделни части на природата – това, което за сега е скрито от нас.

Днес ни се дава възможност да разкрием тези области на мирозданието, които засега не усещаме. Но те са реални. Нашият егоизъм – защото в него е основният проблем – не ни позволява да направим живота си, нашите отношения в обществото и семейството прости и хармонични.

Не е възможна връзка между мъж и жена, които въплътяват в себе си две абсолютно противоположни свойства, ако между тях не се разкрие чувството на любовта, управляващо мирозданието. Но за това, трябва да видим как този закон действа на Духовно ниво, откъдето към нас слизат сигналите на управлението и на тази основа, да изградим отношенията помежду си.

Днес приемаме за любов свойство, абсолютно противоположно на това, което съществува в природата. Под думата „любов” ние подразбираме своето отношение към това, което ни носи наслаждение.

„Обичам тази жена” – днес означава, че обичам да я използвам за себе си. Аз имам такива потребности, празноти и тя ме насища, наслаждава. Тогава, нея ли обичам или онова наслаждение, което получавам от нея? – Аз обичам себе си, а нея я обичам като източник на наслаждение както, например, сутрешното кафе или следобедния сън…

Любовта не е получаване на наслаждение от някого, а отдаване, насочено към обекта на любовта. Почувствай какво желае любимият и напълвайки го, ти ще изразиш своето отношение към него, което се нарича „любов”.

Дори при получаването има възможност да изразиш любовта си, когато използваш получаването, за да отдадеш. Така, например, детето, знаейки, че любящата майка желае то да си изяде кашата, я изяжда, за да достави наслаждение на майка си. То трябва да се наслади от това, което тя му дава, и тогава тя ще се наслаждава, че то получава от нея.

Даже от такъв прост пример се вижда, че понятието „любов” е много сложно взаимодействие. Какво да кажем за такива сериозни системи, като взаимодействията на нива „жена – мъж”, „бащи – деца” и т.н. Това е цяла наука, която трябва да се изучава от детска възраст. Иначе човек не пораства и не разбира най-важното – как да живее, как правилно да изгради човешкото общество.

В нашия свят започваме да откриваме, че сме абсолютни егоисти, че не обичаме, а само се опитваме, по пътя на компромисите, да се договорим помежду си, защото друг път няма. Ту се караме, ту се помиряваме, свързват ни общи деца, живеем като съквартиранти – но това не е любов! Без свойството на отдаването не е възможно съществуването на елементарна човешка връзка, затова истински съпруг и съпруга могат да бъдат само тези, които работейки върху себе си, се издигат до това ниво.

Това не е никак лесно, но страданията от опустошеността, от разбиването на взаимоотношенията – в семействата, между децата и родителите, в обществото – ще доведат до там, че хората ще са готови да положат всякакви усилия, за да достигнат това свойство. Подсъзнателно, инстинктивно те ще започнат да разбират, че този идеал съществува, той е далечен, но трябва да бъде достигнат. Именно в дълбините на падението те ще усетят възможностите за възход и ще бъдат принудени да го направят.

Проблемът е там, че човекът не е достатъчно развит, за да разбере, че неговият вътрешен свят – това е светът на наслажденията. Когато той се наслаждава на красива картина, музика, жена, дете, супа, – това е едно и също. Протичащите в нас процеси са чисто животински, потребителски. Незнайно защо, представяме някои от тях като някакви нереални чувства и искаме от другите същото. За каква любов говорим? Ще ви инжектират определен вид хормони и съвсем по друг начин ще започнете да се отнасяте към обекта на любовта.

Любовта се изгражда от взаимни отстъпки, от придобиването на алтруистично движение един към друг, когато всеки живее в другия, напълва другия. Такава духовна двойка култивира взаимоотношения над нашите животински желания и на тази основа създава единение. Ние имаме потребност от това – чрез сливането на телата да достигнем сливане на душите.

Нивото на висшите животни и човека е изградено на основата на взаимодействието.

Защо? Природата се стреми да извиси човека до такова ниво на развитие, когато той би взел съзнателно участие в този процес, би разбрал, оценил, постигнал вселенския му мащаб и би го одобрил.

