Make a Smilebox greeting

 

НИЕ ВИ ОЧАКВАМЕ !!!

 Make a Smilebox greeting

 ОЧАКВАЙТЕ НИ И ВИЕ !!!

   Толкова е гадно и студено навън, че чак ме е яд! Страшно искам вече да се стопли, да се раззелени, да хвърлим тежките палта и ботуши! Аман от тази зима! и За по-ведро настроение ви подарявам тези кокичета, символ на това, което всички чакаме с нетърпение - Вълшебницата  Пролет!  Идвай!:)))
Усмихнете се!

  Иде пролетта! Вижте:  Малко остана още и ще се хванем за зелено!  ПЪРВИТЕ  КОКИЧЕТА са вече неоспорим факт (на снимката)!  Друг е въпросът,че някои хора и от това правят търговия!
  Ама  нейсе!  Важното е, че   Тя - Пролетта  иде-е-е-е!       
  ЧАКАТЕ ЛИ Я И ВИЕ?

Това е. Последната седмица. След точно седем дни предстои Изпита ми. Следващият понеделник ще си проличи кой учил, кой спал...
Страх ме е. Не от незнание, а от случайна издънка, родена от случайност, родена от лош късмет.. Не искам да мисля такива неща, ма ето, правя го.
Страх ме е, че се готвя за този изпит от 11 клас, а още правя грешки на тестовете.
Страх ме е, че няма да чуя диктовката или няма да ми стигне времето за някой компонент..
Страх ме е,че още не знам къде съм разпределена за изпита.
Страх ме е, че ако нещо се издъни, ще съм провалила единствения си шанс...
Страх ме е, че ме е страх прекалено много и това ще има влияние върху крайния резултат..

Най-много ме е страх от обратното броене.
Докато още беше далече, се готвех за изпита с радост, с желание, абе направо фанатично щастлива, бих казала. Сега обаче като има само 7 дни ме затресоха такива нерви, дето не бях преживявала досега. Пия по едно валерианче на ден и пак ми е нервно. Дали да не мина по-две? Ама ще взема да заспивам накрая.. А това би било по-лошо..

Добре, че са до мен Кикс, Валенцето, Никола, Коцето, Даниела, мама, която звъни всеки ден от Франция да ми каже да не се тревожа, баба и дядо и братовчедите... Без тях не знам какво щях да правя...
Страх ме е и че може да ги разочаровам!

Уф, стига толкова хленч. Ако помрънкам още малко ще се депресирам наистина много и ще закъснея за часа при зъболекаря (kофти необходимост...) 

Tа това е. What's done is done. Или както е в песента:

I guess there is no one to blame
We're leaving ground
Will things ever be the same again
It's the final countdown...

Част 5

Хайде, обратно в Швеция – нали е пътепис? Ако ще си седим в къщи, кой дава бира за това? Оставих ви да тръпнете на барбекюто от края на част 3, нали така…. Значи, като нахвърлях в част 4 какво хомо булгарикус разбира под „барбекю”, сега тук в част 5 да изясним как стоят нещата с хомо шведикус. Малко е твърде хомо…. Барбекюто там, поне това у домакина ФЗап, беше доста „замразеникус” и „странникус”.

Освен това, след толкова суетня и говор за това събитие, простете, очаквахме нещо по-стабилно така… - поне нещо повече от 5-6 месни шишчета, още толкова замразени бургер-кюфтета (това стана супер тафтология: като вкусна вкуснотия, ама не и в случая с бургерите им…) и малко по-малко на брой вегетариански веджи-бургери от соя. Самото нанизване на парченцата месо/веджи-кренвиршчета/зеленчучета/етс., обаче, бе като едно свещенодействие – все едно гласяхме чеиза на шведска мома… Мълчание, преклонение към момента, предпазливост да не изречем нещо ежедневно, с което да принизим извисеността на събитието. Като „който проговори – рязвам го, за барбекюто…”

След изнурителните 15-ина минути подготовка, ФЗапът разпали две (2!) огнища – едно за пет-шестте месни деликатеса и друго за същата бройка веджи такива. За да не се смеси непоносимостта на месото, което бе още замразено, с непорочността на соевите продукти. После настана истинската суетня – значи огньовете са разпалени, димят пушеци, обаче кой ще ги врътка тези хиляда и двеста шиша и бургера? Ами, че Запът е тъй ангаже да тича напред-назад, защото то ръка трябва за тая свирепа организация, дето я е организирал – неща има да се сервират, ейййй хора - няколко шишета бира, каничка с разтворимо натурално сокче (почваш го като Танг, а накрая става като натурален сок от кутия), изваждане на хлебчетата, в които ще да подпъхваме барбекютния пълнеж… Леко, че се задъхах. И точно в мига на пълния колапс, моят Буб изрече с леден глас (като на Клинт Истууд от който филм си пожелаете): “I’ll do it.”

Ето, това са измеренията на приятелството. В подобни животоспасяващи моменти да се решиш на такава рискована крачка…. След по-малко от 3 минути и половина всичко беше история. Дори ФЗапът гледаше някак кисело на страховете си, че щяло отнеме дни приготвянето на тези грамади запаси храна. Точка. Край. GeorgeAtha бе спасил живота и честта на стария си другар.

След още 15 минути, пълни със суха тишина (не знам защо там се хранят мълчаливо) цялата вечеря беше история. Не ни стигна нито яденето, нито пиенето….Остана ни само спомена за подготовката. Но пък за десерт те отвориха – какво? бутилка възтопла „Сливенска перла”. За десерт. Ние с моят Буб помолихме за лед, а домакините се озадачиха. Вече бяха разбрали, че ние и с уискито така мърсуваме – слагаме му лед или пък изобщо го пием студено. Тъкмо да ни обяснят как вкуса на алкохола се чувствал най-силно топъл, ние вече дрънкахме с ледчетата перличката, любезно сервирана ни във винена чаша (е, все пак не беше чаша за чай, к’во сега…)

После дойдоха комарите. Домакинът живее край река и там комарите са с огромен бюст, като шведки. Летят като батмани наоколо, почти те блъскат да паднеш, а следите които ти оставят са също любовни – големи, лилави осмучки, само дето в средагта е откъснато месо… И стои подуто с години. Ако те гризнат по лицето – после само естетична хирургия му е майката. Ако те гризнат другаде – не знам, оставям догадките на вас (но пък може да е подуто с години,а?)…. Та си хортувахме с комарите, дивяхме се на незалязващия залез в 23.45, и гледахме как съседът отляво Гундес Сван се бореше със сглобката на новозакупеното си барбекю, която го беше замъчила още между 18.30 и 20.30, но после бях решила, че е заспал, прегърнал капака му… Но явно, едва приспал домочадието, очевидно превъзбуден от умопомрачителния аромат на нашето барбекю, Сван се заборичка отново със седемте части на сглобката. Моят Буб на два пъти се понадигаше с твърдата решимост „ще ида да му го сглобя, щото не мога да го гледам каква е тиква”, но аз го уверявах, че то в усилието е кефа. Пичът беше близо до оргазма, а George ще иде да му каже „глей, майна, става за минута и половина”….

