Здравейте на всички
Тъй като от доста време не съм писал в блога, поради недостиг на свободно време в интернет, сега като ми попадна малко реших да попиша малко.
И първото нещо което се сещам е какво става около мен. Днес ми е малко песимистично. Може би заради студенетото време или пък заради факта, че от много време не мога да се наспя като хората. Все ще се намери някой да ме събуди.
Преди малко пък имах телефонен разговор, който още повече ми скапа настроението. А вчера беше толкова готин и жизнерадостен ден...
Знам, че не може всичко да е ОК. Знам и че няма смисъл да хабя на някой интернет-трафика пишейки безмислици. Да но това е БГЛог и ми прави кеф да си пиша из него. Пиша, защото знам, че поне 1 човек(ако не и повече) ще прочете това и факта, че проблемите ми ще бъдат споделени и ще ме накара да ми олекне. Пиша го, защото тука намерих много нови приятели, които намирам за доста стойностни хора. Дори и никой от тях да не прочете това, аз да си го напиша пък...
Едно време като бях малък и като ми беше кофти пишех и си изливах душата в един текстов файл. Този файл в момента е някъде из многото ми архиви и е защитен с парола. Интересно ми е как ли ще се почувствам ако го прочета в момента. Сигурно вече съм забравил какво точно ми е тежало по това време. Но времето лекува.
През по-голямата част от него съм си пълният оптимист, който винаги вижда светлината в тунела. Сигурно и утре ще съм така, но не и днес.
Първо да успокоя приятелите си - Няма лични проблеми и дори може да се каже, че нямам кой знае какви проблеми. Всичко с Марито е ОК и сме в отлични отношения. Просто в момента много ми се насъбра. Днес е един от онези дни, в които разбираш колко е красив живота, когато си щастлив. Днес е един от онези дни, в които наистина разбираш колко е хубаво да си оптимист. Но днес е и един от дните, в които разбираш, че реалноста си е реалност и е гадна. За моя радост, такивата дни са малко. Обикновено релаността ме радва или поне намирам нещо в нея, което да ме зарадва. В момента обаче не мога.
Може би и натежава и факта, че не съм се прибирал от доста време и ми липсва кафето с леля и разговорите с наште. Липсва ми и най-добрия приятел, който сега е зад океана и се изкарва парички да живее, щото в БГ това е доста трудно. Понякога ми е доста мъчно за него. Дори на няколко пъти съм се просълзявал. Никога не съм мислил, че ще плача за приятел, който е жив. Обикновено това става на една песен, в което се пее за вдигане на тост за приятелите, които сега не са при нас или нещо подобно...
Скоро се чухме по скайпа с него. Като ми чу гласа и се разплака (поне така си помислих от звуците, които чувах от колонките). Не се бяхме чували то около 7-8 месеца. Но тогава и 2мата бяхме щастливи, заради това, че се чуваме и отново можем да си поговорим.
Друго, което ми тежи е както казах гадната реалност или по-точно това, че хората гледат да се набутат един друг и забравят общочовешките ценности. Парите и материалното са изместили чувството да си признаеш грешките и да направиш нещо по въпроса да ги поправиш. Не е толкова заради жертвата ти. Тя така или иначе вече е била набутана от теб. Просто за себе си. Да си признаеш, че си сгрешил и като си поправиш грешката да останеш удоволетворен от себе си. А когато имаш тази възможност и не я правиш заради някакви си непонятни причини.... Та какви по-важни прични може да има от това да помогнеш на някого. Явно повечето хора или никога не са изпитвали удоволетворение от това или не искат да го правят. Или и 2те. Може и да ги е страх от последиците. В такива моменти си мисля, че баланса в природата е нарушен. Мисля си, че злото надделява. Помислете си Вие.
Опитайте да си спомните, колко хора за направаили нещо добро и колко не са. Защо реалноста може да е толкова черна, при положение, че тя се гради от самите нас. Защо личното измества общото. Толкова ли е трудно да се сетим, че ако съседа ни е добре и на нас ще ни е добре. Толкова ли е трудно да си спомним моментите, в които са ни посрещали с истинска усмивка и колко удоволетворени сме били от това. А и толкова ли е трудно да го приложим на практика. Всеки гледа в неговот си канче. Всеки се е устремил на някъде си. Хората умират около нас, а ние го итминаваме без да им объращаме внимание. А утршния ден може ние да сме на тяхно място.
