Един невероятен край от нашата Родина, в който се преплитат история, магия, древни загадки и красота, която прозира от всяко кътче на Родопите. Чудесните изпълнения на Младен Койнаров и хора на ансамбъл „Родопa“, както и  невероятните умения на Дафо Трендафилов помагат в разкриването на очарованието и мистерията на този великолепен български край.

Не бях ходила в Родопите и за това идеята да използваме няколкото почивни дни покрай празниците за да отидем до Цигов чарк, беше прегърната от мен веднага. И така втурнахме се в петък (07.09) по обяд да штурмуваме Родопа планина. Като цяло пътят до там не е лош. Дори бих казала, че е интересен, може би защото много обичам да минавам през разни селца и да се радвам на бабите, излезли да преметат пред къщи, вързаните на тротоара магаренца, пресичащите козички и всякакъв друг домашен добитък. По някакъв начин тези картинки ме стоплят и ми става мило, а по пътя за Цигов чарк, след като се отбием от магистралата, има изобилие от тях. Освен това в даден момент пътят започва да се вие през планината, красив и малко опасен – от едната страна скали, а от другата дере, през което минава река. Изпреварването на натоварен с няколко тона дърва камион, е тежка и отговорна задача от компетенцията на малко и все специални хора. Моят любим съпруг явно е сред тях, и то сред челните им редици, защото успя да изпревари не един, а няколко такива, и то без да е поставял семейното здраве в опасност. Покрай пътят минава и влакова линия (теснолинейка), наръсена с табелки от типа на „Спирка Целина”. Въпросната табелка не е просто в средата на нищото, тя е локализирана просто на някакво място по линията, намиращо се на солидна височина над дерето и човек си мисли, че е забучена там от някой шегаджия. Човешкото въображение не може да е толкова богато, че да си представи начин, по който това място може да се използва като спирка. Имаше и една гара, от онзи тип – просто гара и нищо друго наоколо. Там беше спряла и теснолинейката, но не успях да я снимам. За всеки случай изглеждаше лъскава и сякаш излязла от някой уестърн.

Така - па дорожке, па дарожке – и стигнахме до Голямото Мокро, а именно язовир „Батак”. Да си призная това е първият язовир, който виждам, и се впечатлих. Не че съм очаквала да е малък, но въпреки това ми се стори огромен. Дори не мога да си представя колко вода има в това пространство. Ето няколко снимчици. Първият ден валя и са малко мрачни, но след това времето се оправи и има и слънчеви.


Островът


Язовирът и неговите лодки


Заснежените рано сутрин Родопи


Аз на язовирен фон

Верни на семейните навици ощастливихме с присъствието си един кръгъл бар точно до язовира и намиращата се в непосредствена близост битова кръчма.


Тези сърнички бяха пред едно от заведенията. Явно хората си ги гледат и, силно са надявам, не за храна

Тук е мястото да спомена, че цените в местните заведения са на път да грабнат приза „Най-високи” от морските си роднини. Скъпо се явява, особено като се има предвид, че околната инфраструктура не предлага кой знае какво, освен красотата на природата, а тя би трябвало да е безплатна. Да не говорим за обслужването. Аз не съм придирчива по принцип и не очаквам кой знае каква любов и професионализъм да струят от персонала, но дори на мен ми прави впечатление тоталната липса на каквато и да е заинтересованост към клиента. Имах чувството, че приличахме на напълно бездушни ходещи портфейли, които не заслужават особено внимание и даже, като че ли, леко им пречат на живота. След като няколко пъти моето усмихнато „Здравейте” биваше посрещано с повдигане на вежда, почти успях да се откажа изобщо да поздравявам с членоразделна дума, което за мен е неприсъщо. Това беше един, от общо два типажа персонал. Другият се изразяваше в уплашен поглед, вперен абсолютно неразбиращо в теб, сякаш обясняваш закона на Раул (примерно), а не поръчваш две ракии и две шопски салати. Аз съм с впечатлението, че това са едни от най-честите поръчки, които се правят по българските кръчми, но съдейки по сложността на ситуацията там, явно онези хора ги чуваха за първи път. Ето друг пример – седим си в ресторанта на хотела и си хапваме трудно извоюваните салати (момата се връща три пъти за две салати) и решаваме да поръчаме и виното, тъй като скоростта на обслужване по онези земи също е умопомрачителна, но за сметка на това пък – повсеместна. Казваме на девойчето „Една бутилка Мавруд – Памидово”, тя се връща (след сериозен времеви интервал) и казва „Няма”. На това място ние задаваме възможно най-логичния въпрос (аз поне не се сещам за по-логичен) „А какъв има?”. Тук няма как да ви напиша отговора. По книгите това май го изразяват така: „???!!!” (уплашен, неразбиращ, силно изненадан поглед на човек, хванат неподготвен). Тя мига, аз се усмихвам мило, щото ме е страх да не се разреве и казвам „Вижте какъв друг има и дайте него”. Тук го четете бързо, но случката се развива за около час-час и нещо. Та, тя се връща и казва „Ми, май няма никакъв” и приключва въпроса. Няма нещо от рода на „Имаме Мерло на тази и тази изба, или някакво там друго. Ще желаете ли от него?”. Жената е видяла, че няма Мавруд и ни уведомява....и гледа стреснато. След дълги, дълги борби и перипетии Мирославчо отиде до някакъв стелаж с бутилки и за всеобща изненада откри там Мавруд. Така ние се уредихме с вино, а най-хубавото е, че бяхме все още млади. Мисълта ми е, че този вид поведение не беше изолиран случай. Иначе ресторантчето на мен ми хареса. От много години не бях ходила на ресторант с певица, предимно защото се страхувам, че ще трябва цяла вечер да слушам някакви простотии за валяци примерно, или пък кючеци (Боже опази!). Не, че в заведенията там не беше застъпено предимно озвучаване от телевизия „Планета”, но някак с певица на живо е по-страшно. В този ресторант обаче момичето пееше песни на Тони Димитрова и Тоника СВ, а на по-късен етап пя македонски песни, на които доста от посетителите станаха да играят. Почти ме пренесе в атмосферата на „Оркестър без име” – сещате ли се за онзи ресторант на морето и как Катето Евро пееше вечер за „любов и още нещо”. С други думи – хареса ми, а като добавим и успешната борба за виното и насъщния, нещата стават чудесни.

