За Индия много неща винаги ще останат недоизказани. Много неща не могат да бъдат описани с думи, защото за невидяното думи не са измислени. Само Чудото на възприятието може да те направи съпричастен към всички невероятни гледки и преживявания, които те съпътстват в пътешествието из тази невероятна страна.
         През май 2009г. успяхме да осъществим една наша голяма мечта - да стигнем до Земята на боговете.
         И този път спретнахме пътуването набързо. С всеки изминал ден температурите в Пакистан се покачваха все повече и повече, а в Индия вече си беше врящ казан. Разполагахме с шест почивни дни, бяхме заредени с много ентусиазъм, енергия и нетърпение да се впуснем в поредното приключение.
          Реших да не приготвям огромни запаси от храна и напитки, защото вече знаехме, че по пътя е възможно да се купи всичко. Най-трудната задача се оказа избора на хладилна чанта. Обиколихме разни магазини и пазарища, ходихме насам - натам като незнаещи какво търсим, докато накрая грабнах първата чанта, която ми хареса. Струваше почти  60 долара и момчето в магазина не спря да ме увещава, че е много "качествена". Слагам го в кавички, защото тук в Пакистан тези обещания важат, докато излезеш от магазина. 
           Важното е, че се снабдихме с този важен аксесоар, без който, както по-късно се уверихме, пътуването щеше да бъде доста изтощително. 
           Бяха изминали почти две години от предишното ни пътуване до Индия. Изпитвах отново същото вълнение и леко притеснение за преминаването на границата, маршрута и т. н. 
           Предварително бях проучила всичко за местата, където щяхме да отседнем. Маршрутът ни минаваше изцяло през щата Пенджаб и оттам трябваше да влезем в предхималайската планинска верига и да пресечем границана на щата Химачал Прадеш.
            Потеглихме от Исламабад рано сутринта на 1-ви май. За по-малко от четири часа стигнахме до Лахор. Градът е бил столица  на щата Пенджаб до отделянето на Пакистан от Индия и се намира на 20 км от границата. Многомилионен град с ужасен и непоносим трафик. Винаги свързвам Лахор с мъченическо преминаване и многократно загубване из лабиринта от прашни тесни улички и задрустени пазарища. Този път обаче го пресякохме безпогрешно и по най–бързия начин се изнесохме към границата.
           Много приятно се изненадахме от новата постройка на пакистанската митница. Вежлив полицай ни въведе в просторна градина пред митницата, като старателно ни избра най-сенчестото място за колата. Термометърът беше задрямал на 38 градуса. Новата сграда беше доста просторна отвътре, добре охладена, с блестящ мраморен под и чисти тоалетни. Мяркаха се няколко служители около добре подредените гишета. 
        Поканиха ни да седнем, почерпиха ни с безалкохолни и ни взеха документите. Обслужиха ни бързо и много вежливо, та трябваше да отделим още двайсетина минути, за да задоволим любопитството им за България, какво правим в Пакистан и т.н.
         В 12 часа по обяд напуснахме Пакистан, като през границата ни пропусна същия войник, който за пръв път ни отвори граничната порта при предишното ни пътуване до Индия. Понякога е много хубаво нещата да се повтарят.
         С индийците също нямахме проблеми, само процедурата беше по-дълга. Те са по - мудни и неорганизирани. Провериха колата и багажа и след кратко сбогуване се впуснахме бодро в дивия индийски трафик.
         Бяхме изминали едва около 50-тина километра и спряхме на първата бензиностанция за зареждане. Със слизането от колата усетих как гореща вълна обгърна тялото ми и от допира на чехлите ми до асфалта, се почувствах като стъпила на напечен котлон. Не можеше да се стои на слънце повече от две минути.
       Около четири след обяд пристигнахме до първата ни спирка, която си бяхме определили за нощуване - Jalandhar . Заедно с Мултан (в Пакистан) , Jalandhar е най-стария град от оцелелите от Trigarta империя (Пенджаб регион) на династията на Katoch владетелите, с назоваване в историята още през 100 "АД. Jalandhar Doab (района около града между Беас и Sutlej реки)  е бил и най-източната част на територията на империята на Александър Велики. Той е издигнал гигантски олтар в тази област, за да отбележи могъществото и величието на своята империя, а също и основава град с името Александрия  в околността и оставя много македонски ветерани там.
         В днешни дни градът по официални данни наброява около два милиона жители, но за сетен път ще кажа - тук кой ли ги брой. Изглеждаше толкова препълнен и бълбукащ, сякаш имаше население от някоколко пъти по толкова. Горещината беше невероятна, малко над 45 градуса и на слънце беше невъзможно да се стои.
         Наехме си малък апартамент с всички удобства в хотел "Лео Форд" в центъра на града и се отдадохме на заслужена почивка и дълготрайно охлаждане. Прозорците на хотелите в Индия и Пакистан дори не се отварят. Всичко е изолирано и затъмнено, покрито с тежки плътни завеси,  в противен случай ще бъде изпепелено от безумната жега. И така му дръпнахме едно спане, с кратко прекъсване за посещение на барбекю-ресторанта в хотела. 
         На  сутринта станахме отново по тъмно и потеглихме, за да изминем по-голямата част от пътя в компанията на лепкавия утринен хлад.  
        Пътят беше идеален, трафика все още незначителен и само тук - там се мяркаха ранобудни колоздачи или пешеходци.
        Пенджаб се оказа една доста приятна част за пътуване в Индия. Отвсякъде зеленина, красиви гледки на малки и големи спретнати фермички, обработена земя и изобщо доста богат район. Пътуването беше много вълнуващо, въпреки жегата, която ни заливаше при всеки опит да слезем от колата.
        Напредвахме бързо към Чандигар, днешната столица на щата и известен като най-модерен и чист град в Индия. Бяхме планирали да разгледаме града, да преспим там и на следващата сутрин да потеглим към планините, които бяха само на около 50-60 км от столицата.  