Израстването заема една трета от живота на човека. Човешкото дете – за разлика от животинското, което от първите дни на живота си се приспособява към заобикалящата го среда, – се нуждае от грижи, от огромен обем информация, за да стане годно за съществуване в този свят. Затова бракът – съединяването на мъжката и женската част – трябва да бъде дълъг и съвършен. Природата предизвиква в нас любовта към децата, иначе ние не бихме се съединили и не бихме им дали възможност да просъществуват.

Институтът на брака не е създаден за таткото и майката, за съпруга и съпругата, а изключително за продължаването на рода, тоест за децата. Недоволството, че в семейството нещо не е така, че не получавам достатъчно, че по-малко ме обичат, по-малко ме наслаждават, е следствие от това, че всичко се прави в противоречие на отдаването – всеки търси в брака собственото си наслаждение, без да разбира, че бракът е създаден за детето.

Днес в развитите страни хората не искат да имат деца, стремят се към егоистично напълване, към усещане за свобода. Да съединят живота си с друг човек, да живеят в един дом, да раждат деца, да ги възпитават, да мислят за тях от сутрин до вечер… Защо? Какво удоволствие ще ми даде семейството?

Семейството е необходимо, за да може човекът да се научи да се грижи за ближния си. То съществува само за това. Затова сме създадени с желанието да раждаме, да отглеждаме и да възпитаваме. Природата влага в нас инстинктивна, животинска любов, за да можем по неволя да се учим и постепенно да се издигаме на други нива на отдаване.

Целта не е да родиш подобен на себе си малък егоист и безцелно да го отглеждаш. Човек трябва да осъзнае, че крайната цел е достигането на най-висшето природно ниво – свойството на отдаване и любов. Затова мъжът и жената са създадени такива, че да имат нужда един от друг и от деца, за да могат – на примитивно животинско ниво – да разберат, да почувстват това свойство и да го издигнат на човешко ниво. Ето тази е причината да сме създадени като разделно съществуващи мъжки и женски елементи, които, съединявайки се, пораждат следващото поколение. В това е смисълът на съществуването на института на брака.

А на животинско ниво никакви задължения и клетви няма да помогнат. Ние искаме да удовлетворим ежеминутните си желания. Ние не търпим нито натиск, нито ограничения. Не се нуждаем от постоянни връзки. Такъв е днешният егоизъм. С това се обяснява статистическият бум на разводите по света.

Цялата ни история е процес на постепенно, но непрекъснато развитие на егоизма, който в наше време хиперболично нараства и не се поддава на никакви ограничения и рамки. Затова институтът на брака не може да бъде опазен нито от морала, нито, още повече, от лицемерни забрани. Всички разбират безполезността и безсмислеността на такъв подход. Значи, на човек ще му се наложи да осъзнае истинския закон на природата, духовния закон, а за да го направи, ще трябва да се издигне над животинското си ниво.

Желанията слизат в човека свише и се проявяват вътре в него.

В следващия миг в мен ще се прояви някакво друго желание. Аз мога да го потисна, заплашвайки го с наказание, но няма да мога да спра да желая. Да заповядаш на човека „не желай” – това е равносилно да заповядаш на котката да не желае мишка. Това е невъзможно, защото противоречи на природата. Да не желаеш – значи да се поправиш. Поправянето е издигане на нивото на отдаване, на нивото на силите, които ни управляват. А това е процес на полагане на осъзнати усилия и задълбочено обучение.

У нея е дълго всичко, което трябва да бъде такова – краката, косите, ноктите. У нея е закръглено всичко, което трябва да бъде такова (няма да изброяваме от скромност). Тя ходи на срещи без бельо, затова на лицето й играе загадъчна усмивка и сексуална аура я обгражда от главата до петите. Изкарва прилично заплащане и изглежда стилно. Тя излъчва изключително положителна енергия.

Може да се каже, че в нея всичко е прекрасно – и лицето, и мислите, и душата, и дрехите. И не се занемарява, а през цялото време се усъвършенства! Вече владее „позитивното мислене”, тоест пресича всякакви негативни мисли и чувства, които я спохождат. И почти се е научила да се обича.

