По същество, нашият егоизъм иска такова напълване. Какво печелим, ако се издигнем над егоизма и не предявяваме такива изисквания?

Първо, благодарение на това, няма да страдаме от недооценка от страна на партньора.

Второ, по такъв начин ще придобием ново свойство. Над изискванията за уважение и власт ще се разкрие противоположния аналог: преодолявайки някое егоистично свойство и издигайки се над него, получавам обратното на него свойство. Това ми позволява да придобия ново средство, ново отношение към света.

Например, ако по-рано съм искал от партньора внимание и уважение, то сега ставам по-скромен в своите претенции. Тъй като вече разбирам: ако погледна обективно, той проявява напълно нормални отношения към мен – просто собственият ми егоизъм е повишил нивото на очакванията. Така че, хайде да си отстъпваме, да съкращаваме егоистичните си изисквания.

Аз искам от партньора си внимание, участие, изпълняване на обещанията, искам да пресека неговите безкрайни „престъпления“ в това, което се отнася до домакинството, пренебрегването на интересите ми, отсъствие на знак на любов и грижа. Защото с годините мъжът все по-рядко звъни, за да узнае как съм, как я карам, все по-малко се грижи за жената. Така че, ако намаля своите претенции, ако не си водя сметка на обидите и работя усилено над себе си, доколкото за мен това все пак е много важно – тогава анулирам предишната изкривена връзка между нас.

Издигам се над завишените изисквания и се отнасям към партньора си с любов, като майка към детето си. Дори ако от негова страна има „криминалност“ независимо от моите страдания – аз се държа за принципа: „Любовта ще покрие всички престъпления.“

Как при това помагам на партньора си? Давам му пример, а също предизвиквам в него готовност за такова ответно отношение. Излиза така, че тук вече се крие покана за нов живот. По същество откривам себе си, за да получа от партньора си ново отношение. И проверявам това отношение не егоистично – напротив, тук е важно това, че и двамата взаимно развиваме нашите отношения над егоизма и се поддържаме един друг. Със своя пример помагам на партньора да се издигне над егоизма. Аз прилагам старание, беседвам с него за това, колко хубав ще бъде животът ни, ако се издигнем над своите естествени, неизменни, егоистични пориви. А като резултат, взаимният пример и взаимната поддръжка ще ни водят към подем.

Нещо повече, всеки от нас сега вече гледа правилно и на света, здраво, с готовност за отстъпки. Отново и отново виждам света в сравнение със себе си като нещо съвършено. Новият поглед ми позволява да го разглеждам като съвършена природа. Работата вече не е само в партньора – целият свят става мое огледало.

Това е нещо като психологически тренинг, психологически метод от висш порядък, позволяващ да издигне човека към ново възприятие на реалността, на света, семейството и взаимоотношенията с партньора – възприятие, което не сме имали по-рано.

Разбира се, отначало трябва да се упражняваме в семейството, а като резултат да построим нов свят, нови взаимоотношения.

И тук е необходима взаимност: и двамата трябва да разбираме, че представляваме нещо като малка „лаборатория“, в която двама егоисти се стараят да използват правилно развиващия се в тях егоизъм. В нашето поколение той е нараснал толкова, че разрушава всичко, а ние искаме да го използваме като лост и над него да построим здрави отношения, които да позволят животът да продължи.

http://harmoniata.wordpress.com

Хармонията е проста. Тя произлиза от факта, че съществуват две сили в природата: силата на отдаване (положителната сила) и силата на получаване (отрицателната сила), които на различни нива (биологично, физическо, морално и пр.) се проявяват като уравновесени системи. Ако тези сили са уравновесени в човешкото тяло, тогава то е напълно здраво. Ако те са в равновесие в природата, тогава тя се намира в пълен покой. Липсата на равновесие води до всевъзможни движения.