Празнуване на индийският празник Холи

Принтирай Изпрати на приятел

Ентусиазмът, радостта и енергията, които извират по – най невинния начин от индийците ще достигнат кулминацията си в многоцветното празнуване на индийският празник Холи (holi). Третото издание на индийските вечери от серията World Beat Nights на 14 март 2008 г. в клуб Pulse (ул. Цар Самуил 50) е посветено на празника, с който в Индия отбелязват идването на пролетта и възобновяването на живота. Holi се празнува из цялата страна с традиционно замерване по улиците с естествени багрила от всички цветове на дъгата. За целта индийците излизат облечени със специални дрехи, а когато те полеят с кофа боя ти казват “не се сърди, това е holi – радвай се и празнувай!”

В софийския си вариант боите ще бъдат заменени с разноцветни брокати, които лесно ще може да почистите след партито, но енергията остава същата! Да бъдем отново деца, поне веднъж в годината!

Освен музикалната селекция на Global Vision DJs – Dancing Angel & Dharba, ще чуете и изпълнение на индийска музика и мантри от група Mandala. Визията е от The Rain Army, храна и чай от Veda House, рисуване с henna (индийска къна), атмосфера, аромати и настроение от всички нас заедно.

Партито започва в 22:30, входът е 5 лв.

Принтирай Изпрати на приятел

Не е лесно да се събудиш след приказен сън наяве. И не ти се иска да се събуждаш, да продължи поне още малко. Поне още малко да бъдеш блажен, макар и от елексира на чуждо щастие.
Кой ли не иска да види “бяла лястовица” в своето небе и да бъде ощастливен с истинска и предана любов. ...И донякъде се случва и в днешно време, ако четем до припадък книжки с приказки!

Често пъти става така, че сънят свършва рязко точно тогава, когато си го взел почти за истина и на сериозно.

Така неусетно и бързо, като насън, изтекоха и дните на нашето приказно пътуване из Индия.