Освен това, както знаете, тъй като живеете по цял свят, “always read the manual’. Пичът седи, чете упътването на шведски, гледа илюстрациите, пак чете. После минава на английската версия, чете я, сравнява я със шведската, пак гледа чертежите, и така до сутринта, защото през юни в Швеция терминът „зазоряване” е меко казано, абсурден… Но нито веднъж погледът му не се насочва към седемте елемента на сглобката, един от които е капакът на барбекюто…. Ама и ние, българите, к’ви сме надути, а? Все си мислим как всичко умеем, как го правим веднага, щото сме умни… А, то не е така – нещата трябва да са дълги и сложни, за да ни се услаждат после…

Преди години дундурках гостенка американка, която в момент на изкушение реши да си ушие сако при българска шивачка. Година: 1998 г. Каката беше скачала с бънджи, беше я почти застинала лавина в Rocky Mountains над Колорадо Спрингс, беше получила инсулт на 40 години и едната част от лицето й не зависеше от другата. Но никога не беше си шила дреха при шивачка и това се превърна в най-рискованото начинание на живота й. Около 3 дни обикаляхме по всички пловдивски магазини за платове, за да гледа, да пипа и да търси пътя към „своето сако”…. Наслушах се на въпроси като „Сега, Таня, ти как разбираш кой точно тип плат е за теб?”, ‘кой точно цвят е за теб”, „как знаеш кои копчета да избереш’, ‘как решаваш какъв модел искаш”, „как така знаеш всичко това?”, „кой те е учил”….. По едно време си мислех, че ако я убия, ще имам време да я излежа, преди тя да реши кое точно е за нея…. Накрая минах на вълна – дай, да идем пак да скочим с бънджи някъде в Софийско, да си се върнем в Пловдив, да те поразведа насам-натам, да си понакупиш някое друго готово сакце, и после на самолета за Денвър - кой-откъде е ….

Тя, обаче, не. „Ти как разбираш кое е за теб, кажи сега? Невероятна си! А защо не вземеш да отвориш дизайнерски бутик в Колорадо, щом знаещ кое, за кого е и закъде е?” На петия ден избра черен плат с ужасни златни копчета. Като на стюардесата Агатка от първа част на пътеписа ми. Заведох я на шивачка, тя се снима до шевната машина, почти плака на пробите, накрая каза, че черното не било нейния цвят и дали шивачката не можела да направи нещо…. Трябва да е сложно, дълго, изстрадано… Сега като се замисля, не книга, няколко тома енциклопедии мога да издам за нашите страдания с гости чужденци. Нормалните хора се събират на едната ми ръка.

На вторият ден Гундес Сван го сглоби, барбекюто му с барбекю… Всяка българка на възраст между 72 и 98 щеше да го направи за по-малко от 5 минути…. Обаче Сван е шведски пич, камара мускули като Ледения Стив Остин и имаше челюст като на Джони Браво. А неговата даммма беше като Госпожица Хилдур Рог, който си спомня описанието от Карлсон, и също така игрива…. Пичът търгуваше само с „мирикански” коли, и услужливо си ги караше преди продажба - едната беше дълъг и сложен бял кабриолет с червена тапицерия (стар модел на Крайслер, ама от най-американския тип коли, дето са по десетина метра дълги)….

Кефът ми в Швеция основно се състоя в седене на голям клатещ се стол на зелена моравка зад/пред къщата (трудно е да се определи), край храст с някакви берита с непроизносимо име (от които големият малък, син Заппов, вареше сладко, въпреки невръстните си 13 години….) и наслаждение на тихата северношведска пейзажност, докато си зачитах книга за историята на АББА…. Супер кеф. А и не ми беше скучно, защото там комарите си летят и денем, и вече се познавахме по име с тях. Като домашни питомци – наобиколят ме, почеша ги по крилцата, хвърля им по някоя своя мръвка за смучене, а те подскачат около мен и ми се търкат любовно…. А аз си чета за АББА. После леко придремна, Босе ме бутне с хоботчето по главата, аз го бутвам да лети по-встрани, Анне-Мари го жилва укорително, а Бетан вижда задника на Гундес Сван по боксерки в съседния двор и вкупом хукват да го смучат. Това е то почивката там на север…

А семейното тяло замина за риба в огромно шведско езеро. Да ловят нещо – какво ли там беше, пъстърва, есетра, съомга, не запомних…. Станаха в 7 сутринта и заминаха. А Запът от совя страна отгърмя при Мари-Анне (помните ли я, тя е Юсдалския Тошко…) да го пипа по дупето, белким му оправи секнатия  кръст. За Тошко и Мари-Анне и развитието на събитията в Пловдив – ще има отделна секция. Не му е тук мястото. Та Запът стана, изкъпа се, парфюмира се и закуцука към Мари-Анне за тяхната 78-ма среща, завърщваща както винаги с чек… А аз останах малката господарка на големия шведски дом. И АББА от корица до корица.

Запът има и много книги за Спайските, но те не могат да се пипат, защото ще оставя отпечатъци и ще ме арестуват. А с полицията в Юсдал щега не бива. Нищо че имам връзки там, щото на Запът татко му работи половин ден на гише. Там най-големите зулуми са някоя и друга взломна кражба или покупка с чужда кредитна карта. Гледай, Смехурко, и те имат престъпност, к’во се правят на много тихи… Обаче ако пипна книгите за Спайските, не ми мърдат 2 месеца общественополезен труд. Така, че само АББА…

След седемчасово киснене в езерото, многолюдно-стекъл се, народът се върна без риба. Бубът обаче липсваше, щото той е молто-амбициозо и не може хей така да си дойде с ръце празДни. Не. Час и половина по-късно, Бубът дойде с еднствената пъстърва, хваната от седмици насам, при това огромна. Еееййй такава (нали съм булка на рибар – вижте ме к’ва съм убедителна, а? J). Оказа се, че шведите ловят риба с изкуствени примамки/захранки/ както-там-му-се-вика… С някакви трепкащи изкуственяци, които никоя себеуважаваща се риба, особено женска, няма да налапа, щото и тя си иска ествествено месо в устата. Та най-накрая леко вкиснатият Буб грабнал един натурален червей пред смаяните погледи на шведските майстрор-рибари, които на десет ходения за риба имат по една 20 см рибка улов, и след 2 минути си имали трофей – пъстървата Лотте, миловидна, гладка и лъскава….

