На тази гара не пристигат вече влакове,дори и не тръгват,въпреки че на 3-ти коловоз стои една отдавна забравена композиция .Дори пътници няма, само понякога идва престарелият началник- гара с жена си,случайността ги среща преди много години тук,когато беше младо момиче и дори не знаеше  името на гарата,преди да срещне тук любовта.Тогава тук пристигаха и тръгваха влакове,пълни  с хора, чувства,любов. Случваше да са пълни и с неразбиране и завист.

   Идваше и едно старо магаре за да провери дали са израсли магарешки тръни, бодливи,уханни и тръпчиви като внезапно осенила те любов.

 Това бяха единствените живи същества,които посещаваха отдавна забравената гара,благодарение на тях,тя не се чувстваше толкова самотна,а самата гара не изглеждаше като запустелите си посестреми.Тя сякаш беше потънала в дълбок сън,надявайки се някога да я разбуди свирката на бързащ локомотив.

  Сега сигурно ще попитате къде  са мустаците и какви са?Както  се знае от приказките всички юнаци са с мустаци,а какво е един началник -гара без мустак-Нали само с една ръка и палка спира и пуска влаковете.

Началник -гарата  дали е  бил с руси или черни мустаци,не знам,но от времето не знайно защо почнали да побеляват,както знаете мустаците не могат  да мислят и чувствуват,но за притежателите им  май не може да се каже същото със сигурност.Какво е станало по нататък ли?-Не знам или не помня –склероза какво да правиш, ако някой знае  какво е станало,нека каже.

 Понякога на престарелият началник гара,когато сядал на пейката унесен в спомени,като поглеждал  забравената композиция  му се струвало ,че тя има много по големи мустаци от неговите може би израсли от очакването и надеждата й все някой ден да и даде път,въпреки че това било последната гара и по нататък нямало никакви релси.

Е, излезе, че в чужбина нещо все не ни пасва на нас българите, най-готините сред готините. Може да сме придирчиви, но е безспорен факт, че сме бурна нация, с барутни чувства, разбираме от всичко на света, можем да си сковен полица за книги, а някои по-ъпгрейднати – и цяла библиотечка, като преди това надлежно сме си изчели книжките, които ще редим на нея. Ако някой много хареса любимото ни шалче и го повтори повече от три пъти, с което надминава кръга на обичайната любезност, просто го сваляме от врата си и казваме „За тебе е, защото явно мнoго ти харесва”  (щото всички сме чели „Нежна е нощта” и знаем какво се казва там някъде между 15-та и 25-та страница…) и протеститаме взаимно, докато го приеме.

Е, имаме и от ония българи, заради които няма дявол до казана ни, защото „той не е на нашата маса” – ние се самообслужваме. Но тук аз идеалистично погледнато говоря само за позитивните БГ качества, които имат вашите приятели, и заради които вие си ги обичате – а не за типа българин, които хвърля да речем банановите си обелки през прозореца на 35-годишния си Форд, за да се види, че е заможен и яде банани... Да, от прозореца на същия онзи Форд, който той припалва старателно всяка събота под прозорците ви по потник, докато си свирка последните хитове на Маслина или Вулгара… А ако успее добре да запали Форда след припалването – ще ви огласи ежедневието с едно волуме на мах. Тца-тца!!!

Тоя българин не е обект на моя коментар. Говоря за позитивните български качества, които имат готините хора около нас – за онези средностатистически българи ми е речта. Иначе си имаме достатъчно ЖК комплекси за репрезентативна извадка на покъртителни наши сънародници, имаме си и Столипиново тук в красивия ни Пловдив, но тия представители ще ги игнорираме от извадката, щото искаме за малко да ни е розово и оптимистично.

И така - нека вземем добрата половина/четвъртина/шестнайсетина (то след тоя крусейд по чужбина кой знае колко са останали)от хубавата ни нация….Та когато кажем българин, си представяме нещо оправно, напористо, по-интелигентно или пък средно-интелигентно, понякога доста знаещо, понякога с чувство за хумор, а може и по-тъпичко, но цветно, доста цветно. Аз  поне това си представям....

Е, след това предисловие – да си дойда на думата. За Швецията....