Оставаше ни една последна нощ – Новогодишната и в най-ранните първи часове на Новата 2007 трябваше да потеглим отново за Пакистан.
Предстоеше ни отново да преминем почти 500-километровото изпитание по трасето от Дели до границата с Пакистан. Бяхме обещали и да присъстваме на церемонията, която бе неразделна част от затварянето на граничен пункт “ Wagha bord”.

Очаквах тази новогодишна нощ като едно голямо и ново начало, като победен край на една битка, трудна и изстрадана от всички българи, като един справедлив жест на реабилитация от страна на историята.

И в този мечтан и тържествен момент бяхме сами с радостта си, в центъра на Дели, претъпкан с хора и невероятно шумен.

В навечерието на Новата година жителите на града се стичаха от всички крайща и се събираха в кръглия парк в центъра на града, въоражени до зъби с разни свирки и латерни, които не спираха да надуват и се вдигаше ужасна олелия.

Ресторантите бяха препълнени, за по свястните клубове местата бяха резервирани доста по от рано.

Не намерихме ресторант, в който да поискаме да останем. Пихме за последен път кафе в едно от любимите ни кафенета, с най-вкусния какаов сладкиш, полят с горещ шоколад и сметанов сладолед.

И така, различно и нетрадиционно за нас, посрещнахме Новата година с бутилка вино и голяма пица на малкото късче българска земя в посолството ни в Индия, с неизменната носталгична болка по всичко най-скъпо и мило, което сме оставили далеч и с благодарност, че все пак тук сме заедно и се обичаме.

Потеглихме в 7 сутринта и смятахме, че до 15,30 следобяд вече ще сме се добрали до целта, дори ще ни остане и малко време да се свестим от пътя. Следейки стриктно маршрута по карта, пътят за излизане от града ни натрасе отново в стария град. Е няма как, явно по неписано правило - откъдето сме влезли, оттам трябва и да си тръгнем оттук.

Само, че тази проста логика ни отне два ценни часа от времето за пътуване и ме докара до полуда и отчаяние. Вече почти се бях примирила с факта, че никога няма да излезем от това ужасяващо място, застинало в развитието си някъде в 15-16 век. И хората, и къщите / къщи е силно казано/ и и изобщо всеки детайл от пейзажа направо си беше застинал в този период. Беше като октопод, който те обгръща, притиска и омотава в многоръката си прегръдка и всеки стремеж да се отскубнеш, те обезсиля и не дава никакъв резултат.

Въртехме се в кръг. Измъкнахме се с помощта и следвайки указанията на двама полицай.
Когато стъпихме на познатия еднопосочен трилентов път, направо ми олекна. Трафикът беше обичаен и наподобяващ пъстра палитра от превозни средства, пешеходци и лениви кравички. Никак не се беше променил за тези няколко дни.

Пътувахме без почивка цели 8 часа. Пристигнахме на границата преди церемонията. Официално обаче, беше вече затворена. Беше претъпкано с хора, дошли специално за церемонията. Двете трибуни бяха запълнени и още толкова напираха да влязат в района на пропусквателния пункт.

Отново попаданахме на двамата сикхи, които ни изпратиха преди седмица в началото на нашето пътешествие. Бяхме щастливи да се срещнем отново. Показахме им снимки от Амритсар и Агра, разказахме на кратко за преживяното и видяното в тяхната велика страна.
Паспортната проверка и другите митнически подробности отнеха 20-тина минути. Отново бяхме единствените “клиенти” за преминаване на граничния пункт. Сбогувахме се сърдечно с индийските гранични служители и с пожелание да се видим отново, заехме стартова позиция на граничната линия.

И отново, за втори път, за нас отвориха двете врати на империята.

Сбогом Индия - ти си приказка без край! Наистина е така и нищо от казанато не съм си измислила или преувеличила, защото и аз бях там, и аз се докоснах до нея, видях я, вкусих от вечносттай и бях самата приказен герой.

След минута само, бяхме се завърнали отново в Пакистан. Почти като на родна земя, така го усетих тогава.
Много се зарадвах и на Янис, който беше неизменно на поста си и ни посрещна с “добре дошли у дома”. Беше се нагласил с красива парадна униформа и ни предложи веднага да си изберем места, защото церемонията ще започне след броени минути.