Снимахме се с Лотте, така за спомен, дори не я ядохме, само я гледахме, а накрая я замразиха – може би за Коледа… А за GeorgeAtha плъзнаха легенди в околността, за неустрашимия булгар, който лови огромни пъстърви с живи червеи. Ех, ако беше и с голи ръце в потока…

Толкоз за шведския риболов в езерни условия. Явно с траулери по се получава. А ние се заприготвяхме за най-великия шведски празник – Midsommers Dag (денят на лятното слънцестоене – Midsummer’s Day, 23 юни). При Шекспир може да е и по-така игриво и Пък да ги твори едни такива, обаче в Швеция няма игрички, няма забави, сериозно трябва да се подходи към деня. Празник е, мамка му, да се веселим под строй! На този ден шведките се оживяват, изпълнени с надежда за оплодяване, а Свеновците запиват изотдавна, за да не рискуват някоя мома да ги гепне трезви и да ги разпори… Абем нищо не разбирате вие, скромни българчета. Това е страната на секса, братче! Ние си купихме билетите за Швеция още през янаури, но нямаше голям избор – всичко беше заето, остана ни само LOT…. Защото народът пътува на поклонение към веция за този велик ден – без майтап. Като Thanksgiving-ът за мириканците….  

Значи – сега да ви сведа инфото за празника: От няколко дни по-рано на определените места (да речем, на мегдана в Юсдал) започват да се строят метални конструкции с форма на по-абстрактни фалоси – като висок прът, отгоре с два кръгли венеца. Хм… Прътът се украсява с цветя, клонки, панделки, а кръглите венчета присъстват навсякъде като акцент. И панделки, много панделки. И много знаменца, и пак панделки – в синъо и жълто. Който гледа футбол – знае тези два цвята. Ние падаме – те ги размахват по трибуните. После наоколо подреждат много пейки и дървени маси и става малко като на центъра в Пловдив по време на бирения фест, само че без елемента „хубава бира”… Щото те в Швеция за „Семеница” и „Гъзорка” може само да си сънуват… Както и за фалоси също… Та, каките плетат венци – така е по предание. И после си стискат венците, защото като почне запоя и танците, каката отива и свенливо слага венче на главата на момъка, който е харесала за скачване (той трябва да я тресне иммидиатон, щото каката ще се обиди, ако си остане с гащите тази вечер…., но момците обикновено са пияни до козирките, един вид контрацептив, и каките силно разчитат на иностранните помагачи -гости от Кюрдистан до Куала Лумпур).

Всяка кака има поне по 5-6 венчета под ръка готови, плюс суровина за още няколко на склад някъде, щото както вече разбрахте в тая работа има много брак - тя си плете венчето, украсява русите къдри на Густав, но Густав пада като талпа и дава фира… А каката трябва бързо да надене венчето на друга, по възможност, по-мургава глава, щото времето лети, не спира, и вечерта ще мине и замине без фалоси… А наоколо цвърчат барбекюта (не си спомняйте нашето, то беше безполово някак), бира, бира, бира и някое и друго венче в суматохата… Танци, стаени надежди в погледа и пиянски наздравици. Хайде, Гудрун, на хаир, пък догодина, като доведем момците от Естония, да ремонтират покрива, и теб ще ремонтират – споко! Тъга, някои вадят късмет по храсти и обори, но повечето лампи не светват точно на тоз празДник на любофтът и забавата. Язък! Колко венци увяхнаха, не че са цъфвали, ама нали тая пуста надежда ни крепи нас, женорята…

Та, според домакина ни, ние спешно трябваше да се евакуираме за празника Мидсомерс Даг, незнайно защо. На село, в Алфта, в къщата на мама, дето тоалетната е с дупка на двора (подсетете ме за дупката, да не забравя)…. Аз исках да остана там в града, при хората, и да се забавлявам, но те явно се страхуваха за Бубът, или помнеха събития отпреди моето стъпване на сцената. Все пак Бубът има два Мидсомерс Дага преднина, преди да падна в любов с него. Калоянчо обаче искаше да преживее първите венци в живота си – нали няма още 11, само си го представете, връща се и разказва на приятелчетата, дето заспиват преди по TV 1000 или Spice Platinum да блеснат задници и предници на екрана, но те ги знаят и ги предвкусват, и затова ни пращат по-често на гости сами, а те да чистят къщата, за да помогнат на мама, в 23.30 вечерта…( ;), та иска да им разкаже на приятелчетата :”Значи, брато, много яки каки ми слагат венци на главата, щото съм  много як пич, …” О, не, спирам! Не мога, майка съм. Не става. Описанието не ми спори нещо.

Ето така прецакахме и Бубът, и детенце. Че и мене, щото сигурно са ме проклели наум и в навечерието на съдбоносната вечер, се размазах в един шведски бакър. Или ведро. Каквото и да беше, той остави своя отпечатък в черно-синьо върху носа ми, а и аз от своя страна го повдлъбнах малко, но бакърът беше издръжлив - като шведски товарен кон. Което ме подсеща, че на нашета семья нещо не й върви в тая пуста Швеция – при всяко посещение, някой пука/чупи по някоя и друга кост/ребро/нос.етс. Пропуснах някакво келяво дървено стъпало или пък омотах крака около него – абе, няма значение, същественият момент беше, че бях събрала скорост и полетът ми към бакъра под къщата беше стремглав. Не бях виждала твърд предмет да приближава лицето ми с такава скорост и сила – нали съм девойка, не съм се била, нямам опит, за жалост… Иначе щъх да съм обръгнала в битките. А така – залитване, препъване и полет право под къщата, с лице в бакъра. Добре, че леко поддаде и се повдлъбна, и че не беше пълен с камъни, да речем. Абе, живее ми се още, нищо че съм философ. Някак мога да дам още нещо на хората около мен.