Е, цветът в Швеция е пастелен. Трудно ми е да си представя цветни хора там – сигурно има, но ние просто не видяхме такива, защото бяхме в автентична шведска среда, без имигрантски колорит. Както казва героят на Джак Никълсън в хубавия филм “Колкото – толкова”: “Сигурно има много щастливи хора, но те просто не са в тази кола....”  В Швеция беше много тихо, много спокойно, все пастелно – нерви да те хванат. Все се чудих защо Тарковски не е заминал за Норвегия или за съседна му Финландия, например? Ама и там си е все тъй спокойно, тихо, до полуда...

И непукистично.

Видяхме например мощната 55-годишна съседка на домакина ни (размери: 160 см височина, и 140-120-130, там където ни се иска да прочетем 90-60-90 ) да пренася по син потник и сини къси, ама здраво къси панталонки, огромни плочи за покриване на двора им. BTW, това не всеки мъж в България го може – изисква се як гръб и здрави мишци... А около нея всички комшии се поспирват да си говорят, и хубавото е че никой нищо нередно не отчита в облеклото й…. Аз тук съм свикнала като влизам в стая с хора, да си гълтам въздуха за по-заслабващ вид и да не го изпускам, докато не припадна…. А тя си се смее, съседите си стърчат около нея, тя си държи 30-ина кила плоча и си хортуват.... и никой, ама НИКОЙ, не вижда НИЩО нередно…. Пълен непукизъм.

Това дори за моите смели мечти за женско равенство е малко прекалено – някак си лишаващо е откъм коректив. Верно е, че жените тук, в БГ, колабират от глад, щото иначе никой няма да ги забележи. Обаче то това се отнася за ония българи, дето ги игнорирахме, нали така?

По статистика, мъжете ни харесвали и с известни (дори и неизвестни) дефекти.... Но ние българките не се искаме с дефекти! Ние се мразим неистово, ако се отличаваме от плаката на Маслина (дори и да мразим музиката на Маслина, защото слушаме жени като Joni Mitchell, Annie Lenox, Gwen Stefani, или каквото друго женско име ви мине през ум)... А перфектната физика на Маслина (хайде сега, не всичко е само Силиконова долина – има си и данни момичето!) определено определя физическите ни стандарти тук, в БГ-то. 

Там, в Швеция, Викито Силвстед не бяха я чували. Не само в затънтения Юсдал, но и хора от Стокхолм. Хайде, де, не на нас тия – балканските субекти я знаем, а скандинавските такива – не. Че къде дават така? Обаче, факт, там стандарти няма – хората искат да са спокойни (сякаш, че са нервни…). Толкова спокойни, че дори да могат да работят за много по-висок стандарт, не искат -защото така им е добре. Няма да се продават на дявола за по-голяма къща, я! Животът им е в релси, нищо не се случва с години, освен, не дай си боже, болест. Това е то Швеция, с истинските шведи от плът и кръв....

Та след чутовните ни подвизи с LOT, ние успешно акостирахме на летище Арланда в Стокхолм. Хубаво. Много хубаво, дори. Добре организирано, чисто, завидяхме им. Навсякъде щъкат деца. Всяко семейство е с поне 3 деца. Това дето ви го разказвам, вие си го знаете, ама нека пак ви го разкажа – нали е пътепис, пък и не ми вземате думата...  

Държавата поема голяма част от разходите по отглеждане на децата, което е част от страхотната социална политика на Швеция, уникална за тях. Още в Стокхолм бяхме шокирани, че билетът за влака дори на нашия собствен 11-годишен син Калоян, яко българче – не тяхно хилаво шведче, също е безплатен.  Хайде, де!?! Да, защото за Швеция явно всички деца са общи, интернационално богатство един вид – и си остават деца чак до 18 годишна възраст, и пътуват безплатно в автобуси и влакове. А онези пък 18-годишни „деца” до навършване на 25 години – движат на половин цена. Защо? Защото са млади, още учат и все още не работят активно. Надявам се, че го разбрахте, защото на мен ми трябваха минути да го осъзная, че синът ми, там в чуждата Швеция се цени като "тяхно дете", за какъвто любимата ми България явно не го брои изобщо....

Е, може шведските мацки да са по-различни от представата ни от „Шведски Крале” насам, и да не като извадени от „Playboy”, но децата им са много сладки и по много на брой. Лежат си по земята из летището, което парна моето майчино око – някак прекалено като у дома си ми се стори, но на втори поглед осъзнах, че може и да си похапнат на пода – аз и в болници съм била в нашето БГ, но такава чистота не е ежедневие за нас, тук, при празните бутилки и огризки, разхвърляни артистично навсякъде.