Естествено, неравновесието е необходимо, защото дава живот – постоянното взаимодействие межди двете сили в определени рамки, колебанията им относно една друга, създават живот. Например, разширяването и свиването на гърдите, сърцето и други органи е изградено на взаимните движения на тези противоположни сили, които се поддържат и допълват една друга. Животът е това, което се случва между тях, в следствие на техните правилни и хармонични взаимодействия.

В своето развитие ще достигнем до етап, в който цялото човешко общество ще достигне именно до този начин на работа, в който всички негови части взаимно си влияят. Но тези влияния, както при дишането, ще бъдат независими едни от други, когато силата на отдаване е равна на силата на получаване. Те ще взаимодействат помежду си последователно: колкото дадем на природата, толкова ще получим; колкото получим, толкова трябва да отдадем.

Тогава ще живеем в хармония, хомеостаза, състояние на взаимна поддръжка. Природата, която ни води до равновесното състояние между нейните две сили, силата на отдаване и силата на получаване, подсказва, че трябва да достигнем до това. Това е нейната обща насока.

Нищо не можем да направим без този общ вселенски закон. Можем само да разберем на къде сме се запътили и как правилно, доброволно и съзнателно се впишем в изпълнението на този външен, абсолютно задължаващ ни закон. Така ще се чувстваме комфортно не само в крайното състояние, което ще достигнем, но и на всички нива на развитие.

Инфекциозните болести се разпространяват по цялото земно кълбо все по-бързо и лечението им става все по-трудно. От седемдесетте години насам, новите заболявания се появяват с безпрецедентна честота... Днес съществуват повече от четиридесет вида болести, които не са били известни преди двадесет и пет години.

  Световната здравна организация

Историческите факти свидетелстват за това, че човечеството боледува толкова време, колкото съществува и воюва с болестите толкова време, колкото боледува.

Всъщност, свикнали сме да воюваме: ту един с друг, ту с глада, ту със стихиите, но войната срещу болестите е поставена на особено място. За цялата история на човечеството всички войни и стихийни бедствия не са отнесли толкова животи, колкото болестите и епидемиите, нееднократно заплашвали човечеството с пълно унищожение.

За разлика от природните катаклизми, да се съпротивлява на които човекът нямал нито сили, нито възможности, болестите се държали малко по-иначе – с тях можело да се воюва и често да бъдат побеждавани. И затова напълно естествено било появяването на целители, а след това на лекари, които застанали между нас и болестите.

Отначало методиката за възстановяване на здравето била проста и близка до природата, но с напредъка на медицината като наука, човечеството обявило на болестите истинска война и намесата в организма придобила тотален характер.

Към средата на ХХ век медицината отбелязала подем и обещала да ни избави от множество болести, а откриването на антибиотиците направило тази мечта толкова реална, че  се предполагало въплътяването и да стане за няколко години.

Еуфорията продължила не особено дълго. Времето много бързо донесло отначало съмнения, след това и разочарования – оказало се, че вирусите имат защитен механизъм, който преподнесъл на учените неприятен сюрприз. Така например, под въздействието на антибиотиците мутирали грипните вируси, които станали по-малко уязвими и по-смъртоносни. Последвалата борба с мутантите пораждала нови пълчища още по-агресивни наследници. Новите видове вируси нямали край, а проблемът нямал решение.

А вече абсолютно пълна подигравка с усилията на медиците станало откритието, че в следствие на мутацията вирусите се „научили” за много кратко време да се пренастройват към новото лекарство. По този начин, антибиотикът, въведен в тялото на болния, ставал не отрова, а храна за новото поколение вируси.

Претърпявайки поражение на фронта на инфекциозните болести, ние откриваме, че също толково зле стоят нещата с наследствените, раковите, сърдечно-съдовите и прочие „болести на века”. Тази статистика може да означава само едно – ние сме обречени да боледуваме.

Тогава защо боледуваме?

Свойството на човека да боледува и възбудителите на болестите са създадени от природата и еднакво грижливо се пазят от нейните закони. Затова всеки наш опит да унищожим възбудителите на заболяванията или да променим техните свойства, за да подобрим наследствеността, се натъква на все по-нарастваща съпротива от страна на природата и неизбежно ни довежда до неуспех.