Сега е момента да ми се посмеете, защото тук аз изгубих за няколко часа всякакво чувство за хумор. Лицето ми бързо стана като на костенурка, с очи поставени почти отстрани, като на пъстървата Лотте. А количеството нос, което обичайно съм гледала по себе си, се учетвори. И то в черно. И боли, и тупти. Увяхна ми венчето, с една дума. И това на празДника на секса, веселбата, пилоните и венчетата…. Язък! Похабих си материала. Дори не можах да се насладя на тоалетната на двора – аааааа, дойдохме ли сега на дупката? Значи, водете си записки, ако искате да обновите нужника на баба на село.в шведски стил..

Тоалетната на селската къща в Алфта беше с външа стълбичка – значи покачваш се в посока към небето, в нещо като тясна сауна - на земята чердженце на раенце, по скованите стени постери от шведския Стършел, все на отходна тема,… Ароматът е същия като във всеки скован нужник, но тук имаше един интересен акцент – „пейката за сауна” вътре, на която има поставена дъска за тоалетна. Тоест, има къде да приседнеш, докато мухите Спаска и Панайотий гризат задните ти части. Значи, вдигаш дъската, … Не, първо поемаш дълбоко от въздуха вътре в нужника, щото като вдигнеш дъската тоя въздух ще го търсиш, ама няма да го има. После вдигаш дъската, изпускаш въздуха на добре премерени порции, докато се аклиматизираш на вонята на ацетон и още нещо по-серт и …. после ти става все едно. Поне с мен беше така.

В БГ нужниците акцентът винаги пада на вниманието да не плъзна крак в дупката, дори съм сънувала такъв кошмар!!! Ужас!!! Стъпваш като балерина, балансираш теглото, ловко приклякваш (е, при  мъжовете риска с малките нужди е къде-къде по-семпъл) и ако дотук си оцелял – хайде, дерзай, батко и наслука! А в Шведско – и чердженце, и постери. Подвеждат те, да се почувстваш по-уютно, да не ти се излиза оттам. Освен това – странно, но факт, самите дъски на сградата са по-нарядко и ароматът се разпределя правопропорционално из райончето около нея… изобщо, примамва те ласкаво вътре. Красота, природа наоколо. А вътре – уют. Че и дъска сложили хората. Вземаш си Булгаков или Бунин, и няма излизане. Само храна да ти подават на порции, и да се похидрирваш по малко, и седмицата ваканция е минала неусетно.

Обаче тая страхотна дъска като се вдигне, разбираш, че и в Швеция имат зъби. И дупета. Гледаш кой какво е изхвърлил там долу, колко е ял, ял ли е, не е ли, вегтарианец ли е, карнивор ли е… Няма скрито покрито. А, всъщност ако ви се прияде - да направим паузичка за хапване? Не? Ама, защо бе, не се смущавайте – ще ви изчакам.

На който му харесва идеята за пейката от сауната с дупката – бегом на село да я пробва. Верно ви казвам – голям комфорт си е. Аз си поплаках вътре от болка, срам и отчаяние от рязко-изменения ми външен вид, и станахме по-близки с дъската. Още малко и да й дам име и на нея, но Бубът ме приласка, да плача на неговото рамо, че е по-широчко и точно пасва на уголемения ми нос….

Хайде, честит Мидсомерс Даг – и все така! С фалосът напред – щото на мен нос не ми остана…. Сбогом до по-късно. Обявявам край на част 5 и спускам капака на дъската. Бон апети!


<< Линк към Част Четвърта                        Линк към Част Шеста>>

Хайде да помислим - какво разбираме при нас като кажем „барбекю”? Пържолки, а? Да, по целия свят е така, само дето в Щатите са малко по-Флинтстоун-гиби, но нали там всичко е огромнейшие..... А в Швеция? Семпло – замразени бургери, 100% със някакъв там здравословен произход. Всъщност – нека спра и помисля... Не, така е само в икономичните къщи – иначе си ядохме нормално барбекю, ама това сигурно се отнася до нормалните къщи, които посетихме. Икономистите (както кодово нарекохме спестителите на средства) си падат по ‘здравословни” продукти с неясен вид/състав/цвят, но са мноооооооооого здравословни и те затова ги купуват. После плъзгат поглед по снагите ни със стаен укор в него и ние отма се съгласяваме. Така си е. Здравословното си е задравословно.

Обаче тъпо и упорито, по български разглезена във вкусово отношение, продължавам да настоявам, че сигурно ще да е прекалено здравосолвно, щото тогава, в тази точка на пречупване, вкусът съвсем се опущава.... Но аз съм гнусна чревоугодничка и тъкмо за това Господ не чува сподавените ми молби да отнеме известно количество от онова, с което ме е дарил доста щедро... Точно тук се сещам, че аз всъщност не съм мързеливо, нефитнесщо, биролюбно същество (някой спомена ли 50 л бира, или нещо само ми се е мернало пред погледа? – хайде, бе, пичове, имаме има-няма 38-40 готини служители пред компютри в офиса, знаете ли какви сложнотии програмират, ще си я мушнат биричката преди да мигнете и ще ви споменат с мнооого добро... Но аз не подкупвам никого -  журито трябва да е безпристрастно и твърдо, като камък!).

Не, причината е, че аз съм щастливо омъжена за най-добре готвещото същество отсам Екватора, на име Буб. Уууупс... А къде остана мама? Май си е гот, че майките не четат блогове? На тях им стига, че нахалните им деца си купуват някакви модерни телевизори с повече от 5 копчета на дистанционното – за да тровят живота им, и вместо хоп директно на „Бедната Настя”, да речем, откриват че на света имало и други канали да изкушават слабите им души, като „Романтика”, да речем, на истински испански, с реални сериали от най-реалния живот, а той, мръсникът не знае, че тя му е родна дъщеря и ще й посегне.... Ох, не бива така. Спирам, защото и непълнолетни четат блогове. Деца, обичайте майките си, те готвят най-вкусно, нали така, да го знаете от кака Таня! А на гаджето само под завивката казвате, че омлетът й/му бил супер, щото ако мами чуе – минавате на системата на д-р Емилова....