В нашето семейство например не хвърляме боклуци по улиците. Да не си помислите, че си ги ядем повторно – един вид рециклиране…. Не – културно си ги трупаме в колата в торбичка, която после изхвърляме на боклука. Е, скучно е, но е правилно. Поне според нас... Та, изненадата ни беше, че ние в нашата обществена  единица сме станали по-шведи в това отношение. Там всички правят така. А мен са ме „замеряли” по магистралата с пластмасови шишета от минерална вода. Кеф! Като хърдалисти караме из града – караш, караш, хоп препятствие, караш, караш, хоп препятствие...

Швеция се натрапва на вниманието ти с усещането, че всичко е много чисто, много уредено, в някои отношения – стерилно. Говорят тихо, ама много тихо. Аз не бях осъзнавала досега, че може би съм си малко глуха, докато не почнаха да ми шепнат наоколо… Бащата казва нещо тихичко и децата веднага хукват да го правят. Няма „ама защо сега?”, „Какво съм направил/а, че ме караш да чета книга?”, „може ли да си легна в 23.30, защото има кеч по телевизията” и други жизнеутвърждаващи мераци. Онези дечица просто прошепват ОК и го правят. Те и нашите го правят, но някак децибелите ни са по-Кустурица-гиби. Смехът ни е по-гръмовен (когато например моят Буб се смее в кино, става заразно и всички отпочват в един глас с него, а на мен вече не ми е смешно, а ми става твърде свенливо някак…)

А шведите са други. Различни. Което не значи нещо лошо – просто хората сме различни. Дори физически: нашето семейство е по-широкостволесто, а шведските ни домакини бяха нашата пълна противоположност – дълги и безумно тънки. Колкото са тесни на талията или ханша (по избор, няма разлика), толкова са и на раменете. С къси трупове и много дълги крака. Моят Буб твърди, че това било заради високите треви и рязането на дърва в гората – да газят из храстите, без да си оставят скъпоценните органи да се клатят като боровинки по храстчетата. Ние сме кестеняви и кафявооки, а те са бели... Отвсякъде. Нямат цвят, нямат мирис.

От летището се натоварихме на влак за на север…. Посредата на пътя се прехвърлихме на влакче тип новите ни дизелови мотриси. Няма да казвам чисто, защото става вече прекалена тафтология, а вие вече си научихте урока, и това определено сте го запомнили. Природата по пътя беше покъртителна – зелена, някак подредена и да, мнооооого чиста. Почти на финала, когато пасажерите вече бяхме в абсолютно камерен състав, мотрисата взе, че спря, и машинистът и кондукторката слязоха за по цигарка. След 15-тина минути, без никакви обяснения, после си продължихме. Сигурно сме изчаквали линията да се освободи, защото иначе би било супер лежерно.

В 23.30 пристигнахме в Юсдал. Излишно е да ви казвам, че си беше светло. Като че ли беше 20.30 в БГ през юли. Абе, леко го няма слънцето в очите ти, но си е светло. Така е до 23:45 ч., когато залязва за малко (за около час и 10 мин), но изобщо не става 100% тъмно, а после пак ден.... и така цяла нощ спят пак на светло. Сигурно от това откачат! На мен лично ми хареса да си стоя до полунощ на светло…

Нашият домакин, когото ще взема да нарека с кодовото име ФЗап, защото е луд по Франк Заппа, е човек подозрително организиран за музикант. Иска ред и дисциплина. Вие да не вземете да си помислите, че не го харесвам, защото го подбъзиквам. Не – това е само в името на литературата. Нашият шведски пич ФЗап си е много точен и готин, само че ни е малко множко различен – а тъкмо това му е интересното, нали? Та, той ни посрещна и  тъкмо приседнахме на дървената пейчица в хола – и той, хоп, веднага ни прочете план-графика за престоя ни. Ден по ден, час по час. Пред смаяния поглед на новото му гадже (за нея ще чакате малко, за да ви я разкажа).