Природата има с човека особени сметки за уреждане. Природата воюва с нас постоянно, използвайки като оръжие  не само болестите, но също екологията и икономиката; тя ни сблъсква в непрестанни войни един срещу друг.

Защо отношението на природата е толкова враждебно към нас, може би, ние не и съответстваме в нещо?

Цялата природа е създадена и съществува по законите на отдаването. Това означава, че всеки елемент, всяко творение на природата взема само това, което му е необходимо за да съществува, но в същото време храни другите части на природата. Това е подобно на единен организъм, където всеки орган и всяка клетка взаимодействат помежду си, обменяйки хранителни вещества и информация в пълно съответствие със законите, според които този организъм е създаден и съществува.

На човекът, за разлика от останалите части на природата, му  е дадена особена сила, позволяваща му да се вижда като „главен” в царството на природата – това е силата на нашия егоизъм. Нашият егоизъм ни кара да усещаме, че всичко е създадено и съществува единствено за удовлетворяването на сиюминутните ни ненаситни желания.

Заети да тичаме след наслажденията, ние изведнъж откриваме усилващата се съпротива от страна на природата и виждаме, че всичките ни усилия да победим болестите, да предотвратим войните, да направим живота си по-комфортен и спокоен са обречени на провал.

Всичките ни войни против природата никога няма да донесат очакваните плодове по една единствена причина: ние не разбираме, че силите на природата противостоят не на нашите действия насочени към нея, а на нашите мисли и желания, които насочваме един към друг. Защото само на нивото на човешките взаимоотношения се проявява максималната сила на нашия егоизъм. Завист, желание да властваме над себеподобните си, ненавист – тези чувства са източници на мисли, които притежават истинска разрушителна сила по отношение на природата.

Силите на природата са насочени към поддържане на равновесието на цялата система и използват всеки елемент в режим на пълно отдаване.

Ние, от своя страна, подбно на ракова клетка в тялото на природата, вместо да храним съседните клетки и по този начин да поддържаме живота на целия организъм, желаем да използваме всичко, което може да ни даде природата единствено за собствено наслаждение. Ние блокираме мислите си в собствените си желания, отделяйки вместо жизнени сокове смъртоносна отрова. В резултат на това загиват първо съседните клетки, а след това и целият организъм.

Значи, ако променим мислите и желанията си, ще променим отношението на природата към нас и ще се избегнем заплахите от болести и катаклизми?

Да. За това е необходимо да се издигнем на друго ниво на взаимоотношения помежду си, а значи и на друго ниво на взаимоотношения с природата. Трябва да достигнем състояние, което се нарича „любов към ближния”.

Човечеството, осъзнато или интуитивно, винаги се е стремяло именно към това състояние – защото то предполага пълна хармония с природата и изчезване на причините за конфликтите между нас. Днес ние живеем в особено време, когато са създадени всички условия за издигане на човечеството на ново ниво на съществуване.

Ако ние незабавно започнем нашето поправяне, ударите, които ни изпраща природата ще отслабнат и постепенно ще спрат. Ние ще станем такива, каквито и трябва да бъдем изначално – най-важната част в общия организъм на природата. Тогава тези сили, които природата използва срещу нас, ще се обърнат в сили на подкрепа и защита.

"Красив ум" - хубав филм, ако не сте го гледали - гледайте.

Хубав, хубав, ама предимно се занимава с това колко му хлопа дъската на Джон Неш, а не с гениалните му открития. Нормално, все пак това е Холивуд, а не клуб "Млад математик с дебели лупи".

Та има едно гениално откритие на Неш... има и едно също толкова гениално приложение в български условия. Точката на равновесие на Неш и приложението й в движението по републиканската пътна мрежа. В университета последният изпит ми беше точно по Теория на игрите и то при един строг чичо, та този пример ми се е набил в гънките на мозъка ( и в двете).