Та връщаме се към разказа ми за барбекюто в една точно определена шведска дървена къща – тази на ФЗап.  Между другото, всички къщи (извън онова, което ние разбираме под думата „градове”, щото сигурно в Полски Тръмбеш само името му е смешното, а иначе си има готини тухлени къщи от истински тухли...) са от дърво. Заради студа, сигурно. Или защото са икономисти? Между другото, в Швеция се използва масово една много ярка бургундско/бордо боя за къщите им отвън, която ние си мислехме, че някакъв хит и затова всяка трета/четвърта къща е такава. Оказа се, че тази боя е остатъчен продукт от добива на медната им руда и смесена с някакъв добавък става тази много популярна боя, пъти по-евтина от всеки друг цвят и вид боя, рожба на химията, който боядисва „леко”. Икономисти, а? Въобще няма и да намекна какъв цвят е била къщурката на стопанина ни – вие сте умни българи... А Вила-Вилекула не беше ли също червена на илюстрациите?

Барбекюто като по всички филми се врътка в задното дворче (че къде другаде – просто ние като сме такива пичове тук, що си нямаме дворчета?). Сега, нека се върнем на момента, в който ние под строй вървим на обход из градчето от селски вид (ако не прочете част 2, напразно сте живяли).

Трите предпуберитетни хаймани пожелават фаст-фууд храна. Единият от тях е вече покръстен във вегетарианството (тоя не балканец, нашето дете е карнивор, ами че как), но и той има наглостта да си пожелае пържени картофки, веджи-бургер и кола. Мазно и питателно, както казва Тимон (или Пумбаа?). Тук изопнатите черти на ФЗап се отпускат и шепотът му към двамата му наследника леко се извисява с 1/8 децибел. Те обаче се разсейват и гледат в земята. В който миг на леко колебание и отбой, нашият карнивор изрича фаталните думи (ама защо им даваме на тия деца да учат английски толкова малки – само развалят перфектната организация): „Come on, guys! Are you coming?” Бегом към фаст-фууда, преди татко да се е разшепнал пак... А ФЗапът ни погледна с един стоманен поглед, в който аз, като чувствителен майчин организъм, прочетох „Що не си възпитавате децата, бе пичове”, но на шведски беше мисълта, а това е с много повече звуци. Моят Буб не е от най-чувствителните, тъй че му удари един игнор, и забегна да напазарува сандвичите на подрастващите. Беше очевадно, че готиният Зап няма да участва в подобно пъклено дело. Не защото е икономист, не защото му тровим наследниците с фаст-фуудна отрова, а.... защо тогава? Да, защото проваляме организацията.

А организацията иска всички членове на вечерята, която ще започне около 17 ч, но малко преди 17 ч., да са гладни като тигри, за да оценят супер барбекюто. Закуската тази точно сутрин верно беше около 10 ч, ама тънка - състояща се от черни пълнозърнести сухари, които те кодово назовават „хляб”, тънки стърготини кашкавал (между другото много вкусен, но аз за шок на домакинското тяло си резнах ъгълче от кръглата му форма, с което не само развалих перфектния му вид, но и вероятно драстично наруших точно пресметнатия бюджет за изхранване на ордите в продължение на 7 дни) и едно вкусно солено масълце. На мен ми харесваше. Верно. Калоян е дете възпитано, каза „И на мен”, и преглътна една голяма слюнка, която почти чухме как се изтъркаля вътре в него и после плахо попита „А сега ще хапнем ли нещо за закуска?”

Аз пребледнях, но Буб пусна една от ония смеховки, дето отлепят тапети... Тук ни разгадаха без превод. „Изложихме се пред чужденците”, както се казва във всеки трети БГ филм.  И веднага извадиха мюсли, което само по себе си беше много вкусно, но побързаха да ни свалят на земята придружавайки го с нещо странно, наречено йогурт, какъвто и смисъл да влагаха в това.... Прилича на развалено наше кис.мляко, но от най-вкиснат вид. Явно бацилът му не и чувал за колегата „булгарикус”, защото имаше вкус на много остарял и вкиснат лимон. Сгърчвате нослета, а? Ама вие го четете, детето ми го опита (по-късно във времето и аз). Тук разбрах, че един мъж става мъж много преди да му порастне мъжествеността. Детенце се усмихна (!) и с прегракнал глас каза, че нещо според него не било наред с вкуса, и какво да правел оттук нататък. Но преглътна, не го изплю... Аз му казах, също широко усмихната, да направи знак окей с ръчичка, че е много яко, и да побърза да се задави. Той така се задави, че така и не разбрахме дали му приседна на детенце или НАТФИЗ разгърна двери за него. Ами, какъв друг съвет да му дам, бе хора? Нали съм добра, пък си и обичаме шведския приятел.... Не ми пука те, когато са в България, дали оценяват нашата отбрана храна, но хич не ми дава сърце да им строшим хатъра на тяхна територия.

Всички шведи ходят по чорапи вкъщи. Някои къщи ги почистват идеално и затова си ходят по чорапи, просто за да им е удобно, без да ги стягат обувки. В някои точно определени дървени къщи, цвят бургундско/бордо, обаче следите от леки боклучета си стояха. Нямаше активно почистване (то и пасивно нямаше). Тогава проумяхме, че може би те ходят боси, за да не цапат и следователно да не чистят. Елементарно, Уотсън!

Нашият обичен ФЗап имаше страдания по време на престоя ни там. Физически. Беше натоварил неразумно кръста си (май че не под онази лампичка в спалнята...) и се беше секнал. Ама наистина. Аз съм експерт и знам. Имам страховити проблеми с дископатия, която ми е второто аз, и когато ме споходи, мога само да мигам с очи и бавно да пия вода. И да изхвълям бавно вода. За друго не ставам. Тогава на помощ ми идва един момък-животоспасител, когото обичам най-много на света след моя Буб – слънцето на моя живот, Тошко. Ако сте лекари – прескочете следващите редове, защото всичко критично дето ще си помислите, аз вече го знам. Само, че операцията не ми звучи като приятел, и затова – Тошко! Тошко, който ме кара да се извивам (почти виртуално го следвам в указанията) и леко ме подръпва оттук оттам, докато „отключи” блокажа. После ме съветва какво да правя, което аз съвестно правя околко 10 дни след проблема. После просто внимавам, но някак започвам да пропускам съветите му, защото съм жена и следователно непостоянството било моето име, казва поетът.

Та ФЗап го беше загазил. Много. Само че в Швеция Тошко го няма, а вместо това ФЗап ходи при Мари-Анне, от което май единственият му кяр оставаше светналият му поглед преди и след посещенията, в които тя го опипваше тук там по седалищните нерви. Иначе си куцаше и чакаше нова среща с Мари-Анне. Дори и за децата беше ясно, че вързката между тях прераства в същото като нашата с Тошко.... Неговата, обаче не беше кратка, за две срещи и после внимаван да клякаш с изправен гръб, без тежко, и без резки кихания, не – тяхната връзка траеше от месеци, като всеки път, тя само лекичко го понатисвала тук-таме и свършвали (с процедурата, имам предвид). После пак така, след 4-5 дни. И всеки път – той доволен й пише чек. Но пък била хубавка. Който е чел моята част 1, му е разрешено да се подсмихне на хубавката, щото вече е вътрешен човек....