В съботата посетихме Батак, намиращ се на 8 км. от Цигов чарк. Градът е малък и както се казва от селски тип, но там ИМА какво да се види и смятам, че всеки трябва да отиде да го види. Започнахме с църквата-костница „Света Неделя” на центъра на града.

Църквата "Света Неделя"

Всички знаете за Баташкото клане и за тази църква, в която са били затворени 2000 души – жени, деца, старци и мъжете, които са се опитвали да ги защитават. Атмосферата вътре е потресаваща, носи заряд – на мъка. Виждат се дупки от куршуми, петна от кръв, сложено е и стихотворението на Вазов „От Батак съм, чичо”, за чийто текст се опитвам да не мисля, дънерът на който са секли главите, снимките, правени от Димитър Кавра и откъси от репортажите на Джанюариъс Макгахан. Там е и дупката, която майките са изкопали с голи ръце, за да търсят вода за децата си и разбира се ямата с костите, върху която има възпоменателна плоча. Нямам снимки от това място – едно, че уважих забраната да се снима и второ – не искам и да имам. Не вярвам някога някой да е способен да забрави това място. Единственото, което ме спираше да се разрева, бяха многото хора и неудобството ми. Душата ми се беше събрала в гърлото, разума ми не може да го проумее. Не разбирам как може българин да подложи на съмнение нашата история. Хайде, разбирам го от части немеца Улф Брунбауер, той не е с нашето съзнание и историческа памет, тези неща са доста по-далечни за него, но нашата сънародничка Мартина Балева не мога да я разбера. Не говоря за часовете по история и кой какво е учил там. Говоря за друго – за това дали има кътче в България, което да не пази спомени за онова време, този действителност е пропита във всичко - в народните ни песни, в бита, във всяко, всяко нещо. Отказвам да повярвам, че може това да се измисли в такива мащаби. Отказвам да простя! Много съм далеч от мисълта да проявявам някаква форма на расизъм към днешните турци, имам достатъчно култура, за да не генерирам омраза към хора, които нямат нищо общо. Би било глупаво да мразя например младежа, който правеше дюнери в Студентски град преди години (сега не зная дали е там). Мисля (направо съм сигурна), че не е заклал никой в Батак по време на Априлското въстание. Но на онези турци, на онзи султан и войниците му, НЕ МОГА и НЯМА да простя! Както и да е – не искам да задълбавам в тези неща, защото нито имам компетенцията, нито нужния талант за изразяване, имам си само чувствата.

Хубаво е да се види и историческият музей на Батак. Разбира се от там няма да си тръгнете с по-светли чувства в душата (аз си тръгнах с още по мрачни), но някой ден ще заведа и децата си. Интересно е (не съм убедена, че думата е правилна за това място, но не се сещам с каква да я заменя) – има документи, снимки, автентични предмети, картини, извадки от произведения на Иван Вазов и Захари Стоянов, черешово топче дори и една огромна стена, плътно изписана с имена и възрасти – от 1 годинка до и аз не знам колко (101 да речем). По едно време се хванах, че се опитвам да не я поглеждам.