Равновесието на Неш, се достига в една безкоалиционна игра (в която играчите не си сътрудничат), когато всеки от играчите е избрал максимално изгодната за него стратегия. Всяка промяна на стратегията означава намаляване на печалбата на играча. Казано с прости думи - играй само така, че ако шавнеш, ще те ковнат. Казано на езика на белота, имаш седмица пика и седмица каро, а тия двамата отсреща имат вале и девятка пика. Можеш да хвърлиш само карото, иначе - чао, бамбино, сори.

Но не за белота ми е думата, даже хич.

Да разгледаме следната игра. Двама играчи, каращи "Голф двойка" и "Ес Класичка" (да ги наречем условно А и Б), трябва да преминат през едно кръстовище в 12 часа. Печалбата от това да преминеш през кръстовището в 12: 00 е удоволствието, че си пре**ал другарчето, да го означим с 1. Печалбата от това да преминеш в 12:01 е гадостта от това да си пре**аното другарче. Да я означим с 0.

Всеки от играчите има две възможности - да даде път на другия или да не му даде.

Ето ви на и табличката с възможните стратегии и съответни печалби:

  Да му дам път на тоо олигофрен Газим! Да му дам път на тоо олигофрен 0, 0 1,0 Газим! 0,11,1 

Първа възможна партия: А дава път на Б и Б минава първи. А печели 0, Б: 1.

Втора възможна партия: Б дава път на А и А минава първи. Б печели 0, А: 1.

Трета възможна партия: И двамата дават път на другия. Седят си меланхолично на кръстовището, никой не минава и двамат получават по една кръгла нуличка.

Четвърта (най-често срещана в България) възможна партия: Никой не дава път на никого. И двамата настъпват газта и профучават с малоумни настървени физиономии на 2 сантиметра един от друг. И двамата каубои печелят по 1.

Да, ама не.

Работата е там, че в реалността не става така. Ламарината е силно огъваема, а главите - силно чупливи и колкото и да им се иска да минат първи и да спечелят 1, двамата каубои се натряскват един в друг и получават счупени ребра, откъснати ръце, разпилени черва и много, много вторични суровини или иначе казано печалбата им е минус 9999999999.

Това е чудесен пример защо не всяко равновесие на Неш е ефективно в реалността. Единственият начин тази игра да бъде решена с ефективен завършек, е да бъдат променени условията. От безкоалиционна, да стане коалиционна. Т.е. играчите да си сътрудничат. Казано на по-прост език, да си помагат.

Когато бъде разиграна играта с такива условия, точката на равновесие се намира там, където всеки от играчите редува стратегиите "давам път-не давам път" в съотношение 1:1 в последователност, обратна на тази на другия играч. Сиреч: А дава път, Б минава. Следващия ход Б дава път, А минава. Печалбата за всеки от играчите е 0,5. Счупени глави и смлени автомобили няма.

Играта може да се играе така, само ако играчите не са нагли егоисти и/или малоумници. Щото ако са такива, играта пак става безкоалиционна и завършва с липсващите фарове, ламарини, глави и ребра. Работата е там, че май те са точно такива. И никой не ще да вземе 0,5 и да остане жив, а колата му - цяла. Всеки иска да мине през кръстовището в 12:00 и нито секунда по-късно.

Както вече споменах, условията на играта могат да се променят. Само че това зависи не от някой друг, а от играчите. От нас.

Здравейте на всички

Тъй като от доста време не съм писал в блога, поради недостиг на свободно време в интернет, сега като ми попадна малко реших да попиша малко.

И първото нещо което се сещам е какво става около мен. Днес ми е малко песимистично. Може би заради студенетото време или пък заради факта, че от много време не мога да се наспя като хората. Все ще се намери някой да ме събуди.

Преди малко пък имах телефонен разговор, който още повече ми скапа настроението. А вчера беше толкова готин и жизнерадостен ден...