Между другото, гаджето му хич не е лошо, спортно момиче и симпатяга. Много приятна. Буб предположи, че има славянска нишка в рода... Но се оказа, че е израстнала в Щатите, така че намерихме обяснение защо има спортно-добър изглед... Честно казано, за да не гаднея, жените им са си съвсем нормални. Малко едрички (в което няма лошо, нали така?) и спортно облечени. Някои носят по-огромни дрехи, други по-тясни. Преобладават късите прически, в нюанси на русото. За разлика от американките, нямат маникюр и прическа, защото в Тексас много се забавлявахме със всяка мадама между 25 и 95 год., и между 45 и 145 кг – всички бяха с тениска (обикновено светла на цвят), къси светло сини дънкови панталонки и сандали или маратонки. Но иначе всички с прическа (бабите дори с лакирана коса, като каска), маникюр (често алено червен) и педикюр (преобладаващо алено червен). Сега, уговорка - при Кари Брадшоу може да е друго – аз ви говоря за Тексас (Fort Worth и Dallas). В Швеция, обаче,  нямаха червени нокти и ходеха с дълги дънки. Определено имаха приятен и чист вид. Защо тогава ги оплюх в част 1? – елементарно, защото търсихме Викито Силвстед и типажа, който всеки очаква под названието „шведка”...

Та ФЗап го беше загазил яко. И най-странната част от лечението на Мари-Анне ни бе демонстрирана още втората вечер. Както поразчистихме масата след барбекюто, той, както си клечеше по корем върху един дървен стол (така казва Мари-Анне), изведнъж полегна по корем върху масата с единия крак на земята и приложи хватки от стречинга, което почти му коства живота. Аз, като водещ експерт в подобни страдания, казах, че точно такива не ми са правени и полюбопитствах да ме научи и мен. Но когато той почти се секна повторно на слизане от масата, минах на hibernating mode и само кимах любезно.

Сега пак да се върнем на барбекюто, няма да ви оставя на мира – след тичането стремглаво да се върнем преди поне да стане 17.20 ч. (срам за домакина-организатор), барабанистът Улф (произнеси Ульф, с мекичко „ль”) вече ни чакаше спокойно пред къщата, пак за срам на домакина ни (освен добър организатор, и добър соло-китарист и вокал).  

Тръпнете в съспенс, до след малко... Следва продължение в част 4!


<< Линк към Част Втора                         Линк към Част Четвърта >>

Пътеписът е жанр отговорен, защото макар и отразяващ лични мнения, все пак слага щампа върху една страна като цяло. За „колегата” Алеко няма да говоря – просто си наваксах насилието да го чета в пубертетна възраст с удоволствието на един по-зрял ранностудентски прочит! А Куба си я заобичах и без посещение там от пътеписа, който четох като 13-годишна (беше на Христо Пелитев, нали не греша?) – страхотен беше! Е,  аз си обичам пътеписите и затова искам да поднеса предварително извиненията си като един вид застраховка. Аз ви се извинявам, вие не ме съдете много строго, а? Договорились?

Значи големият въпрос – „Шведките са или не са митологизирания образ от близкото ни черноморско минало?” получава категоричен отговор още от първото ми изречение: "Не, хора, не са". И ето -  трайно губя мъжкия интерес към настоящото пътеписно разказче за дивните хубости (дивотии, с една дума) на любимата ни Швеция. Обаче ще ми остане топлия интерес на дамската половина от читателите. И не си мислете, че съм зла, гадна и завистлива женомразка. Не. Като видя хубаво си го признававам, а ако евентуално ми се е отделила горчилка при признанието – си я преглъщам достойно, щото съм правилна.

Та, споко, шведките са мит, ама силно митологизиран... Което си е разбираемо, защото вероятно е разцъфнал в бг киноиндустирята от времето на краварки многонадойнички, тъкачки мнгогостаннички и разни такива много....чки. Обаче във сегашно време, с тия хубави български момичета от всякаква възраст (за „и от всякакъв пол” не ни е приказката тук) дето кършат снаги от всякакъв калибър по българските улици – просто трябва да се знае, че г-ца Силвстед е случайност, с подобаващите поправки на естетичната хирургия, които смятам са били далеч по-многобройни от тези на която и да е одумвана българска хубавица.

Две години подред нашият шведски приятел, зажаднял за женски хубости татко (съвсем оригинален швед, роден във мнгоговековно-шведско родословно дърво, а не, да речем, натурализиран швед от Острава на име Янек Марчичек) ни гостуваше с двете си момченца (и двете кръстени на имена или части от всичките оригинални имена на Франк Запа, щото пичът е жицар в група в шведското градче от селски вид Юсдал, на цели 400 км северно, ама много северно от Стокхолм). Момченцата са в предпубертетна възраст (което си е живо хабене на почивката в България, ако момците не са поне на 14? 16?, ох не знам, да не кажа нещо грозно...). Таткото винаги оглупяваше при вида на нашите сервитьорки /приятелки/ продавачки/ етсетера...., но ние знаехме какво иска да поръча/каже/купи и му помагахме, понеже той се изгубваше и погубваше в превода на „невчесаните си мисли” (аааааааааааа, и ние четем блогове и „ядем бонбони тик-так” ).....

И ето дойде мигът на разплатата – сега ние му връщаме визитата там, в родината на красотата и секса. Там в далечен Юсдал, както се пее от местният юсдалски дамски хор, облечени в черни макси рокли с голямо абстрактно цвете на предницата...(изпратиха ни надлежно касетка с изпълненията им преди 10-ина години, за запознаване с действителността в Юсдал, който на шведски, вероятно за по-голяма достоверност се пише Лйюсдал, за да си дойде всичко на мястото от самото начало... 

Тази далечна страна била мечтана люлка на образованието за моя съпруг/най-добър приятел/любовник/шеф/съдръжник/съратник и т.н., известен с прозвището ЖороАта, (който пише разни объркани блогчета тук при вас, но не е лошо момчето, просто бачка много)...., но наричан от мен в най-дружелюбна среда Буб (идващо от „бубинка, буболечка” и други там миниатюрни гадинки, но поради онзи фактор на нарасване по габарити, който моята майка евфемистично назовава „възмъжаване”, вече е доста „възмъжал” и подобни миниатюрни дефиниции звучат, меко казано, някак си неловко...).

