Това не е измислена история.  Фердинан Швал, селски пошаджия от Южна Франция, се прочул със замъка, който издигнал в своята градинка. Умрял  през 1924 на 88 год. 43  от които посветил с всеотдайност на строежа, съчетавайки работата си там с ежеднедневните задължения на раздавач. Пълнел пощенската си чанта с камъни намерени по пътя, и зидал замъка от тях. Казват , че творението му е невероятно пищно и смайва с фантастичността си, с разточителната украса от женски форми, животни, птици, цветя и листа.
Обсебен от своята идея, той постепенно я превръщал в реалност и накрая замъкът бил готов-истински паметник на мечтата отъждествена от един живот.                        
Френските сюрреалисти го открили и почестите, отдадени му от тях, били неговият закъснял триумф над съселяните, които го осмивали , че е невменяем.    
Пожелавам Ви да си построите поне едно малко замъче на балкона за да се почувствате щастливи!  Поне малко... Весели Празници!                                                               

Отдавна не съм писал нищо малко по-дълго от няколко реда. От 5 дни съм в Германия. Пътуването.... Леле, какво пътуване беше. Полетът ни беше от София в 6.00 сутринта на 7ми. Целият ден на 6ти се оправяха багажи, влизаше се от време на време в БГлог, за разтоварване, и привечер потеглихме към София. Там щяхме да отседнем при една леля на майка, която живее заедно с дъщеря си и съответно - нейната дъщеря, която ми се пада 2ра братовчедка, и с която не се бяхме виждали сигурно от година. Последно когато се видяхме, беше октомври миналата година, когато бях в София да си взимам визата... Абе, въобще... дълга и широка. Та, как си представях аз нещата: Ще отидем ний в София, ще се видим, ще хапнем, можеше и малко да пийнем и ще поспим поне едно 6 часа, за да сме отпочинали на другия ден. Не щеш ли обаче, след многото разговори и радости от това, че се виждаме, колко сме били пораснали и т.н., братовчедка ни Поля (защото пътуваме заедно с брат ми и неговата приятелка) настоятелно ни моли да излезем някъде на кафенце, за да си се видим както подобава. Тук вече беше смешният момент. На мен ми беше много странно - хем ми се излизаше малко, хем исках да си почина, защото беше вече около 21.00, а в 4.00 трябваше да сме на летището, което значеше, че към 3.00, 3.00 и нещо трябваше да станем. В крайна сметка пийнахме няколко бири, видяхме се, прибрахме се към 12 и така. Никой още не си беше легнал, затова чак към 1 легнахме да поспим, и съответно спахме само 2 часа.

На летището бях полу-умрял - болеше ме корем (сигурно от бирата), а очите ми се затваряха. След 2 часа чакане и проверки на багаж и на документи, вече бяхме в чакалнята за самолета. Видяхме се и с Гаргичка, но аз бях толкова умрял, че едва си разменихме 2-3 приказки. После в автобуса ми говореше някакви неща на немски, защото с нея пътуваше и някаква германка, но аз с моите комплекси за езика си въобще не се включих в разговора. Самолетът излетя успешно, по някое време ушите ми заглъхнаха и ми беше трудно да преглъщам (от смяната на налягането ще да е). Не обърнах много внимание и си заспах. Събудих се след около час и половина при приземяването. Колесниците се блъснаха в пистата и усетих скоростта много по-силно, защото вече бяхме на земята, а не във въздуха. Кацнахме в Будапеща. Там щяхме да чакаме още 2 часа, докато се прикачим на самолет до Франкфурт Хан. Пак - проверки на документи, на багажи, опашки, чакане... ужас!

2рият полет мина идентично - със заглъхване на ушите, със сън и със събуждане при приземяването. Това, което очаквахме бе, че от Франкфурт Хан ще си хванем влак и ще си отидем до Дуисбург направо. Обаче трябваше да ни е максимално трудно. На това летище нямаше гара наблизо и съответно трябваше да пътуваме още почти 2 часа с автобус до Франкфурт. Оттам - на гарата - купуване на билети, бързане за влака, и пак - прикачване. Трябваше да стигнем от Франкфурт до Кобленц за 2 часа, и оттам - до Дуисбург за още 2. Тук идва и хубавата част.

Влакът се движеше почти постоянно по поречието на Рейн. Бяхме седнали на едни седалки, които гледаха направо към прозорците и се чувствах, все едно се движа с параход. От другата страна се пъчеха скали, надвисваха облаци и малки селца се сгушваха в хълмовете. Имаше и линии и от другата страна на реката и когато минаваше влак, забелязвах как се врязва в тунели, прокопани в скалите, непосредствено до реката, като входовете им бяха като крепостни стени на замъци. Много красиво беше. На най-високите възвишения пък се появяваха постоянно замъци, ама точно като тези от средновековието - с каменни стени и кули, с квадратни отвори за стрелци. Беше приказка... Жалко, че нямах фотоапарат да заснема, но и снимките нямаше да са достатъчно хубави. Сигурно видяхме около 30на замъка - най-различни - от приказни, по-приказни...

Нататък не ми се разказва - смяна на влак, после - влачене на куфари, пазаруване, и най-накрая - вечерта - вино и сирене Бри.

Дано не съм ви отегчил много :)