Знам, че не може всичко да е ОК. Знам и че няма смисъл да хабя на някой интернет-трафика пишейки безмислици. Да но това е БГЛог и ми прави кеф да си пиша из него. Пиша, защото знам, че поне 1 човек(ако не и повече) ще прочете това и факта, че проблемите ми ще бъдат споделени и ще ме накара да ми олекне. Пиша го, защото тука намерих много нови приятели, които намирам за доста стойностни хора. Дори и никой от тях да не прочете това, аз да си го напиша пък...

Едно време като бях малък и като ми беше кофти пишех и си изливах душата в един текстов файл. Този файл в момента е някъде из многото ми архиви и е защитен с парола. Интересно ми е как ли ще се почувствам ако го прочета в момента. Сигурно вече съм забравил какво точно ми е тежало по това време. Но времето лекува.

През по-голямата част от него съм си пълният оптимист, който винаги вижда светлината в тунела. Сигурно и утре ще съм така, но не и днес.

Първо да успокоя приятелите си - Няма лични проблеми и дори може да се каже, че нямам кой знае какви проблеми. Всичко с Марито е ОК и сме в отлични отношения. Просто в момента много ми се насъбра. Днес е един от онези дни, в които разбираш колко е красив живота, когато си щастлив. Днес е един от онези дни, в които наистина разбираш колко е хубаво да си оптимист. Но днес е и един от дните, в които разбираш, че реалноста си е реалност и е гадна. За моя радост, такивата дни са малко. Обикновено релаността ме радва или поне намирам нещо в нея, което да ме зарадва. В момента обаче не мога.

Може би и натежава и факта, че не съм се прибирал от доста време и ми липсва кафето с леля и разговорите с наште. Липсва ми и най-добрия приятел, който сега е зад океана и се изкарва парички да живее, щото в БГ това е доста трудно. Понякога ми е доста мъчно за него. Дори на няколко пъти съм се просълзявал. Никога не съм мислил, че ще плача за приятел, който е жив. Обикновено това става на една песен, в което се пее за вдигане на тост за приятелите, които сега не са при нас или нещо подобно...

Скоро се чухме по скайпа с него. Като ми чу гласа и се разплака (поне така си помислих от звуците, които чувах от колонките). Не се бяхме чували то около 7-8 месеца. Но тогава и 2мата бяхме щастливи, заради това, че се чуваме и отново можем да си поговорим.

Друго, което ми тежи е както казах гадната реалност или по-точно това, че хората гледат да се набутат един друг и забравят общочовешките ценности. Парите и материалното са изместили чувството да си признаеш грешките и да направиш нещо по въпроса да ги поправиш. Не е толкова заради жертвата ти. Тя така или иначе вече е била набутана от теб. Просто за себе си. Да си признаеш, че си сгрешил и като си поправиш грешката да останеш удоволетворен от себе си. А когато имаш тази възможност и не я правиш заради някакви си непонятни причини.... Та какви по-важни прични може да има от това да помогнеш на някого. Явно повечето хора или никога не са изпитвали удоволетворение от това или не искат да го правят. Или и 2те. Може и да ги е страх от последиците. В такива моменти си мисля, че баланса в природата е нарушен. Мисля си, че злото надделява. Помислете си Вие.

Опитайте да си спомните, колко хора за направаили нещо добро и колко не са. Защо реалноста може да е толкова черна, при положение, че тя се гради от самите нас. Защо личното измества общото. Толкова ли е трудно да се сетим, че ако съседа ни е добре и на нас ще ни е добре. Толкова ли е трудно да си спомним моментите, в които са ни посрещали с истинска усмивка и колко удоволетворени сме били от това. А и толкова ли е трудно да го приложим на практика. Всеки гледа в неговот си канче. Всеки се е устремил на някъде си. Хората умират около нас, а ние го итминаваме без да им объращаме внимание. А утршния ден може ние да сме на тяхно място.