След прекарване на достатъчен период време там на север, изпратен под завистливите погледи на мъжките му другари, GeorgeAtha, обрулен от скандинавската действителност, върнал в страната ни славата на грозните кобилести шведки и безполовите на вид господа от мъжкия пол (не ги е пробвал, за да знае по-точно)...  Нямало мацки тип „ранна АББА”, нямало Виктория Силвстед, само сурова северна реалност, ама от най-реалната реалност... Приятелите сухо преглътнали факта, че другарят им е преживял някакъв тайнствен стрес, за да говорили подобни небивалици (говорим за годините 1991-92), но го отдали на факта, че го е ритнал едър („мъжествен”) шведски кон, което между другото е истина.... И така, той не могъл да гарантира истинността на твърденията си, поради временна нефелност (за щастие физическа, и само временна – дали?). Ако не си довърша пътеписа – търсете трупа ми някъде около Пловдив...

Е, самата аз не съм и минала покрай горепосочената Виктория, нито край нашите главоизкълчващи девойки, и не бива да съдя никого по света, а и Господ не ми дава правото да го правя (а аз съм положителен герой), но „За Бога, братя, вервайте ми!” Дори подрастващият ни 11-годишен син, който дава добри надежди в оценката си за външни и духовни човешки качества, бе меко казано смаян... И така – на път: Me, myself and my beloved men (husband and son). Дочката я зарязахме на баба й, за не троши удоволстието от сексапилната държава с четиригодишните си капризчета.... Подло, но с чувство.

Пристигнахме в люлката на женската красота след изнурително пътешествие по въздух и релси. Нека да разкажа за него, а? Нали е ПЪТЕ-пис, а пътя не бе никак малко, Ама никак. Което ме подсеща да вметна, че LOT не е вашата авиокомпания, ако искате да полетите в небето. Има и други начини. Но иначе верно цялата им нация имат само по 3 имена за всеки пол – всичките им стюардеси бяха Малгожата, Беата и Агата. В отговор на това пилотите бяха Тадеуш, Адам и Марек. Но пък един стюярд Станислав (с ударението на  -ни-) отсрами отбора. Храна на борда: триъгълен сандвич с шунка и кашкавал. За полската бира сама съм си виновна, аз си я пожелах в момент на слабост.

Последва една бодра смяна на самолет в братска Варшава в 17 часа варшавско време - всичко долуразказано се случи в границите на 15-17 минути („Вервайте ми!”), състояща се в слизане от първия самолет (София-Варшава), нервно потропване и тежко дишане във вратовете на заникъде-небързащите пасажери, здраво тичане на „възмъжалите” ни форми в невероятно неудобната им сграда („българска работа” ли? - нашето си е супер и половина!), няколко задъхани проверки на паспорти (американските ни визи разсеяха Адам и Малгожата), после .............о, ужас, дълга опашка за единствената им зала за външни полети, която моят Буб пъргаво изпревари с обяснението, че самолетът ни за Стокхолм вече е излетял, но нека все пак потичаме за здраве, за да се убедим сами... Ок, каза стоманеният Тадеуш и ние светкавично засваляхме колани, чанти. Агата се смили и ни остави да си тичаме с обувките. Готина, разбираща. Топло й се усмихнаме и драснахме напред.

Самолетът верно се беше екипирал за път. Ние си тичаме 100 м гладко към гейта, а в далечината „коминчето му пушеше”. И във Варшава нямахме шанса да ползваме ръкави за качане на самолет, което пък помага за физическата подготовка на пасажерите. Особено такива като нас. Какъв фитнес, бе джанъм, с тая работа на компютър цял ден? Спя с шефа, който обаче ми се пада Буб - така че елементът „изненада”, „ще дойде/няма да дойде”, „жена му ще ни гепне” и „ще ми купи ли колата”, който елемент поддържа физиката в невъзмъжала форма, го няма.... Купува ми колата, пък аз после дишам тежко, докато си тичам из летищата... Е, няма угодия!

Та дотичахме до Беата, до която кисело се усмихваше швед от ливански произход, който в промеждутъка от 3 минути до нашето приближаване вече бе възстановил дишането си. Ние, обаче, не бяхме.  Беата започна да говори „пшицкего най-лепшего” по радиостанцията, а аз с премрежен поглед гледах късноследобедното слънце, кето прежуряше върху самолета ни. Отблизо бе подозрително малък. Аз и в Щатите съм пътувала с малки самолети, но такъв не бях виждала. Май бе по-добре да вземем да си го изтървем  и да го броим за фитнес,а?  Ама, Беата, не – “You vill getz on tze plane immedziately – don’tz vorry!”

Поведе ни четиримата с ливанския швед с бързo стегнато подтичване по едни стълбичка надолу и после към един автобус, който го нямаше. Беата се обиди, защото била казала да е там автобуса (ама ние й вярвахме –що се обясняваше?), пък Марек сигурно е духнал с него... Българска работа ли...? Минаха безхрайни 20-30 секунди, в които аз почти исках Марек да е забегнал с дъщерята на шефа си към някакъв далечен терминал, обаче моят Буб и нашия син Калоян  – не, те искат да се качат на сапунерката и да стъпят при шведките. За какво да бързаме –освен Бьорн Борг, Бени и Бьорн от Абба (в тая страна май всички имена са с Б) нещо ми убягват други мъжове... Чакайте да проверя – нали затова е Интернет. Сверяваш си часовника и после, о, колко сме „тилигентни” (http://www.nndb.com/ , например)

Ха, Стелан Скарсгорд, разбира се (Stellan Skarsgård, който американците наричат Скарсгард, защото не знаят, като мен „тилигентната”, че „а” с кръгче отгоре се чете „о”- имам предвид онези, които все пак са склонни да се опитат изобщо да произнесат това свежо име - пък после защо бишата Брадова Джен се направила на Анистън – въпреки, че на мен Анастакис ми звучи резонно някак... ) но пък Стелан не е сред мечтите на дамите. Което Марк Уолбърг е (само Швеция!). Ох, и семейство Халстрьом щях да забравя – Ласе и Лена Олин (е, тя например си е хубава, и умна, ама нещо Холивуд по-рядко ни я отпуска, което е жалко). Други шведи? Ох, боже – г-ца Спайс Халиуел имаше нещо шведско по таткова линия, но, за щастие испанско по мамина (така че, muchas gracias, mama). Е, при това положение – бързаме ли да се качим на тази черупка, наречена с прозвището „самолет”, или просто да си постоим при пан Тадеушът? Буб има защо да бърза, придружаващите ме лица са все пак мъже...