Нищо друго не и трябва. Защото освен че обича себе си, нея я обича някой си. При всичките й достойнства, никак не й върви с мъжете. Тя започва да подозира, че сегашните мъже са се изпарили. И вече е готова да се учи в „училището за кучки”.

Това е портретът на съвременните госпожици на възраст за женене от 20 до 50 години. Те стават все повече, като серийно производство „умници и красавици”, мечтаещи да намерят женското си щастие. И първият, който откликна на стона на самотните сърца, се оказа Пазарът. За любовта и семейството се появиха предавания и ток–шоута. Примамващата литература е изпълнена със съвети: къде да намериш мъж, как да го разбереш и как да се подготвиш за брак. Но особено върлуват психологическите тренинги. Сякаш фабрика за мечти, бълваща кукли на конвейер.

Спомням си, че когато бяхме малки, ни заведоха във фабрика за играчки. Там имаше цех, където правеха пластмасови кукли. Слепваха ги от две половини. От ляво лежеше купчината с дупетата, от дясно купчината с лица. Работничката от фабриката не гледаше, а взимаше половинка от ляво и от дясно – и хоп, готово. По-нататък съвършено еднакви, без очи и ръце, кукли вървяха на конвейера, в очакване да бъдат разкрасени.

Възможно ли е психологическите тренинги да се ръководят от същите тези принципи: бъди стандартен и лесно ще намериш половинката си?

***

В последните години писмата, които пристигат до мен в сайта, са все на една тема: как да се сдобия с щастие в личния си живот? Едни се жалват от съдбата, други от мъжете, но абсолютно всички искат прости рецепти: как да се държат в отношенията с мъжете – смели и активни или кротки и очакващи? Каква стратегия да изберат, за да не им се изплъзнат? Как да „завлекат” мъжа до олтара? И главният въпрос: какви кукли сега се търсят най-много?

Психотерапевтът винаги трябва да е и малко ясновидец. В амбициите и претенциите, прозиращи от писмата, мога да предскажа съдбата на авторите им. Никаква любов няма да ги огрее. Нито любов, нито щастие… Никога.

Защото болшинството от съвременните  госпожици на възраст за женене и потенциалните им кандидати са поразени от много опасно заболяване. Неговото име е „инфантилност“ и то уверено крачи из планетата ни. От него не е застрахован нито развратният плейбой, нито невинната девойка, за него лекарство няма, но то осакатява съдби и погубва животи.

Трябва да погледнем врага в лицето. Ще се опитам да обясня що за чума е това, разрастваща се в обществото ни. В това ще ми помага К. Г. Юнг.

***

Инфантилният – това е възрастен по паспорт човек, но с детински ценности и ориентации. А инфантилността е страшна с това, че тя не позволява на човека да израсне до Личност. Представите за света, за живота и за хората у инфантилния са опростено сгъстени. И ако Личността живее в реалния свят, то инфантилният е в илюзорния. Личността вижда живота като сложен и многоизмерен. Инфантилният си го представя един вид като „Киндер сюрприз“. Трябва само да разбереш от коя страна да го отвориш, а по-нататък те очаква чист шоколад и малко подаръче вътре.

Личността се учи от своите и от чуждите грешки. Инфантилният, независимо от ударите, всеки път се удивява.

Личността се опитва да разбере Законите на живота. Инфантилният очаква рецепти, съвети и схеми.

Личността иска да разбере какво точно е щастието лично за нея. Инфантилният се ръководи от принципа „така е прието”.

Личността с годините става все по-дълбока, по-интересна, по-умна. Инфантилният не се променя.

Личността създава своя живот. Инфантилният умее само да подражава. Затова всички инфантилни в действията си са като щампирани. Но има различни случаи в живота: от простия, който се надява, до сериозния, който мисли как да живее.