Тогава осъзнах, че ние българите сме хулиганска нация. Няма такъв ред – идва ти гост, ти просто казваш „кажи сега, пич, какво искаш, къде искаш, спи до колкото си искаш и хич да не ти пука”…. А там – бързо в строя. На следващия ден – верно, проверка пред строя, организирана разходка, предвидено барбекю за вечеря, като единствения вип гост е барабанистът на състава на ФЗап... Обаче няма отклонение от правилния словоред. Всичко трябва да е организирано. А това значи, че хлапетата нямат междинни хранения. А вечерята почва в колко? 18 ч. ли чух? – грешен отговор. 20 ч. ли чух? – грешен отговор. Неееее, вечерята се планира между 16 и 17 ч. който не вярва – изключвам му компютъра и спира да чете!

Тръгнахме на кратка организирана разходка из града-село, и на втората пряка едното от трите дечица-момченца (хайде да отгатнем кое точно се осмели да гъкне? – правилно, онова балканчето, кръстено на цар Калоян, а не на Франк Заппа) намекна, че го мъчи известен глад. И веднага открихме причината за стройността на другите две момченца (на 11 и 13 год.) – чист глад, братче. И те в един глас също прошепнаха, че ги мъчи глад….  Хайде, изядоха ни сапуна... Отиде разходката под строй, отиде точния час за барбекюто (трайте и ще ви кажа съставките на барбекюто, щото ще вземете да решите, че са пържолки по български...)  – хайде, ако искате 2-минутка за хапване и ще ви чакам за следващия абзац, че ние българчетата като прочетем за мамбо и трябва да се подкрепим преди да продължим.

Да, таткото им се ядоса, ама истински, както Шварци се гневи във филмите, и мноооого се вкисна, а тъкмо се беше зазяпал жизнеутвърждаващо по снажна мотоциклетистка с черен костюм и хубав балкон. Тук му е мястото да кажа, че пичът вече си има гадже. Три години след раздялата с почти-съпругата си. Сега четете внимателно – няма да повтарям: гаджето (актриса в куклен театър, в град на 500-600 км от Юсдал) е било сваляно година !?!?! Значи, девет месеца той се готви да я свали, напива се, не я сваля, пише песни за нея, никой не ги харесва, той пише други, пак се готви психически, отдръпва се, после пак се приготвя – като Стефка на скок над 2-та метра.

После внезапно ФЗап се умопомрачава, казва на 10-я месец „кво пък, не ми пука” и я кани на вечеря. И тя, която междувременно не се оженила и родила дете (щото са минали повече от 9 месеца…) – какво? Приема!!!!! А междувременно той задръства пощата и isq-то ни с безспирни пощички за съвети, щото ние тука на Балканите сме много печени. Дори допуснахме, че пичът беше и на вечерята с лаптоп под масата – тя му говори, той пише: „Майни, цааааааааааааааар съм, пиииииииииич съм!!!”  А след малко: „Край, загинах, тя не се усмихна – к’во прайм сега?”  Е, те излизат, вечерят, говорят си за музика и зикуство. После той я изпраща. Вие к’во – да не чакате нещо? Нищо няма да дочакате. Той е швед и тя е шведка. Истински, 100%-ви, без примеси, оцветители и консерванти.

Как са се скачили на 12-я месец – ум не ми побира. Явно лампата в спалнята е дала на късо, защото е светнала сигурно 3 пъти за две седмици, а тя не издържа на такова натоварване. Май реалното темпо на местните лампи е веднъж месечно. Дали е от светлината 24 часа, или са по-близо до слънцето и затова им "омекват свещите", както казваше нашия любим Марк Твен? Който знае – моля да даде свойта дан за разгадаване на тази мистерия. А иначе, верно, всяка къща има лампа на прозореца на спалнята… Помислих си, че съм на друга планета. Като ония мацки, дето им говори Чоки и те предвиждат кога ще имате двойка по информатика или дали на Ани ще й дойде…. Лампа – свет, загас! Много загас, изведнъж, за радост на комшулука – свет! И кексче за заслаждане!

Та нашият ФЗап, който иначе работи във фирма обучаваща хора, които се занимават с online support, работи по 6 ч. на ден, от 8ч. до 14 ч. Това е то. Иначе можел да работи и до 20ч. и щял да взима супер заплата и можел да си позволи по-голяма къща и всичко там друго по-добро, ама кой ще слуша Франк Заппа? И Spice Girls? Той разбира от музика, но Spice Girls харесва по гореспоменатите причини в част 1 от пътеписа ми. За него са като легално порно. Има техните автографи, пръстови отпечатъци, снимки под полите, и се е осмелил дори да им изпрати дискове на своята юсдалска група (боже, каква смелост!). Единствено Гери, поради шведската си жилка, му писала да продължатват в този дух! Кой дух?