Ако бях Моисей щях да напиша 11та божа заповед: Отнасай се с околните така, както желаеш те да се отнасят с тебе! Ако всички я спазваме светът ще бъде толкова по-красив и добър. Или може би, тя е била някъде сред камъните, които са се счупули от гнева му. Гняв породен, от глупоста и невежеството на околните.

Вече не помня от къде я знам тази 11та заповед. Сигурно от мама или баба. Може и да е била някъде в приказките, които са ми чели и разказвали като малък. Не е толкова важно. Важното е, че е дълбоко втъкана в съзнанието ми. Да но явно, не и в това на повечето от околните.

Не знам дали и заради това се чувствам по подобен начин в момента. Но знам, че не ми се прави нищо. Гледа ми се в една точка. Дори не ми се и мисли. Това, което правя в момента е изключение. В момента си изпразвам съзнанието. А то е тооолкова пълно....

Радвам се на хората, които поемат рискове и действат без да мислят. Не знам и кой ме е научил постояно да пресмяташ рискове, ползи, вреди..... За всяка по-важна постъпка имаш по половин ден да мислиш дали тябва да я направиш. И какво печелиш. Повечето пъти разбираш, че инстинкта ти е бил правилен и само кадето си си губил времето. Интерено ми е да седна пред някой психолог и той да ми каже мнението си за мен. В момента дори и аз не знам какво съм и защо съм това. Сещам се за една песен, в която изведнъж музиката спира и се чува : Who Am I - Joni Bi. Кой съм аз - Иван Стефанов, микромакс...който и да е няма разлика. Някой който се стреми да бъде между 2те крайности. Кои са тези 2 крайности... и понятие си нямам. Опитвам се да балансирам някъде си, а дори и не знам как го правя. Или само си мисля, че се опитвам...

Май БГЛог общестовото в случая е психо-аналитика.

А днес получих едно готино писмо, в което се казва, че трябвало да със сърцети си да повярваме нещо и то щяло да се случи. Ами аз така бях направил, ама не стана.

Може би отхвърленото очакване в случая ме кара да се чуствам кофти. Но така се чусвствах и преди това. Моеже би преди съм бил така, защото не бях пил кафе. Може и кафето да е било слабо и да не ме е оправило. Може и кафето изобщо да не е причината да ми е гадно. ...

Вече се чувствма малко по-добре. Преди малко едни колежки ме попитаха нещо, аз им помогнах и те ми казаха "Мерси!"

Може би вместо да се оплаквам, трябва да започна да върша нещо положително и да забравя за гадостите по света. Може ама..

Ако не бях се оплаквал, тези мисли още щяха да стоят в главата ми и нямаше да мога да направя нищо, докато не ги бях споделил с някого. В момента Марито я няма, наште са на работа...просто нямам с кой да си поговоря.

Интересно отново:) В момента не знам дали водя монолог или си говоря с някого. Важното е, че казах това, което ми тежеше и сега се чувствам значително по-лек. Сега ще си тръгвам от университета и ще пиша една домашна. После ще я дам на съквартирантките. Те ще ми кажат "Мерси" и ще ми стане още по-яко. Една единствена думичка, а да има такъв заряд. МЕРСИ, БЛАГОДАРЯ, ОБИЧАМ ТЕ, ДОВИЖДАЕ, ЗДРАВЕЙ, ДОБРО УТРО, ЛЕКА НОЩ.... Все малки думички, които толкова да радват. С Марито всяка вечер си ги казваме, както и всяка сутрун. Гледаме деня ни да започва с усмивка. Има ефект, но не винаги...

Ако искате да зарадвате някого, старайте се повече де казвате тези малки думички. Ако този някого наистина е достоен за вашето уважение, няма да трябва да се притеснявате за това дали ще успеете в намеренията си. Сигурно за повечето от блога, няма смисъл да му казвам това, защото те си го знаят. Но просто така да си го кажа. Може да помогна на някой, ако е издържал да прочете всичко това.

Обичам Ви!