От пакистанска страна картинката беше същата – препълнени трибуни и постоянно прииждащи тълпи от хора. Тук мъжете и жените бяха разделени, от двете страни на “сцената”. Имаше само един сектор на второ ниво, където позволяваха да седнат смесени двойки. И ние се намърдахме там, а и за снимки място беше идеално.

Тези хора са като деца, умеят да се радват на живота по детски непринудено и безрезервно. Така приемат и понятието “родина”, предано и с гордост се наричат “пакистнаци” и ако трябва да пожерват себе си за тази родина, готови са да умрат като мухи. Обичат я и вярват в нея, въпреки беднотията и мизерията, на които много от тях са обречени.

Предстоеше ни да видим един неповторим, спонтанен и неописуем гранд – спектакъл. Нещо, което не съм си представяла, че може да изглежда така!

Една философия за живота, която е способен да сътвори само Изтока !

Може би е един от малкото градове, проектирани в тази ранна епоха като модерен град в Индустан, различен от традиционалния за времето архитектурен модел, с широки прави и успоредно разположени улици. Разположен е на 1418 фута (431 м) надморска височина и е обграден с хълмове от три страни.
През 1835-80 г. градът е боядисан в тъмно розово по нареждане на тогавашния му владетел, махараджа Рам Сингх. Като игнорираш гъмжащите от хора, животни и превозни средства улици, естествено превърнати в нескончаема търговска площ, мястото наистина е забележително. И ослепителният слънчев ден отразяваше това великолепие и го правеше още по-кристално и релефно.


Джайпур - Розовият град на мечтите


Улиците на Джайпур


Хава Махал - символ на Джайпур

Пет етажната сграда е построена е за жените на царските особи, за да наблюдават оттам скрити преминаващите през града процесии. Ложите осигурявали не само чудесен изглед, но имали и добра естествена вентилация.
Проблемът с паркирането цъфна веднага. Не беше възможно да се движиш с кола в този град. Решихме да се отървем от нея по най-бързия начин и да наемем “камикадзе” с рикша за обиколката на града. Навряхме се на първото открито свободно място на тротоара, току под носа на “шефа” на прилежащия дюкян. Като в България, както си правим, и тука е така. Как е хубаво да видиш мили родни порядки. Така и в Индия човек може да се почувства като у дома си. Юрваме се след тълпата, която влиза през една голяма арка към вътрешността на малък площад.
 
В дъното на улицата е разпложен Дворецът на махараджите, който все още се използва под предназначение. Само една част е превърната в музей и е изпълнена с множество магазинчета за сувенири. Купихме си ръчно изработени чехли от камилска кожа и слонче от марбал, най- здравият и красив камък, от който е построена половин (древна) Индия, включително и Тадж Махал. Дворецът е много изящен и добре поддържан, в розово и бяло. Има си и стилно малко ресторантче, закътано във вътрешен зелен двор, декориран със снимки от историята на последните владетели на града. Приготвят хубаво “агнешко задушено”и пържени картофи.

Дворецът


Дворецът - вътрешен двор


Резбован камък (марбъл)


И дядо Коледа имаше, е черен и кинта и 0.20 см, но все пак го имаше и раздаваше и подаръци на децата


Действащата част на двореца, седалище на административната управа на града


Подготовка за новогодишен купон същата вечер - все пак е 28 декемри !

Един от гостоприемните посрещачи на входа на двореца е танцуваща кобра, много добричка и засмяна, само да не се доближаваш прекалено до нея. Входната такса за двореца е около 7 долара и ти дават един голяяям билет с картичка. И на кобрата трябва нещо да се даде, по желание, за да не я насъскат срещу теб!!