Настаниха ни в музикалната стая на подземния етаж – тази светая светих. Все едно да им постелим тук в „Александър Невски”… „Ех, трябвало е да работи по 12 ч. дневно пичът”, отсече моят Буб. „Тогава вратата на банята им щеше да се заключва и щяхме да се чувстваме по-комфортно, отколкото като на студентска бригада”. Като седнеш в тоалетната, не знаеш в кой миг неосъзната от дългия сън по светло шведска ръка ще дръпне вратата (която естествено се отваря навън, за да не може да залостиш с чепче под вратата изотвътре, да речем....)  Така, че много не ти спори. И с къпането беше така, някак по-срамежливо и прибързанко. Като в оня виц „каквото направим с единия крак – това е”..... Кранът на мивката в банята работеше като онзи от филма за Мистър Бийн в Америка – дръпнеш ръчката нагоре и все едно си се изпуснал в панталоните. Но иначе звукозаписната уредба в стаята на групата си беше колкото три Lexus-a.

Ливадите пред къщите им са умопомрачилно зелено зелени. Окосени, изчистени. Обаче ФЗап е артист, той иска естественост. Дори имаше огромен куп натрошени дъски с пирони за автентичност, оставени в двора му  - от бараката, която съседката му е срутила, за да построи нещо по-смислено. Пропуснах да кажа, че тя му е станала съседка, след като той й е продал втората си, по-малка къща за гости в съседство (т.е. тая за нас, мамка му!!!), защото не знаел какво да я прави тая втора къща. Колебаел се. Не му трябвала и по-добра кола…. Добре си бил така...

ФЗапа е като разведен, по-скоро: разделен с дългогодишното си гадже-майка на децата му, защото тя не приела инертността му и музиалната му кариера. Мръсница! Такъв мъж за изпускане ли е?! Той свири всеки ден (+/- през ден), а тя искала той да постигне нещо повече за тях. Еснафка! Не че тя прави нещо по-така (да не си помислите, че е изпълнителен директор на корпорация в Юсдал) – не, тя е самоука художничка (там всички домакини бяха самоуки художнички), а в добавък, за акцент, тя отглежда и животни. Декоративни. И то вкъщи, където всеки от семейството й е алергичен към нещо различно. И към точно отглежданите животни.

Но вие сте гадни и не разбирате – това е тест за любовта към природата. Сега тя е вече законно омъжена за компютърен специалист, CTO в някакъв отдел, имат ферма с няколко къщи и бараки, и тя законно, под благосклонния поглед на нововенчания, гледа 5 заека, които се множат, 20-тина бели гълъба, някои с лош характер (?!?), дузина папагалчета в клетка вътре в кухнята (Буб каза: „Дано това, което току-що сдъвках, е дребно северно-скандинавско картофче, защото инак убивам готвачката...”), 4-5 котки от различна порода и куче (което явно не остава гладно с целия тоя дивеч наоколо…).

Един от кардиналните въпроси, които ни мъчиха ежедневно, по време на веселия ни престой там, беше: „За какво съм им мощни нови коли на шведите?”. Освен за престиж, което си е синоним на "гъзария", но по-евфемистично казано - да, защо й е на Гудрун Йохансон "Тойота/Волво" с 200 коня (няма друга марка там – първата преобладава, щото снеговете там не са за Волвото, вече от концерна Форд)? Ами чя тя, както и съпруга Свен Густавсон, карат с 50 км/ч в града, и с 90 км/ч на страхотните пътища. Задминаваха ни само мургави водачи с мюсюлманска вяра – араби, кюрди, турци, и прочие…. Много е изнервящо за джигити като нас. Излезе от страничен път и чака….. В далечината се вижда точица, която ще стане кола след около 3 минути минимум. Те си чакат…. Газ, бе хора! Няма газ. Това е то дисциплината. Срам ме да си призная, но и в това сме различни… Тежи ни дясното краче там долу. По-ниските хора явно са по-хард. В Гърция и Италия си е много по-точно. Дори пътната полиция в Италия е polizia stradale. Сигурно са се настрадали с това движение там.

Хайде чао до после! … Следва продължение.

<< Линк към Първа Част                              Линк към Трета Част >>