Със свистен на гуми, Марек паркира огромния автобус пред нас. Беата, обаче, много готина – и тя с нас, да се повози на рейса. А той – огромен, пустинно празен, по-голям от самолета. Почти запресмятах - ако отвлечем Марек, за колко дни ще стигнем Юсдал, там малко преди полярната окръжност в Швеция, закъдето всъщност сме се устремили.... Свикнала бях на по-интимент режим в летищните автобуси – „отгатни парфюма ми”, „пипни ме тук, и тук” „сега ще те усмъртя отблизо” и т.н. А в този тук –празно и голямо. Марек определено гледа „Формулата”. Но не тръгна по диагонал, не се отклони от нарисувания на асфалта маршрут и на йота, макар че беше свободно от други превозни и летателни средства в оковръст много десетки метри.... Но, дисциплина, братче! Е, за отрицателно време ни оставиха пред стълбичката на самолетчето и отгърмяха в неизвестна посока. А ние пак – спринт по наклонен терен, с препятствия. 

Отвътре самолетчето беше още по-малко отколкото и отвън... Обхвана ме чувство на безнадежност – да си бяхме оставили и синчето поне у дома, при баба. Синчето обаче смята, че с баба е по-страшно, отколкото със самолетчето и ме гледа със светнал поглед „Супер, мамо, а? Глей къв самолет – много як!”  Е, чак пък много як.... Крехък и нежен си изглежда, ронлив даже. От едната страна двойка седалки, а от другата – единички. И вътре в седалките – нежни шведи и здрави шведки. Ето, доживях – видях ги!!!!! Дори една ми се стори хубавка – с много черна коса и прозрачна блузка. После видях прасеца й..., и си казах „Е, мацко, тук ще си добре – няма да си личиш, като истинска ще си!” И ми се прииска по-скоро да кацнем в тая Швеция. Живи.  Ето още една държава, освен Гърция и САЩ, в която хич не си лича... Ама, ако си мъж и  кажеш „гъркиня” или „американка”, не ти текат лигите. А само кажи „шведка” – още по-добре в мн.ч.: „шведкиииии”, щото те шведките вървят само по двойки и по тройки, нали така? Е, как ви се струва – еротика,а? А на мен седалката на самолетчето дори не ми е така впита в ханша както на хубавата кака отсреща.... – има още малко мегдан и мога да кашлям без да заседна в нея...

Но, уви, Ста’нислав се появи пак с количката, която едва се движеше по коридорчето между седалките. Да ни угоява с полски „вкусотии”. А може количката му би беше умален вид количка? Като за умален вид самолетче? Иначе асортиментът й си беше същия – обаче ние с Буб, хиииииитри българи, няма вече полска бира със смешно име (ще питам George да ме светне за името – каза че било „Живьец”, ама не беше много живец, от мен да знаете, все пак сме в БГ и се глезим с хубава бира...), и поръчваме направо - бяло вино. Изтънчено, със стил. Само свещи да палнеш, да отиде зян самолетчето..... Виното просто си заспива с триъгълни сандвичи (2 бр) с какво?, да – с шунка и кашкавал, в триъгълна прозрачна пластмасова кутийка. „Заспива си” и по презумпция, и по вкус. Ама, както казват бг учителите, „за толкова пари – толкова даваме!”. Нашият син Калоян реши, че това със сандвичите е един вид  „дежа-ву” (може за по-изтънчено да го кажа и „вю”, ме уи). Не, сине, пак сандфиджи.... Той обаче се подкрепя с кола хард (щото Малгожата няма лайт, но поне му се усмихва). А Тадеуш е като камък. Сигурно знае колко шведки ще го разкъсат, и гледа да не поддаде, щото пропука ли се, Агата от управлението ще му бие дузпата и ще лети само на вътрешни линии.

Чакайте, да не забравя – сега трябва да разкажа защо ще късат Марек, защото ако оставя за после, ще забравя и ще си останете в неведение за дивия разюздан скандинавски секс навсякъде, където ви отнесе въображението (така е по всички филми с Разгонената Гудрун, Огромният Свен, Тройката ученички от Малмьо, или каквито подобни си ги намислите). Моят Буб твърдеше, че когато бил в онази страна, да не споменавам мръсното й име, на прозореца на всяка спалня имало лампичка, но не за красота, а по предназначение. Сигнализирала употребата на одаята по предназначение.... Аз реагирах с бурен аплауз на раздувката, но той продължаваше да твърди, че този виц е реалност. Освен това Гудрун/Ева/Керстин (която в онази страна се произнася Шештин) сутринта раздавала кекс послучай случката. Е, ако сте вие, ще повярвате ли такъв анекдот? Хайде, бе! Направо ще го повярвам! Както казват американците, дето уж ще ги стигнем на ей оня ъгъл, „тая история просто не я купувам”! ;) - това е за всички тилигентни като мен ;)

Е, на вас как ви се струва тази история? Ще запазя ледено мъчание, по царски („Като му дойде времето – ще ви кажа....” - разбирай „ще ви го кажа друг път – друг път ще ви го кажа”), и ще ви карам да четете нарастващия съспенс с изгризани от напрежение нокти, цигари, и ако си гризете други неща... Шведките нямат много за гризене – държавата е спокойна, мъжете са спокойни по безполов начин, възпитани, учтиви, дистанцирани (все по гореуказания начин), с една дума – мъже мечта, ако не си жена.... Ако си еуглена, може и червена, но да не политиканстваме тук, хич не би ти пукало. Но жените се оплаквали, че мъжете били твърде спокойни и подозрително уравновесени, и затова разкъсвали клетите младежи от Конго, Танзания, Нигерия, защото все пак мъже от Италия или Испания не се срещат във всяка шведска паланка. Такива бяха легендите, а аз си мислех, че моят Буб е талантлив раздувач. Защо се детронира, бе мъжо, защо ме заведе в страната на незалязващото през лятото слънце (ох, това със слънцето е друга история... верно не залязва!!!) и ми показа, че няма Марк Уолбърг, нито Силвето Силвстед, а само реална реалност от не много сексуален вид?!?!

Е, гризете каквото ви падне до след малко....  Следва продължение!


                                                                   Линк към Втора Част >>