Държа да отбележа, че в Индия и Пакистан цените за чужденци са 10 пъти по-високи от цените за местни граждани. На местата за публични посещения, като музей, галерии и т.н., това е обявено официално. На пазара ти определят цената на око, колкото мине и успеят да изкрънкат. Първоначално ти казват някаква безумна цена на нещото, което настоятелно ти предлагат и оттам на сетне трябва да се пазариш. За тукашните търговци това е част от удоволствието да търгуват. Играта на котка и мишка и кой ще надвие с хитрост и остроумие над другия. И все пак го правят с благородство и в угода на клиента. Най-много се затруднявам, като ме попитат: Кажете, мадам, Вашата цена и аз ще я изпълня! Тогава се изправям пред дилемата, колко да му кажа, за да е добре за мен и за да не подценя труда на човека. В крайна сметка, се спазаряваме за наполовина от поисканата сума и и си стискаме ръцете. В Пакистан например, не е прието жена да се ръкува, ама ние европейките жени ли сме вече.

//// Тук ще направя едно малко лирическо отклонение за любопитни факти: Как изглежда жената в една ислямска държава като Пакистан. Преди всичко трябва да е женствена: Дълга коса, маникюр, педикюр, изрисувани с къна китки на ръцете и горна част на ходилата. Задължително златни бижута – престиж. Омъжените си правят пиърсинг, малки камъчета на носа, много им отиват! / ще взема да се надупча в скоро време и аз/ . Дрехите са шалвар и туника, гарнирани с ефирен шал, който се носи неизменно. Жените не се редят на опашки, не плащат сметки и почти никога не пазаруват сами. Дори в болниците се придружават от мъж, независимо дали е съпруг или роднина. Мъжете са на опашките пред гишетата, а жените изчакват, седнали отстрани. Царството на жената е в къщи.

Когато “бяла ластовица” като мен се нареди на опашка за нещо, веднага й се дава път и предимството да бъде обслужена веднага. Раждат най-малко по пет деца и са горди да го правят. Когато кажа, че имам три, ме поглеждат някак си подозрително и със съжаление ! Сигурно си мислят, че нещо не съм добре здравословно или, че мъжът ми ме е изгонил или, че си е взел втора жена и от мен не иска повече деца...А не знаят, че в родната ми страна за това в родилното ни се присмиват !!! Толкова за жените и за женски неща!////

Наемаме си рикша за секунди! На входа на двореца имат стоянка и са винаги на разположение. Голям проблем на такива атрактивни места за посещения е, че просяците и продавачите на сувенири са повече от туристите! Не можеш да се измъкнеш от тях. Впиват се в теб по няколко накуп и те побъркват. Трябва едновременно да дадеш пари за лекарства на майката на едно сакато дете, да си купиш книжка с картичики от града, сувенир – някакво слонче от дърво, хвърчило и още забравих какво! Не е за вярване, но това толкова ти измуква силите, че ставаш за минути като парцал! Възможно ли е така да се отнема енергията от един човек ?! По тези мистични места явно всичко е възможно.

Пак ни метна кочияшът – екстремист.
Искахме първо да видим астономическата обсерватория, съзадена още през 16 век, по време на управелнието на махараджа Джай Сингх. Чрез нея са следели движението на слънцето, луната и изобщо на планетите от галактиката и на тази основа са изготвяли хороскопи. Направихме един бърз тур по маршрута с “магазините”. Посетихме и ферма за слонове, които се дават под наем за туристически трак, а също и се обучават, за да дефилират на традиционния за Джайпур Фестивал на слоновете.






Най-накрая човекът - рикша склони да ни заведе и до Джал Махал, летния дворец на махараджите. Разположен е на 7 км от града, в центъра на голямо езеро, което в момента, за жалост, беше пресъхнало. Дворецът беше в реставрация и можеше да се види само от далече. Архитектурно чудо и съвършенство. Красиво и обезопасено за нежелани посетители. Това е то, да си “махараджа”!



Който е изрекъл фразата: “Да си богат като махараджа” – уцелил е в десетката! Разкоша и великолепието са придружавали махараджите до самата им смърт и след нея ! Добре запазен е крематориума, където са изградени самостоятелни постаменти за изгаряне на всеки член на царското семейство.