Ако бях Моисей щях да напиша 11та божа заповед: Отнасай се с околните така, както желаеш те да се отнасят с тебе! Ако всички я спазваме светът ще бъде толкова по-красив и добър. Или може би, тя е била някъде сред камъните, които са се счупули от гнева му. Гняв породен, от глупоста и невежеството на околните.
Вече не помня от къде я знам тази 11та заповед. Сигурно от мама или баба. Може и да е била някъде в приказките, които са ми чели и разказвали като малък. Не е толкова важно. Важното е, че е дълбоко втъкана в съзнанието ми. Да но явно, не и в това на повечето от околните.
Не знам дали и заради това се чувствам по подобен начин в момента. Но знам, че не ми се прави нищо. Гледа ми се в една точка. Дори не ми се и мисли. Това, което правя в момента е изключение. В момента си изпразвам съзнанието. А то е тооолкова пълно....
Радвам се на хората, които поемат рискове и действат без да мислят. Не знам и кой ме е научил постояно да пресмяташ рискове, ползи, вреди..... За всяка по-важна постъпка имаш по половин ден да мислиш дали тябва да я направиш. И какво печелиш. Повечето пъти разбираш, че инстинкта ти е бил правилен и само кадето си си губил времето. Интерено ми е да седна пред някой психолог и той да ми каже мнението си за мен. В момента дори и аз не знам какво съм и защо съм това. Сещам се за една песен, в която изведнъж музиката спира и се чува : Who Am I - Joni Bi. Кой съм аз - Иван Стефанов, микромакс...който и да е няма разлика. Някой който се стреми да бъде между 2те крайности. Кои са тези 2 крайности... и понятие си нямам. Опитвам се да балансирам някъде си, а дори и не знам как го правя. Или само си мисля, че се опитвам...
Май БГЛог общестовото в случая е психо-аналитика.
А днес получих едно готино писмо, в което се казва, че трябвало да със сърцети си да повярваме нещо и то щяло да се случи. Ами аз така бях направил, ама не стана.
Може би отхвърленото очакване в случая ме кара да се чуствам кофти. Но така се чусвствах и преди това. Моеже би преди съм бил така, защото не бях пил кафе. Може и кафето да е било слабо и да не ме е оправило. Може и кафето изобщо да не е причината да ми е гадно. ...
Вече се чувствма малко по-добре. Преди малко едни колежки ме попитаха нещо, аз им помогнах и те ми казаха "Мерси!"
Може би вместо да се оплаквам, трябва да започна да върша нещо положително и да забравя за гадостите по света. Може ама..
Ако не бях се оплаквал, тези мисли още щяха да стоят в главата ми и нямаше да мога да направя нищо, докато не ги бях споделил с някого. В момента Марито я няма, наште са на работа...просто нямам с кой да си поговоря.
Интересно отново:) В момента не знам дали водя монолог или си говоря с някого. Важното е, че казах това, което ми тежеше и сега се чувствам значително по-лек. Сега ще си тръгвам от университета и ще пиша една домашна. После ще я дам на съквартирантките. Те ще ми кажат "Мерси" и ще ми стане още по-яко. Една единствена думичка, а да има такъв заряд. МЕРСИ, БЛАГОДАРЯ, ОБИЧАМ ТЕ, ДОВИЖДАЕ, ЗДРАВЕЙ, ДОБРО УТРО, ЛЕКА НОЩ.... Все малки думички, които толкова да радват. С Марито всяка вечер си ги казваме, както и всяка сутрун. Гледаме деня ни да започва с усмивка. Има ефект, но не винаги...
Ако искате да зарадвате някого, старайте се повече де казвате тези малки думички. Ако този някого наистина е достоен за вашето уважение, няма да трябва да се притеснявате за това дали ще успеете в намеренията си. Сигурно за повечето от блога, няма смисъл да му казвам това, защото те си го знаят. Но просто така да си го кажа. Може да помогна на някой, ако е издържал да прочете всичко това.
Обичам Ви!
Хей, честито Ванка! Браво, че двамата ще пътувате пак! Успех в щатите и очквам да пишеш скоро пак от там, и снимки, снимки! 
Поздрави и от мен!!! Чак сега прочетох постинга...
Наистина ли? Ехааа, пак научих нещо интересно 
Comments3
Много миличко е станало :) Малко като във "Виж кой говори" :)
Честити 22 :)