Интересна е и секцията, посветена на антифашистката борба и отряда на Антон Иванов. Имаше цяла стена с мраморни плочи на загиналите – всяка с по една роза на нея.

Аз на площада пред музея

Такива ми ти работи. И за да разсея малко депресарските размисли, ще спомена и за една къща-музей, която разгледахме. Много обичам да влизам в тези възрожденски къщи. Хубаво ми става да гледам всичко вътре – подредбата, мебелите от онова време, представям си направо сцени от „Под игото”: седянките, задявките с момите, бабите с вретеното. Труден живот са имали, но е имало и хубави неща – чудните родопски песни, нашите си празници – Коледа и Великден, с традиционните трапези, коледарите и всички други нашенски традиции. Въпреки, че и там имаше забрана за снимане аз взех, че щтракнах тайно и полека една от стаите (какъв лош човек съм).


Въпросната стая. Там са тъкали лен.

Само ще спомена и Велинград набързо (има го в заглавието все пак) и ще взема вече да млъкна. Преди да си тръгнем към София, просто се отбихме до там за по едно кафе и бърз тур през градските сергийки. Иначе там много скъпарски хотели, много нещо. На където и да се обърнеш все лъскави фасади с по 4 зведички. Е, красиви са де. Даже пишках (извинете ме) в тоалетната на един 4-звезден лоби-бар – европейска работа е това, не е шега!

Миро пие кафе в 4-звезден лоби-бар

Камионетката подскачаше по неравния планински път. Сред чувалите с картофи седяха четири човешки същества. Очите им гледаха безжизнено и разсеяно, сякаш бяха под въздействието на тежка ориенталска дрога. Тъгуваха. Искрицата простичка житейска радост и душевната топлота на селски хора гниеха и се разпадаха.

Oтиваха на гурбет. Незаконно, опасно, изпълнено с неизвестност начинание в чужбина. Отиваха да работят на жестоки чорбаджии с остри бичове, свикнали във всичко да равняват работниците си на добитъка.

Четирима бяха. Заедно тръгнаха от село, надяваха се заедно да работят оттатък и заедно да се върнат. В ъгъла на ремаркето, опрял гръб в чувал картофи, седеше седмокласник с току-що наболи мустаци. Момчето беше с баща си, майка му си изплака очите докато да го пусне. Но и пъпчивият хлапак, и широкоплещестия му родител бяха непоколебими в решението си: “Няма хляб - трябва да се работи.” И толкова. Заминаха.

Едрият селянин седеше до сина си, без да се допира в него. Беше сключил един в друг големите си като топузи юмруци. Отпуснатият корем преливаше в мощни гърди. Дълбоките, изпечени от слънцето бръчки придаваха на лицето му постоянна свъсеност. Тези впити в плътта му резки от изпитана болка чертаеха целия му жизнен път. Път, извървян в тежък, монотонен, затъпяващ физически труд.

Под ноктите и в сгъвките на ръцете му се беше набил плътен, неподлежащ на измиване слой работна мръсотия. Целият живот на суроволикия петдесетгодишен мъж беше белязан от пръст, цимент, дърво, машинно масло и много, много пот и кръв.

От всичко на света, тоя човек най-добре умееше да работи. А България му отне точно това – възможността да се труди. Според както го убеждаваха, в името на това да бъде свободен. На него обаче не му харесваше да е свободен и гладен, защото това беше робство чрез свобода. И затова сега огруханият от живота работник отиваше в доброволен плен, в робство, но и на работа. Защото искаше горчив робски хляб, а не горчива полусвобода.

Малкият не беше толкова мрачен като баща си. Той не осъзнаваше напълно какво става, какво ги чака и защо го правят, но седеше свъсен и мълчалив просто защото всемогъщият в очите му родител също го правеше.

Другите пътници в камионетката бяха млади момче и момиче, и двамата малко над двайсет. Познаваха се, но явно нищо повече, седяха раздалечени. Момичето ту чоплеше, ту поглаждаше почернелия съсирек на дълбоката рана на ръката си. Почти беше зараснала и все повече я сърбеше. Раната беше от някакъв инструмент. Голям, груб и тежък инструмент. Такъв, който не е създаден за женска ръка. Но и такъв, когото неволята беше поставила в нея. Грубоватите черти на младата жена също бяха добили особения израз, който получаваше човешкото лице, щом се е изкривявало множество пъти в миг на болка и трудност. В гарвановочерните й коси имаше следи от неотдавнашно несръчно изрусяване в домашни условия. Макар и закърмена с мотиката в ръка, младата жена тайничко желаеше да заприлича поне малко на лъскава мадама от списание. Да изпита поне частица от усещането за жадно изпиващи я стотици мъжки очи.