Действително, нашето спокойно и доволно време създаде такова количество клонинги, което не се присъни дори на Съветската власт в най-щастливия и сън. Разумният човек стремително се превръща в „стандартен“ човек…

***

Понятието за любовта у инфантилния е като Дисни филмчета. От мъжете се иска: да ни е леко с тях, топло, весело и приятно. Да ни обезпечават, да се грижат за нас и да ни пазят. Да са умни, красиви, с дълбока душа, щедри, с чувство за хумор и, разбира се, богати…

Тоест прахосмукачка, хладилник и пералня в едно. Чудесно би било това чудо на техниката още да е и люлка за спане.

А в замяна тя му обещава да му посвети най-хубавите си години, да му дава ласките си, любовта си и да го стимулира за още по-големи постижения.

Лъжат! Инфантилният човек е способен максимално да се увлече. Чувствата на инфантилния могат да бъдат сравнени с бенгалски огън, който бързо се възпламенява, ярко свети и също толкова бързо угасва. Гледайки обгорялата пръчица, инфантилният решава, че отново не му е провървяло. Възможно е затова да не може да поддържа дълго време сериозни отношения с някого. Те прехвърлят отговорността за това на разликата във вкусовете, темпераментите, на обстоятелствата…

А работата е съвсем друга. Инфантилният е прекалено погълнат от себе си и интересите си. Той е като малко дете, неспособно понастоящем дълбоко и правилно да усети друг човек. Главната му ценност остава удовлетворяването на собствените потребности – за защита, за топло, за насъщния (Юнг). Ето защо всяка втора госпожица е уверена, че само в брака може да се почувства защитена.

Между впрочем, инфантилният никога няма да каже: „не разбирам хората“. Той казва: „хората не ме разбират“.

По такъв начин инфантилният не вижда околния свят, а си измисля. Създава някакъв образ в съзнанието си, който е далече от действителността.

Навярно всеки сред познатите си има човек, на когото роднините в детските му години са му повтаряли, че е талантлив и необикновен. По принцип, животът на такъв човек не се стича, а съдбата никога не се оказва такава, каквато той си я е представял (Юнг). И всичко е поради това, че фантазиите му за собствената значимост никак не съответстват на реалността.

Днес ролята на осакатените от родствениците души са поели отговорността за психологическите тренинги и популярната психологическа литература. Там ви обясняват какви „съкровища“ трябва да се чувствате, за да се сдобиете с успех. Трябва да вярвате, че сте обаятелна, привлекателна и чисто и просто привличаща към себе си любовта душица! И какво от това, че потвърждение на казаното няма… Далеч от съмненията и страха, далеч от умните и трезви мисли – те не са позитивни.

***

Съвременните мъже са не по-малко инфантилни от жените. Само че, къде е проблемът? Инфантилният среща инфантилна, имат еднакви ценности, защо да не се оженят? Аа, не, те като отрицателно заредени електрони се отблъскват един от друг!

Работата е в това, че в тях има един и същ недостатък – незрялата психика на всеки инфантилен е свойствена, безсъзнателна, стихийна защита от отговорностите (Юнг).

Госпожицата, внушаваща си, че е подарък, способен да украси живота на всеки мъж, в крайна сметка, трябва да намери някого, на чиято шия да увисне. Кой би я издържал, предпазвал, не преставайки да я разбира… А на мъжа инфант защо му е такова бреме? Битът в наше време не е проблем, от практическа гледна точка жената не е необходима в домакинството. А госпожици наоколо с лопата да ги ринеш. Заедно могат отлично да си прекарват времето – докато му е комфортно с дадена госпожица. И докато тя не се сдобие с брак с него.

Ако всички инфантилни се оженят, съвместният живот ще се гради на принципа кой кого ще „изманипулира”. Добавете тук и незряла емоционалност и следствие на това безразличие и равнодушие към чуждите проблеми, болка и радост. ”Оковани с една цел”, живеят заедно и независимо от това, не виждат, не разбират, не се уважават един друг. При все това, се считат за нормално семейство. Колко много са подобни бракове.

А сега трябва да огорча всички заседели се моми. Има мъже сега, но кажете, за какво му е притрябвала на човек жива кукла?

***

Интересно, от къде се взе легендата за това, че всички хора се женят и омъжват само и единствено по любов? Има и сексуално влечение. Има и страст. Има и „той (тя) ми харесва”. Има и страх от самота. Има и „така трябва”. Имат общи интереси и общ кръг от познати… Кому е нужна тук любов?