Част от крематориума



Изваяни са изцяло от марбъл, в красива комбинация на персийски и хинду архитектурен стил. Вече наближаваше 3 след обяд и трябваше да побързаме за астрономическата обсерватория, защото беше с най-кратко работно време – само до 15.30 ч. Оказа се, че тя се намира на пет крачки пеша от мястото, откъдето наехме рикшата. Ах, тези камикадзе, вагабонти и половина, но какво да се прави! Борбата за живот е безмилостно жестока! Все пак, успяхме навреме да си стигнем до мястото, въпреки, че за тези пет крачки трябваше да си пробиваме път през тълпата цели 20 минути! Нищо чудно, като разбрах, че само жителите на града наброяват към някакви си 11 милиона, без приходящите туристи и прочие.

В такива моменти не мисля за неудобствата и трудностите, които се изпречват на пътя ни на всяка крачка. Вниманието ми е концентрирано върху нещата, до които имаме възможността да се докоснем, да видим и изпитаме дълбочината на смисъла на човешкото съществуване, на постиженията на духа и обичта към живота, на не материалното и не земно измерение на нещата. Падна ми шапката, когато точно в 4 след обяд моя джиджан “Диор”(купих си го с гордост за 6 долара), ведно със слънчевият часовник от 16 век показаха едно и също, точно 4 часа.


Слънчев часовник от 16 век...и още е верен..



Обсерваторията и съоражението, за което така и не разбрахме, за какво е служело

Не бях виждала никога слънчев часовник. Какво е времето всъщност, едно измерение за дадена реалност, но и в двата случая се вижда по един и същи начин- преди 5 века и сега. Аз съм човек, вярващ в реалното и стъпил здраво на това, не съм била склонна да вярвам в някакви други теории. Но тук, това място го почувствах кат нещо нереално, свръхестествено и необяснимо. Изхвърлен далеч от простата човешка логика, се питаш, дали наистина прогресираме и вървим напред в развитието си или догонваме постиженията на древните цивилизации.

Разглеждането на обсерваторията ни отне почти 2 часа. Започна видимо да се смрачава. Побързахме да намерим колата и с нея направихме малка обиколка на града, търсейки хотел за нощта. Решихме да не се връщаме в Дели, да преспим тук и на сутринта да продължим до Агра. В картата е отбелязан второкласен път, свързващ Джайпур с Агра и разстоянието е 226 км. Хотелите, в които попитахме обаче, или нямаше места или не ни приемаха, защото нямали лиценз за работа с чужди туристи. Пакистанската регистрация на колата ни също много ги смущаваше. Добрахме се до една бензиностаниция, с прилично кафене от веригата “Day”, каквито има доста в Индия. Вече бяхме крайно изтощени и обезсилени от целодневния тур, а не бяхме разгледали още и половината от турискическите обекти на града. Но времето, с което разполагахме, толкова позволяваше. За малко дни е непосилно да видиш много неща в тази огромна и бликаща от историческо наследство страна. Непосилна се оказа за нас и мисълта да продължаваме да търсим хотел из адски претоварения от хора и трафик Джайпур.

След кратко “съвещание” взехме безумното решение да тръгнем за Агра веднага. Надявахме се, че по пътя ще е фрашкано с мотели и на спокойствие ще си изберем най-хубавият от тях. Има моменти в живота на човек, когато не трябва да си позволява лукса бъде самонадеян и спонтанен, защото му излиза през носа, нооо......като са ти изсмукали тотално енергията и мозъка ти е задръстен от прахоляци, се случва и това...!!!

Да си в отпуск си е много хубаво нещо. Сутрин не бързаш за работа, размотаваш се колкото си искаш и времето си тече гладко и спокойно.

Не бях почивала година и половина и явно това ме караше така да благоговея пред няколкото дни неочаквана ваканция по Коледа.

Беше вторият ни ден в Дели. Времето - топло и приятно, предразполагащо към ленност и бездействие. Крис имаше рожден ден и твърдо реших да не го подлагам на мъчението да шофира. Отложихме пътуването до Агра за утре.

Решихме да поразгледаме града, да намерим хубав ресторант за обяд, да изберем подарък на Рожденника и изобщо да си спретнем един хубав празничен ден.