Опеченото от слънцето чело на младежа се криеше под гъстата гора от несресани ситни къдрици. Гъстите му черни вежди излъчваха мъжественост и воля. Погледът му пронизваше с дързостта на млад лъв. И при най-малкото движение, под бронзовата кожа на врата му играеха дебели, здрави жили. Момчето знаеше колко сила се таи във възлестите му ръце и в правите му плещи. Той се гордееше с нея, излъчваше около себе си чувството за превъзходство, за неоспоримо надмощие. Младият мъж с осанка на древен воин съвсем не бе добил силата си в махленски побоища или под тежестта на някоя щанга. И той, както и всички други в ремаркето на камионетката, откакто можеше да си връзва сам обувките, беше удрял само черната земя с мотика. Но колкото и да бяха яки мишците на тоя селски гладиатор, те не можеха да се опрат на помитащата вълна на безработицата, която завлече цялото село в блатото на глада.

По едно време момичето доби странно усещане, което я накара за миг да спре да чопли раната си и да вдигне очи. Тя срещна погледа на младежа. В него липсваше традиционната груба мъжественост, липсваше и съвсем доскорошното отчаяние. В лешниковите ириси на момчето грееха момчешка закачливост, нежния похот на сръндак и любвеобилността на пале. Младата жена се усмихна. Сянката на мъка се поразсея. След устните, усмивката премина и по бузите, слепоочията, очите й.

-Какво гледаш, бе? – престорено грубо рече тя, без да спира да се усмихва.

Той самоуверено повдигна вежди и, пиейки чертите й с поглед, отвърна:

-Гледам! Да не е забранено?

По-старият селянин, досега неподвижен и мрачен като планинска канара, трепна, усетил топлия полъх на любовната закачка. От един път изваяните му от болка бръчки се извиха в шегобийска усмивка. Той се наведе напред, за да ги вижда и двамата и каза:

-Ей, като тръгнем из баирите, да не се изгубите в храсталака!

Тримата се изсмяха от сърце, на висок глас. Цялото им напрежение се отприщи в тия няколко весели секунди. Малкият се изчерви и на свой ред изпадна в задушаващ, засрамен пубертетски смях. За няколко неуловими мига четирите човешки същества в ремаркето с картофите отново си върнаха искрицата селяческа топлота и канарите, затиснали сърцата им, поолекнаха.

Старото камионче наби спирачки със скърцане. Четиримата удариха рязко гръб в дъсчените прегради на ремаркето. Това означаваше само едно – трябваше да слизат. Изведнъж погледите отново станаха мрачни, отчаяни и решителни. Един по един, спътниците надигнаха брезента и излязоха от ремаркето.

Махнаха на шофьора за благодарност и, сред черен облак от изгоряла нафта, той отпраши нататък по пътя. Разкаляният черен път се влачеше в подножието на стръмния рид, когото трябваше да преодолеят, за да стигнат границата. Мъхнатият му хълбок беше тук-там обрасъл с дървета. Колкото по-високо и стръмно ставаше, толкова по-гъста бе гората. Някъде напред, много напред и нагоре, бяха телените мрежи. Но оттам, където стояха, четиримата спътници виждаха пред себе си само гъста мъгла – милиони водни капчици, опасали вековните ели в ефирния си пояс.

Тръгнаха. По обувките им веднага полепна студената есенна роса. Здрачът на септемврийската сутрин, мъглата и гората приеха в несигурните си прегръдки четирима смели българи, решени да хванат живота за гушата. Между загрубелите им от труд ръце и белия насъщен хляб стояха закон, телени мрежи, стръмен планински хребет и още хиляди трудности. Безумното им начинание можеше да ги доведе до жалка незаслужена смърт. И все пак те я предпочитаха пред жалък незаслужен живот.

Всъщност, най-нещастен от четиримата беше хлапакът. Жал му беше, че е запъртъкът на компанията, че са му дали най-малкия багаж, защото ръцете му са още слаби и крехки. Някакси завиждаше на другите, че са научили много повече уроци от него, че вече са изпили шишенцето с горчилка на живота. Всъщност, малкият не знаеше колко много те му завиждат, че още не е пил от това същото шишенце.

Спътниците, вече целите пропити от студената есенна влага, с неотклонно упорство си проправяха път през все по-сгъстяващата се гора. Двамата младежи продължаваха да се закачат.

-Внимавай да не се подхлъзнеш, че знам ли къде ще те подхвана…

-Ти знаеш ли, че си имам мъж, бе, ей!

-Е,аз пък си нямам жена!…

Накрая суровият глас на стария селянин прогърмя сърдито и двамата млъкнаха. Наближаваха границата.

Блещукащата под лъчите на изгряващото слънце мъгла все тъй лениво се виеше около граничното възвишение. Вековните ели извисяваха непоклатими зелени плещи като горди стражи, бдящи над покоя на планината. По могъщата снага на Родопите пробяга тръпка хлад. Започваше есента.