В крайна сметка, на болшинството хора им е нужен партньор за съвместно съжителство. В това няма нищо лошо. И преди 100 години така са се женили и дворяните, и селяните. Но за да се ожениш е необходима трезва мисъл и елементарна честност, на които инфантилният не е способен. Спомням си как съвсем обикновена жена ми описваше брака си: „Мъжът ми ме уважава – стопанката съм аз. И аз го уважавам – пие рядко, златни ръце има, а това, че не говори никога с мен – затова ходя при съседката”. Цинично? Не, честно е.

Поради всичко това, навярно, се сключват толкова бракове. При все това, най-често споменаваната дума в писмата е „любовта“. И всички очакват любовта! Готови са за нея! Просто до сега не им и е провървяло…

Стара приказка. Добре лансирана измислица. Сладка илюзия. Врели некипели.

Слушайте, даже за музиката и математиката са способни далеч не на всичко. Не съм за простия валс или за обикновените аритметични действия, а за настоящата музика и за висшата математика. А любовта, типът за всички желаещи?

***

Любов има, но тя не е за инфантилните. Това е зряло чувство. Него не можеш да го купиш, не можеш да си го доставиш чрез връзки, не можеш да го откраднеш, да го подбереш, да си го изпросиш. За него можеш само да узрееш. Да дораснеш!

Мога да подскажа едно изпитано средство, за което в лъскавата литература, за да не изгубят клиентите си, няма да споменат: само болката може да накара човек да се промени. Така, както болката от собствената глупост те кара да поумнееш и болката от собственото безразличие те кара да взимаш нещата присърце. Инфантилният обаче, също както дяволът бяга от тамян, така и той се страхува от страданията.

Затова на самотната „умница и красавица” нищо друго не й остава освен да следва съветите в песничката „Остани такава, каквато си”. Студено и мрачно й е, но си остава „каквато си е”.

Ще завърша с думите на Юнг: Инфантилният не може да си позволи да застане лице в лице с живота – защото ще види, че животът му е празен. И той бяга от тази среща. От едната страна е сивото съществуване, а от другата е пропастта: евентуалната среща с живота.

Евгения Белякова

Имало едно време един гладен човек. Доста често чувал около себе си хората да говорят за „хляб” – колко вкусен е и как задоволявал глада. Въпреки, че никога не бил опитвал хляб, разбрал, че това отговорът за неговия глад. Тръгнал да го търси. Влязъл в първата аптека:
    - Може ли един хляб? Много съм гладен.
Аптекарката погледнала наивния човек и решила, че може да изкара лесни пари от него.
    - Разбира се, заповядайте! – и тя му дала някакъв сироп за кашлица.
Човекът щастлив, започнал да пие сладкия сироп. За момент вкуса му, като че ли задоволил глада, но много бързо той се разочаровал от ефекта му. Всички описания, които чувал от хората за хляба многократно надхвърляли това, което сиропът му давал.

Решил, че ще опита отново. Влязъл в магазин за дрехи и отново казал:
    - Може ли един хляб? Много съм гладен.
Отново използвали неговата наивност и му продали един скъп пуловер. Човекът много му се зарадвал и за няколко часа забравил за глада си. Но после отново останал разочарован, когато почувствал още по-силен глад.

Така историята продължавала да се повтаря. Влязъл в магазин за елеткроуреди, за мебели, за автомобили, къде ли не... платил много пари, но винаги оставал гладен и разочарован.

Накрая решил, че хляб не съществува; че това е една голяма илюзия, която хората са измислили и, че когато се опиташ да откриеш хляб, това ти носи само болка и ти коства много скъпо.

Не е ли така и с много хора днес? Едни не вярват в любовта, други не вярват в щастливия живот, трети не вярват в Бог, или в доброто у хората, други са отписали брака като щастлив начин на живот... Разочаровани, обезверени, решили да оцеляват, поради всички разочарования.

Това, което този човек, а и милиони хора не осъзнават е, че често търсят „хляба” на погрешното място, по погрешния начин, а може би и при погрешните хора!!!