Исках първо да посетим мемориалите на Ганди. До там се стигаше по доста натоварения околовръстен булевард “Махатма Ганди”.

Мемориалите са разположени в безкраен, необятен и много красив парк. Посещаемостта бешe много голяма.

Паркинга се пълнеше непрекъснато с прииждащи автобуси с чужестранни и местни туристи. Входът за парка беше свободен, плащаше се само паркинга, около 10-тина рупии.

Тук можеш да отделиш цял ден и едва ли ще ти стигне да обиколиш и видиш всичко. Огромен, необятен, осеян с безброй мемориали и мемориалчета, свързани в надлежна последователност посредством малки пясъчни алейки.

След тази направена констатация, решихме да се докоснем до мемориалите на Махатма Ганди, Индира и Раджив Ганди и с това да приключим обиколката в парка, за да остане време за изпълнение и на останалата част от програмата.

Мемориалът на Махатма Ганди


Мемориалът на Индира Ганди

От парка се отправихме към намиращия се недалеч “Червен форд”, построен през 1648 г. от Шахджахан. Облицован е изцяло от червен камък. От него започва най-оживената улица на Стария град. Неудържимото ни любопитство ни накара да се впуснем в безумния трафик по нея.

Предизвикателството от неизвестността за авантюристите е като клечка кибрит за буре с барут. С бавното напредване по нея, постепенно напуснахме реалното време, в което живеехме до преди 20 минути само и се озовахме сред пейзаж, наподобяващ декор на филм за живота на бедните и прокажени клетници през средните векове,във времената на тъма и мракобесие.

Дрипави мъже и деца теглеха огромни талиги, претоварени с какво ли не – железа, трупи, варели. Пред опушени и зловещи дюканчета, сред кал, прахоляк и купища разлагащи се боклуци, играеха боси и полуголи дечица. Пред тези дюканчета можеше да се видят мъже да се къпят, направо на улицата, гребейки студена вода от бакърени котли. Други се бръснеха, трети готвеха в омазнени и почернели от времето съдове, приличащи на делви. Всичко се движеше, нещо се правеше в неспирен ритъм от тези изпосталели и прозрачни хора, за които не разбирах как намират сили да се движат изобщо.

Без коментар


Старият град



Сетих за майка Тереза, която остави костите си в Калкута, борейки се до последен дъх против мизерията и нищетата.
Попадайки тук, си даваш сметка, колко жестоко и безнадежно може да бъде битието в този свят.

Можеше да си един от тях !!!
И те полазват гигантски мравки, сковава те ледена суденина..и се питаш : Нима съм богопомазан, с какво тези хора са по-малко хора от мен..или децата им по-малко деца от моите деца, та не живеят човешки!!! Нямах отговор..усетих само, че изпитвам огромна жестока болка и безпомощност..Защото осъзнавах, че колкото и да раздавам пари на просяците и храна на гладните, ще остават още милиони и милиони гладни и умиращи нещастници.

Не съм видяла как е сътворен света, но видях как ще загине!!! Може би човек трябва да мине през една Индия, за да види не само уроците на миналото, но и тези на настоящето

Изпаднала в подтиснатост и отчаяние от видяното, не усетих как ме излезли от старата част и летим по булевард “Janpat” към центъра. Паркирахме колата на “ConnaughtPlace”. За да разчупя леда, който ме беше сковал, предложих да се повозим на рикша. Това е нещото, което в нормално състояние не бих направила, защото не си падам по екстремните спортове, но сега не ми пукаше от нищо. С рикшите нещата стоят така, че където и да поискаш да те закара водача, той се съгласява без проблем. След това обаче те прекарва по неговия си маршрут, включващ магазини, с който работи явно на процент. Така се случи и с нас. Обиколихме сума ти ателиета, повечето квалитетни, в които се продаваха всякакви изработки на местното занаятчийство.