Част 4,  Шведско нашествие на Балканите

 
Е, мили ми Смехурко, сори за едноседмичната пауза, но у дома беше Патиланско царство. Есноседмична шведска окупация от най-суров вид…. И тъкмо когато ги изгонихме по живо по здраво и понечихме да се озъбим в усмивка – густо, майна, Марица преля вчера, няма вода, суровото още продължава, само дето сме по-мръснички от обичайно. Няма само софиянци да се дуят, че им бил мръсен града. И ние имаме какво да дадем на тая държава, така де!

Само че първо – Швеция, тя е по-важна. Аз дори изядох една пържола повече, дар от пича на шведската маса в един ресторант, щото гледа футбол и знае каква футболна сила сме. Та ме почерпи за 5:0, или там с колкото сме били паднали. Ето в такива моменти, кактго казва един мой датски другар-лингвист, истински „мразям да съм българка”…

И тъй, миналата събота, в самия край на юни, самата Швеция дойде при нас. Във вида – ФЗап, нежната му шведска гаджка, която тук ще наричаме със звучното име Гунила и двата му отрока от мъжки пол – ГОЛЕМИЯТ МАЛЪК и МАЛКИЯТ МАЛЪК.

А нашето единно българско семейство, водено от едновластния ми муж-Буб, свикнал да държи със стоманена ръка кормилото на семейно-фирмения кораб, бързо и качествено се превърна в семейство Лос Мехиканос -  „обслужващ персонал”… Досущ като мексиканско семейство, преминало северната граница, обаче без зелената карта. Затова обслужва муй биен. Та, за по-малко от 3 часа, настъпи метаморфоза и се превърнахме в Танита – добра чистачка, сервитьорка и камериерка, Хорхе – супер готвач, който е също пиколо за багажи, шофъор на седемместен минибус и закупчик на едро от Билла, Кало-Хуан –  компаньон-аниматор, преводач и задоволител на нужди откъм игри и забави на подрастващи, и дори 4-годишна Траханита – мини-сервитьорка, особено добра в отсервирване на чаши и чинии, под сподавените уригвания на мързеливи добре-преяли шведи…

Не зная защо тоз шведски народ всъщност не е с тегло като на американския му обезитетен побратим – има всиччките основания да е огромен, щото наистина лапат за световно… Ние сме добре оформено семейство, сред нас най-недохранено е момиченцето ни, но то има да си наваксва още – ама това, дето тия гости го излапаха за седмица, ние и на сватби не сме го виждали, бе братчета! Ужас! Няколко пазарувания за здрави трицифрени суми и всичко се изсмуква още по време на поднасянето, без забавяне в графика…

Много важно е обаче тук да схванете, че те не се хранят така обичайно. Т.е. не и когато сами си го плащат. Не. Те там си ходят полугладни у дома си, но когато са на гости (у мами, татковци, братя, приятели, бивши съпруги и други такива) винаги завършват вечерта със заклещване на вратата подобно Пух Мечо след преяждането с мед. А при нас, понеже сигурно много ни обичат, се отпуснаха истински, щото хем са като у дома си, хем са си на почивка. А Хорхе мята пържолите направо нарязани в устите им, докато те лежерно си подпръзкват край масата…

Прекарахме 3 дни и половина на любимата ни селска вила в живописно родопско селце. Ще ви опиша състоянието ни само с едно понятие – „потапяне”. Който внимава като слуша вицове, веднага ще се сети за оня грешник, който отишъл в в ада, дето всички мъчения изглеждали много ужасни, а той трябвало да си избере къде да се включи… И той си харесал единствено мястото с хората, седящи около мътно блато пълно с лайна, топейки само пръстчетата на краката си… „ Е, тука искам да остана”, казал грешника, а в това време от блатото се подал един дявол и извикал: „Хайде, почивката сврърши, потапяйте се!”

Та ние си прекарахме „потопени” безпаметно количество време. Ако имате намерение да сваляте шведка – следващите редове не са вас. Останете си със заблудата за русокосите ангели, тръпнещи за секс. Щото ние гледахме друг вид шведка. Мързелива и нахална до безобразие. Моля, всички добри думи, които съм изрекла за гаджката на ФЗап в част 1, 2 и 3 на моите предшесващи писания, да се считат невалидни – ще съм била, комай, преуморена или нещо по-стресирана, за да ме е избило на такваз жалост, че да кажа добра дума за нея… Не, сега съм решена да мъстя до край!