Къде търсиш твоя „хляб”? Сигурен ли си, че го търсиш на правилното място и по правилния начин?

Попадна ми една интересна статия и реших да я кача тук. Въпреки, че в нея има заложени неща, с които аз лично не съм изцяло съгласен, мисля, че тя добре откликва на тези, които подхождат към любовта и брака, като към финансова сделка.

В САЩ, особено сред по-заетите професионално хора, обявите за запознанства са много популярни. В интернет форумите се завъртя следната история. 25-годишна девойка, която твърди, че е интелигентна, изискана и изключително красива, пуска в елитен сайт за запознанства следния въпрос:

"Къде бъркам? Търся да се омъжа за човек, който печели най-малко половин милион на година. Знам как звучи това, но имайте предвид, че да печелиш милион на година означава да си средна класа в Ню Йорк, така, че изобщо не мисля, че се целя прекалено високо. Познавам една жена от групата ми по йога, която е женена за банкер в инвестиционна банка и живее в "Трибека" (друг скъп квартал), а тя дори не е толкова хубава, колкото мене, нито е особено умна. Какво прави тя и какво да направя аз, за да стигна нейното ниво? Ще ми дадете ли някакви съвети? Моля, задръжте си обидите - аз честно и почтено питам. Повечето жени мислят по същия начин, но го крият, а аз поне си казвам кое как е. Нямаше да търся такъв тип мъже, ако не смятах, че съм повече от достойна за тях - като външен вид, култура, любов и умения в домакинството.

"Следва отговорът стил Freakonomics на брокер от Ню Йорк, който отговарял на условията й:

"Прочетох поста ти с голям интерес и сериозно се замислих над твоята дилема. Не ти губя времето, защото се класирам според твоите критерии - печеля над 500 хиляди годишно. Но така, както ги виждам нещата, ти ми предлагаш, чисто и просто, една много скапана сделка. Ето защо: ако махнем всичките глупости, дето си ги наговорила, това, което предлагаш, е проста размяна - ти предлагаш своите прелести срещу моите пари. Просто и ясно. Обаче има още едно съществено нещо - твоята красота ще намалява с времето, докато парите ми - не. Всъщност много е вероятно аз да печеля все повече през следващите години, но е абсолютно сигурно, че ти по-хубава няма да станеш. Така, че икономически погледнато, ти си амортизиращ се актив, докато аз съм актив с увеличаваща се стойност. И не само че ще се амортизираш, ами амортизацията ти ще се покачва всяка година. Ти си на 25 и вероятно ще останеш доста секси в следващите 5 години, но все по-малко секси всяка следваща година. После красотата ти ще започне да избледнява и на 35 вероятно няма да ставаш за нищо.Така че, ако си говорим по брокерски, не е изгодно да те купя за дълго (което ти всъщност предлагаш), а по-скоро да те ползвам за кратко и да те продам бързо. Ако смяташ, че говоря грубо, ще ти кажа следното - ако моите пари изчезнат, същото ще направиш и ти, така, че и аз трябва да имам някакъв вариант, когато красотата ти се изпари. Просто е - както ти поставяш условията, има смисъл да си ми само любовница, а не и жена.Отделно от това, в началото на моята кариера научих много за ефективността на пазара. Затова се чудя защо момиче като теб, "интелигентна, стилна и изключително красива", не е успяла да си намери чичко паричко досега. Трудно ми е да повярвам, че ако си толкова готина, колкото казваш, мъжът с 500-те хиляди на година все още не те е намерил, пък ако ще и само за да те пробва. Надявам се, че съм ти помогнал, а ако размислиш и започнеш да се даваш на лизинг, обади се."

    

На 117 г. почина най-старият човек на Земята - жителят на Лвовска област в Украйна Григорий Нестор, предаде ИТАР-ТАСС.

До преклонна възраст столетникът работил като пастир на село и бил заклет ерген.

На въпроси относно тайните на дълголетието той отговарял, че никога не се е женил и не е увреждал нервната си система на семейния фронт, макар да не е бил безразличен към нежния пол.
Никога не е боледувал и не е приемал никакви лекарства. Не е злоупотребявал и с алкохола.