Накрая си купих едно “вълшебно килимче”, за около 70 долара. Харесах го много, бе извезано ръчно от семейството на продавача, живеещо някъде в района на Азад Кашмир, с вградени различни истински камъни. Толкова труд и красота бяха втъкани безройните пъстроцветни фигури. Ще ми бъде ценен спомен от Индия.

И рикшата изкара процента, и ние се наадреналинчихме здраво от щурите изпълнения, които са неразделна част от возенето в това возило.

Беше странен този човек, изглеждаше младеж, а се оказа баща на 4 деца. Показалецът на дясната му ръка беше жестоко премазан и видимо това го затрудняваше в шофирането. Видял нявярно, че това е привлякло вниманието ми, побърза да ни разкаже, че е имал инцидент предишния ден с рикшата и бил пострадал леко, но това не му пречело и не бива да се страхуваме.

Беше много сърдечен, бъбрив, не спираше да говори и да се смее.

Мъжете с рикшите, както се оказа, бяха и най-добрите гидове. Знаеха всичко за града, провираха се навсякъде и за тях нямаше невъзможни неща.




Напред с рикшата


Назад с вълшебно килимче

Денят си отлетя бързо и неусетно.
Време беше да потърсим ресторант, защото почти стана време за следобедна закуска. Набихме се в първата кръчма с красива врата от стъкло и позлата и облечен в мундир пиколо. Личеше си, че ресторанта е наследство от времето на колонизаторите.

Минахме през отворената ни врата и влизайки в ресторанта, изпитах необяснимо усещане: Сякаш попаднахме наистина някъде там , в онова време. Нещо от онази амосферата се бе запазило и до днес. Гледала съм го в толкова филми. Просторна зала в шикозен елегантен стил, стени, облечени в цветни копринени тапети, забележителен бар от тъмно полирано дърво и масивни кристални полилеи, така запазени през годините до днес, за да напомнят за блясъка на едно отминало величие.

Беше почти пълен с посетители, насядали около малки кръгли масички. Някои се хранеха мълчаливо, други тихичко разговаряха помежду си. Мъже пушеха пури и въздуха беше натежал от наслоените тююневи аромати. Сервираха китайска, тайвандска и индийска кухня на сносни цени.
Взехме си от трите по нещо и една голяма индийска бира (бирите са в бутилки от 650 гр.) и струва 180 рупии в ресторанта.
И бях приятно изненадана, че индийците правят хубава светла бира. Направо си е бира, та дрънка. Друго става, човек като си хапне за пръв път в 5 следобед, и то с хубава бира.

Животът някак си порозовява, чак ти се иска да литнеш и да свиеш две-три кръгчета в простора като изтребител.
Отлагам летенето, защото ни чакат два кръга с магазини, време за кафе и после в къщи.
На другият ден смятахме да потеглим за Агра и мистичния Тадж Махал, чието магнетично привличане се простира и завладява далеч отвъд пределите на Агра!

Фестивалът Ратха Ятра е вид религиозна церемония. В Индия той се провежда от най-дълбока древност и в множество свещени книги, както и в светската литература е описан като празник с общокултурно значение.

Богът се явява във формата на 'мурти', скулптурно изображение, возено от поклонници по улиците на града в колесница, която представлява храм на колела. Процесията преминава под звуците на автентични музикални инструменти.
Свещените писания потвърждават, че тази церемония има неизмерим благотворен ефект за участниците в нея, за случайните минувачи и за обществото като цяло.
За хората извън Индия възможността да участват във фестивала Ратха Ятра се свързва с името на А.Ч. Бхактиведанта Свами Прабупада. Фестивалът е въведен във всички по-големи градове по света като Лондон, Ню Йорк, Париж, Лос Анжелис, Калкута, Бостън, Токио. В Сан Франциско Ратха Ятра има такъв успех, че е обявен за официален празник на града.
В София фестивалът се провежда в началото на юли като шествието тръгва от НДК по бул."Левски", минава покрай СУ и завършва в градинката пред "Кристал".

Идеята да напиша всичко това е, че нямам търпение да дойде време за Ратха Ятра и да попитам има ли някой информация за точния ден и в колко часа ще започне да се украсява колесницата?