Момата не е учила приказки за „Примък, Отмък” и това е сложило траен отпечатък върху наглата й скандинавска същност. Такова „жувотно” не бяхме обслужвали досега… Каквито и гостита да сме посрещали, пичовете си носят чашите, помагат в храната, режат салати, отсервират, етсетера…. А тая хиена Гунила изобщо не помръдва. Всъщност, помръдва само, за да се насади ловко на най-стратегическото място (да речем онова, от което може най-удобно да се гледа ТВ, но е и най-далеч от възможност да те юрнат нещо да сервираш или други подобни мексикански работи…).

Хвърля се момата на диванчето, дърпа масата плътно към себе си – и брой я заклещена за вечни времена. А ФЗапът нали е нефелен, с прищипан кръст, и него не го търси за сервиране – значи стои си той и я гледа мило „Глей к’ва мацка съм забърсал” и геройски се криви по столчетата край нея.

А Танита и Хорхе подават горивото. Ако не сте имали шведски гости, едва ли ще знаете, че последната мода в храненето е докато им подавате горивото, те да го лапат още в момента…. Значи, полагаме огромна купа със шопска-салад на масата, следвана от блюдо с 10-15 сочни барбекютнати пържолки, и докато вземем, че принесем и наредим разните там глупави чаши, бири, етсетера, на масата имаме само какво? – да, остатъци, колкото да не ни прилошее от глад… Това е то шведския стил на хранене. Не го знаехме, щото тук все ни гостуват „мириканци”. Скандинавският модел обаче бе съсипващ за стресираната ни психика…. Почти трябваше да стоим прави и на куц крак, защото те все искаха и още нещо, което да им принесем, след като току-що бяхме положили морни задници в столчетата, за да се подкрепим и ние… Ама момата иска и some water, а всъщност свършили винцето от следобяд?, и ако може и една салфетчица, така както още не съм седнала…. Че е заклещено девойчето там, в ъгъла, и просто не може да помръдне, а иска, обаче не може… Лос мехиканос търчамос… А ФЗапът я гледа с томителен поглед „Ама кой е забърсал супер  мучачата, а?”

А Танита разглезена – свикнала разни там съдомиялни да й мият чинийките…. Хоп, хопченцето, брррррррр, хоп копченцето, вадя и редя в шкафа… А на вилата – с другите български моми сме свикнали да се редуваме и така можем да отдъхнем край езерото с лай---та… А със шведската мома, няма отдъхване, стоя сисамо под вода… Че и шнорхел нямах. Седях си потопена от сутрин до вечер…

Сутрин станем, Гунила чака Хорхе да сложи филтърчето в кафеварката, защото това е една дейност „муй дифисилна”, а и той прави най-стархотното кафе на света, щото то неговото е „муй ароматно”, хвалби не се жалят в тая стратегия… Примък, хвалби, хвалби, отмък, разходки за разтуха (т.е. чупка от полето за действие на обслужващия персонал), после пак примък, хвалби, хвалби, отмък, разходки за разтуха…, и тъй докато Марица преля, мамка им!

А кафенцето голо не върви -, Хорхе врътка и гофретки, мекички, катмички, по 5-6 на шведска глава, а Кало-Хуанито ги разнася по лапачите със стаена тъга в погледа, щото чака ред детето, нали е бугарски пич! А ония лапат и дори не забелязват, че и Траханита чака ред…Не че тя е от най-ящните. Но всъщност, те хората, се грижат за физиката й – като е по-гладничка, ще е по-слабичка, и няма да ‘възмъжее’ като мама и татко… Те добро правят, а аз гадна!

След закуска (завършила къмто 11.30 – 12 часа) следва отмък, разходки, да си поразтъпчат снагите, а аз – потапяне. Седя си на мивката и разсъждавам за Ницше, Шегел, Юнг…. Да не пропусна някого…. И за световната драматургия. И си мисля с лошо за Ибсен и за Стриндберг. С много лошо…..

После, тъкмо приседна на ъгълчето на масата, с изстинало кафенце, и народът се завръща, малко пригладнял… Това е едва към 13.30, бе хора…. Честно казано, не зная защо сме възмъжали така в нашето си семейство – явно и стресът ще да е спомогнал. И биричката, Смехурко, и биричката… Но, принципно, ако ние закусваме – после само хапваме за вечеря… Ама такова шведско лапане през 2 часа – егати лудницата!!!

Та връщат се Гунила и ФЗап, отпочинали, поразходени сред природата (дали не са си светнали по една лампа в храстите?...- тук обаче моят Буб се изхилва така убедително-презрително, че аз разбирам, че от много миене на чинии съм се натровила от препарата, защото то през кожата много бързо минават отровите…) и са какво? Да, гладни. Твърде гладни.