OPINIONS ON MARRIAGE

(written by kids)

HOW DO YOU DECIDE WHO TO MARRY?

You got to find somebody who likes the same stuff. Like, if you like sports, she should like it that you like sports, and she should keep the chips and dip coming.
-- Alan, age 10

No person really decides before they grow up who they're going to marry. God decides it all way before, and you get to find out later who you're stuck with.
-- Kristen, age 10

WHAT IS THE RIGHT AGE TO GET MARRIED?

Twenty-three is the best age because you know the person FOREVER by then.
-- Camille, age 10

HOW CAN A STRANGER TELL IF TWO PEOPLE ARE MARRIED?

You might have to guess, based on whether they seem to be yelling at the same kids.
-- Derrick, age 8

WHAT DO YOU THINK YOUR MOM AND DAD HAVE IN COMMON?

Both don't want any more kids.
- -  Lori, age 8

WHAT DO MOST PEOPLE DO ON A DATE?

Dates are for having fun, and people should use them to get to know each other. Even boys have something to say if you listen long enough.
-- Lynn , age 8 (isn't she a treasure?)

On the first date, they just tell each other lies and that usually gets them interested enough to go for a second date.
-- Martin, age 10

WHEN IS IT OKAY TO KISS SOMEONE?

When they're rich.
-- Pam, age 7

The law says you have to be eighteen, so I wouldn't want to mess with that.
- - Curt, age 7

The rule goes like this: If you kiss someone, then you should marry them and have kids with them. It's the right thing to do.
-- Howard, age 8

IS IT BETTER TO BE SINGLE OR MARRIED?

It's better for girls to be single but not for boys. Boys need someone to clean up after them.
-- Anita, age 9 (bless you, child!)

HOW WOULD THE WORLD BE DIFFERENT IF PEOPLE DIDN'T GET MARRIED?

There sure would be a lot of kids to explain, wouldn't there?
-- Kelvin, age 8

And the #1 Favorite is........

HOW WOULD YOU MAKE A MARRIAGE WORK?

Tell your wife that she looks pretty, even if she looks like a dump truck.
-- Rick, age 10

Свалих поглед от учебника. Тя. Отново тя нахлуваше в мислите ми.

Жена-демон. Вкопчила се беше в сърцето ми и не го пускаше. Заключена вътре в главата ми, тя отказваше да излезе. Проклетница.

            Какво пък успя да ме върне към нея сега?! Аскетичната стая, цъкащият часовник и мракът на панелния квартал не напомняха на нея с каквото и да е. Още по-малко пък – суховатите изрази от учебника по право, които отегчено подчертавах с размазан химикал.

            Проклятие! Носът ми долови познато ухание. Нейното ухание. Поднесох писалката към носа си. В обонянието ми се впи дъхът на разцъфнала магнолия, лятна нощ и ориенталско наргиле. Демон. Парфюмът на тази жена се просмукваше във всичко и всеки, щом го докоснеше. Тя сама го забъркваше от съставки, които, въпреки честите ми молби, беше отказвала да ми разкрие. Магьосница... Вещица... Жрица на страстта. Страст, разтапяща като перверзната сладост на презряла смокиня. Колко пъти бях вдишвал до екстаз сладко-горчивия дъх на този парфюм, вкусвайки кожата й, нежна и жадувана като пролетен плод...

            Захвърлих писалката в другия край на стаята. Това самоизтезание трябва да приключи. С нея всичко свърши, всичко!...

            И отново главата ми се завъртя в многоцветен вихър от усмивките й, докосванията й, самодивските й руси коси, изящните й черти, смехът й, сълзите й и любовните й стенания. Демон.

            Напрегнах съзнанието си в отчаян, унищожителен опит да я отпратя. Представих си как сега спи до Него – нейния материално осигурен, красив, стабилен... тъп и ограничен благоверен съпруг, как до тях в романтична идилия се е сгушило домашното кученце, напомнящо за недалечното намерение за дете...