Чакайте, бе, хора – нали изядохте хиляда катми за закуска? Ако 100-килограмов български мъж изяде 6-7 броя катми (с мая, както ще ви ги направи само жива баба, ако имате такава, щото майките ни станаха нещо по-модерни в тия пост-комунистически времена…), специално направени от Хорхе с диаметър 30-40 см и дебелина около ? см, със пълнежи от сирене, сладко, стъргана шунка и кашкавал, и разни там други опции – честно, как ще сте гладни след 2 часа? Нямаме такива мъже ние… Обаче шведите имат такива жени.

Всъщност - ако искате да поспра за малко – да си врътнете по една палачинка с каквото имате в хладилника, а аз ще ви чакам да си продължим мохабета, а? Споко, хранителна пауза. Можехме с Хорхе да ви врътнем и по едно виртуално омлетче, че сме събрали страшна инерция – направо имаме неустоим мерак да слугуваме някому, но при условие, че говори булгарски, а ти, Смехурко, отговаряш на изиксването! Обаче пуста виртуалност! Язък! Нищо, петминутка и после продължаваме…

Хапнахте ли? И така – в 13.30 се потапяме отново. ООООх, забравих да натъртя – тя Гунила ВЕЧЕ не е вегетарианка. Само големият малък. Това ще рече големия му син на ФЗап, на 13 години. Големият малък си е точен – той си е такъв от малък. Всияки ядат месо, той риба. Окей, поне сме му свикнали и си го уважаваме за избора. Обаче, тоя туист на Гунила не ви ли нещо смущава? Аз познавам хора вегетарианци – то това си е култура, начин на живот. Точка. К’во е това – днес съм вегетарианка, утре – карнивор? Щото хубаво ми миришело месцето….? Та тя била 2 (две, two) годин веджи гърл, обаче й замирисало на агнешко през юли и си го пожелала… Е, нещо още да ви казвам за шведките?

И така, в 13.30 следва лек обяд. Без плътност, съвсем ефирен, някак…. Около 2 кила шопска салад, леко така запеченки 2-3 кила пресни картофки с коричка, 10-15 кренвиршчета, 10-15 ребърца и десетина пържолки. Фино, леко, без преяждане. И това поляно с  литър и половина Каменица или Загорка (оооо, да не забравя – наши чуждестранни приятели, които се провират в дебрите на българския език, ги наричат „Семеница” и „Гъзорка”…..  -  е, к’во друго да пием оттогава?). Ако съм пропустнала да ви посоча борйката лица, които се хранят – общо осем: четирима шведи, сред които една шведка, върнала се в средите на месоядните 20 дни преди гостуването си при нас, да благодарим на Бога, защото иначе трябваше да оберем мандра, за да я изхраним…., и ние четиримата, обслужващите.  Да не решите, че нещо годеж сме дигнали на село с петнайсетина души рода…

Докато понаредим масата, Гунила отдавна се е простнала на диванчето-двойка, заклещена зад масата, и хич не я интересува, че невръстната Траханита реди вилички и ножчета сам самичка. Затова и ножчетата ни четири дни стояха вляво от виличките, но това придаде трогателно-личен момент в надяждането… Някак human touch. Гунила дори наднича над главата на Траяна, която е едва 1м височка…, а по ТВ-то тече филмче някакво…, и детенце й се пречка пред очите, докато нарежда приборите. Готини шведки, а? Да не ви възбудя нещо? Ако е така и не можете да устоите – казвайте и ще превключа на футбол… Щото те, пведките, са си направо неустоими….

Следват чашки-машки, чинийки, салатката, месцата…. Ох, салфетчици, че Гунила пак ще се оцапа… Ох и веджи-храните…. А сега, и лос мехиканос да поседнат… Ха, че защо? Да похапнат? Че какво да похапнат? Че то каквото е имало, се е нагризало, докато мехиканос сервиранос…. Щото в чинийките на шведите се насипват храни с връхче, нагризват се и после се оливат със салата, наплюват се и се хвърлят. Къде? На боклука, Смехурко!

Ако си имал гости „мириканци”, ще си узнал как се хранят те – вземат пилешкото бутче, избродирват го с ножчето и виличката наполовина, отделят го в чиста чинийка за left-over, и тогава вече, ако ще изливат салати или ще плюят в чиниите – окей. Може да не ги долюбваме американците, обаче те са фанатизирани на тема „да ни остане храна и за утре” или „да помогнем на нещастните домакини да хапнат и те, а ние ще разчистим после”…. А тия – не, братче, като че ли война водят, презапасяване с припаси, плюскане до спукване, а после всичко – на боклука.