            Хвърлих учебника, угасих и реших, че ще спя. Очите ми горяха. В мрака пред мен играеха червени петна.

            Искам я... Тя е наркотик, без който ме боли. Не ми трябват дългосрочните й планове, прегорелия й кекс или кресливата й болонка! Искам само влудяващото й ухание и да мога да го вдишвам,  докато пия сметановата нежност на кожата й.
Невъзможно. Безвъзвратно невъзможно... Тя избра Другия.

            Казваше, че ме обича повече от него, но... познатият дявол е добър дявол. А аз, аз не съм имал шанса да я срещна преди тези ужасяващо дълги години, които тя е прекарала с него. Както тя сама каза: “Ако Него го нямаше...”. Да, наистина, ако Него го нямаше... Ако Него го нямаше...

            А ако Негого няма?!

            Искам я! Болно, безумно, лудо.

..................................................................................................................................... 

            Светлите точки на лампите край булеварда бягат тъй бързо, че се сливат в една блестяща линия. Мънкането на мотора е хипнотизиращо. Западногермански трошляк. Тук само зубрачи с философски поглед над света като мен карат такива боклуци. В град като този се пробива не с много прочетени книжки, а с това, което току-що си купих от един симпатяга в тъмна уличка. Желязото, което лежи в жабката. Девет милиметра. Точно толкова е широк тунелът към земния рай. И като гледам криминалната хроника напоследък – към небесния – също.

            Пристигнах.

            Вече не мога да не го направя. Длъжен съм... пред честта си, пред любовта си... Глупости! Просто Оня го мразя до болка и няма да му позволя повече да я докосне, дори веднъж.

            Четвъртият етаж. Точната врата. Заглушителят дрънва лекичко, докато го нагласям в мрака. Време е.

            Простреляният патрон на вратата издрънчава на облицования с италиански теракот под. Миг убийствена тишина. Не ме чуха.

            Прибрал гриживо гилзата от първия изстрел, бутам вратата и тя без скърцане ми отваря пътя навътре.

            Жилището е огромно, нищо чудно, че не ме чуха. Краката сами ме завеждат в правилната от петте стаи. Ето ги.

            Точно както въображението ми ги рисуваше. Идилия, хармония, семейство. Той се е обърнал навън, към ръба на леглото, провесил ръка, помръдва в просъница устни, говорейки с невидим събеседник. Мразя Го. Дори когато спи, Го мразя.

Помръдна! Потната ми вледенена ръка стисна пистолета... Нищо. Просто сънува.

            А ето я и нея. Милото ми момиче... Не!!! Недей, не я пускай отново в сърцето си!...

            Разпилените й коси – златни, красиви, дори когато са рошави, са паднали леко върху лицето й. Лицето й... Лунната светлина дава на топлите й славянски черти изяществото на мрамор. Устните... Две розови юнски череши, наляли в себе си киселичкия сок на пролетното събуждане. Шията... Грацията на расов лебед. Гънките на сатенения чаршаф и нощния здрач покриват извивките на крехкото й тяло. Черти, толкова съвършени и безупречни, че длетото на нито един античен майстор не би създало статуя, способна да наподоби красотата им. Милото ми момиче...

            Не!!! Недей! Не я пускай в сърцето си! Виж ръката й, виж нежната й бяла ръчица как мило е полегнала върху гърба Му. Виж с колко любов Го е прегърнала! Тя избра Него, забрави ли!? НЕГО!

            Копеле мръсно! Няма да я докосваш повече!

            На лунната светлина цевта на пистолета ми се издигна бавно, съвършена и жестока, вторачила смъртоносното си метално око в съпружеското ложе. Пръстът ми притисна плавно спусъка. Глух пукот.

            Той почти не усети, че стана нещо. Само трепна леко изведнъж и след това се отпусна. Край. Това беше.

            Самодивските й руси коси попиваха топлата кръв. По изящното крайче на изваяните й устни се стичаше струйка и изпод нея на чаршафа цъфтеше алена роза. Богиня. Красива беше и в смъртта си.

            Той се обърна, промърмори нещо насън и пак се успокои. Болонката скимтеше.

            Мрак.

            Милото ми момиче...