А, да не пропусна – ако в тенджерата е останало последно парче месце – тук, в БГ, обикновено се предлага на детенце някое - ние настояваме, вземи, чедо, ние можем и без него. А в Скандинавия как е? Познахте? Сексапилът трябва да се подкрепи. Дори и ако е само, за да го наплюе и изхвърли пред замечтания поглед на преглъщащото слюнките си детенце. Хайде, наздраве! И, ако може така главичката, по-вляво, че пречим на Гунила да гледа… Е, да завършим с половин диня, така като лек десерт. И кафенце, ако може, но прясно, не отпреди 3 часа – онова, плийз, да се хвърли и да направим прясно, защото, както казва Гунила „тя е кафе-фашист”. Моля, който знае какво иска да каже Гунила, да ми го разясни, защото Танита има да чисти и не пита господарката да й разтълкува шведскто си брътвежене….

Към 15 – 15.20 ч. сме поприключили с уригването и децата се отдават на PlayStation игри, рисунки и междузвезни войни с виртуални мечове… Влюбената двойка отива да се понатисне горе на леглото си (Хорхе пак се смее заклеймяващо…, обаче аз искам да съм шведка, не мексиканка без зелена карта), защото аз се потапям отново…

Тъкмо приключвам към 17 ч. и хвърлям горд поглед на блесналата селска кухничка, където всичко се приготвя и респективно почиства ръчно (разбирай: мануално) и си казвам „Е, Танита, дойде и за теб време за кафенце..” и игривата Гунила долита, след кратко раздвижване по полянките, за да си сипе на 60 см пред мен последното готово ароматно кафенце с приготвеното за мен стоплено млекце, защото тя Гунила е с предимство, а е и „кафе-фашист”, а нашето кафе е „soooo tasty it kills her”…. Аз се устремявам да сменям филтърчето и да творя ново кафенце. За да долети ФЗапът и да ми го отнеме, но само ако аз не го искам това точно ново кафенце, а аз нали съм с това добро сърдце… Мразя се! Но те пък ме обичат. Защото аз чистя страхотно. И съм най-страхотната слугиня!!! И чиниите просверцват в мрака от чистота, така да знаете. И си стоя ВСЕ потопена.

А към 18 – 18.30 ч. става какво? Ама, че сте умни – разбира се, настъпва огладняване, защото този високопланински вуздух е тоооолкова чист, просто скърца, и такаааааа разяжда! Такаааааа…… Хайде, Хорхе, че хората прегладняха. Менюто е все така вкусно и угоително – а за нас пак, ако остане. Детенце Кало-Хуан позаслабна малко, но това е добре, нали така? Следва вечерна чашка уиски, но за тях без лед, защото ще го похабят с лед, а те не искат да се случва това… Ако може, така както съм станала да поомия чинийки, само да подам фъстъчките, обаче с третата ръка, че да не ги намокря, защото той ФЗапът е, да речем, „фъстъчен фашист”… Ама, моля ви се, стойте си, за Танита е чест да сервира на господарите… Си, сеньорес! А сеньората иска ли прясно кафенце, не от следобед? Но, грасиас?

Към 23 ч. следва драстично налягване на умора в шведските редици, защото те, горките, на това темпо не издържат…. И Гунила се залоства в банята, защото тя е 100%-ва даммма и трябва първа да се обслужи под изпонапиканите погледи на четири деца…. Ето, тук е момента да взема да обърна аз резбата – то в тия жени е истината! А тя стои 20-30 минути в банята, защото е с много чувствително-нежна кожа и трябва най-паче да си направи основно почистване, ексфолииране, намазване с протектори за през суровата планинска нощ…. Когато вече всички сме напикани и за никого няма значение ще оцелее ли Гунила в банята или ще я изкопаят оттам след вековете на новата ледена епоха (но тя ще е ослепително красива и само с някакви си трийсетина пъпки по бузите, но те почти няма да се забелязват…), тя взема че излиза и гордо се оттегля в покоите си.

Преди дори да се раздвижим, ФЗапът ловко се мята в банята и звукът на ключа отеква в съзнанието ни. Ние обаче дружно сме се облекчили в панталоните си и си гледаме „Най-доброто от Слави” , всички еднакво мокри (щото в тая високо-планинска точка на Родопите се лови само първа и втора програма със стайна антена – без значение кои две програми ще да са това – в случая, БНТ и БТВ…) Нежното шведско сърце не се трогва от вопли като „Мамо, пишка ми се…”, щото сексапилът и красотата са по-важни. А и Гунила е изяла среднодневната дажба на десетина мъжа в разцвета на силите си, и тя напира в нежните Гунилини черва…

Да ударим по наздравица за шведките? Тези руси нимфи? Гунила обаче е светло кестенява, с червеникави кичурчета. Хайде да не ви расзстройвам преди лягане… Вече не съм мексиканка и утре ще работя!!! Уррррраааа!

Чао до утре! Следва продължение – очаквайте част 5! Но дали действието ще се развива в БГ или в Svenska – не може да ви каже дори инспектор Стрезов…

<< Линк към Част Трета                                Линк към Част Пета >>